Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (50)

Четиридесет и четвърта глава

Консулството нямаше голямо имущество. Преди всичко трябваше да се смени конят. Вахмистър от Шести драгунски полк, Анри Бейл познаваше много добре тая стока и със смях изгони продавачите, които гледаха да го измамят. Най-после яздитният кон е купен; има конюшня, в която стоят стари екипажи наред с боксовете за коне, има и зимник, в който е останало нещо от орвиетските вина, купени от Дево. Кухнята е доста жалка, макар че крайбрежните рибари донасят прекрасна риба. Ангинариите още не са узрели. Трудно е да се разнообрази трапезата. При това доктор Прево, като прегледа в Париж бъдещия консул, каза, че трябва да се откаже от месна храна.

От горния прозорец на консулството се вижда огромен морски простор. Чивита Векия, въпреки че е близо до Рим, изглежда откъснат, изолиран кът земя. Никакъв вятър, тишина, пълен покой край древните брегове. Червени керемиди на покривите, прашни улици, нажежени камъни, никакъв човек след пладне. Населението на тоя пуст бряг не помни нищо за миналото. Тукашните жители могат да говорят само за търговските сделки през миналите пет години, но нито един гражданин не ще ви разкаже какво се е случило във Флоренция през 1823 година и какво е имало на мястото на тези древни centum cellae^[1] през римско време. А при това именно тук грубият плуг изхвърли на повърхността на земята, на север от града, първите вази на древните заселници — етруските. Спокойни и лениви, градските буржоа не се интересуват нито от книги, нито от вестници. В града няма училища, няма книжарници, децата се учат при поповете. През дните, когато пристанището е пусто, цялото крайбрежие изглежда мъртво. Само изрядко в тия пусти дни на хоризонта под палещите лъчи на слънцето се носи като едва видима белееща се точка лек двумачтов кораб. И тъй до вечерта. Под булото на нощния мрак той се доближава до брега и се врязва в червеникави, гниещи водорасли. Хора, потопени до гуша във водата, повдигат ръцете си с носилки високо над главата, получават от кораба тайнствен товар и го изнасят на каменистия бряг. Докарват пушки. Но за това никой не знае. Папа Пий VIII е наплашен човек.

— Защо не се използуват минералните извори на Чивита Векия? Това би могло да привлече чужденци и да се съживи брегът — питаше Бейл Галефи.

— Точно това ние не искаме — рече кардиналът. — Чужденците ще заразят нашето вярно паство със зловредния дух на либерализма. През езическите времена тия минерални води лекували римляните, за които вие говорите, но ние — християните, предпочитаме да се лекуваме със света вода.

— Но има и други източници за забогатяване. Вие можете да започнете да извозвате гниещи водорасли по нивите. Това ще ги натори и ще ги направи плодородни.

— И това не искаме — каза Галефи. — Нека селяните живеят в планините, край бреговете те ще станат контрабандисти. На нас и сега бреговата охрана ни струва скъпо.

Една вечер Бейл посети местния театър. Даваха пиесата „Жертви на любовта и дружбата“, напомняща английските мелодрами. Публиката я посрещаше студено, понеже на сцената мъжът се умопобъркваше от изневярата на жена си. Италианците не разбираха как може да стане това. След мелодрамата започнаха фарсовете на комедианта и публиката огласи залата със смях и викове. Това бе старата весела, шеговита Италия. Бейл изведнъж взе да познава очите на своите ломбардски приятели. Но след излизане от театъра очите угасваха. През младините на Бейл тези очи пламваха поради други причини. Деветгодишният терор измени и направи подла градската младеж в Италия.

На 6 юни Бейл писа на Маре:

Аз страдам. Известно ли ви е, че на 20 май посланиците на пет велики държави се събраха да молят папата да внесе някои изменения в методите си за управление на страната? Ето някои от молбите: на светските хора трябва да се позволи да заемат административни длъжности; държавният съвет в Рим трябва да бъде съставен не само от кардинали, но да има две трети миряни; подлежат на отменяване присъдите по стопански дела.

Да имах сили да ви предам изказванията на кардиналите, техните мнения по тия предложения! Те решиха да откажат, но бяха си навлекли омразата на собствените си войници, на своите поданици. Нямат пукната пара и търговците им отказват всякакъв кредит. Австрийците саботират предложенията на другите държави. Ето ви подготовката за експлозия. Австрийският посланик Лютцов съветва папата в краен случай да отстъпи, но да назначи на административните длъжности най-долни миряни, за да съжаляват за носителите на расото.

