Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (47)

Четиридесет и първа глава

Точно след месец, на 29 юли 1830 година, Бейл се връщаше по криволичещите улички, минаваше през изкривени и гърбави мостове, из Сентантоанското предградие по улица Ришельо, покрай къща № 71. Артилерийският бой затихваше, чуваха се само изстрели в източната и западната част на Париж. Това продължаваше трети ден. Сега вече беше ясно, че отмяната на дивите наредби, „внушени на крал Карл и министър Полиняк направо от Богородица“, няма да помогнат. Династията бе паднала. Навсякъде белите флагове с лилиите на Бурбоните бяха късани на парчета; на барикадите се развяваха червени знамена, но заедно с тях се появи и трети цвят: на барикадата в Сент Антоан се развя черно знаме с надпис: „Да живеем в труд или да умрем в бой“. Това мрачно знаме с трагичен надпис беше отговор на черната реакция от последните години — на гладуването на десетки хиляди работници, на затварянето на фабрики и заводи.

На 27 юли 1830 година до печатницата на улица Ришельо се приближи отряд, начело с полицейски комисар, комуто бе възложено да строши печатарските машини. Префектът на полицията Манжен уверяваше, че разпущането на Камарата на депутатите няма да предизвика масови вълнения. Той беше прав. Работниците съвсем не се интересуваха от разширяването на избирателните привилегии в средата на сто и петдесет — двеста хиляди френски буржоа.

Основната маса на френското население никак не се интересуваше как ще свърши данъчната война, която буржоазията, седяща в Камарата, бе обявила на аристократите, заемащи местата на перовете. Но когато почнаха да чупят печатарските машини, току-що отпечатали прокламациите за кралския произвол, вълнението обхвана Политехническото училище, сетне фабриките и заводите. Излязоха на улицата десет хиляди студенти и работници. По каменната настилка затракаха лостове. Каляски, омнибуси, винени бъчви, кревати, врати от магазини, улични стълбове и бордюри, великолепните дървета от булевардите — всичко влезе в работа. Издигаха се барикади, за да спрат конницата, връхлетяла върху тълпата, и да я накарат да отстъпи бързо под изстрелите на въстаниците. Губернаторът Мармон имаше четиринадесетхилядна армия. Нито конницата, нито армията можеха да маневрират в Париж. Полковете и батальоните отказваха да стрелят, при все това в Париж тревожно биеха камбаните; изтокът бе обхванат от червени отблясъци и Карл X, играещ вист на балкона на Сен Клу, с известна тревога питаше Полиняк: „Какво значи всичко това?“ Полиняк отговаряше: „Избухване, обикновен бунт. Скоро ще свърши“. Но той не свършваше. Боят се разгаряше. Улиците се пълнеха с роти, дружини и полкове от старата Национална гвардия. Старите гвардейци измъкваха от таваните и килерите изпомачканите си мундири и накичени с трицветни кокарди, толкова познати на Париж от 1793 година, се явяваха навсякъде с пушки, пистолети, саби и трицветни знамена. Движението трябваше да се ръководи. Вече втори ден то носеше стихиен характер. В работническите квартали Годфроа Кавеняк призоваваше към република. Буржоазните депутати се събраха у банкера Лафит и като не знаеха какво да правят, съставяха бледи възвания без подпис.

Лафит се смееше: „Ако победи синята блуза, мнозина от вас ще пожелаят да сложат подписа си; но ако тя бъде сразена, вие сте чисти, никой не е изцапал хартията с мастило.“ Не се обърка Тиер. Той издаде бомбастичен позив с подписа си. Смисълът му се свеждаше до следното: „Ако провъзгласим република, Европа ще ни разкъса. Карл X проля народна кръв. Той не може да се върне на престола. Да живее властта на херцог Орлеански!“

— Как, нима ние затова се борихме, та вместо крал от аристокрацията да поставим крал от буржоазията? — крещеше Годфроа Кавеняк.

— Да, затова се борихме — отговаряше Лафайет, който стоеше начело на Националната гвардия. — Луи Филип е най-добрата република.

Така бе извършено това предателство. Движението на революционните маси бе сведено до защита интересите на буржоазната върхушка. Депутатите, които се бояха да подпишат акта за свалянето на Карл X, сега не се изплашиха да се опълчат срещу същите тези маси, от чието движение те се възползуваха. Пристигналият в Париж петдесет и седем годишен Луи Филип се държеше много скромно. Той пожела да види Лафайет, като смирено молеше за аудиенция своя командир.

