Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (53)

Четиридесет и седма глава

А. И. Тургенев се видя с брат си в Швейцария. На 14 октомври 1833 година Николай Тургенев се ожени за дъщерята на карбонаря Гаетано Виарис — Клара, и отпътува с нея. Александър писа в дневника си:

Неделя. Женева. Брат ми и Клара заминават. Поръчах им да спрат при граничния камък; видях го, слязоха от колата. Брат ми нежно се приближи до мен, хвана ми ръката и с някакво непознато за мен дотогава чувство ми каза няколко думи: „Ние не сме заедно, обаче… Аз всичко това ви… Всичко това вие направихте…“ — нещо подобно. Искаше да говори за моето отиване в Русия, което го безпокояло. Промених разговора. Изпитвах неопределени чувства. Ние се разцелувахме, стиснахме си ръце и още веднъж погледнахме разделящия ни камък. Той се качи в колата…

… Пеша по следите от колелата. На 14 октомври 1833 година, в седем часа сутринта, дописах и тая тетрадка с обновен за мен живот. Ще започна друга, пак зелена, тука купена. Къде ли ще я завърша? Пак сам себе си ли или съдбата питам. Потайният живот още не е свършил. Но участта на брат ми не ме гнети повече от този живот. Гледам с доверие на бъдещето, защото в него виждам за брат си ясния и светъл образ на Клара…

А. И. Тургенев до брат си Николай

Рим, 16 декември 1833 година, № 12.

Ето ме отново в Рим. Четвърти път вече как идвам тук. Моля те, иди у Кювие и им кажи, че много им благодаря за любезното писмо, че никога няма да забравя тяхната дружба и всякога ще си спомням с благодарност техните вечери и че аз не съм длъжен да им пиша от Русия. Мадам Кювие ми пише, че Бейл-Стендал бил в Париж и се връща в Рим. Ако е още у вас, намери го и изпрати чрез него нещо, например новата книга на Шение или някоя много елегантна жилетка.

В Петербург Соболевски заедно със секретаря на покойния Грибоедов, Малцев, реши да построи манифактурна фабрика. Потръгна му. На Виборгска страна той положи основите на Самсоновата манифактура. Неговият обществен престиж значително порасна.

 

 

Току-що премина дъждът, без да освежи земята. Макар че е декември, но в града е горещо. Пред Бейл отново се издигат тежките постройки на Чивита Векия. Ето и кривите тесни улици, главния площад на града. На площада Сан Франческо митническият агент запалва лула, натъпкана с контрабанден тютюн. Насмешливо се здрависва, зъбейки се, и първият мерзавец в града, пристанищният комисар Романели. Ето най-после и консулската квартира с отвратителните мебели, единствените, които можаха да се намерят. Огромни библиотечни шкафове, два долапа, писмена маса й две кантонерки. На стената в проста бронзова рамка портретът на Паста, която чу за последен път в „Танкред“ и отново се опияни от нейния дивен глас. На отсрещната стена — портретът на Хелвеций. В двора разпрягат консулския екипаж. Двама италианци пренасят куфарите, като се ругаят един друг и залитат; тракат железните закопчалки, отваря се голям куфар. Най-напред се заключват в масата ръкописите. Необходимо ли е да се отвори сандъкът с книгите? Не, той трябва да бъде пратен направо в Рим. В Рим до отпуската той живя у швейцареца Аврам Константен на малката улица Виа деи Барбиери. Константен имаше свободна стая на втория етаж с креват, кожено кресло, малка маса и на пода сандък с книги. Това бе тайното убежище на Бейл, известно само на малцина другари. Тук идваха Тургенев и Соболевски. Оттук тримата отиваха да пият кафе в „Антико кафе греко“, където веднъж Тургенев показа един нисък остро нос човек с дълга коса и землист цвят на лицето. Бил авторът на украински повести — Гогол. Убежището на Бейл, неизвестно как, неочаквано бе открито. Просто един прекрасен ден Лизимах най-безцеремонно донесе в квартирата на Константен телеграма. Ето защо след завръщането си от отпуска, от Париж, Бейл не пожела да се настани у Константен. Нека милият швейцарец продължава да рисува на фарфор руските красавици, с които го бе запознал Бейл по молба на Тургенев, който поръча на Константен миниатюра на Потоцка.

