Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (48)

Четиридесет и втора глава

На 2 ноември вечерта у господин Лафит, при чаша чай и пури, се обсъждаха начините за организирането на предстоящите избори. Гизо предлагаше едно твърде просто средство. То, разбира се, ще иска разходи, но те ще бъдат напълно оправдани. Трябва да хвърлят торба злато в провинцията и да посочат имената на кандидатите във всеки окръг. Депутатите, избрани мимо списъците на министерството на вътрешните работи, щом пристигнат в Париж, веднага ще бъдат задоволени с всичко необходимо, ще получат земя под наем, както и странични доходи, за да се превърнат от врагове в приятели. Присъствуващите се усмихваха мъдро и се съгласяваха. Това бе просто частна беседа на политически теми и когато след това започнеше осъществяването на тази система, тя не се оформяваше с никакви проекти и закони. Димейки с пурата си, Дюпон, който седеше срещу министър Моле, посочи с очи съседа си, дремещия на края на масата министър Аргу, и показа последния брой от „Шаривари“ с карикатури на Аргу.

— След юли остроумието на журналистите май се засили твърде много — недоволствуваше Моле. — Трябваше само Аргу да стане министър, за да почнат да го осмиват булевардните вестници.

Той погледна карикатурата. Аргу имаше огромен нос. Карикатуристът бе използувал тая шега на природата. Той бе нарисувал препускаща из Париж карета; носът на господин Аргу, показвайки се от прозореца на каретата, поваляше минувачите по улицата. Друга карикатура изобразяваше Аргу как бодва със своя дълъг нос окото на един случаен минувач.

— Истината боде очите — рече Моле и се закиска.

Аргу се пробуди и погледна смеещите се с мътен поглед.

Третата карикатура изобразяваше Аргу сред семейството му в Булонската гора: Аргу, източен като върлина, е подслонил под своя дълъг нос жената и децата си от проливен дъжд.

— Но това не са политически карикатури — каза Дюпон.

— Не зная как е могъл Моле да позволи това. Може би не го познава? — чу се глас от групата на Себастиани, Перие и Одилон Баро.

— Какво не трябваше да правя? — попита Моле.

— Вие не трябваше да допуснете назначаването на Бейл за консул — рече Казимир Перие.

— Ах, оставете ме на спокойствие! — отвърна Моле. — Не е ли все едно кой французин ще пие турско кафе в Триест?

— Съвсем не е все едно. На какво основание се назначават кандидати от белите салони?

— Бейл съвсем не е аристократ — каза Моле.

— Да, в никой случай не е аристократ — се намеси Аргу. — Той има глупостта да ми каже, че наследственото звание пер непременно превръща в глупак всеки най-голям син в едно семейство.

— А вие сте привърженик на наследствената Камара на перовете? — сърдито забеляза Баро.

— Съвсем не — отвърна Аргу, — аз само съм против назначаването на якобинци за консули, а колкото се отнася до това, че той постоянно стърчеше у Виржини Ансло, нямам нищо против стареещите дами, които изживяват последните си дни в Париж, да си въобразяват както преди, че се разпореждат със съдбините на хората.

Моле недоволно изгледа Баро и каза:

— Траси препоръча Бейл. Аз нямам навика да отменявам дадено нареждане. Бейл ми харесва. Той е човек с рядък ум и във всеки случай от полза е, че няма да бъде в Париж.

— Но какъв е той според вас? — завика сърдито Баро. — Якобинец ли е или аристократ, умен човек ли е или бездарен драскач? Никоя преценка не му дава правото да бъде представител на нова Франция дори в Триест. Той пише само глупави парадоксални книги…

— … които никой не чете — подзе Аргу.

— Та кой ли ще се залови да чете такива глупости? — кипна Баро. — Това е или истински призив към революция на ония, които ние навреме спряхме, или просто клевета срещу човека. Четохте ли в „Литературно списание“ новия му роман?

— Аз не чета „Литературно списание“ — каза Моле.

— Господа, стига сме дрънкали глупости — остро се намеси Лафит. — Нека поговорим за избирателната реформа: нито аз, нито господин Гизо не смятаме положението за толкова сигурно, за да можем спокойно да се отнасяме към предстоящите избори. Потребно е основно разработване на въпроса.

 

 

Жудит Готие вървеше по алеите на Версай, като забиваше върха на дантеления си чадър в пясъка, който беше още мокър от дъжда. Алеята бе пуста, подкастрените дървета жълтееха, фонтаните печално изхвърляха вода срещу есенното небе и само розите ярко пламтяха на зеления фон на умиращите лехи.