Оттук вие можете да съдите за моралното състояние на Рим, който не е нито с едните, нито с другите. Завчера негово светейшество не се осмели да се яви на процесията от страх да не го отвлекат революционерите. Негово светейшество е получил вече анонимно предупреждение.

Отдавна вече папската полиция, отваряща всички обикновени писма, е разтревожена, че някой си барон Дорман (Спящият) пише подигравателни и язвителни отзиви за най-светите неща на папската управа. И тоя път писмото бе преписано, и започнаха догадки за автора му.

На първо време Бейл реши да се посвети изцяло на дипломатическата си работа. Веднъж той писа на Маре, че ако по мнение на министерството писател не може да бъде консул, той е съгласен да не печати нищо. Работата бе там, че трудно можеше да седне на писмената маса след подреждане консулските дела на своя предшественик. Те бяха много занемарени. Дево съвсем не се бе интересувал от френските чиновници в съседните градове на папската област. Бейл се залови с тях. Посети Равена, Анкона, Пезоро, Терацина. Пристигаше без предупреждение, с кон или каляска, като вземаше със себе си слуга италианец, който му напомняше починалия Оливиери.

Суров и спокоен, той влизаше без разрешение в канцелариите на френските представители, преглеждаше консулските книги, търговските бележки, сборовете, питаше за състоянието на френските граждани, за настроението в града. Първата обиколка съвсем не го задоволи. Вместо да будят живот, французите сами заспиваха: изплашени от австрийските предупреждения, те се стараеха да бъдат по-лениви от продавачите в касапниците на Чивита Векия.

Очите на Бейл святкаха, когато чуваше да се възразява на неговите искания; той бе зъл, безпощаден и взискателен. След три месеца настъпи обрат. В Чивита Векия се изпращаха отчети, доставяха се сведения, попълваха се изпратените анкетни листове. Ако не за Франция, то за себе си той получаваше сведения за състоянието на Италия. Така се появява очеркът „Рим и папата“. Той го адресира до братовчед си в Париж на уговорения адрес в търговски плик, съдържащ молба за изпращане на машинка за сладолед. Очеркът се отпечатва анонимно и привлича вниманието на Министерството на външните работи, понеже в отговор на този очерк, поместен в английски вестник, се изсипват бележки и статии в австрийските и италиански вестници. Министърът намира, че статията е превъзходна, но никому и на ум не идва, че тя е написана от френски гражданин. Парижаните мислят, че е писана от англичанин, наблюдател, конституционалист, умен, хладнокръвен, непризнаващ нищо друго освен своя Лондон, но който има огромни сведения за грешките на папското и австрийското управление, които погубват Италия. От Париж се получи съобщение, че отчетът на Лизимах Таверние не е утвърден.

„Ще трябва да подготвя тоя глупак — помисли си Бейл. — А това е неприятно.“

Като се затвори в стаята си, той провери всички сметки и извлечения. „Не, той не е крадец. Само не знае математика — облекчено въздъхна Бейл. — Но аз съвсем не съм педагог, имам нужда от добър помощник, а не от скромен глупак с честолюбиви замисли!“ Той има непредпазливостта да запише тая мисъл. Сетне сгъна отчета и го заключи в бюрото си.

Сведенията за Италия, които Бейл изпрати на Министерството на външните работи, съдържаха обилен фактически материал. Там бяха най-подробно описани политическото и стопанско състояние на Ферара, Модена, Флоренция, да не говорим за Рим — Папската област. Старият карбонар прояви всички свои привички и макар че вицеконсулите от съседните градове бяха недоволни, че са разбудени от своя вековен сън, работата у него кипеше. През шестнайсетгодишната си консулска служба господин Дево бе свикнал да изпраща по два отчета в годината. Господин Бейл изпращаше всеки три месеца по един отчет и не се смущаваше от количеството шифровани телеграми. Те едва ли не развалиха цялата работа. Отчетите на господин Дево от някаква Чивита Векия регистраторът на канцеларията в Министерството на външните работи просто захвърляше в коша като непотребна вещ. Същото искаше да стори и с отчета на Бейл. Някакъв си чиновник Бейл, прекалено усърден, изпраща доклад преди установения срок. Сигурно ще иска пари или допълнителна отпуска. Но идва телеграма, с която се искат директиви. Трябва да се прочете тоя доклад от девет страници сгъстен шрифт. Само това липсваше! Ако от всеки град изпращат такива доклади, човек може да умре на регистраторската маса. Възмутително!