На сутринта куфарът е отправен на Виа деи Пиетра, в хотел „Чезари“, дето отсядаше Тургенев. Наскоро дойде и Бейл. След три дни той се яви на приемния час при посланика. Латур-Мобур не напомняше с нищо Сент Олер. Сент Олер, светски човек, поддържаше салон, сам бе писател-историк и в същото време боязлив и изпълнителен чиновник. Имаше несносно аристократично минало и затова не разчиташе на доверието на юлското правителство. Той напълно разбираше Бейл и дълбоко в душата си смяташе, че тоя якобинец много по-добре познава италианския живот и политическите интриги, отколкото френският посланик. Господин Сент Олер беше неумолим винаги, когато Бейл искаше позволение да прекара в Рим още една седмица. Трябваше да поговори с Латур-Мобур откровено. Слаб, набръчкан човек посрещна Бейл без всякаква приветливост. Бейл започна дълга реч. Посланикът прекъсна тихо и сухо изказването му:

— Защо ще се ангажирате с книговодство, с корабните дневници и с паспортите на пътешествениците? За тая работа вие имате помощник. Живейте, където обичате, а когато срещнете затруднения, идвайте сутрин при мен и аз ще ви давам директиви.

Резултатът надхвърли очакванията на Бейл. Като предплати на Чезари за един месец, той не се безпокоеше повече за Чивита Векия. Два пъти в седмицата пощенската кола откарваше пакети за Лизимах и два пъти донасяше на Бейл отчетите на Лизимах и книжата, които трябваше да бъдат уредени от консула. Латур-Мобур остана верен на дадената дума. Той прекрасно познаваше състоянието на консулството в Чивита Векия и със задоволство подкрепяше с подписа си нарежданията на Бейл. У Чезари беше доста шумно. На малкия площад Минерва има едно чудно съоръжение в стил барок — мраморен слон, дебел, къс, със спуснат право надолу хобот и издуто огромно чело, насочено напред. На гърба му е издигнат мраморен обелиск, висок и остър, който, съчетан с мраморния слон, прави съвсем странно впечатление. По пътя от тоя слон за Пантеона се издига едно грубо здание с каменни первази и масивни стени. Именно в тоя дом се пресели Бейл.

Когато се събуждаше сутрин, той виждаше от прозореца млади сабински селянки с пъстри корсажи върху роклите, с големи кошници цветя, зеленчуци и пазарски стоки върху главите. Папските стражари и швейцарските арбалетчици в средновековни червено-жълти костюми с разкошни ръкави и старинни мечове на бедрата закачаха с груби шеги девойките. Върволици монаси и свещеници бързат за Корсото, семинаристи в черни, зелени, сини и яркочервени раса отиват в семинарията при моста Сант Анджело. Изрядко, разгонвайки минувачите, ще мине на магаре, като се прозява и показва гнилите си зъби, някой от черковните князе с червена дреха и червена шапка. Стражарите изведнъж се изопват като струна, ръцете отлитат към периферията на шапките, за да отдадат чест.

Лизимах е недоволен, че всички писма минават през легацията, но заедно с това отсъствието на Бейл му развърза ръцете. Той, действителният консул, заставя пътуващите да забравят господин Бейл, но когато започнат да протестират, че визата на паспортите им струва петдесет скудо, съчувствено клати глава, сетне мрачно дига рамене и казва: „Тарифите са изработени от господин Бейл, поговорете с него.“ И всеки път в душата на пътуващите остава известен яд към неуловимия господин Бейл, който може, макар и невидим, да им създава неприятности, въпреки че учтивият и услужлив помощник се старае всичко да изглади. Все пак тоя Бейл е голям скитник: днес го срещнали на Виа деле Ботеге Оскура, а снощи го видели в Неапол на Виа Толедо. „Пак започнаха прелитанията на тоя неуморим французин — казва кардиналът, управител на полицията. — Какво прави, с криле ли прелита от Неапол в Рим?“

