Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (5)

Четвърта глава

Отдавна беше минало времето за обяд. Бейл беше огладнял, но всички чакаха генерал Дарю и никой не смееше да започне обеда. Трябваше да дочакат важни съобщения. Завършил работата си, Бейл седеше в библиотеката на Салтиков заедно с Каховски, когото слушаше как със запъване, но доста чисто превежда фраза след фраза на френски език обемистия ръкопис на княз Шчербатов „За покварата на нравите в Русия“. Историята на руските самозванци и особено на самозванеца Пугачов, който действувал под името на убития от жена си Петър III, запали въображението му. Русия му се струваше като страна с невъобразима кал, самозванство, тъпа покорност на робите и тъпо своеволие на господарите.

От прозорците се виждаха тук-таме димните кълба на отделни пожари и овъглените вече квартали на Москва. В съседната стая Бюш пресмяташе по бюлетина на Мортие броя на изгорелите къщи. За три дни бяха изгорели дванадесет хиляди сгради и двадесет и три хиляди души. Бяха загинали четири хиляди коня. Гласът на Каховски отмерено и спокойно продължаваше: „Онази Северна Семирамида надмина по броя на любовниците си всички развратни жени на света. Само на един Зубов и на сърбина Зорич се паднаха цветущи имения и дванадесет и половина хиляди души.“

„Странно пресмятане на имуществото! — помисли Бейл. — Богатството на помешчиците, в повечето случаи сами бездушни говеда, се определя с такова странно понятие, каквото е «душа». Каква огромна разлика от онези руси, които съм виждал в Париж! Те бяха елегантни, твърде любезни и дори с блестящ ум. А в какво се превръщат тези хора в своята родина, в своите села!“

Зад завесата в съседната стая резкият глас на Бюш продължаваше да диктува на военния писар. Бейл извади английския си джобен часовник и натисна пружинката. Иззвъня два часа и четиридесет и пет минути, а маршалът все още не се връщаше от двореца. Стъпките, които се чуха откъм коридора, уви… не бяха стъпките на маршала. Беше ординарецът на генерал Ван Дедем, червенокос, синеок валонец, който, весело ухилен, поставяше на масата в трапезарията, разположена в бившата малка гостна на Салтиковия дворец, жълто дървено каче с лозница. Осемнадесет дребни чепки грозде, повехнали и малко спаружени, висяха доста умърлушено по ластарите на лозата.

И все пак това беше подарък от Франция. Ван Дедем ненапразно отправяше тази любезност към Дарю, който ставаше любимец на императора.

Декардон се приближи, откъсна едно зърно, запрати го в устата и като направи отчаяно кисела гримаса, изплю го на паркета.

Тази постъпка развесели всички, понеже беше неочаквана. Избухна общ кикот.

— Ти стана същински руснак — каза Бергоние. — Държиш се като свиня.

Декардон тракна шпори с лек поклон, обърна се на пръсти и каза:

— Аз съм само дегустатор на негова светлост. Кой знае намеренията на холандците!

— Какви намерения? — прогърмя висок глас. Дарю влезе и хвърли триъгълната си шапка на масата.

— Е, най-после! — извика генерал Дюма. — Можехме да умрем от глад.

— Извинете, господа — промълви Дарю. — Предупреждавал съм ви, че никога не трябва да ме чакате.

Той плесна с ръце. Докато подреждаха масата, той няколко пъти внимателно погледна Декардон, сякаш искаше да си спомни нещо, и всеки път отместваше очи към другите. Така поставеният на младежа въпрос за „интригите на холандците“ остана увиснал във въздуха. Като видя, че всички погледи са насочени към него, Дарю с учтива предупредителност започна да разправя. Опитът да изпратят първия парламентьор при царя в Петербург не сполучил.

— Писмото тръгна едва днес — каза Дарю. — Щалмайстерът Оденард, кирасирски полковник, намерил в Москва брата на руския министър, акредитиран при каселския двор. Същият този брат… (граф Дарю щракна, с пръсти въз въздуха) пустата му фамилия, просто не мога да я запомня… днес понесе писмо за Александър. Писмото завършва с думите: „Водех войната с ваше величество без омраза. Една обикновена ваша бележка, получена от мене или преди, или след сражението при Москва река, можеше да възпре моето влизане в столицата. Бих искал да имам възможността да ви принеса в жертва това мое предимство. Вие можете да бъдете само доволен, че ви давам отчет за състоянието на Москва. Аз моля господа-бога да вземе под святото си покровителство ваше императорско величество.“

Офицерите се спогледаха. Дюма се навъси. Той беше атеист и републиканец по душа.