— Не знаех, че в Париж има толкова много бедняци — каза тя на Бейл.

— А аз не знаех, че в Париж има толкова герои — отвърна й той.

Двучасовата разходка завърши. Това бе една прощална разходка, нарочно не в Париж, нарочно в такъв ден, когато алеите на Версай са пусти и когато в тия умиращи градини цари пълна тишина. Каляската чакаше пред вратата. Първите минути те вървяха мълчаливо, сетне отново заговориха.

— Какво ще правите в Триест?

— Ще слушам музика — каза Бейл. — От всичко в света най-много обичам Моцарт, Чимароза, Росини.

— Да, така и трябва да бъде — рече Готие. — Вие обичате кристално ясното чувство, обичате ясните мисли, вие трябва да обичате прозрачната и слънчева музика на тримата.

— Днес вие приличате на ботаник, който определя сорт гъби — рече Бейл. — Ако искате да бъда съвсем откровен, то знайте, че в моите убеждения почиват само пет-шест безспорни логични извода, а за останалото… аз се доверявам единствено на своите сетива.

— И това ми е ясно, но вие сте едно доста голямо растение за моя хербарий, ако аз съм ботаник. Кажете ми, защо всички ви смятат за привърженик на аристокрацията?

— Това е съвсем неоснователно — отвърна Бейл. — Спомням си как младият Траси се радваше при смъртта на Наполеон. Той казваше: „Буржоата всякога зле ще свърши, щом станел монарх.“ Помня, че в 1815 година цялата аристокрация отричаше мъжеството в характера на Николай Бонапарт. Нали в тия дни така наричаха бившия император, а пък аз го обичах именно за това, за което го ненавиждаха аристократите. Аз смятах истината за царица на света, в който се готвех да встъпя, и само свещениците считах за нейни върли врагове. Сега се убедих, че и буржоата не по-малко я ненавиждат. Така става всеки път, когато „две по две четири“ препречва пътя на нечии интереси. За да не бъда еснаф, аз приемам репутацията на аристократ, приемам изобщо всякаква репутация, само да не ми пречат да пиша и да слушам музика, да пътешествувам и да любя.

— И това ли не сте забравили? — забеляза госпожа Готие.

— Това помня най-малко от всичко — рече Бейл. — Твърде много разлъки в живота правят любовта печална. Искам само да ви кажа, че с радост напущам Париж. Не ще мине много време и буржоазията ще има нужда от езуитите, така както се нуждаеше от тях аристокрацията. Младежта в расо, която се подготвя набързо за църковна кариера, която доносничи и шпионира помежду си, завистлива и подла, ще възпроизведе съвършено буржоазния Тартюф. Господин Лафайет крещи за равенство. Но що за равенство е това — равенство в грабежа, равенство във вълчата глутница, солидарност на хищници, които доубиват случайно отпаднал вълк. Още малко и ръководителите на министерствата под черния покрив на борсата ще се хванат за гушата. Ето ви равенство! Аз видях господин Лафайет през юлските дни. Той стоеше с раздрана риза, обръщайки се към куп интриганти, и твърде студено прекъсна речта си, когато видя, че аз съм влязъл и говоря със секретаря му Лавасьор. Не се сърдя, че не пожела да продължи пред мене своята реч: щом дните са юлски, значи, слънцето на Париж е горещо, затова безполезно е да се сърдим на сивия облак закрил това слънце. Лично аз, който съм привикнал с Наполеон, с лорд Байрон, да речем, към тях ще прибавя още Брегъм, Монти, Канова, Росети и моите заточени италиански другари — признавам величието на господин Лафайет и повече не мисля за него. Аз, разбира се, уважавам Париж; по своето остроумие и по своята кухня той е първият град в света, но Париж престана да ме съблазнява. Аз търся и може би ще намеря основните черти на такъв човешки характер, който ще ми помогне да създам бъдещия. Къде, в каква среда да го търся, в каква обществена група най-цялостно се развиват вътрешните ценни качества на човешкия характер? В Париж настъпи небивал провал, който говори за пълния упадък на енергията; резултатите от юлските дни са нищожни, ако, разбира се, не ги преценяваме от гледище на личните успехи. Аз съм уверен, че Мериме, който се е върнал, ще намери у Аргу покровител — той е негов приятел. Мериме ще каже, че революцията се е извършила в негова полза. Аргу ще си навира носа във всички министерства, защото тоя нос е твърде голям. Мериме, седнал на тоя нос, ще минава от канцелария в канцелария.

Жудит Готие гледаше Бейл. Изведнъж той стана добродушен и спокоен, само очите му пламтяха както преди, весело и малко злобно. Всичко говореше за извънредната пълнота на възприятията у тоя човек.