На времето покойният Курие запозна Бейл в Рим с една чудна красавица, негова приятелка. Това познанство още продължаваше, въпреки че тази прекрасна девойка бе станала сега княгиня Каетани. На Виа деле Ботеге Оскура, величава и мрачна, като че създадена за тежки боеве или дълговременни обсади, сред къщи с прозорци, обковани с железни решетки, и полуразрушени къщурки на благородни, но обеднели римляни, се издига фасадата на дворец, символ на властта и славата, принадлежащ на княз Филип Каетани и неговата съпруга. Колко често, забравил, че е вече петдесетгодишен, Бейл излита като стрела по стъпалата на горната мраморна площадка на двореца покрай пъстро облечения портиер, който се усмихва на общия приятел, синьор Бейл. Колко често синчето на дон Филип обвива с ръчички дебелата шия на този французин, катери се по раменете му и чорли бакенбардите му. Обстановката съвсем не е парижка. В който и да било час Бейл е скъп гост и почти пълен стопанин. Той отдавна вече не е французин. Той е истински миланец, с милански изговор на веселата си остроумна италианска реч, с милански мисли, с чувства на ломбардец и с вечния небледнеещ образ на Метилда Висконтини. За това не знае никой в Париж, за това не знае никой дори и в Рим, също тъй, както никой не ще узнае никога за прекрасната дружба на женското сърце, подарена му от Жудит Готие.

Дон Микел и дон Филип Каетани продължават разговора си, когато Бейл влиза, поздравявайки и без да ги прекъсва, като че ли е член на семейството. Малко по-късно идва младият граф Джузепе Чини с жена си. Млада, красива, кокетна, тя се наслаждава от своите двадесет години, от своя успех, от хубавеца граф Джузепе и от присъствието на Бейл.

В Чинцано, дето отиват през лятото Каетани, Чини, наречена графиня Сандър, и шест или седем други семейства, уреждат заедно с по-големите деца игри под дърветата на градината и често старите дъбове на Чинцано са свидетели как френският консул, със завързани очи, протяга ръце и пристъпва предпазливо при виковете и смеха на играещите на сляпа баба.

Ето най-сетне той хваща, както му се струва, младия дон Филип през талията и крещи: „Това е той, познавам го!“ — но като го вдига във въздуха, изведнъж чува шумоленето на копринени поли и усеща ръце, които свалят превръзката от очите му: поруменялата графиня стъпва важно на земята, доволна от играта, и поправя прическата си.

Дневник на А. И. Тургенев

11 януари 1834 година. Прочетох петнадесетата песен, една от най-прекрасните на Дантевия „Рай“. Там е дадена неговата генеалогия, разказана от прадядо му Качия Гвидо, и описание на тогавашните нрави във Флоренция през времето на прадядо му и пак за усмивката на Беатриче:

— Che dentro ogli occhi suoi ardeva un riso^[1]…

13 януари. Бал у Кривцов.

