Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (45)

Тридесет и девета глава

Виктор Юго се канеше да си върви.

— Вие вероятно си лягате рано — запита Ана Мериме поета.

— Буди ме детето — каза Юго, — а освен това винаги ме влече сутрешната работа. Аз обичам да улавям в утринните часове новите мисли в бодрия си и оживен мозък.

— Аз обичам да работя нощем — обади се Балзак. — Вечер мозъкът се обогатява с тежки и пълноценни мисли. Всичко влиза в движение, започва възхитителна и буйна работа. Липсата на зрителни впечатления дава възможност на всички чудовищни образи, породили се през деня, да нарастват в мрачините. През нощта те стават огромни, силни самостоятелни същества. Ако до сутринта не успеят да пораснат, аз ги поставям в инкубатор като недоизлюпени пилета, спущам пердетата и въпреки нахалното парижко разсъмване създавам черна нощ. Спиртникът нагрява големия кафеник, двадесет и четири свещи в свещници стил регент осветляват масата ми. Спуснати пердета, плътно затворени прозорци, затворени врати и уверявам ви, моята работа над хомункулус завършва много по-успешно, отколкото работата на Вагнер, независимо че доминиканското расо с качулка върху широките рамене на Балзак избива на Средновековие.

— Аз обичам да работя денем — каза Бейл. — Обичам да работя от сутринта, обичам обилна светлина наоколо си. Нима може да се види светът в истинския му облик през дима на вашите свещници?

— Е, в такъв случай вие предпочитате друг дим — отвърна Балзак. — Дори на дневна светлина вие отказвате да видите истинския герой на нашето време. Този герой е банкнотата. Той преобръща душата на вашите герои, промъква се навред, бездушен, студен, шумолящ и мъртъв той диктува своята воля. Сграбчва за гушата вашите девойки, изтръгва от тях белия им булчински венец и отначало ги захвърля в полунощ с някой моряк върху скамейка на булевард Дез Италиен, а после върху масата на венеролога в Салпетриер. Той строи и разрушава, прокарва мостове, които съединяват брегове, и къса нишки, които свързват сърца. Изсушава блата и предизвиква да се пролива море от сълзи, превръща селища в пустини и принуждава силни младежи да линеят, а също така може, когато навреме дойде в семейството, да изпише цветуща руменина по бузките на оздравяващо детенце.

— Засега виждаме само разрушаващата сила на вашия герой — каза Бейл. — Работниците се оплакват, че всяко нововъведение в машините ги заплашва с мизерия. Трудът не обогатява този, който работи. Вашият герой предпочита за свое жилище джоба на мошеника, но имайте пред вид: това, на което в Париж се възхищавате като на нещо ново, отдавна вече е станало обикновено нещо в Ню Йорк. Въпросът е човек сам да избира характера си. Нали знаете какво е казал Вергилий: „Trahit sua quemque voluptas“^[1]. Вие добре познавате силата на парите, аз също добре я познавам, вие пишете книги, аз също пиша и дори да имахме милиони франка, ние нямаше да изменим на себе си. Ужасяват ме французите, родени…

Той погледна Мериме, между веждите на когото се бе появила бръчица, усмихна се, измени мислено някаква цифра и завърши:

— … след хиляда осемстотин и десета година.

Бръчката от челото на Мериме изчезна. Той бе роден в 1803 година. Бейл милостиво бе прибавил седем години, за да укори французите, родени неотдавна.

— Те ме ужасяват със своята липса на разбиране, със стремежа си да бъдат като всички. Всичко, което не е „като всички“, предизвиква у тях не толкова вътрешно отвращение, а някакъв страх за собствената им кариера. Не добросъвестната работа над характера определя техните влечения, а само набързо усвоените общоприети правила. Те са задължени да си спечелят добро име с навременна изповед, с ходене на черква, с точно познаване на общоприетото. Не трябва да четат много книги. И дори купуването на вестниците трябва да става много предпазливо; изборът на приятели, които не са богати и нямат прочуто име, вече злепоставя младежа. Трябва да обърнете внимание, че това не е съсловно правило, а кастов обичай; нарушаването му бива жестоко и безпощадно наказано. Вземат се под внимание главно такива общоприети правила, които са особено безсмислени, които са против всякакъв здрав разум.