— Сбогом, драги приятелю — каза Готие. — Добър път! — Тя млъкна, но после, като изгледа Бейл, добави: — Ето че вие се усмихвате, а аз не зная каква е тази усмивка във вашите очи. Ваш ли е тоя свят, или не е ваш, чужд ли сте вие нам, на хората от тая планета? Кой сте вие?

— Аз подписвах писмата си до вас с името „Диманш“. В Милано ме наричаха Доминик. И самият аз се наричам така. „Domenice“ на италиански значи „неделя“, а „domani“ — утре. Аз съм седмият ден от седмицата — ден за почивка, аз съм утрешният ден на човечеството, а днес съм френски консул в Триест.

 

 

На 6 ноември Бейл напускаше Париж по познатото му Лионско шосе. В тоя час Тиер, след като изля своята злъч по повод назначаването на Гизо, разговаряше с другари инженери за английски и американски новости: за парната машина на колела, която тегли по две успоредни железни релси открити дилижанси и карети, поставени с колелата в жлебовете на железните релси.

— Това е глупава играчка! — извика Тиер. — С това могат да се развличат английските чудаци! Това е романтика, а от романтиката до комуната има само една крачка! Никакви пари правителството на Франция не смее да дава за такива глупости. Никакви железни пътища!

В Париж се сипеха писма от господата Микеле, Поверино, Шампан, Елхо, Мейние, Дюпел и най-после писма без подписи. Всички бяха написани с един и същ почерк до разни лица, всички говореха за необикновената скука в Триест. Хората, които получаваха тия писма, се срещаха в Париж и си казваха: „Консулът скучае.“

Бейл седеше в една голяма празна стая на триестки хотел, с обувки, подплатени с мека кожа, и топла шапка и страдаше от ревматични болки. Зимното пътуване мина неблагополучно. В Триест няма камини, в незатоплените стаи свири вятърът. Бейл е обкръжен с почит като френски велможа. Домакинът на хотела при среща с него развява праха с шапката си, но дивеча поднася недопечен, ориза — несварен, вината — прокиснали. Такова неопределено положение е обаче най-лошото: при външна почтителност отношението към него граничи с позволеното, нищо не рискуващо нахалство. Бейл ходи в Банат, разглежда френските кораби във Фиуме, посещаваше турските кафенета, възхищаваше се от Адриатическото крайбрежие. Австрийски офицери с наметки, разхождайки се по брега, го поглеждаха надменно. У дома си той неведнъж забеляза, че някой хазяйничи в чекмеджето на масата му, а при това, излизайки, той всякога заключваше стаята и вземаше ключа със себе си. Веднъж на пода до писмената маса той видя сива купчинка от цигарена пепел. Слугата и съдържателят на хотела най-раболепно го уверяваха, че така му се е сторило, че това е невероятно. Късите разходки до морето и обратно стават все по-редки и по-редки. Духа силен, твърде остър вятър — бора, при който е съвсем невъзможно да се ходи по улицата. В такова време за минувачите опъват морски въжета от една къща до друга. Веднъж, забравил за тази предпазна мярка, Бейл бе настигнат на кръстопътя от подобен силен и студен вятър и съборен по гръб на земята. И времето е възмутително като хората; австрийските стражари са също така нахални като времето. За една седмица тридесет души разрушиха кариерата и живота си поради австрийските стражари. Доведени от Венеция, те се движеха под стража из улиците на Триест. Отвеждаха ги в моравските затвори. Обаче Силвио Пелико е вече на свобода. След юлските барикади някакви нови ветрове задухаха в Европа; тия ветрове откъсват от пантите вратите на затворите и може би само благодарение на пролятата в Париж кръв Бейл сега може, преминал през забранения някога за него град Милано, спокойно да крачи по улица на Триест. Това е широка, павирана улица; дългите по два метра каменни плочи са добре измити от дъжда, но декемврийското слънце свети мътно.

И досега още не могат да се уредят отношенията с австрийските власти. Във всеки случай Бейл се намира в странно състояние.

Той пише на Маре:

Стараех се да не произнасям нито една шеговита дума, не си позволих нито една закачка, не казах нищо забавно, не видях нито една от сестрите на срещнатите от мене мъже — с една дума, от деня на моето пристигане на полуострова аз бях умерен, сдържан и предпазлив и сега умирам от скука. Помещението, което заемам, струва шест франка и две су. Приличам на птица, която е кацнала на клонче. (Клара, разбира се, няма да схване тая лека метафора.) Нито помещението ми, нито моето положение ми позволяват да наема готвачка. За да не се отровя от тукашните ястия, които са наистина ужасни, тайно купувам яйца и ги варя рохки. Преди седмица измислих това средство и сега не се боя, че френският консул ще умре от глад.