При мене беше повече от час Бейл-Стендал. Разказваше много за Франция. Католическата религия не оживява. В Париж при Наполеон всяка година имало четиридесет и пет хиляди посетители на черквите. При Бурбоните били по-малко. Сега са пак толкова, защото от досада и скука Сенжерменското предградие посещава пак черквите, вместо да ходи на бал при краля. В провинцията кюретата пакостят на тези енории, в които населението ненавижда езуитите, а гражданите обичат своята революция от 1830 година, докато поповете я ненавиждат. Оттук и масовото отвращение към черквата у простия народ. Черквата на Шазел жъне успехи и подготвя протестантизма във Франция. Сенсимонистите се спасиха от подигравки само благодарение започнатото преследване от страна на правителството. Аргу и Барте са скотове — преследват. Гизо е умен и школовката в неговите учреждения е прекрасна. Той прибягва малко до съдействието на Кузен и Вилмен, за да не би последните да припишат на себе си неговите собствени действия. Те вече са паднали в очите на обществото като кандидати. Миние ходи в Хишпания, в имението на Тиер, но не забеляза и не извлече нищо полезно. Реноар върши това, което искат от него. Само Тиер стои над всички кабинети, а кабинетите са наравно с народа, но Тиер върши с камарата каквото пожелае — иска пари за довършване на паметници, и то само за два: триумфалната арка и арката на Магдалина. Нови няма да строи, защото разсъждава здраво, че е време да се прекратят данъците на френската беднотия за поддържане великолепието на Париж. Пита се: трябва ли да се довърши започнатото? Тиер реши положително. А Шатобриан? Шатобриан падна. А мадам Рекамие? Той махна с ръка. Все още има влияние. Съдете сами: Париж е рай за старите жени. Бролио не вижда добре и говори остарели доктринерски неща. Тиер все пак стои по-горе от него. Имайте пред вид, че в тоя момент французите имат една любов — поляците! Привличат ги, дават им пенсия.

Възможно ли е връщането на Бурбоните?

Дълго ще бъде невъзможно.

4 февруари. На Корсо срещнах папата в златна осемместна карета. Беше сам. Зад него цял отряд кавалерия и стража… И френските крале престанаха да пътуват с такъв конвой. Така водят само углавните престъпници.

Срещнах Бейл в кафенето. Побъбрах с него за княз Вяземски; Съобщих му съдържанието на писмото, в което князът пишеше за него: „Ненапразно съдбата те е сближила със Стендал, автора на «Червено и черно», най-великия роман на нашето време. Сам ти със своите скитания и любов към прекрасното приличаш на тоя бележит автор.“

Излязохме от кафенето заедно. Говореше ми за процеса на Чезарини, за литература, за посмъртните творби на Андре Шение, които той смята за фалшифицирани и ги приписва на Детут. Вървяхме по Корсо, посипан с креда и цветя за предстоящото карнавално шествие. Бейл ме спря пред къщата на банкера княз Торлони. „Доскоро този дворец беше черква — каза Бейл. — Тази е едничката черква в Рим, обърната в частно жилище, и това, което не можа да направи папа Пий Шести за своя племенник Браски, който бе хвърлил око на тоя дом, това се удаде за пари на банкера.“

Отбих се у графиня Гурева. Срещнах графиня Боргезе и дъщеря й Мортемар. Отидох при тях, казах няколко думи за помирение на майката, стиснах й ръка и тя обеща да ме посипе с конфети. Реших да бъда днес у нея на бал. Вечерта получих записка от Бейл. На един дъх прочетох прелестната „Двойна грешка“ от Проспер Мериме.

8 февруари. Обядвах с Лански. Свиреше оркестър. Музиката бе упоителна. Всички насядали край масите пееха.

Въздухът се изпълни с музика. Пихме. До мен седна Бейл-Стендал. Поръча алеатико. Приказвахме за много неща, както и за предстоящия бал у австрийския посланик Лютцен. Сетне отидохме на Корсото. Карнавалът бе в пълния си разгар. Дяволи, адвокати, сановници, рицари, маски, пъстрота и яркост, огромни ленти и потоци от цветни конфети, които засипват минувачите. Препускане на коне. Страшно много екипажи. Маскираните хвърлят в прозорците на горните етажи портокали със специална машинка. Графиня Комон хвърли към мене великденско яйце, което се счупи върху редингота ми. Посипа се брашно и аз и Бейл побеляхме като сняг.

18 февруари. Бейл ми изпрати книгата на Ампер за Китай.

Бях у Кривцов и на лекция на Бунзен.