— И вие ли сте страдали от това? — запита Балзак.

— Не съм страдал от това, но аз обичам милото общество на Италия, което единствено на света не счита бедността за престъпление и умее да види ума и таланта преди титлата или рентата. Интересно би било да създадете на вашите младежи пълно благополучие и да видим как ще го използуват. Хайде, обърнете времето, определено за живот на човека, ако не в книга като моята или вашата, която може да се прелиства и да се преценява за забавна или скучна, то в онази любима книга на новата аристокрация — в банкова чекова книжка. Дайте възможност на юношата, получил такава книжка, да реже купони… Вижте тогава за какво ще пропилеят своя живот, в какво ще превърнат енергията си, с какво ще я сменят.

Балзак се плесна по челото.

— Това е чудесна идея! Много интересно! Блестяща мисъл. Аз ще нарека тази книжка, тази чекова книжка „шагренова кожа“. Ще я нашаря със старинни като света писания, Соломонови разписки, падежи за човешко щастие. Тя ще бъде полица на съдбата и притежателят на това парче шагрен ще знае, че всяко негово желание ще намалява обема му, че в деня, когато парчето ще остане колкото главичката на топлийка, той ще може само да пожелае да диша колкото е възможно по-малко.

— А дотогава? — попита Бейл.

— Дотогава хайде да вървим да спим. Струва ми се, господин Юго вече спи.

Докато слизаха по стъпалата, Бейл разказваше своята биография на Виктор Юго.

— Знаете ли, аз съм се родил в Нувел, малко селище край Нарбона, току на морския бряг. Баща ми беше един от най-бедните рибари на крайбрежието. Всеки път, когато се връщаше от риболов, той ме караше да се събличам и ме хвърляше във водата на няколко мили от брега. Докато оправяше платната, аз трябваше да плувам и да изтичам у дома да предупредя майка ми да приготви топъл обяд. Така станах отличен плувец. От семейството ме изтръгна редовният военен набор. Върнах се в Нувел в хиляда осемстотин и шестнадесета година…

Юго най-сериозно и учудено гледаше втренчено Бейл. Спътниците им се усмихваха. Бейл невъзмутимо продължаваше:

— Забогатях след смъртта на чичо ми в английска Индия, а това ме спаси, защото, ненамерил никого от близките си жив, аз щях да изпадна в много жалко положение в Париж. В деня, когато научих за богатството си, аз се разхождах по брега на Сена край Иенския мост. Откъм Марсово поле духаше силен вятър; Сена бучеше като море. Видях в реката една лодка, натоварена с пясък, която безуспешно се опитваше да пристане на кея Бон, и неочаквано се преобърна. Лодкарят завика за помощ. Вървях по брега и си мислех: „На четиридесет и седем години съм, миналата година боледувах от ревматизъм, лежах във военна болница и дори куче не помисли за мене. Струва ли си да се хвърлям във водата, за да спася този човек? Простак, преди да влиза във вода, трябваше да се научи да плува.“ Но човекът продължаваше да вика. Аз спокойно напуснах брега. Същите викове. Удвоих крачките си. „Дявол да го вземе — мислех си аз, — ако си отида, този вик цял живот ще кънти в ушите ми. Но ако се гмурна във водата и измъкна този глупак, кой ще дойде да ме види после, когато легна болен от ревматизъм и гледам мрачно шест седмици в тавана над кревата? Не, по дяволите, нека се дави. Човек трябва да се научи да плува, преди да се качи на лодка!“ Като си казах така, без повече разсъждения тръгнах към военното училище. Виковете затихнаха и изведнъж ясно чух над ухото си: „Лейтенант Луо, вие сте подлец!“

— Но защо пък лейтенант Луо? — запита Балзак. — Нали това се е случило с вас?

— Това няма значение — отвърна Бейл.

— Е, и какво направи лейтенант Луо? — попита Юго с прозявка.