Като знаеше, че госпожа Лазур, Албертина Рюбанпре, е примамила Маре, Бейл я поздрави чрез него и писа на самата нея:

Преди два месеца някаква жена, която в Триест има голяма тежест (тридесетгодишна грозотия, тридесет и пет хиляди рента, прекрасна кухня и възхитителна мебел), като научила за „моя светлост“, ме покани на обед. Когато влизах, тя говореше със стария посланик, граф Мочениго, но като ме видя, рече: „Седнете при мене. Искам да побъбря с вас на обеда.“ Аз се поклоних и вече бях приготвил най-острите си думи, когато изведнъж се яви моят колега, руският консул, глух като стълб, с огромен кръст на шията. Като видя кръста, домакинята покани тоя русин да седне до нея. Това никому не се видя странно. Тук човекът сам по себе си не значи нищо. Всички гледат външните знаци на отличие и специалните привилегии на двореца.

На 1 януари 1831 година Бейл писа на Виржини Ансло:

Уви, госпожо, аз умирам от скука и студ. Тия са едничките последни новини за моя 1 януари 1831 година. Чета само „Котидиен“ и „Френски вестник“. Не зная дали ще остана тук. От тукашния начин на живот слабея. За да поддържам достойнството си, което понякога губех в Париж, аз не си позволявам никаква шега, добродетелен съм и обичам истината като Телемах. Мене ме уважават. Велики боже! Какъв просташки век! Колко е заслужена тая мъртвешка скука, която изцяло го е завладяла!

Позволявам си да засегна тукашните дивашки нрави. Като напуснах хотела, аз се настаних в един селски дом от шест стаи, при което всички тия стаи, взети заедно, не са по-големи от вашата спалня и само поради това сходство са ми приятни. Там живея в селска среда, която изповядва само една религия — религията на парите. Това, което във Франция се прави от тщеславие, тук се прави за пари. Най-добрите красавици са готови да ме обожават за един цехин (11 франка и 63 сантима). Но, дявол да го вземе, думата ми е за селянките, а не за дами от вашето общество. Вмъквам тая фраза от уважение към истината и към приятелите, които ще отворят писмото по пътя.

Ако бъдете така добра да ми пишете, моля ви, изпратете ми дълго писмо (нека то да бъде така дълго, като моите достойнства). Изпратете го на адрес № 35, улица Годо дьо Мороа, до господин Ромен Коломб, бивш директор по събиране косвените данъци. Знайте, че в съседната къща живее някой си виконт Коломб, който отваря писмата на моите роднини, ако числото 35 е написано по-дребно от посоченото. В своето възхитително прекарване на времето аз станах кръгъл невежа. Вие ще разберете до каква степен съм затъпял, когато ви призная, че чета само обявите в „Котидиен“. Ако някога ми се удаде случай да срещна в Париж редакторите на тоя вестник, ще им прережа гърлата. Извинете за изказаните твърде отмъстителни чувства, непознати на вашето сърце на гълъб, но присъщи на мрачния и дълбокомислен Проспер Мериме.

Само една седмица измина, откак научих за излизането от печат на „Червено и черно“. По-добре кажете ми искрено всичко лошо, каквото мислите за това глупаво произведение, което е съвсем чуждо на академичните правила и при все това навярно скучно. Пишете ми поне веднъж в месеца. Какъв стил ще трябва да усвоя, за да предам мислите си, изцяло посветени на вас? Несретникът, който умира от жажда в пустините на Алжир, как би могъл да нарисува във въображението си чаша с вода? Свършвам с тая бляскава идея.

Чувството на дружба и уважение разпределете съобразно достойнствата на всеки един от вашите любезни приятели и ги поздравете от мое име. Например предайте моето уважение на баронеса „Сряда“, и то уважение от все сърце. Моля, пишете ми в що се състои тайната история на госпожа Клара Газул с госпожа Монтихо.

Благоволете да приемете преданите чувства на изгнаника.

Шампан.

Веднъж Бейл записа в дневника си:

За пръв път видях господин Одилон Баро в Камарата на перовете, дето се разглеждаше делото за заговора на 29 август.

Това е един дребничък човек със синкава брадичка. Той защищаваше едного от заговорниците, като доказваше, че последният нямал нито ум, нито мъжество, за да осъществи замисъла, който му се приписва.