Бейл издума:

— Великодушно! Но споменаването на бога разваля стила. Когато Волней беше при императора и го разубеждаваше да не сключва конкордата, императорът се позова на факта, че религията е необходима на народа: „Народът я иска!“ Волней добре отговори: „Ами ако народът захване да моли ваше величество да върнете Бурбоните?“

— Е да, Волней за това нещо получи удар с ботуш в корема и изхвръкна от стаята — вдигайки вежди, каза Дарю. — Във всеки случай заповядано е да се поправи всичко, каквото е сторила нашата конница на московските храмове. Вдругиден черквите ще бъдат предадени на духовенството, понеже стана ясно, че Москва съвсем не е така пуста, както през първия ден.

— А кога ще предадат земята на селяните? — попита Бейл. — Кога Франция ще възвести в Русия онова, което възвести в Прусия — разкрепостяването на робите? Твърде голяма е разликата между чувствата на французите сега и преди! Аз влизах с армията на императора в столиците на държавите в Северна Италия. Когато войската влизаше в Милано, населението бурно ликуваше. Нашите армии бяха млади. Австрийските жандарми и попове бягаха от тях като от огън. На 15 май 1796 година Италия разбра, че всички авторитети, които са потискали нейния свободен ум, са били крайно смешни, а понякога и отвратителни…

Дарю вдигна ръка в знак на протест. Бейл не мирясваше.

— А когато влизахме в Милано, бягството на последния австрийски отряд означаваше напълно скъсване със старите разбирания. На мода излезе онова, което беше свързано с риск за живота: обществото прозря, че след многовековното лицемерие и сладникави чувства трябва да извоюва щастието си да се научи да обича, да обича нещо с истинска, действителна страст, заради която естествено при случай да отдаде най-скъпото — своя живот.

— Ще ви изстине печеното — каза Дарю.

— Изстина моята увереност в успеха на московския поход — отрази удара Бейл. — Няма готвач, който да я притопли.

— Ще помоля генерал Дюма да ви постави под домашен арест — пошегува се Дарю.

— Не мога да се съглася с това — каза Дюма. — Твърде много отговаря на желанието на самия Бейл.

— На всичко съм съгласен — отбеляза Бейл, — стига само отново да видя триумфалната арка и украсата на миланската крепостна врата — надписа от цветя, изсечен по-късно на камък: „Alla valorosa armata francese“^[1], жените и децата по стените с пъстри и гиздави премени, мъжете, развяващи трицветни знамена, селяните с каруци, влизащи в градските пазарища без страх — всичко това малко прилича дори на Берлин през 1806, когато императорът сам яздеше по улиците на германската столица, тълпите народ бяха на три-четири крачки от него, гвардейският ескорт вървеше далече напред. Франция носеше със себе си новия граждански кодекс и правото на свободен труд. А сега сме попаднали сред гъмжаща маса паразити, които смучат кръвта на спящ исполин.

— Съвсем невоенни мисли — отвърна Бергоние. — Намирам, че зле са ти повлияли твоите упражнения в пожарното дело.

Генерал Дюма се постара да заглади впечатлението и без да има намерение да обиди Бейл, каза:

— Вчера вървях с адютанта си по Червения площад. Уверявам ви, че московският пожар влияе не само на Бейл. Когато влязох в една напречна уличка, видях как жестоко се биеха наши хусари с гвардейски артилеристи. Те излизаха пияни от една винарска изба и си дърпаха един от друг бутилки вино, едва държейки се на крака. С един пистолетен изстрел прекратих това безобразие и се мъчех да измъкна от избата за косите последния пиян. Той ръмжеше, противеше се, но бавно излизаше. За мой ужас това беше Банту, негърът, моят готвач. Съвсем ме посрами, като застана пред мене с бутилки под мишница и по джобовете, вдигнал за отдаване чест окървавената си ръка до несъществуващата шапка и заявявайки ми, че действува по мое поръчение.

Дарю взе от масата една бутилка, наля си вино и запита:

— Точно това ли?

И без да дочака отговор, на един дъх изпи чашата, после продума, като гледаше с ирония Бейл:

— Известна ми е вашата омраза към религията. Иска ви се да потършувате из девическите манастири. Жуанвил казва, че тукашните монахини са грозни и уродливи.

— Как е стигнал Жуанвил до това заключение? — запита Бергоние.

— Неговите войници ограбили една ризница и като се изпонапили, навлекли отгоре си свещеническите одеяния. Жуанвил поискал да изправи тази простъпка.

— Я го виж ти стария му донжуан — развикаха се всички в хор, — намерил предлог…

Дюма реши най-после да върне разговора на делова, интересна за всички тема и се обърна към Дарю.