От Корсо, през дните на карнавала, след като се раздели с Тургенев, Бейл всякога се отбиваше на Пиаца Навона. Това е най-хубавото място на света. Къщите от сив, почти неодялан камък са разположени в полукръг; огромни сиви плочи покриват площада; фонтани с тритони, нимфи, нереиди и наяди от бял мрамор, позлатен от времето и позеленял от водата, изхвърлят широки струи вода, които блестят под златистите лъчи на вечерното слънце. Сред белите мраморни фигури, които населяват площада, и прохладните фонтани с басейни, се откроява една чудовищна фигура — черен тритон от чер мрамор, сраснал се с бял къс неодялан камък от същата порода.

Графиня Чини с маска, добре позната на Бейл, защото той сам я доведе от вилата на Хораций Верне, танцува с дон Филип. Тя трети ден го гледа така насмешливо през тесните разрези на маската, вятърът така повдига дантелата, когато тя прави тур и се приближава към Бейл, че той решава да се обясни. Полушеговито, полусериозно говори с дон Филип. Чини се смее и Бейл, започнал шеговито, минава към сериозно и пламенно оплакване. Той говори за своята пълна самота, за това, че в началото на тоя век, преди петнадесет години, би могъл да бъде по-щастлив, отколкото сега, и животът му би се наредил по-инак. „Но тая жена умря същата година, когато умря и вашият приятел — обръща се Бейл към Каетани, — същия ден, когато бе убит Курие.“ Дон Филип се оттегля. Чини улавя Бейл под ръка. Те заедно сядат в каляската, за да отидат на Пиаца Навона. Докато Бейл помага на своята дама да се качи в каляската, сред шума и виковете на веселящата се тълпа се чува глас:

— Познавам го. Той е или Байли, или Бейли, дявол знае как се казва — с една дума, този, който е описал живота на Хайдн, а тая година отново пусна книгата „За любовта“^[2]. Нищо не разбира от музика.

Тая бележка беше казана от композитора Берлиоз. Неговият спътник избъбра недоволно:

— Познавам аз тази мечка от Гренобъл. Той е своего рода дофински монтаняр Ебер — революционер, комунист, атеист, изобщо съчетание на всички хубави качества.

— Как го държат консул? — попита Берлиоз.

— По-добре е, отколкото да го държат в Париж — отвърна непознатият.

— Чувате ли как ви хулят? — каза Чини, като тръгна с Бейл.

 

 

Карнавалът свърши, настъпи всекидневието. Добре би било, ако тези делнични дни се, съпровождат и с малко ежедневни неприятности, но с Бейл се случи нещо друго. Господин Моле не е вече министър на външните работи. На неговото място седи генералният секретар дук дьо Броли — дук Бролио, както пише за него Тургенев. Той съвсем не е разположен към Бейл като писател, още по-малко е склонен да търпи като консул господин Стендал. Посланикът, свивайки рамене, предаде на Бейл съобщението: в 1832 година министърът на външните работи (уви, не вече граф Моле!) му изпраща предупреждение, а в 1834 година той получава истинско мъмрене:

„Имам основание да мисля, господине, че въпреки специалното предупреждение, получено от вас от моя предшественик, предупреждение, което ви задължаваше да се подчините на член 35 от заповедта от 20 август 1833 година, в която се говори за непрекъснато стоене в Чивита Векия, вие продължавате често да се отлъчвате от града. Съгласен съм да затворя очи пред това упорито и постоянно нарушаване на заповедта само в случай, че то няма да се повтори. Съветвам ви, господине, да изпълните това, ако искате да запазите длъжността си, поверена ви от Е. В. Аз нямам възможност, като изключение, да ви освобождавам от това ваше задължение…“

— Какъв ужасен език! Езикът на пиян полицай. Чий е този подпис? Кой е този господин Рини? — попита Бейл.

— Който и да е, не е там работата — рече Латур-Мобур. — Моето позволение си остава в сила, но аз не мога да отстраня тия ваши „приятели“, които негласно ви пакостят.