— „Да, работата, изглежда, е сериозна“ — каза си лейтенант Луо. Изтича до брега, бързо се съблече, скочи във водата и измъкна за врата давещия се. На брега започнах да се упреквам за този тъй наричан героизъм. Разтъркан с пешкир, натопен в ракия, но все още зъзнещ от студ, аз си мислех за неизбежните ревматични болки и се питах: „Каква е същината на моята постъпка?“ Господа, това бе естествено само защото се страхувах от собственото си презрение. Там е цялата работа. Новото поколение хора не се страхува от подлостта, то с леко сърце ще плюе в собственото си лице и ще прикрива тези плюнки с красиви думи и софизми. Разликата съвсем не е там, че един се хвърля във водата, за да се покаже герой, втори — за да спаси богаташ и да получи награда, трети — защото е подтикнат от простащината на вашата евангелска философия, която обещава топло местенце в рая за този подвиг — разликата е в това, че човек не следва външни подбуди, а вътрешен доброволен стремеж да остане верен на собствения си характер. Довиждане, господа!

При тези думи Бейл скочи на стъпалото на един минаващ край тях фиакър и замина.

— Струва ми се, че съм чел случая с лейтенант Луо в „Конституционал“ — каза Юго. — Просто не мога да примиря двете си впечатления: човекът, който е написал „Расин и Шекспир“, който е обрисувал най-добре романтичния театър, комуто ние служим, изведнъж излиза, че е суров материалист, атеист, човек с изсушено сърце.

— Към това прибавете: човек с блестящ ум и изумителен дар за живота — каза Балзак.

 

 

— Бихте ли ме завели в Сен Дени? — попита Бейл кочияша.

— Тъмно е, господине, и в предградието е несигурно. Опасно е да пътувам толкова далече.

— Значи ли това, че искате по-висока цена?

— Не, господине, газовите фенери свършват в завоя на улицата, а миналата нощ по пътя от Монморанси заклали кочияша, задигнали му малката двуколка и забягнали с коня неизвестно къде. Почакайте по-добре омнибуса и сутринта в седем часа ще бъдете в абатството.

— Но вие ще стигнете в шест часа сутринта, каква е разликата! — каза Бейл. — Ще ви заплатя добре, вашият екипаж е с четири колела, а не малка двуколка, имате два коня, а аз — два пистолета — каза Бейл, за да успокои кочияша.

Кочияшът се съгласи.

— Откак се ожених, не съм излизал от Париж — приказваше разговорливият кочияш, — а преди това бях форейтор у господин Каляр. Сега господин Лафит изкупува всички дилижанси. Бонафус и Каляр едва могат да го конкурират. Двеста и петдесетте екипажа на господин Лафит с осморен впряг кръстосват по всички краища на Франция. Той получава чисти единадесет милиона франка годишно. Тежко е за дребните файтонджии: все пак, когато купуваш части за двеста екипажа, заплащаш по-евтино всяка част, отколкото когато купуваш за пет екипажа — и тогава си принуден да ликвидираш. Пък и от деня, право да си кажа, когато потанцувах с Франсоаз във Венсенската гора, не ме влече нещо на дълъг път. Купих си ей тези два коня от конюшнята на господа Монморанси и си карам из Париж. Братът на Франсоаз е берейтор в хотел „Белия кон“. Вероятно сте взимали там коне; всички видни особи обичат да яздят в Монморанси от кестеновата гора до равнината на Сен Дени.

Бейл си спомни, че фирмата на тази аристократска конюшня „Белия кон“ е рисувана от прочутия Жерар, негов приятел. Група младежи с ръкавици, с бичове, с ботуши и цветни костюми винаги се тълпяха край хотела „Белия кон“. Наконтени берейтори от най-доброто предградие на Париж хвалеха конете си. Красивите расови животни, оседлани по английски вкус, отдалече личаха на площадката, настлана с яркожълт пясък. Оттам излизаха кавалкади срещу лъчите на залязващото слънце. В абатството Сен Дени беше гробницата на френските крале. Вечер в кестеновата горичка под светлината на фенери, окачени по дърветата, младежите танцуваха до зори.