Възмущението овладя най-младия секретар-деловодител и обикновения секретар; сетне старши секретаря, след това — секретар-докладчика и най-после — началника на канцеларията. До кабинета на министъра достигна цяла вълна от възмущения.

— Що за невежа? — крещеше началникът на канцеларията. — Що за глупак, да не познава службата? Кой е искал неговия съвет? Как смее да отива с донесение до господин министъра? Дайте ми служебния му списък. Дявол знае какво е това! Назначен по нареждане на министъра. Преместен по искане на Метерних. Та какъв е тоя консул в тази италианска дупка? Ах, това е журналистът, за когото се застъпи семейство Траси.

В канцеларията влезе министърът Моле.

— Вижте, господин министре, допустимо ли е консулите да се отнасят направо до вас с рапорт?

Моле взе разсеяно донесението и прочете:

Романя, Папската област, не принадлежи към ония спокойни страни, за които не бива да знаят в Париж и за които няма какво да се каже на консула. Аз говоря така, защото Романя е готова да въстане, Рим от папски може да се превърне в републикански и въз основа на точни сведения, които притежавам, установих, че се води австрийска кореспонденция в смисъл да се поправи положението на папското правителство за сметка на жизнените интереси на Франция.

— Това е извънредно сериозно — каза Моле. — Кой го е писал?

— Някой си Бейл, ваше превъзходителство.

— Някой си! — избухна Моле. — За вас той е „някой си“, а за мене — френски писател, автор на най-хубавите книги за Италия. Погрижете се да ми дадете цялата негова преписка.

Вратата се затвори след министъра. Регистраторите останаха недоволни.

— Но това е безобразие, трябва да му се тури край! — викаше регистраторът. — Че нали в Рим е посланикът Сент Олер. Донесения, неминали през неговите ръце, не могат да се считат за достоверни. Това е заобикаляне на една инстанция.

— Да, да, ние така ще пишем — отвърна началникът на канцеларията. — Нека господин министърът покровителствува когото си иска, а ние ще настояваме да се спазват канцеларските правила.

Моле излезе бледен и разстроен.

— На африканското крайбрежие водим война, а за нас Южна Италия не е без значение. Какво направиха през това време нашите господа дипломатически представители? Да се запита Сент Олер.

След един час писмото до Сент Олер в Рим бе готово. Към това писмо имаше малка бележка, че трябва да се забрани на консулите да изпращат доклади направо до министерството и малка микроскопична бележчица до господин Бейл с упрек за пренебрегване на канцеларските инстанции. Моле бе зает с разговор и подписа всички книжа, без да ги чете.

— И така, аз трябва да се превърна в плъх и да пазя собствената си канцелария. От предвидлив, аз трябва да стана късоглед. Трябва да се отуча да виждам, да чувам и да разбирам. Трябва да ловя комари, които налитат вечер на светлината на моята свещ; като стар, злъчен чиновник да броя пръстите си и да гледам в тавана, очаквайки редките пътници; да ги посрещам с ругатни и захвърлям с презрение на масата техните паспорти; трябва да се науча да играя на карти с местните стражари, а есен, в дъждовно време, за да разиграя кръвта си, да държа с часове пред вратите си командирите на френските кораби и взискателно да се ровя в корабните документи. — Бейл крачеше из стаята и високо произнасяше тая реч.

 

 

Бейл отсъствува вече трети ден. Небето е синьо, почти черно. Изгорената земя и пустинният бряг приличат на африканското крайбрежие. „Добре, че го няма“ — мисли си Лизимах. Той сяда на консулското кресло, потапя перото и пише:

Мили вуйчо, кога най-после ще имаме възможност да получим от турците нашия имот? Аз съм чувал, че благодарение намесата на френските власти на мнозина са възвърнали имуществените права. Живея много лошо. Добрият Дево отпътува, преместен поради собствена непредпазливост. Аз вече ти съобщих за това с молба да провериш що за птица са ми назначили за началник. Струва ми се, че господин Бейл никога не е служил във външно министерство. Той много обича да разсъждава и постоянно пише. Тия дни му дойде мъмрене от Париж. Аз с удоволствие турих тая преписка на видно място в папката за доклад. Представи си, той толкова не уважава правителството, че към тази бележка се отнесе с не по-голямо внимание, отколкото към вестникарска обява за даване квартира под наем. Той я захвърли на масата така, като че съвсем не се отнася до него, сетне обу ботушите, взе пушката и тръгна с един тукашен селянин на лов. Казамичио казва, че той е отличен стрелец — това старче с боядисани коси! Неотдавна, когато два дни бе болен и не влезе в приемната, аз видях през случайно отворената врата, че космите на мустаците и брадичката му са съвсем побелели и никак не приличат по цвят на великолепните му бакенбарди. Той носи полуперука, но така гордо, че аз никога не бих повярвал, че темето му е голо. Ти и досега не ми пишеш за него, а пък аз бих искал да зная що за човек е той. Има толкова много книги, цели шест сандъка, че съм готов да повярвам в неговата ученост, но у него се проявяват такива необясними странности, които говорят, че е човек от твърде долен произход. Неотдавна, когато се връщах от Рим, ме сполетя нещастие: чер бивол, побеснял на оран, изтърбуши един кон от пощенската кола. Трябваше да спрем и да вървим пеша до „Монтероне“ — самотна кръчма на шосето, на половин километър от морето. Аз реших да чакам тук, докато поправят пощенската кола, за да не стоя на слънце. Какво бе моето учудване, когато зад стената чух гласа на Бейл — разговаряше с някого, а оня го наричаше „синьор Доменико“. Що за синьор Доменико е, не зная. Моята първа мисъл бе, че истинският консул е бил убит по пътя за Чивита Векия, а с неговите вещи и документи идва при мене някакъв бандит от тосканските главорези. Той говори много по-хубаво италиански, отколкото френски. Акцентът му някак си не е френски. Моля ви, потрудете се да научите кого съдбата ми е изпратила за началник.

Видях, че от съседната стая действително излезе господин Бейл заедно с едно непознато за мене лице, наглед твърде подозрително. Най-чудното е, че Бейл имаше изражение, сякаш се бяхме уговорили да се срещнем в тая кръчма. Той ми кимна и рече: „А аз ви чакам, да вървим заедно.“ В края на краищата все ми е едно кой е той, стига да не пострада моето служебно положение. На писалището му намерих моя отчет проверен, с твърде пренебрежителни изрази за мене. Той ще ми заплати за това.

Мили вуйчо, ако вашите търговски работи са се подобрили, изпратете ми поне малко пари. Заплатата от Рим всякога закъснява, разноските по пътуването ми са твърде големи, а този Бейл не позволява да пиша баланси, без да ходя в Рим, както правех при милия господин Дево. Още веднъж ви моля: съобщете ми дали тоя човек няма някои слабости и грешки, за да се чувствувам по-сигурен при него. Най-лошото е, че е вежлив и не показва, че ме смята за глупак. Поздравявам ви и ви целувам ръцете, драги вуйчо.