Бейл отиде в Чивита Векия. В Рим той пишеше „Брюлар“, сутрин набързо нахвърляше бележки за „Изповед“ и продължаваше да пише за „Синият портфейл“, в който имаше вече доста глави от незнаен роман, посветен на Италия. Трябваше да се залови с преработването на „Зеленият ловец“ или „Премолската гора“, или по-точно „Льовен“, както съкратено наричаше той своя роман.

Лизимах го посрещна с хитра усмивка и раболепно запитване за здравето. Бейл намери на масата си върната докладната записка за управлението на Фосомброни във Флоренция, един от най-добрите негови дипломатически документи, за написването на който той изгуби доста време. Материалът бе върнат като „абсолютно непригоден“, при това, като прегледа бележките на полетата, Бейл разбра, че от него искат да се въздържа от изрази като „камарила“, „папско шпионство“, „австрийски деспотизъм“ и така нататък, защото тези изрази звучат оскърбително и за френската власт. Заедно с тоя документ пристигна писмо от Жудит Готие. Тя пишеше:

„Отдавна изпитвам известно учудване, че вие досега не сте влюбен в мен. Намирам, че би трябвало да ви се харесвам. Но успокойте се. Така може да се пише само отдалеч. Много добре зная, че всеки път, когато бивам недостъпна, вие си отивате, но и когато бивам любезна с вас, вие също изчезвате. Откровено ще ви кажа, че щастието да говоря с вас и да се наслаждавам на вашия ум е по-скъпо за мен от краткотрайния унес на влюбените, които не знаят къде да се дянат, когато главозамайването премине.“

 

 

Писмената маса беше заключена. Когато отвори обаче последните страници на „Льовен“, той видя върху тях петна от чуждо черно мастило. Изглежда, някой е копирал местата, които се отнасяха до правителствената организация на избирателните подкупи. „Това не предвещава нищо добро“ — помисли си Бейл. И като обрече себе си на дълго стоене в Чивита Векия, отново се залови с романа. Той откъсна най-опасните в цензурно отношение места, сетне, като се убеди, че никой няма в съседната стая и коридора, заключи вратата и повдигна една дъска на пода. Извади оттам малък пакет, от който измъкна тънка, слабо миришеща на плесен книга със заглавие „Криптография“. Цяла вечер и цяла нощ той прави такива криптографични комбинации, които да му дадат едничък и неповторим шифър. Като си припомни старите математически занимания и понеже познаваше много добре езика на цифрите, на другата вечер той имаше напълно готов шифър и сам приготви и ключа към него. Неговият шифър съвсем не приличаше на дипломатическите шифри на Франция, които са прости и достъпни за най-обикновен политически шпионин. Тоя шифър се яви като резултат на напрегнато дирене на страстен фантаст и образован математик.

През следващия месец работата тръгна добре. Бейл вече пишеше леко и шифроваше. Никакъв Лизимах, който отваря писалища, сега не беше опасен за него. Цялото му презрение към еснафска Франция, към акционерното дружество „Луи Филип и компания“ се скриваше в сухите и точни формули на шифрования текст; сетне, като не щадеше себе си в уморителната нощна работа, той отново преписваше всичко, отразено в огледало; дори ако някой гений успееше да намери ключа за дешифриране, той би дешифрирал само букви в обратен ред на думите. Бейл чувствуваше, че краят на живота му може да бъде съвсем отровен и осъзнатата опасност пробуждаше в него сурова упоритост. Същата упоритост той проявяваше и в друга работа. Ръкописите, купени в Рим, даваха сюжети за най-чудновати повести. Те съдържаха сухи протоколи на старинни папски съдилища, повести за херцогиня Палиано, за семейството Бранчифиоре; тук имаше най-добри доказателства за мнението на Курие, че старинната римска аристокрация е спечелила състоянието си с разврат. Това изцяло се доказва от „Хрониката на семейството Фарнезе“, където римски папа и една проститутка се явяват като съюзници за забогатяване и грабеж. Тук бе поместена интересната повест за Виторио Акорамбони, която завършва с обсадата на едно частно жилище с оръдия и прилагане правилата на крепостната артилерия. Това описание напомняше обсадата на къщата на Чиро Меноти, екзекутиран преди пет години в Модена. Тургенев бе видял неговия дом и бе описал разрушенията. Трябваше да се вземат в Рим копия от моденските протоколи, за да се превърнат в история на Виторио Акорамбони, да се заемат потребните багри от самата действителност. Тук бе историята на семейството Ченчи. Дъщерята на тоя изверг била принудена да прибегне до отцеубийство, за да спаси цялото семейство, обаче самата тя не е получила спасение от висшето християнско милосърдие на папата. Трябваше да се отиде в палацо Барберини, за да се види портретът на Беатриче Ченчи нарисуван от Гвидо Рени. Трябваше да се свърши още една работа. Освен тия откъслечни протоколи трябваше заедно с Тургенев да отидат при монаха Марини и да искат разрешение от Ватикана да разгледат протоколите от XVI и XVII век. Това лесно щеше да се постигне чрез посланика.