Луи Филип бе наречен кралски наместник. Той вежливо се извини пред Карл X, че е заел мястото му, като му обеща всякакъв вид помощ. Сетне извика при себе си своите приятели генерали и каза: „Идете, сплашете стареца, нека върви където му очи видят.“ Карл замина. Събралите се в Париж банкер предложиха на Луи Филип да съблюдава абсолютно точно Конституцията и се споразумяха тридесетгодишните граждани, плащащи не по-малко от двеста франка данък, да участвуват в изборите за Камарата. Докато Карл X искаше привилегии за осемдесет хиляди аристократи-земевладелци, неговият приемник продаде свободата на Франция заради интересите на двеста хиляди едри фабриканти и търговци.

 

 

Оставихме Бейл сред улицата в размисъл пред угасващия пожар, който му напомняше московските гледки от 1812 година. Два дни той не бе излизал от къщи, от момента, когато една нощ видя как огромни каменни плочи от уличния паваж бяха натрупани като стена, достигаща корниза на втория етаж. На 29-и той излезе рано сутринта и като попадаше често в зоната на стрелбата, с ужас се убеди, че не може да се върне по стария път. Тревожният звън на камбаните и стрелбата не стихваха, но артилерийската канонада бе спряла. Оръдията не достигаха целта си, те само разваляха къщите по тесните и криви улици на Париж и твърде често попадаха в собствените си войскови части.

Както размишляваше и не знаеше какво да предприеме, Бейл видя един човек, който вървеше уморено и със съвсем тъжен израз на лицето. Остробрадо старче със синя блуза и грамаден пистолет в ръка конвоираше вървящия. Минавайки край Бейл, този измъчен човек се спря.

— Маре, къде ви водят? — попита Бейл, познал приятеля си.

Човекът трепна.

— Помолих да ме заведат в къщи. Боя се да вървя сам.

Бейл се присъедини.

На стария работник бе възложено от командира на барикадата да отведе гражданина Маре в къщи, като го снабди от всички пропуски.

— Все пак аз мисля, драги бароне, че вие се чувствувате зле — каза Бейл.

— Напротив, превъзходно — каза ядосано Маре. — Знаете ли къде е сега главното сражение?

— Аз нищо не зная — отвърна Бейл. — Ще ви кажа само едно: убедих се в невероятната, героична издръжливост на работническия Париж и в подлостта на всички ваши лафитовци.

— Колкото са мои, толкова са и ваши — отвърна Маре. — Но знаете ли вие какво става сега? Мармон изгуби около три хиляди души, версайското подкрепление пристигна гладно и умиращо от жажда. Целият Париж на изток е напълно в ръцете на въстаналите. Но и на запад, на левия бряг, в Пале Роял, почти до Двореца на инвалидите, два полка преминаха на страната на революцията. Да, да, драги мой, това е революция, а не бунт. Нашите мили парижани откриха гореща стрелба от покривите на Сен Жермен Оксероа по швейцарските стрелци, криещи се зад колонадата на кралския дворец. Всички стъкла са строшени. Колоните са набити с куршуми като с гвоздеи. Мармон е затворен в двореца и знаете ли какво чух? От покрива на Сенжерменската катедрала слязъл Мериме и като видял един лош стрелец, грабнал му пушката, прицелил се и убил швейцареца до самите врати на Тюйлери. А когато бунтовникът казал, че му подарява пушката като на прекрасен стрелец, Мериме отказал и вежливо заявил: „Благодаря ви, но аз съм роялист.“

— Каква глупост — каза Бейл. — Преди четири дни имах писмо от Мериме от Барцелона.

— За четири дни той би успял да се върне.

— Глупост! — каза Бейл. — Мериме не е роялист.

— Дявол знае какъв е! — отговори Маре.

— Мериме е мъдрец. Докато ние с вас тук не можем да се върнем без бавачка в къщи, той се чувствува прекрасно, като нощува в крайпътните кръчми на Валенция заедно с мулетарите и циганите. Той води някакъв необикновен за него живот. Мисля, че е много закрепнал и заздравял. Но, приятелю, какво ще правите вие сега?

— Може би ще се поправите и кажете: „Какво ще правим ние сега?“

— Смятам поправката за излишна — забеляза Бейл. — Аз ще пиша, както и преди, но вие може би ще трябва да се разделите с вашите паспорти, визи, регистрации и други грижи с тъй малко вдъхновяващи качества?

Маре се разсърди. Бейл продължаваше:

— Помните ли как се бяхме басирали? Последния път, когато се видяхме, вие твърдяхте, че няма да довърша „Червено и черно“. Да ви призная ли — съжалявам, че вие изгубихте. Сега, след като видях борбата на червеното и черното по улиците на Париж, бих съумял да намеря мястото на моя Жюлие Сорел. Но… романът е свършен. Трябва да почвам втори.