Когато Бейл влизаше на площад Витлеемски младенци, вече настъпваше утро. Пазарът се съживяваше. Десетки селски коли се бяха проточили към площада; брадати селяни седяха в каруци със зеленчук, млекари с големи гюмове, весели и чуруликащи като сутрешните птички, изпреварваха с двуколките си тежките каруци на зарзаватчиите. Тук-там отваряха занаятчийски работилници, в коларските работилници миеха дилижанси, фаворити, пощенски коли, продълговати месарски коли минаваха с трясъка на обкованите си колела, крака и глави на телета висяха от колите и по настилката капеше кръв. След един час ще започне оживление и в Латинския квартал, който се буди два часа по-рано от другите парижки квартали. В осем часа студентите от Медицинското училище и Сорбоната ще седят вече в аудиториите. Само важните, висшите чиновници на кралството, с големи, тежки папки, задимили лули в уста, с вид на министри минават по булевардите и улиците в десет часа.

Бейл спря пред малка градина, освободи кочияша, извади молив и бележник и захвана да пише. Писането се редуваше с разходка. Изминаваше триста-четиристотин крачки, обръщаше се, хвърляше поглед към прозореца между две дървета, връщаше се и пак се отдалечаваше. Така изминаха няколко часа, докато най-сетне се вдигна пердето. Бейл свали шапка и се поклони с широк размах, като удължи поздрава си, за да бъде забелязан. Фигурата, която се показа на прозореца, не прояви голяма изненада, но поклати глава. След четвърт час една дама с бяла рокля, с широкопола шапка, с дълъг чадър излезе от входа. Усмихната, тя протегна ръка на Бейл весело и непринудено, а това свидетелствуваше за спокойна мисъл и пълна свобода в отношенията.

— Вие пак сте решили да направите забавна моята утринна разходка — каза тя. — Благодаря ви. Но вие изглеждате толкова уморен, сякаш не сте спали тази нощ. Какво ви е, приятелю?

Бейл й разказа за миналата вечер. Когато стигна до разказа за лейтенант Луо, тя високо се разсмя и каза:

— Но аз съм чела тази история в „Конституционал“. Как не ви е срам да ограбвате бедния лейтенант!

— Там е цялата работа, че „Конституционал“ е публикувал моя статия. Истината е, че страшно са я окастрили, след като са премахнали заглавието и са изхвърлили моя протест срещу петдесетте хиляди попове, които управляват Франция; в този протест аз противопоставям морала на моя стар учител, материалиста Хелвеций, срещу морала на християнския философ Виктор Кузен. Но слушайте, скъпи Жул…

— Не забравяйте, че такова обръщение съм ви разрешила, само в писма — отвърна събеседницата му. — Е, какво искате да кажете?

— Искам да ви запитам: нима бихте могли да се усъмните, че ще си присвоявам дребни статии?

— Дребни — не, но съм чувала, че сте крали цели книги!

— Какво означава „крали“? Очевидно целият свят от прекрасни явления принадлежи както на мен, така и на вас.

— Добре, но аз нямам намерение да издам вашите „Разходки из Рим“ под мое име, макар и „Разходките“ да са също така прекрасно явление.

— Да не би да искате да ме напътствувате?

— Не. Възхищавам се от сръчния крадец, който е изявил много по-голямо дарование, отколкото притежателят на откраднатите неща. Искам само да бъдем напълно откровени помежду си. Сега ми разкажете как е вашият „Жулиен Сорел“.

— Реших да сменя заглавието на романа. Нарекох го „Червено и черно“, та буржоата да мислят, че става дума за рулетка, за лотарията на тяхното щастие. Много повече ме интересува означаването на времето с цветове. Доста много спомени буди червеният цвят. Французите носеха преди двадесет години този цвят, който поглъщаше всички останали. Сега е настанала черната ивица във френската история.

— Аз бих казала бялата. Тя е цветът на бурбонския герб, цветът на кралските лилии; ненапразно правителственият вестник се нарича „Бяло знаме“.