На 19 ноември 1830 година Александър Иванович Тургенев писа в дневника си:

На улица Клоатр, в Сен Мери, № 4, бе открит „Търговски Атенеум“. Кметът на 7-и район Маршан и професорското тяло очакваха префекта на департамента Сена — Одилон Баро, който пристигна, похвали своята „славна революция“ и своето търговско съсловие — „солта на земята“, — което дойде на власт. Одилон Баро произнесе силно и кратко приветствие към оратора-професор, към търговците, учредители на „Атенеума“, и каза, че търговците са първото съсловие в държавата, че французите така са се издигнали в лицето на чужденците, та отвред се сипят похвали към народа и броят на желаещите да станат френски поданици и да се заселят тук се увеличил извънредно много.

Завършвайки своя дневник, А. И. Тургенев записа:

Тая книга е започната в Брайтън на 12 ноември 1828 година, значи, преди две години, един месец и двадесет дни. Черен период и продължение на черното време от моя живот. В нея малко и рядко е представено онова, което ставаше в дъното на душата ми, тъй рядко поддаващо се на израз — само факти.

Бейл записа в своите писма и дневници под буквите Т. t. Т. (Trieste, toujours Trieste!)^[1]

„Доминик няма никакви сведения за своето предстоящо назначение. Аз наблюдавам качествата на човешката природа. Интересуват ме фактите, които нямат друга стойност освен абсолютната вярност. В тях няма нищо парливо на вкус по парижко разбиране, но те са интересни навред, дето са запазени търсенията с безкористен вътрешен характер, дето хората умеят да се интересуват от предметите и явленията повече отколкото от сплетните за свой съсед!“

 

 

През февруари Бейл писа на Маре в Париж:

Доминик ми пише, че не е сигурен каква ще бъде неговата по-нататъшна съдба: всички пътища водят за Рим, добре, ами разбойниците, драги господине? Те са способни да скочат на врата му и да викнат:

„Господине, ние с вас се обичаме.“

С тия шеги Бейл бе избягнал непредвидена тревога. Той отиде във Венеция, където се видя със своя стар приятел Бурати. „Не можеше да се лиши от това.“ Той писа в своя дневник:

„Март 1831 година.

Почти всеки ден, в девет часа вечерта, аз излизах на разходка заедно с Бурати, когото нежно обичах. След полунощ ние вечеряхме и прекарвахме времето в разговор до четири часа сутринта. Аз разказвах как Пелико казваше на Байрон: «Бурати лежи по половин година в затвора за своите стихотворения, които ходят от ръка на ръка в ръкопис. Ако ги напечаташе, австрийските стражари биха му осигурили доживотен затвор.»“

На платноходката, която плуваше от Венеция за Триест заедно с Бейл пътуваше млад пъргав човек с ясносини очи и приятна усмивка. В Триест той съпроводи Бейл до дома му и през цялото време му се усмихваше като на стар познайник. Бейл се чувствуваше неловко под неспокойния ласкав поглед на тоя младеж, очевидно възпитаник на някое духовно училище. Когато пристигна у дома си, намери много писма. Все същото. Читателите на „Червено и черно“ го питат какво е искал да каже със своя Жюлиен Сорел и отговарят сами вместо автора: Той просто е искал да обрисува себе си. Бейл отговори само на последното писмо на Албертина Рюбанпре, която сега носеше името госпожа Маре:

Получавам доста писма с въпроси като вашия, защото, ако приемем, че Жюлиен Сорел е негодник, то, разбира се, в него аз съм изобразил себе си, друго не може и да бъде! В епохата на Наполеон Жюлиен би вървял по честен път, но тъй като той живее не във времето на Наполеона, то… по дяволите, какво ме интересува всичко това? Дори да бях млад русокос красавец с малко тъжен израз, обещаващ доста приятни минути, сигурно нищо не бих имал против, ако мислят за мене същото.

Но ако бях наистина Жюлиен в наши дни, бих посещавал редакцията на „Глобус“ най-малко четири пъти в месеца, бих говорил с едного, бих угодничил пред другиго…

Бейл остави писмото, като реши да го допише по-късно, защото на вратата почука куриерът и връчи един огромен плик със синия дипломатически печат на френския посланик във Виена. Като прочете писмото, Бейл дълго стоя с подпряно чело на студеното стъкло. Сетне посъбра сили, взе нов лист и почна да пише:

До барон дьо Маре, Париж

Току-що получих писмо от френския посланик във Виена, маркиз Мезон, който в категорична форма ми известява, че Метерних не е дал exequatur^[2], отказал да ме утвърди като консул в австрийските владения и не само това, но дал нота чрез австрийския посланик в Париж с категоричен протест против назначаването ми на служба в австрийските владения.