Настъпиха горещи дни. Пак палещо слънце и вечерна ариакатива, пак треска в кръвта и повторение на старите ревматични болки. Налага се почивка. Латур-Мобур му разреши да се пресели в Монте Албано. В Аричио Бейл свободно въздъхна. Хълмовете, заменили някогашните страшно клокочещи вулкани, бяха покрити с гори и езера, изпълнили до върха кратерите. Сред гъстите гори редом с дъба растат още непрецъфтели диви рози и хиляди славеи образуват оркестър в дъбовата горичка, която дреме под лунната светлина.

Тия дни в Монте Албано и в Аричио преминаха с невероятна бързина. Вече през есента при една среща Тургенев запита Бейл какво става с очите му. Клепачите му се подули, червени ивици очертават ресниците. Четенето на дванадесет фолианта написани на ужасен латински език от XVI век, не минава даром. Двама преписвачи се отказаха да работят. Сега работи трети и в скоро време дванайсетте тома материали ще бъдат готови. „Само Бейл може да издържи на такава адска работа в Рим“ — казваше Тургенев. Като си спомняше впечатленията от ранните младини, Бейл си мислеше: „В солните галерии на Гален, там, дето огромните подземни езера са наситени със солен разтвор, водачите хвърлят сухи, безлистни вейки от габър, които след няколко минути се покриват с кристали от сол. Сухата и безлистна вейка звънти и при светлината на факлите се прелива във всички цветове на дъгата. Сухите и мъртви протоколи на старинните съдилища, исковите молби и процеси на стара Италия, щом се докоснат до наситения разтвор на моето въображение, могат да блеснат ослепително и да се превърнат в живи и ярки картини. Прочее на работа!“

Четири томчета новели са готови. Може да си отпочине. По стар навик да сравнява всичко с Франция, Бейл се заема да чете френски материали, мемоари от времето на Людовик XIV, пътува до Равена и други северни градове.

Лизимах след несполучливата интрига подаде оставка и Бейл го съжали. „Къде ще отиде тоя беден грък?“ — мислеше си той. Най-после министерството научи нещо извън Лизимах и Бейл. То направи предложение на Лизимах да се извини пред консула. „Отношенията стават трагикомични — мислеше Бейл. — Съгласен съм да се преструвам, че възприемам за буря плясъка на водата в чашата, ала се отказвам да загина в тая буря, ако ми се предложи това.“ Той написа молба да му се даде консулско място някъде в Южна Испания, написа я с пълна сериозност и с пълна готовност да замине. Докато чакаше отговор, завърши една глава от „Червено и бяло“ и започна да пише следващата, в която се разказваше как един млад човек, не можейки да понася задушната атмосфера на Франция, отива в Испания. Той искаше да зашифрова тая глава, но не намери на обикновеното място шифърния ключ. Събори мастилницата, катурна масата, тичаше из стаята развълнуван, но шифърът никъде не се намери. Два часа седя полузамаян. Сетне взе с треперещи ръце последния подвързан том, постави го в рамка, преписа няколко реда обратно, гледайки в огледалото, и се опита да ги дешифрира. Но не му се удаде. Смъртно блед, той ходеше из стаята с широки крачки. Беше лишен от възможността да прочете произведението, за което изгуби толкова време. Отново започна опитите да пресъздаде процеса на съставяне шифъра. Но всеки път изгубваше нишката на мисълта си. Просто не можеше да се познае. Ставаше му ту топло, ту студено. Прекъсна и опита да чете и искаше да унищожи написаното. Внезапно изгубил сили, той си полегна. Събуди се след двадесет и четири часа. Дребничкият римски лекар Непи му напипваше пулса с дясната си ръка, като държеше часовника в лявата. Той поклати глава, като забеляза, че Бейл се готви да говори.