— Естествено вие имате право. Ще използувам това мнение. Но черният цвят на духовенството и чиновничеството е истинският цвят на сегашното общество.

— Най-много на една част от обществото. Правя тази поправка, приятелю, защото… хайде, ще говоря откровено. Не може да не знаете, че сега в Париж положението е лошо, че в провинцията много е тревожно. Известно ви е колко много са станали бедняците в градовете, знаете, че има много недоволни и че открито говорят за свалянето на династията. Има една част от обществото, за която черният цвят съвсем не може да послужи за характеристика.

— Много се радвам, че разбирате това. Би ли могло да бъде другояче — вашият баща бе в тесни връзки с Наполеон.

— Само на моята наблюдателност аз дължа разбирането на събитията. Мен главно ме интересува животът на Франция извън салоните. Впрочем къде сте ходили напоследък?

— Доста отдавна бях у Жерар, видях се там с поляци, с бившия руски министър княз Чарторижки и жена му. Опитах се да ида у мадам Рекамие, но тя беше болна или се преструваше на болна. Файтонът на Шатобриан беше долу, в него седеше мадам Шатобриан, докато съпругът й, по думите на лакея, седял от един час при мадам Рекамие.

— Това е характерно за Шатобриан. Ако знаехте колко ми е смешен този бездарен писател с неговия „Гений на християнството“! Поне да беше оставил жена си у дома си, вместо да я държи във файтона пред входа в къщата на престарялата християнска красавица по време на посещението си у нея. Впрочем, приятелю, Шатобриан е дошъл от Рим за кратко време, намерил е някакви ваши планове и доста неблагоприятно се е изказвал за вас.

— Ние не изпитваме добри чувства един към друг. Той има основание „да се изказва неблагоприятно“.

— Чуйте, драги Бейл, ако сте свободен днес, ще направим малка разходка. Аз съм на ваше разположение, понеже господин Готие замина.

— Вашият мъж е много мил, но щом е заминал, позволете ми да поседя с вас в гостната ви.

— Заповядайте, моля.

Бейл и Жудит Готие се върнаха.

— Хайде, разкажете ми за Юго — каза госпожа Готие, като се настаняваше на креслото срещу малкия диван, на който бе седнал Бейл, леко облегнат на библиотечния шкаф.

— Безпокои ме малко увлечението на Мериме по този дърдорко Юго. Не знам какво общо може да имат. Четох многообещаващия предговор към „Кромвел“. Това е чудовищна смесица на християнската лъжа и извращения на най-хубавата романтика. Какво представя драматургията на Юго? Преди две години гастролираха на парижка сцена най-добрите артисти на света — английски гости. Поставиха пет Шекспирови трагедии. Оттам именно изникна Юго. Една слаба глава не понесе силния алкохол и езикът му започна да дрънка всякакви глупости.

— Казват, че той все пак е написал прекрасна пиеса, щели да я поставят в „Театър франсе“. Учудва ме вашето възмущение от дружбата на Мериме и Юго. Пропускате, че по време на военната си младост и вие сте имали подобни увлечения.

Бейл поклати отрицателно глава.

— Не отричайте, сега няма войни и липсва чувството за младежки боен героизъм. Литературата замести войната. Младите съратници влизат в бой със старите литературни понятия, вървят рамо до рамо, ръка за ръка и се възхищават един от друг. Оставете ги да се възхищават, та те и двамата са по-млади от вас… колко?

— Два месеца, госпожо! Не ми ли напомняте твърде често вие, че съм на четиридесет и седем години? Естествено и Клара, и Юго са деца в сравнение с мене, но това не значи…

— Не, това значи много. Вие трябва да сте снизходителен.

— Много голямо заблуждение! Мога да бъда снизходителен към ученик, който не си е научил урока, но човек, който е публикувал книга, не е в състояние да предизвика снизхождение. Не издавай книга тогава въобще, седи си у дома и тракай на сметалото приходите от фабриката или завода. Вие сте права в едно отношение — литературни битки ще има, жалко само, че те ще започнат по повод такава глупава пиеса като „Ернани“, простовато скърпена от „Двамата веронци“ на Шекспир.