Моята първа мисъл бе да не пиша никому за това. Все пак аз пиша на ония приятели, които съществено ми помогнаха на дело, facta loquantur^[3]. Пиша на госпожа Виктор дьо Траси, на самия Траси, който, като бивш помощник на граф Себастияни и като мой приятел, може да ми бъде полезен. Моля госпожа Виктор (вие знаете колко много й дължа) да реши вместо мене.

Нека Жорж живее там,

дето той умее да живее.

Граф Аргу десет години бе мой приятел, но веднъж аз му изложих своето убеждение, че наследствеността у перовете превръща най-големите им синове в глупци. Как ще погледнете вие сега на тази моя нетактичност?

Аз не предрешавам нищо сам, но само се убеждавам, че сприхавостта на моите четиридесет и седем години е част от моето здраве и добро състояние. И така, нека ме назначат консул в Палермо, в Неапол, в Кадикс, но, за бога, само не на север. Не ще влизам в никакви подробности. Траси сама ще реши вместо мене. Най-после тя ще ми каже на какво да се надявам и от що да се боя.

Четиридесет и седем години, няколко книги, странният полууспех на последната книга, похвали, които не радват, и порицания, които не улучват целта, както и похвалите, ревматизъм, умора от борбите и главно, всичко това без лиричен плам и блясък, който съпровождаше краткия живот на Байрон, и без мъдър съзерцателен покой, в който, е протичал животът на Хелвеций. Австрия остава вярна на себе си. Тя добре умее да поставя капан за всеки свободен ум. От цяла Европа на Байрон остава само Генуа, една тясна ивица земя, от която кракът лесно можеше да прекрачи само на борда на кораба. Нима и Стендал е обречен на седемкилометрова дълга разходка и на отвратителна служба в банкерския дом „Орлеан, Лафит и Перие“? Настъпи нощ. Започна безсъние. На пода играеха кръгли лунни петна. Сред пълната тишина изведнъж се чу шумолене: върволица мишки се движеха наоколо и танцуваха на лунния светлик, като попискваха, потропваха, изправяха се, сякаш извършваха някакъв тайнствен животински обред. Бейл се любуваше на това зрелище. За миг то го караше да забрави неспокойното и мъчително състояние на вечерните часове. В това царство на малките животинчета, в тяхната странна обредна игра на лунния светлик имаше нещо толкова човешко, смешно със своята сериозност, че Бейл се разсмя. Старата мишка се скри в една дупка. След нея цялата върволица се пръсна по ъглите на стаята. „Само това липсваше — на стари години да си създам такова развлечение — помисли си Бейл. — Обаче двадесет и седем годишният Мериме не се разделя с белите мишки.“

Сутринта той отговаряше с небивала ярост на писмото на Маре, който не знаеше за неговите нещастия и го упрекваше в неумение да използува удобствата на политическия момент и да се нагоди към новите обстоятелства, както стори това министърът Моле.

Бейл писа:

Драги Маре, угодничеството на моя уважаем началник Моле ми се вижда една небивала глупост. Ако Делакроа, Клара, вие и самият аз — великият Фридрих — сме играли някога на криеница в Булонската гора през юни 1820 година, ако най-после след единадесет години, през юни 1831 година, се срещнем на същото място и се възползуваме от същите хитрости и похвати, за да се крием и с предишното умение да намираме де се е скрил другият, докъде бихме стигнали? Не е трудно да разберем, че нашият характер не се е изменил.

Но истината е, че френската аристокрация е съвсем лишена от енергия. Тя не държи на думата си, изпълнена е с лъжа и заблуда, самоизмама, която тя смята за изтънченост от 1791 година. Обърнете внимание на себе си и себеподобните ви — съвсем в стила на Людовик XVI! Уви! Министрите са слаби, те еднакво презират у хората както истината, така и енергията.

Как искате сега двеста хиляди жюлиенсореловци, които населяват Франция и имат пред себе си примера за кариерата на барабанчика Белун, на подофицера Ожеро, на всички прокурорски писари, които станаха сенатори по времето на Наполеона — как искате да не им хрумне един прекрасен ден да изхвърлят от сметката горепоменатата глупост — приспособяването? Днешните доктринери нямат дори доблестта на жирондистите. Жюлиенсореловци сега са прочели вече книгите на такива автори като Траси и Монтескьо. Тази е разликата с предишните поколения. Следващият терор може би не ще бъде толкова кървав, но помнете 3 септември! Народът, който е тръгнал срещу врага и напуща Франция, в никой случай няма да допусне в тила му поповете да избият неговите жени и деца. Такъв ще бъде ударът на терора, който ще сполети Франция, щом тя сега пожелае да води война.