— Как ви се струва, графе — попита той, — дълго ли ще останем в Москва и ще може ли руската армия да устои отново на едно сражение при Москва река, както на седми септември?

Дарю отговори уклончиво:

— Императорът мисли за поход срещу Петербург. Може би ще се наложи да възложим на Бейл да състави прокламация за свалянето на царя, за изравняването на съсловията и да издигнем нов претендент за руския престол от средата на руските либерали. Това ще бъде много трудно, защото в Русия няма либерална партия, няма дори силна търговска класа.

Бейл отговори:

— Та това не е толкова смешно, всичко това е възможно. Вчера на лагера (той умишлено каза „на лагера“, за да не издаде офицерите, които живееха на Страстния площад) слушах разговори на руси. Знам настроенията и на нашето офицерство. Вашето предложение никак не би било лошо начинание.

— Да, но трябваше безусловно да се откажем от този план — безпрекословно заяви Дарю и с жест даде да се разбере, че един разговор на тази тема е повече от нежелателен.

Бюш добави, сякаш за да каже и той нещо:

— Аз пък съвсем не предполагах, че сражението на Москва река е било голяма битка. Издръжливостта на русите може да се обясни съвсем не с гениалността на шестдесет и седем годишния Кутузов, а просто със страха от разстрел в тила и от господарския камшик.

— Какво става днес с всички ви? — внезапно запита Дарю. — Какво е това — речи в клуба ли? Кои сте вие? Дантонисти и маратисти или офицери от Великата армия?!

— Обикновени наблюдения — каза Бейл. — Селянинът ненавижда крепостния живот, за него е безразлично къде ще умре — дали в конюшнята на господаря си или на полесражението. Убеден съм, че след сто години споменът за плътно строените колони ще бъде наречен военен кошмар на старото време. Активният участник в боя — единичният боец в разсипан строй — ще нанася много по-тежки загуби на врага, отколкото сбитата колона, която умира като стадо овци. Овчото подчинение на тълпата ще се представя с по-малко право за героизъм, отколкото съзнателното поведение на всеки един от участниците в разсипаната стрелкова верига.

Дарю поклати глава.

— Това е вече невъзможно! Винаги се стига до ей такива глупости, когато цивилни говорят по военни въпроси.

Всички възприеха мнението на Дарю. Военните парадокси на Бейл започнаха да действуват зле на апетита им. Обедът привършваше, когато маршалът пак се обърна към Бейл:

— Когато императорът оздравее (пак е зле), ще ви намерим подходящо занятие. Ще завеждате кулисите на дворцовата Опера и Комедия.

Бейл нищо не отвърна.

Многозначително и с пауза Дарю произнесе:

— За Париж са изпратени куриери. Комуникацията е превъзходна. След три дни в Москва се очакват голямо количество обози. Императорът съжалява само за едно: московските улици и площади се превръщат на сарафски дюкянчета и пазари, където войниците, превили гръб под бремето на награбените вещи, разменят сребро за злато, кожи и тъкани — за пръстени и гривни. Това не предвещава нищо хубаво. Да, добре, че се сетих навреме: донесоха ми този скъсан на две лист. Казваха ми, че бил подписан от Растопчин. Жалко, че не можем да го прочетем.

— Можем — каза Бейл и повика Пьотр Каховски.

— Гимназист от една московска гимназия, оскърбен от наши офицери, участвувал във войнишките грабежи…

— Хайде малки мародеро, прочети и преведи какво пише тук — обърна се Дарю, като прекъсна Бейл и внимателно гледаше момчето.

Каховски пламна и каза:

— Ако ме наричате мародер, няма да прочета нито редче и веднага ще си отида.

Дарю се усмихна. Каховски зачете долната половина на Растопчиновия позив.

— „… със злодея пък ние ще се справим по свой начин! Когато се наложи, ще ми трябват юначаги и от града, и от селото; а призив ще призова два дни по-рано; сега не е нужно; затова и си трая! Добре е с брадва, не е зле и с двузъбо копие, а най-добре тризъби вили; французинът не е по-тежък от ръжен сноп; утре следобед занасям Иверската Богородица в Екатерининската Гофшпитал при ранените; там ще светим вода, те скоро ще оздравеят, и аз съм сега здрав; болеше ме окото, но сега си отварям и двете!