— Вие имате слънчев удар — рече той. — Трябва ви пълна почивка. Всичко ще мине безследно.

Но Бейл цял месец чувствуваше непреодолима слабост.

Отказът на молбата му да бъде преместен в Испания никак не го огорчи. Другият плик извика у него учудване и досада. Беше голям, тъмнозелен плик на Министерството на народната просвета, съдържащ диплом, подписан от Луи Филип, и знаците на ордена на Почетния легион.

 

 

Край града растяха шест кипариса. Зад тях се виждаше малката къща на дърводелеца Видо. Красивият старец беше син на френски офицер, беше обеднял и се занимаваше с дърводелство. Жена му, с много младо лице и побелели коси, със свити от вечна тъга устни, се занимаваше с шиене и пране на долни дрехи. Помагаше й дъщеря им, двадесетгодишна девойка, тънка като стъбло, синеока, малко суровичка като всички хора, които гледат открито на живота. Видо изработваше полици за книги на Бейл и често го упрекваше за неговата страст към книгите. „Нищо друго не пакости на човека така, както книгата“ — казваше той. Бейл се смееше, спореше, но му харесваше тонът и простата увереност в собствената правота на човек, който не четеше книги, но използуваше в живота си моралните правила на Русо. За разлика от бащата младата девойка обичаше да чете. В нейните съждения имаше толкова непосредственост и умение вярно да схваща същината на прочетеното, че Бейл все по-често и по-често заговаряше с нея, когато тя идваше за книги. Той тъжеше в минути на самота, а младата Видо го гледаше с такива очи, сякаш обещаваше да прогони скръбта му. Веднъж, след като се затвърди доверието и дружбата помежду им, Бейл попита какво би казала мадемоазел Видо, ако той и предложи да му стане жена. Тя никак не се учуди и отвърна съвсем спокойно: „Бих се съгласила, ако вие не се опитате отново да ми отнемете вярата.“

Видо е столар, Бейл — консул. Девойката го обича, а той изглежда тих и спокоен човек. Но се носят лоши слухове и във всеки случай ще трябва да се посъветва ако не с духовника, то със своя роден брат — монах в Пиемонт. Бейл не получи нито „да“, нито „не“, защото Видо очакваше отговор от Пиемонт. Лизимах се подсмиваше: „Ето че се прояви неговият истински характер. Аристократът, писателят, барон Стендал, ще се жени за дъщерята на перачка. Малко ли са други жени? Не, ще избере такава, която да съответствува на неговите якобински възгледи. Това е най-доброто доказателство за политическата неблагонадеждност на консула.“

Пиемонт е на две крачки от брега на Изер. Там, край Гренобъл, има дивен манастир. Шартрьозките монаси всичко знаят и затова монахът Видо от Пиемонт прави справки чрез манастирските лисици в гренобълския манастир. Това, което научи, надхвърли неговите очаквания. Дърводелецът Видо в Чивита Векия цяла вечер чете на жена си това ужасно писмо: „За какъв Бейл говорите? Ако този Бейл е от Гренобъл, той е атеист, нечестивец, богохулник и якобинец, противник на бога и на законните власти. Наричайте го по-добре Стендал. Това е новото име на антихриста.“ Бащата и майката не дадоха своята благословия. Девойката си поплака и престана да се среща с консула.