Първият параход, който замина от Чивита Векия за Марсилия, отнесе това писмо, а следващият отнесе писмото на Бейл до Ромен Коломб в Париж на уговорения адрес. Писмото беше отбелязано с названието на фантастичния град Мечо, което значеше Rome, и беше подписано „Доминик“. В него се съобщаваше, че барон Резине, който прекарваше в Чивита Векия, се обърнал към френския консул Бейл с молба да му изпраща всички книжовни новости, които излизат в Париж. Понеже барон Резине скоро щял да отпътува, всички книги трябвало да се изпращат на името на господин Базен в Марсилия. Френският консул срещна пишещия тия редове. Самият Доминик живее както преди в града Абейл. Барон Резине, Доминик и Бейл бяха много добре известни на братовчед им Коломб. Коломб уреди пощенските връзки с града Абейл — Чивита Векия — чрез господин Базеи в Марсилия. Наистина Чивита Векия е свободно пристанище, но все пак пратките, пощата и стоките от корабите се предават първо на папската поща, и книгите няма да бъдат пропуснати на никаква цена. Направен бе опит да се получат книгите като дипломатическа поща, но Лизимах, който получава тази поща, всякога се вглежда във всички тежки пакети, които не приличат на пликове с документи. В края на краищата той ще свикне и тогава ще може да си служи с обикновената поща, а сега господин Базен знае как да постъпи. Нито папската поща, нито дипломатическият куфар не познават книжните пратки на Бейл. След месец на масата лежаха „Шагреновата кожа“ от Балзак, сборник стихове от Виктор Юго и комплект броеве от „Revue de Paris“^[2] с писмата на Мериме от Испания, с драматични откъси от „Недоволните“ и с великолепния разказ „Игра на табла“. Мериме започна да пише прекрасно; той не е вече обикновен младеж, който скитосва из Париж и пише новели, а един положителен човек, заемащ длъжността инспектор по историческите паметници във Франция след несполучливите служби в три министерства, заемани поред от дългоносия Аргу. Новите драми на Юго нямат никъде успех. Това са потоци от гръмки, надути фрази, стихове, които развалят драматичния ефект, тъй възхитителен у Шекспир. Целият театър на Юго струва колкото една великолепна трагедия на Вите, например „Смъртта на Хенрих III“. Съвсем необикновена е „Шагреновата кожа“ на Балзак. „Това е отговор на моя Жюлиен — мислеше Бейл. — Продължение на спора за съдбата и волята. Но в тоя бурен талант липсва ясна мисъл и логика. Балзак не иска да разбере, че не може да се описва животът от гледище на целесъобразността. В областта на човешките постъпки и душевни подбуди господствува един и същи закон за причинността и той именно е създал погрешното съзнание за свободната воля. Но във всичко останало колко е хубав тоя роман! Прекрасно е описана смъртта на младия човек, който не умее да желае, не умее да подбира ония неща, способни да го примирят със самия него. Оттук и изводът: индивидуалните желания, несъгласувани с действителността, със средата, с обществото, с класовата групировка, могат само да поставят човека в конфликт със самия него. Обаче егоистичните желания на една малка група хора, които се стремят само към лека печалба и пари, нима това може да се смята за големи желания и проява на силна воля? Балзак не се доизказва, но той хиляди пъти е прав с тъй ярко поставената проблема.“

„Трябва да умееш да извличаш полза от нещастията и несполуките. Такава е мъдростта на бейлизма и това е нейното приложение. Метерних имаше власт да не ме остави консул в Триест, но нямаш в сила да ме подцени в собствените ми очи. Глупците в Париж, късогледите канцеларски плъхове искат да ме превърнат в канцеларска муха, която напразно се удря в стъклото на прозореца, когато до него е отворено второ крило. През тоя отвор аз ще изхвръкна на чист въздух; аз съм писател. И така, ще започна да пиша роман, голям, годен да плени волята и въображението. Ние писахме за червеното и черното, сега ще опишем червеното и бялото. Боговете имат право, Фредерик Стендал каза за себе си веднъж в едно писмо до господин Жюл, тоест до Жудит Готие: «Аз съм оригинален звяр, не приличам на другите, но боговете ме създадоха такъв.» Тук, в Чивита Векия, ще се научиш да повтаряш тия думи. «Сенките на етруските богове витаят над тукашните брегове; търсейки тяхното покровителство, ще смятам, че дипломатическата несполука е щастлив поврат към писателския път. И така, на работа! Животът е кратък, а трябва да се направи извънредно много, за да стане той безкрайно хубав.»“

Лизимах погледна през ключалката и бързо отскочи, защото Бейл, отваряйки изведнъж вратата, едва не го удари с дръжката по носа. Пак пълно самообладание и никакво учудване. Усмихна се и каза:

— Господин Таверние, вие не се ли уморихте в консулството? Ако искате, можете да си вървите, новите тарифи ще разгледаме утре — и излезе, без да дочака отговор.

Той дълго скита по площадите на черковния град, като гледаше разсеяно папските гробници. Чивита Векия е гробница на много папи. Тук лежат Урбановци, Инокентиевци, Григориевци, Йоановци, Пийевци, Лъвовци. На паметниците се виждат ключове, тиари, кълба. На една от мраморните плочи Бейл видя изобразени грамадни пчели — гербът на Бонапартовци. Тук това е законна украса на гробницата на някой папа или кардинал. Във Франция тези пчели извикваха ужас и преследвания от страна на Бурбоните. На селяка, който върви по улиците, тия пчели нищо не говорят. И много подобни неща. Това, което прави впечатление и играе роля в известна среда, в известна епоха, при други условия губи значение. „Трябва да опиша младия човек, който встъпва в живота във Франция през наши дни. Нека бъде син на богат буржоа. Ще го наречем Льовен. Ще го направим улан и ще видим с кого ще се сражава в наши дни този млад човек, мечтаещ за Наполеоновите походи. Това е първото сблъскване. Облечели уланската униформа, той трябва да отиде в Нанси, а оттам със своя полк — на бойното поле. Кое е това бойно поле? Лионските копринени фабрики!