30 август 1812 година. Подписал Граф Растопчин“

За миг всички млъкнаха. Дарю стана — знак, че обедът е свършил, и благодари на всички присъствуващи. Растопчиновият позив беше прочетен и не предизвика никакви забележки гласно, но по лицата на всички личеше, че им се иска да прогонят лошото впечатление. Дарю долови това и каза, като се обръщаше към всички:

— Изглежда, че аз доста не на място сипах горчилка с това позивче във вашето последно ястие, но (той посочи лозницата, поставена на средата на масата) вие, струва ми се, имате вече с какво да подсладите този горчив хап.

Декардон отново повтори своята гримаса. Дарю гневно стрелна с очи. Бергоние каза:

— Това е ваше лично притежание. Генерал Ван Дедем ви изпрати този кисел дар за доказателство, че холандските обози изпреварват френските.

Дарю отряза гроздовете, постави ги на една съдина със Салтиковия герб и като се престори, че е погълнал нещо много сладко, предложи грозде на присъствуващите. После излезе. Бейл мълком гледаше Растопчиновото позивче и мислеше за френската книжка „Тусен Лувертюр“, така бързо издадена на руски в Москва. Подписът на Растопчин свидетелствуваше за страшните и героични намерения на великия народ. Негрите опожаряват собствената си столица и петдесет хиляди французи загиват в Хаити — какво странно съвпадение. Той си припомни с трепет преминаването на Суворов през Алпите. Не! На тази страна не може да й се наложи чужда воля!

Докато обсъждаха обходните и кръстосани движения на руските армии, по донесения на разузнавачите, които се криеха из горите на Пахра, точно в тази минута, когато тези смели момчета от френския ескадрон на гидовете разказваха за нощуванията във влажните и пожълтели гори под сухи вършини, точно в тази минута пламна Салтиковият дворец. Горяха, облени със смола, огромни купи фуражно сено, неизвестно как попаднало в долния етаж. Разговорът с разузнавача беше прекратен. Много трудно успяха да измъкнат на ръце седемнадесет каляски от просторните конюшни. Наложи се да запрягат вече на улицата. Но на двата коня на генерал Дюма бяха подрязани сухожилията. Изведени от обора, тези прекрасни коне от полския конезавод на Радзивилови паднаха на колене с жаловито цвилене. Генералът лично ги застреля и като се извърна, разби пистолета си в крайъгълния камък.

След един час се настаниха в Растопчиновия дворец. Там беше тясно. В поверителната стая събраха документи, печати и заедно с куриера на императорската поща Броше настаниха заместник-директора по снабдяването Анри Бейл. Тази стая беше изолирана, само с една врата, с шкафове от жълт ясен, от които гледаха книги с кожени подвързии, щамповани със злато. Сред книгите Бейл се чувствуваше най-щастливият човек, „попаднал в отбрано общество“. Младши лейтенант Броше, неговият ординарец, главорез от разузнавачите, които влизаха в състава на галицийския ескадрон на гидовете, мустакат момък, на вид простодушен, но с неизменна злобна усмивка на устните, още първия ден обсипа Франсоа с въпроси: как прекарва времето си неговият господар и какво е настроението му.

Граф Филип дьо Сегюр, граф Пиер Дарю, барон Жерар, барон дьо Жуанвил и неколцина други „изключително титулувани“ хора се събраха късно вечерта в галерията на Растопчиновия дворец и уредиха брелан. Докато размесваше картите, Сегюр разказваше:

— Бях на деветнадесет години. И тогава не по-малко отсега мразех революцията с цялата омраза на един аристократ от старинен род на Франция. Когато шепа негодници и мерзавци тъпчеше нашите гербове и опожаряваше нашите замъци, струваше ми се, че светът пропада. И тогава през един есенен ден, както се шляех по улица Шантрен, стигнах без никаква работа и без каквато и да е цел до желязната ограда на Тюйлерийската градина, на онова място, където мостът съединява Тюйлери с площад Съгласие (тогава още нямаше никакъв площад Революция). С омраза гледах как ходят напред-назад войници с нова униформа, как се струпва конница около Тюйлерийския парк и неочаквано видях един дребен генерал на дребно конче. Беше омразният ми тогава египетски герой. Той каза няколко думи на войниците и насочи коня си право към двореца. Отидох си у дома, а след един час научих, че същият този генерал заповядал да прогонят с щикове и приклади сбирщината, която се наричаше народни представители. Оттогава моят живот принадлежи на този генерал. По дяволите този живот, щом всеки ден размножава нови графове и маркизи, само и само да останат непокътнати нашите титли. Ще му дойде времето, ще се оправим!

Дарю се разсмя. Другите одобрително клатеха глави.

— Да, да, ще му дойде времето, ще се оправим — повтаряше барон Жуанвил, пръскайки слюнка от беззъбата си уста. — Това време скоро ще настане!