— Виждам, днес вие сте ядосан. Аз съм ядосана повече и от вас. Мисля, че Балзак е прав, когато твърди, че и с Италия ще стане същото, което стана с Франция. Обществото мени образа си. Франция е неузнаваема. Не знам дори дали ще смогнем да се променим дотолкова, че да разберем това, което става. Не зная дали по-добре разбират съвременния живот тези, които участвуват в него. Може би в известно отношение той по-добре се разкрива пред тези, които стоят настрани от него, стига само такъв човек действително да проучва живота. Аз отдавна ви наблюдавам, Бейл. Всички са заети със свои работи, със свое всекидневие, а само вие следите метаморфозите на този странен свят с очите на объркан човек. Чувствувате се оскърбен, че е отминал светът на големите, общи цели. Ще ви кажа откровено: на съвременното общество вие не сте потребен. Вас ви ценят в Париж заради каламбурите, но счетоводната книга е много по-ценна от вашите „Разходки из Рим“. Нима слънцето, което свети над фабричните комини и над работническата беднотия в Сент Антоан не е същото онова слънце, което бе обляло с лъчите на залеза полята при Аустерлиц?

— Вие прекрасно говорите днес, Жул. Абсолютно сте права във всяко отношение. Вие сте най-прелъстителният мъдрец в рокля.

— Искате да обърнете на смях моето добро чувство, забелязах това и миналия път, когато минавахме покрай кафенето на Ведоцифер в Монморанси.

Бейл хвана ръката й.

— Трябва да ме извините за тази шега, тя няма никаква връзка с вас. Вашата къща е единственото място, където се чувствувам напълно свободен от болезнената раздразнителност, в която ме хвърлят парижките салони. Шегата е предизвикана от страха да не загубя това си качество. Къде ще се дяна тогава?

— Приятелю мой, вие сте доста последователен и никога не забравяте себе си.

— Вие ме молихте да бъда откровен.

— Този път се разкайвам за молбата си по-малко от когато и да било. Разправете ми, моля ви, за Кювие, какво представлява като личност неговата малка доведена дъщеря.

— Ах, Софи Дювосел! Тя е много мил човек, една прелестна девойка, умна, необикновено добра, която познава положението и обществените връзки на всекиго от нас, старае се на всички да помогне и на всички да е приятно. С една дума, тайна монахиня, изпълняваща своя обет в салоните.

— Пак не мога да разбера, шегувате ли се, или сериозно говорите.

— Разбира се, сериозно. Тя живее в Ботаническата градина и Мериме смята, че тя е най-хубавото растение от всички, за които се грижи академикът Кювие. Впрочем великият учен е преобразил жилището си, то е същински музей, пригоден за работа. Рядко съм срещал човек толкова дисциплиниран. Работата му през деня е разпределена по часове още от шест часа сутринта. Всичко необходимо за заниманията през деня е събрано в отделен кабинет, специален за отделна наука, поставено е отделно писалище, подредени са започнати работи; на едно място той е геолог, до него друго — ботаник, на трето — зоолог, минералог, на четвърто — историк, изследовател на човешкото общество. Вечерта отива в не по-малко интересен за него кабинет, където се събират неговите приятели и гости. Там, след лекциите в Сорбоната и след усилната дневна работа, той е крайно интересен събеседник. Смятам, че той поддържа един от най-добрите салони в Париж. В последно време срещах там един човек с изключителен ум и огромни познания, русин, не си спомням името му, знам само по думите на Виржини Ансло, че той пътува от град на град да слуша най-видните учени. Доста смешно надбягване е това: да скочиш от един дилижанс, мимоходом да изслушаш една лекция в Хайделберг, после презглава да летиш във Ваймар, оттам — във Франкфурт и така безспир. Изглежда, той ще остане за дълго в Париж. Бил някакъв голям велможа на руския цар. В Париж бил зает сега да уреди положението на брат си. За него ще ви разкажа по-подробно. Кювие има много високо мнение за него, и аз също, понеже той е от онази група руси, които мразят робството. Брат му излязъл карбонар и, както чувах, бил осъден на смърт. Берше ми го показа в Челтънгейм. Стоеше на брега на реката, скръстил ръце на гърдите си, висок, студен, навъсен и явно потънал в мислите си.