И наистина, нека поставим младия французин пред такава цел. Улански мундир, опозорен през дните на работническата стачка. Миналата година Лион за три дни бе обзет от огъня на въстанието. Единствената вина на работническото население бе тая, че то молеше за нищожна добавка за единадесетчасовия труд.

Никъде тъй хубаво и пълно не се рисува Франция, както в Чивита Векия, никъде така хубаво не се пише за Италия, както в Париж.“

С тия мисли Бейл застана пред една врата с надпис, гравиран на мраморна плоча: „Донато Бучи — антиквар“. Почука и влезе. Посрещна го човек със среден ръст, с червена кадифена шапчица, със златни очила. Приятна усмивка се появи на лицето му. С широк жест на провинциалист той покани Бейл в една голяма стая, пълна с маси и масички, на които имаше книги, подвързани с бял пергамент, с цветна кожа, имаше статуетки и в полутъмния ъгъл на постамент се белееше бюст на Винкелман. Втора врата водеше за обрасла със зеленина веранда. Стаята нямаше прозорци и мека светлина се разливаше през тавански матови стъкла. До масата пред чаши кафе, чинии с печени ангинарии и разтворен фолиант седяха още двама души.

Синьор Бучи запозна Бейл с тях. Бяха Блази и адвокатът Манци. Когато късно вечерта Бейл се прибираше у дома си, някаква тъмна фигура го придружи до консулството. През тоя ден шансовете на Бейл за доверие от страна на кардинал Галефи силно спаднаха. Донато Бучи, археолог, събирач на старини, притежател на библиотека, и адвокатът Манци бяха най-подозрителните хора в целия град. Те почти не криеха своя либерализъм и докато някой дърводелец или обущар трудно можеше да бъде заловен в революционна работа, тия двама масони във всеки случай щяха да дочакат своята участ.

Но че френският консул ще излезе от своето уединение и така смело ще прекара няколко часа у Донато Бучи, това не очакваше дори Лизимах. Той сви рамене и така изгледа Бейл, като че консулската му песен бе вече изпята.

Следващите седмици бяха още по-красноречиви. От Марсилия пристигнаха купища книги с категоричното искане на господин Сент Олер от Рим, въз основа на разпореждане на френския министър на външните работи, книгите на френския консул да се пропущат без предварителен преглед.

Когато шпионинът семинарист докладваше за тоя възмутителен факт на кардинала, старият градоначалник, като закиха от голяма порция емфие, махна с кърпичка и набързо издума:

— Стига, стига! Нима искаш да бъда арестуван от либералите както губернаторът на Болоня, също такъв кардинал като мене?

 

 

В поверителните писма, които пристигнаха от Париж, се съобщаваше, че младият италианец Мадзини, лежал в затвора и сега освободен, живее в Марсилия и възнамерява да отиде в Италия с политическа цел. Мадзини е бивш карбонар, оттеглил се сега от карбонаризма. При все това френското правителство не разрешава на споменатия италиански гражданин да влезе в Италия и предписва на френските чиновници на италианска територия да не оказват никаква помощ на Мадзини и другарите му. Бейл съвсем не одобряваше тая политика на Франция. „Нима у Луи Филип не е останало дори капчица съзнание за юлска чест — мислеше той, — та така да позори Франция и да задържа младия италианец?“ За Мадзини той знаеше от флорентинеца Весе, основал първата библиотека за общо ползуване в Тоскана. Пак там бе узнал, че Мадзини възглавява новата организация „Млада Италия“, целта на която бе да обедини страната. Из Европа се разливаше вълната на революцията: от Париж и Брюксел до Варшава всичко бе неспокойно. Юлските дни отзвучаха на изток като война между Полша и Николай I. Разоръжените полски войници, десетки хиляди въстаници се устремиха към Париж. Лафайет създаде комитет за подпомагане на бежанците. Полският поет Мицкевич бе напуснал Рим и се скиташе незнайно къде. Телеграми пристигат в такова голямо количество и с такъв шифър, че не може и да се мисли за литературна работа. Седейки нощем сам, без Лизимах, Бейл дешифрира с молив телеграми, инструкции, бюлетини и заповеди, чете ги и ги изгаря сетне на свещта, сложена в тас с вода. На утрото куп черна пепел, а в главата — черни политически сажди. От една страна Франция — носителка на революционни идеи, страна, която не се бои за утрешния ден; от друга — същата Франция се проявява като заробителка на колонии и потисница на четвъртото съсловие. Ненапразно в поверителните указания на министерството се сочи, че нелегалното „Дружество за човешки права“ има връзка с италианското революционно движение. „Дружеството на приятелите на народа“, станало нелегално, е обявено за враг на Франция. Бланки се изправи пред съда като обвиняем с искане трийсетте милиона трудещи се да получат избирателни права, които ще им послужат за издаване на закони в защита на своите интереси: всички излишъци у нетрудещите се да бъдат иззети и превърнати в организация за обществен кредит, за подпомагане безимотните.