Княз Метерних, или херцог Портала, в мундир със звезди, седеше пред писалището си и нахвърляше нова глава от своята автобиография. Заливайки с отрова на негодувание и презрение своите сътрудници и съвременници, той наричаше себе си заместник на бога на земята, факел, който осветява човечеството, грамадна морална сила, която ще остави след себе си зееща празнота. Той с възторг пишеше за себе си като за „човек на това, което е минало“. Сравняваше революцията със заразна болест, казваше, че само покоят и неподвижността са основата на реда, че държавите не могат да останат изолирани, защото са длъжни с общи усилия да бранят единството и ненарушимостта на монархичния принцип. Пишеше, че австрийските Хабсбурги, които имат не само светска, но и църковна власт, са единствените пазители на непорочната абсолютна монархия.

Докато херцог Портала дращеше с перо по хартията, двама фризьори къдреха косите му и пудреха страните му така ловко и бързо, че заетият във висша степен човек можеше да пише, без да се разсейва. Обаче тоя ден вниманието му бе отвлечено от една синя италианска папка. Той прекъсна писането и я отвори. В нея имаше едно отдавна свършено дело за две разрушени от артилерията къщи в Модена и залавянето на заговорника Чиро Меноти. Неприятна работа. Сетне имаше италианско досие, твърде старо, с ново приложение и с печати на шпилбергски протоколи; отгоре се виждаше препроводително писмо, написано върху бланка на столичния полицейски префект, граф Седленицки.

Виена, 30 ноември 1830 година

Строго поверително. До негова светлост държавния канцлер у княз Метерних

Ваша светлост ще види от донесението на главния началник на миланската полиция, барон Торесани, от 22 и 23 този месец, че същият французин Анри Бейл, който в 1828 година бе изгонен от Милано и владенията на негово апостолическо величество австрийския император като автор на революционни памфлети, скрит под псевдонима барон Стендал, на дръзки съчинения, насочени главно против Австрия, неотдавна пак се е появил в Милано, на път за Триест, където отива да заеме длъжността генерален консул. Това назначение той е получил от сегашното френско правителство и макар че паспортът му не бе предявен за виза в имперското и кралско консулство в Париж, посоченият Бейл продължи своя път за Триест с разрешение от управителя на Ломбардия.

За да обрисувам накратко силата на ненавистта, която тоя французин храни към правителството на Австрия, за да разберем опасния характер на неговите политически принципи, несъвместими с духа на нашата политика, на нашата дипломация и нашата правителствена система, ще си позволя да поднеса на ваша светлост в оригинал тайните мотивирани доклади за три произведения на споменатия французин: „История на живописта в Италия“, Париж, 1818 — Дидо, „Рим, Неапол и Флоренция“, Париж, 1818 — Делоне, и „Разходки из Рим“, Париж, 1829 година.

Предполагам, че на ваша светлост ще бъде угодно по-скоро да няма никакъв френски консул, не само в Триест, но където и да било, в случай че френското правителство настои това място да бъде предоставено на такъв двойно подозрителен човек, като Анри Бейл. Като се осмелявам да моля заповед от ваша светлост, аз чакам решението на ваша светлост по въпроса може ли този французин, някога завинаги изгонен от пределите на австрийската държава, да продължава пребиваването си в Триест, очаквайки решението на неговия въпрос, и в случай на отрицателен отговор да благоволите, ваша светлост, и ми заповядате да взема съответните мерки срещу споменатия французин…