— А според вас кой ще спечели? Републиканците или конституционалистите?

— Това е безразлично — отвърна Бейл. — Начело на Франция застава банката.

— Какво, какво? — учудено попита Маре.

— Да, Франция ще се управлява от банката. За директор на акционерното дружество „Франция с-ие Париж“ е назначен херцог Орлеански, който ще изпълнява волята на банкерите.

— Нищо не разбирам.

— Е, за това вече аз не съм виновен — каза Бейл доста невежливо, — но мисля, че водачът ни много добре ме разбира.

Работникът кимна.

— Гражданинът казва истината — каза той. — Ако нямаме република с права за работниците, ще имаме крал с права за банкерите.

Приближи се момче с кинжал на кръста и пошепна нещо на говорещия с Бейл работник. Работникът се намръщи. Сетне се обърна към Маре и каза:

— Гражданино, разрешете ми да ви оставя. Момчето ще ви заведе. То има същите пропуски като моите: ще бъдете в безопасност.

На 15 август Бейл писа на Сетен Шарп:

Скъпи приятелю, вашето писмо ми достави огромна радост. Като извинение за закъснението ми може да послужи само това, че в продължение на десет дни аз изобщо не съм писал нито ред.

За да се отдам напълно на извънредно забележителната гледка на тази велика революция, трябваше през всичките тези дни да не напущам парижките булеварди. Впрочем от самата улица Шуазел почти до хотел „Сен Фар“, дето се бяхме настанили за няколко дни след връщането ми от Лондон през 1826 година, всички дървета са изсечени за барикадите, преграждащи улиците и булевардите. Парижките търговци се радват, че са се отървали от тези дървета. Вие знаете ли как се пресаждат дебели дървета от едно място на друго? Посъветвайте ни по какъв начин да възстановим украсата на нашите булеварди.

Колкото повече се отдалечаваме от потресаващото зрелище на великата седмица, както я нарече господин Лафайет, толкова повече тя ни се струва чудновата. Впечатленията от нея са аналогични на впечатлението от грамадна статуя, на впечатлението от Монблан, гледан от склоновете на Русо на двадесет левги от Женева.

Всичко, писано сега набързо във вестниците за героизма на парижката тълпа, е съвсем вярно. Появиха се интриганти, които развалиха всичко. Кралят, разбира се, е великолепен. Той веднага си избра двама негодни съветници: господин Дюпен, адвокат, който на 27 юли, след четенето на ордонансите^[1] на Карл X заяви, че не се смята депутат, и вторият… Извинете, прекъснаха ме и трябва набързо да ви изпратя това парче хартия. Ще ви го допиша утре. Сто хиляди души влязоха в Националната гвардия на Париж. Нашият възхитителен Лафайет стана истински спасител на свободата ни. Триста хиляди души на възраст двадесет и пет години са готови да воюват. Но шегата настрана, Париж е способен да се отбранява, ако действително бъде нападнат от двеста хиляди руски войници. Извинявайте за лошия ми почерк. Чакат ме. Ние тук се чувствуваме добре, но за съжаление нашият Мериме е в Мадрид; той не можа да види това незабравимо зрелище: сред сто души герои-дрипльовци през боевете на 28 юли можеше да се срещне само един добре облечен човек. Последните парижки голтаци се оказаха истинските герои на революцията и проявяваха действително благородно великодушие след битката.

Ваш…

На 5 септември 1830 година, на улица Кокилиер, в хотела със същото име, се завърна от пътешествието си из Северните Пиренеи Александър Иванович Тургенев. Още същия ден по стар навик той обиколи веднага десет места. Видя се с Гагарин, Репиев, Яков Толстой, Свечина, Рекамие и Шатобриан. Последните двама смятаха Талейран за главен виновник на щялата революция.

Тургенев пише: „Пустота и мрак царуват в Тюйлери.“

„Цветът на времето се промени“ — пише Бейл.

Ако през дните на белия цвят бе невъзможно да участвува в политическия живот на Франция, сега Бейл смяташе за необходимо окончателно да се откъсне от него. Това можеше да стане, без да бъде нарушена лоялността към банкерското предприятие, наречено „Френско кралство“. Бейл искаше да избяга. Ето защо той възприе идеята, дошла на ум на госпожа дьо Траси и другите му приятели: да ходатайствуват пред министъра на външните работи да назначи Бейл френски консул. Блестяща идея! Едва възникнала и започнаха да правят постъпки.

На 25 септември 1830 година Бейл получи назначение за френски консул в Триест.