Всичко говореше за нестихващи вълнения, за нетрайността на политическите системи, за начало на социално преустройство. На разсъмване умореният от работа Бейл нахвърляше бележки и планове за бъдещите глави на „Червено и бяло“, а в голямата сива чанта слагаше материалите за своята дипломатическа работа в Италия. В главата му ясно се очертаваше затвореният хоризонт на малката Парма, най-красивия град в Италия. Той го населяваше с хора, притежаващи най-любимите бейлистки характери, даваше характеристика на всеки един от участниците в пармската история и като преработваше впечатленията от своите сполуки и несполуки, пълнеше с тях сивата чанта, където пазеше най-добрите спомени и впечатления от личния си живот. Така той преработваше своите дни и часове, своя труд и усет за щастие, като се откъсваше от тъгата и запечатваше радостта. От тоя ден животът затече по-гладко и се почувствува огромното разстояние между Бейл, който някога напрегнато работеше за довършването на „Червено и черно“, и сегашния Бейл, който леко и творчески обгръща своите впечатления и им дава живот.

В края на февруари 1832 година той получи телеграма от Париж и трябваше внезапно да прекъсне всички работи. Най-после започваше истинският живот. Луи Филип, станал крал след юлските барикади, отказа да помага на Полша в борбата й с Николай, по силата на принципа за невмешателство; в същото време допуща намесата на Австрия абсолютно във всички европейски работи. И сега, когато цяла Северна Италия се готви да въстане, Австрия възнамерява да тури ръка върху Адриатика зад пределите на ломбардо-венецианските владения. Това не бива да се допусне — трябва да се препречи пътят на австрийците, докато французите са още обичани в Италия. Бейл поздрави завземането на адриатическото крайбрежие в района на Анкона от един френски отряд. Трите кораба „Артемиза“, „Сюфран“ и „Виктор“ се появиха край Монте Гваско и влязоха в кръглото пристанище. Папският гарнизон отказа да пусне французите в Анкона. Тогава френски пионери дигнаха във въздуха крепостната врата и без нито един изстрел свалиха папското и австрийското знаме от всички учреждения.

Френският консул Анри Бейл, станал отново военен комисар, седеше с цивилно облекло сред пушки и барабани край една палатка в бивака при Анкона. Идваха австрийски войски и можеше да се очакват всякакви неприятности. Осемнадесет-топовните кораби бяха в пълна боева готовност, на север и на запад бяха разположени наблюдателни постове, но господин Сент Олер, който пишеше през свободните си часове в Рим книга по история на фрондата^[3], забрави да изпрати пари. Войниците не получаваха заплата, моряците се насочваха към брега и Бейл се страхуваше от такива операции на самоснабдяване, под влиянието на които населението на Анкона ще започне да съжалява за австрийците и разоръжаването на папския гарнизон. Господа офицерите видяха за пръв път тоя цивилен човек, седнал при походна масичка. Като узнаха, че е комисар по снабдяването, поискаха от него да изплати заплатите на полковия команден състав. Бейл мълчаливо изслуша тия искания и отрицателно поклати глава, но когато те станаха прекалено настойчиви, повиши тон и поиска лейтенантът да прекрати своите настоявания.