— Аз — каза Дарю — реших днес да си почина поне един час. Не мога да спя от прекомерна работа. Да знаехте само как умее императорът да изстисква всички сили на човека.

— Императорът мрази якобинците, значи, той е с нас.

— Страхувам се само от едно — каза барон Жерар с въздишка, — че като се върне в Париж, императорът отново ще пожелае да изпожени целия си двор. Спомняте ли си какво каза: „Гвардейските офицери до края на втората година да се изпоженят за най-богатите търговски дъщери.“ Добре, че за разлика от дядо ми той не използува правото на първата нощ. Когато си урежда любовните работи, мамелюкът му помага дори да се съблече, тъй като той лично няма време.

— Не интригантствувайте! — прекъсна го Дарю. — Вие сте неучтив! Но да си кажа право, и аз започвам да се уморявам. Днес след доклада за първи път почувствувах, че ще ми се спука пикочният мехур.

— А знаете ли — каза Жуанвил, — че най-добрият министър на вътрешните работи, който на изненадващите въпроси на императора успяваше винаги да отговаря така, сякаш цял ден е проучвал тези въпроси…

— Ах, да, Крете — каза Дарю, — нали за него говорите? Горкият Крете, той умря. С него стана това, което днес можеше да се случи с мене.

— Да — каза Жуанвил, — той изстисква силата еднакво и от старите аристократи, и от своята нова рода, като Ош например, но нему е лесно — той е син на продавачка на ябълки, свикнал е с побоища, навикнал е да нощува по стълбите и никога се е видял баща си, дори не знае дали има баща.

— „Непорочно зачатие“ — язвително подхвърли Дарю. Жуанвил го погледна укоризнено.

Този разговор продължи до третата партия брелан, когато влезе Марциал Дарю и смеейки се, заразправя, че Бейл сигурно си е намерил някоя хубавица. Нощем се заключва, никого не пуска при себе си и не гаси свещите.

— Подстрекавам Бюш и Бергоние да му направим серенада. Трябва ни само да намерим един добър струнен оркестър.

— Вие все се забавлявате — каза маршалът. — Внимавайте, може скоро да ви се доплаче!

 

 

Бейл, заобиколен от военни писари, току-що беше разпечатал поверително писмо и диктуваше нови инструкции до фуражирите на Смоленски окръг. Той седеше пред малко бюро от червено дърво и в паузата между две-три фрази дращеше с мръсно гъше перо свои лични писма. Следните думи завършваха последното писмо:

Лоените свещи догарят, а до сутринта имам още много работа.

Анри Бейл

P.S. Моля госпожа Морис, портиерката на къща № 3, Новолюксембургска улица, да отключи моята квартира за Баскова, която ще я стопанисва само ако намери, че това жилище й подобава.

Късна есенна заря като червена ивица се разстла над Москва. Тъмните, почти черни облаци малко просветваха, когато последният писар, излезе от стаята на Бейл. Писарите стенографи отнеха почти всичкото му време й толкова го измориха, че той вече не можеше да заспи. Като се въртеше на кожения диван, изул високите си ботуши и покрил краката си с меча кожа, Бейл четеше „Напътствие на Честърфийлд към неговия син“; книгата с червена марокенова подвързия, с герба на Растопчини, с всяка страница го привеждаше във възторг.

„Изобщо цялата библиотека на Растопчин — мислеше си Бейл — прилича с подбора си на библиотека от Нероновия век. Само един Петроний, изтънчен и покварен патриций, е могъл да подбере книги с такава ирония и безнравственост.“

На полиците имаше: Дидро — „Голям речник на науките и занаятите“, Волтер в шестдесет тома, Тома Кемпийски — „Подражание на Христа“, „Геният на християнството“ от Шатобриан, еротичната „Дамска академия“ и с разкошна подвързия с надпис „La Sainte Bible“^[2] ръкопис, който съдържа трактата „За небитието божие“ на френски език с бележки на руски от ръката на стопанина.

„Жалко, че момчето Каховски изчезна — мислеше си Бейл. — Той щеше да ми помогне да изоблича лицемерието на Растопчин. Блестящият Честърфийлд — последният отблясък на XVIII век — е писал напътствия за сина си, дори и след неговата смърт. Той е искал на всяка цена да представи изтънчения талант на един живот, гаснещ пред очите му. Ето откъде са тези съвети към младия аристократ и безпринципен дворцов кариерист. Разкошно издание. Широки полета, на които е удобно да правиш бележки“

Бейл записва по полетата на „Напътствията“ мисли и наблюдения, впечатления от престоя си в Москва, история на руските самозванци и родословие на онези самозванци, които се представят за Романовци и седят на руския престол.