Метерних се замисли. Та нали той бе предупреждавал тоя стар глупак Карл X да не дърпа силно своята гнила Франция. Карл не послуша нито него, Метерниха, нито руския цар. От гледище на Метерних Франция трябваше спокойно да гние. Тя не му изглеждаше здрава държава. Държава, засегната от революцията до такава степен, вече не можеше, по мнението на австрийския канцлер, бързо да възстанови миналото си политическо здраве. Може би за Австрия това бе дори по-добре. По-важно бе Франция да не се превърне в огнище на нова зараза. Метерних отиде при шкафа, извади книгата от 1828 година „Заговорът на равните“ от Буонароти — история на първия френски комунист Гракх Бабьоф. „Страна, която безнаказано пуска такива книги, е огнище на световна революция“ — мислеше Метерних. Този Буонароти, който на 10 май 1796 година още като дете бе заварен у самия Бабьоф при печатането на 44 брой на комунистическия вестник „Народна трибуна“, е жив и здрав. Негов ученик и приятел е сенсимонистът Базар, негов ученик и приятел е французинът Андриан, карбонар, който лежи в Шпилберг заедно с най-опасните миланци — Конфалониери и групата му. Метерних притежаваше отлична памет. Той изведнъж си спомни, че най-опасен тогава бе инженерът от Навара — Доменико Висмара, който дигна въстанието в Торино. Висмара не бе намерен. Метерних нервно седна и доближи креслото до масата. Той четеше документ след документ. Доменико Висмара, Алсест, Торичели, Братя Робер, Анри, Дюпюи, Клапие и компания, Лабри, Огюст, Блез Дюран, Поверино, барон Стендал и накрая Анри Бейл — всички се оказаха едно лице. Като прелистваше по-нататък, Метерних видя една своя собствена резолюция. Доменико Висмара бе осъден на обесване. Анри Бейл в 1821 година бе изгонен от Милано за 24 часа. Сетне още три изгонвания. Сега става ясно защо Висмара не бе обесен. Установено бе тъждеството на инженер Доменико Висмара, писателя Стендал и френския консул Бейл. Обесването е невъзможно, особено след юлските барикади, обаче в никой град никаква длъжност този Бейл няма да получи. Метерних дръпна шнура. Влезе дежурният офицер. Изпратиха за префекта на полицията. След един час по резолюцията на негова светлост специален куриер напусна Виена на път за Париж, а след десет дни френското Министерство на външните работи съобщи, че е съгласно да отзове гражданина Бейл и назначава на негово място гражданина Лавасьор, но категорично настоява до пристигането на новия френски консул Бейл да остане защитник на френските граждани по крайбрежието на Адриатическо море. Метерних реши да не отговори, но в същото време и не настояваше за незабавното изгонване на Бейл. Той го постави под наблюдение и изпадна в небивала ярост от дръзката среща на Бейл с Бурати. Яростта му се удвои, когато тайният агент му донесе, че новоназначеният консул Лавасьор е не някой друг, а раненият на юлските барикади секретар на началника на френската Национална гвардия Лафайет. Той повика френския посланик Мезон и му заяви: „Това е вече прекалено! Ние правим всичко, за да смъкнем от врата си Бейл, а вие ни туряте секретаря на Лафайет.“ Мезон имаше нареждане да не отстъпва. Метерних знаеше, че след Юлската революция в австрийските владения не всичко е в ред и затова, когато Мезон с досада му отвърна: „Ах, мили княже, революцията може да ви даде легитимист, но само след твърде продължителни раждания“ — Метерних само сви рамене.

Бейл писа на Маре:

Очаквам заместника си с най-голямо нетърпение. Искам да прекарам пролетта вече в новото си жилище. Но как да се добера до него? През Генуа, отдето ще пътувам с платноходка, или може би просто през Венеция във Ферара-Болоня?

„Изпращат ме в Чивита Векия — помести Бейл една добавка за Албертина Рюбанпре. — Но как ще стигна дотам? Въстаниците са прекъснали пътя между Сполето и Перуджия. Всеки ден ни носи нови слухове, противоречиви, както по време на отстъплението ни от Русия. Встрани от шосето и по всички пътеки на Северна Италия — сблъсквания на войски от разни партии и банди от крадци, които държат в ръцете си междуселските пътища. Моля, не се сърдете за това, което ви писах за романа «Червено и черно». След половин година съвсем ще престанат да говорят за него. Освен това длъжен съм да ви направя едно страшно признание. През моя живот никога не съм бил в Русия. Моят брат Анри Марк написа «Червено и черно», той именно е бил в Русия. Аз използувах неговите книжа и понеже моето име е Анри Мари, както виждате, всичко се нареди добре.“

Когато писа това, Бейл бе в добро и спокойно настроение. Пред него лежеше официалното съобщение на министъра на външните работи Себастияни, подписал книжата като заместник на Моле:

Уважаеми господине!

Имам чест да ви съобщя, че кралят сметна, че е полезно за службата да ви назначи за френски консул в Чивита Векия. Със същия указ от 5 число на този месец негово величество заповяда на господина Лавасьор да заеме вашата длъжност в Триест. Бъдете добър, уважаеми господине, в никой случай да не напущате длъжността до пристигането на вашия заместник и само лично нему да предадете документите на консулската канцелария. Известявам ви също така, уважаеми господине, че вашето служебно досие изпращаме на посланика на кралското правителство в Рим с поръчение да ви го предаде в Чивита Векия, когато постъпите там на длъжност консул при папското правителство. Негово величество кралят на Франция не се съмнява във вашето усърдие към службата.