— Господа офицерите искат да имат пари за театър, а низшите чинове днес не са получили храна. Господа офицерите искат развлечения, а низшите чинове от глад са принудени да тормозят селското население. Моля да не посягате на полковата каса.

— Кой сте вие, че говорите така? — викна дребничкият лейтенант. — Дайте си пълномощията.

— Те са напълно достатъчни, за да ви пратя в ареста — рече Бейл и поиска да му доведат коне.

Каляската е запретната с артилерийски коне, ескортирана от кавалерийски взвод, и така военният комисар, седнал много наперено в екипажа, се отправи към града. След два часа в лагера закипя живот. Бейл подписа документите за изплащане на всичко, което бъде доставено за снабдяване на френския отряд с продоволствие. Прекрасният италиански език, живостта, умът, откритият характер, споменаването на цял ред имена, любими на италианците, разположиха към Бейл сърцата на градските пълномощници и това, което можеше да свърши с катастрофа, послужи като залог за добри отношения. Войниците и моряците вечерта бяха сити. Френският писател се оказа прекрасен военен комисар. Веселото разположение на духа смени умората и тревогата на войниците и моряците. Дневните врагове на Бейл се превърнаха във вечерни приятели.

— Сит стомах — спокойна съвест — казваше засмяно Бейл на лейтенанта, който сутринта крещеше против него.

— Френският гражданин трябва навсякъде да има готова храна — дръзко заяви лейтенантът.

— Не мисля, че френският гражданин би трябвало да се превърне в мародер, а още по-малко — в щурец, който да разчита на готова храна.

Разговорът вземаше рязък обрат и стигаше вече до явна караница, защото Бейл доста остро заяви, че съвсем не цени френското гражданство, че тук, при Анкона, Франция може още повече да се опозори. Спорът не се разпали само благодарение на генерал Кюберо, който се приближи до Бейл, улови го под ръка и го изведе.

— Знаете ли, господин комисар, че предните наблюдателни постове са отблъснати от неизвестен партизански отряд? Не е папски гарнизон, нито са австрийци. Аз дадох заповед да не се стреля.

— Много добре сте направили — каза Бейл. — Разбирам каква е работата. Разрешете да се отдалеча за едно денонощие и всичко ще се успокои.

— Правете, каквото намерите за нужно. В тоя проклет град аз съм като в тъмна гора. Не мога да разбера кой е враг и кой — приятел, с кого воюваме и кого защищаваме, и за кого е замислена цялата тая история.

Бейл нищо не отговори. Вестовоят му донесе пътния багаж. Бейл облече костюм за езда и заедно с кавалериста корсиканец, който му прислужваше из пътя, пое на север. Върна се на другия ден вечерта и набързо заяви на генерала, че няма никаква опасност. Генералът не полюбопитствува, но в отреда се появи чувство на мълчаливо възхищение от кръглоликия комисар, единствения цивилен сред военните, който предотврати някаква голяма опасност, може би не толкова военна, колкото политическа.

Работата бе проста. Бейл, който добре познаваше Италия и имаше почти във всеки град добри приятели сред такива обществени среди, за които не подозираха нито Сент Олер, нито Моле, нито Виржини Ансло, нито парижките рецензенти на книгите на Стендал, отиде при тия именно италиански нелегални, които готвеха въстание в Северна Италия. Той има с тях продължителен и разгорещен разговор. Не отрече отвратителното значение на френската окупация като такава, но открито постави пред тях въпроса за спиране на австрийските претенции с каквито и да било средства.

— Използувайте това — рече той, — за да не дойдат австрийските стражари и ви турят на вратовете нещо по-лошо.

Имената на хората, с които се е видял Бейл, ние не знаем. Известно е само, че посетил Синигалия, че бил приет като „приятел и брат“, че по пътя си спомнил историята на тоя бележит град, където Цезар Борджия устрои капана на князете-кардинали, с които враждуваше; посрещнал ги без оръжие, разцелувал се с тях, а след половин час в Синигалия лежали техните трупове. Бейл настоявал карбонарите „да не се омайват от блясъка на френското оръжие“. Сам той скоро се върна в Чивита Векия и оттам отиде в Рим. Сент Олер бе в неописуем възторг, но Бейл никому не разказваше подробности от своята операция. Помоли само Сент Олер да му даде отпуск за Париж.

— След една година — отвърна Сент Олер.

Френският отряд престоя в Анкона шест години.