— Как да ви кажа, не обичам много русите и, изглежда, никога не ще успея да проявя интерес към страната им.

— Аз също — отвърна Бейл. — Но този човек е привлекателен като европеец, а съдбата на брат му ги направи за мен интересни и двамата. Впрочем брат ви нали е в Политехническото училище?

— Какво е това прескачане от мисъл на мисъл, Бейл? Отгде накъде се сетихте сега за Политехническото училище?

— Политехническото училище, госпожо, е място, където съм учил и оттам отидох в дижонската армия на Бонапарт. Вълнува ме съдбата на Политехническото училище. Зная, че това училище, учредено от Конвента, сега се вълнува и се възмущава от положението във Франция. Интересува ме въпросът дали правителството на Карл Десети, което изби всички оцелели членове на Конвента, няма да премахне и това дете на Конвента. Когато говорех за руските заговорници, дойде ми на ум за съдбата на студента от Политехническото училище.

— Брат ми казва, че правителството не закрива Парижката политехника само защото не знае нищо за живота в нея, а не знае само защото цялото училище живее като един човек. Никой не ги издава.

— Но те подготвят ли нещо?

— Това не знам.

— Кажете на брат си, че от това нищо няма да излезе. Карл Десети се е завърнал от посещението си в северните лагери весел, доволен и усмихнат, понеже смятал, че преоблечените полицаи, които го приветствували с викове, са именно онзи мил и добър народ, който след бога обича най-много краля. Сентомерският лагер е мобилизиран. Казват, че старият езуит, полупарализиран идиот, принц Полиняк, скоро ще бъде повикан от Лондон в Париж за министър. Изобщо ние все повече и повече затъваме в безизходица; дори монархическият салон на Ансло се препълни с доктринери, които говорят за смяна на династията. Изникнал някой си Годфроа Кавеняк, който, както казват, бил организирал републиканска партия.

— Бейл, я кажете, вие участвувате ли в карбонадата?

— Във френската карбонада аз не участвувам. Считам, че тя е злепоставена от глупака Лафайет и сенсимонистите с тяхната безсмислена система. Знаете ли докъде са отишли учениците на Сен Симон — Базар и Анфантен? Разделили целия свят на производителни и непроизводителни групи. Към първите причисляват промишлениците — индустриалните рицари, които изграждат новия свят, към вторите — земеделската аристокрация и старите благородници. Онзи чудак Сен Симон не искаше да види, че индустриалецът мисли за лека печалба, а съвсем не за християнско преобразяване на света, и че съществува много по-страшна вражда — враждата между продавача на работна сила и нейния купувач — индустриалеца.

— Така е, аз съм чела „Промишленият катехизис“. В същност това е парадоксална възхвала на буржоазията, някакъв Христос пред счетоводителско бюро, който спасява света със сметало в ръце.

— Същинска приказка в духа на Хофман. Впрочем вие чели ли сте този фантаст?

— Чела съм. Не го обичам. Кажете, наистина ли вашият доктор Кореф бил изобразен от Хофман в една приказка?

— Не в една приказка, а в редица повести. Той е един от „авторите“: Винцент в „Серапионови братя“.

Бейл погледна събеседницата си. Големите сини очи на госпожа Готие гледаха покрай него към прозореца. Възползувай от тази разсеяност, Бейл припряно плъзна очи по лицето й. Съвсем чистото, без нито една бръчка, умно и много живо лице бе обградено с тъмночервеникави коси; устните биваха спокойни дори когато тя се смееше — тихо и почти беззвучно, само очите й пламваха като осветени от слънцето сини парченца лед и в сините й зеници искряха златни точици.

Тази жена му напомняше с нещо Метилда, но без нейната самоотвержена любов към Италия, без пламенния й атеизъм, без нейната необикновена жизненост, без омайващите черти на ломбардската красота. Жудит Готие беше истинска парижанка, но тя беше много умна, бе добър и верен приятел и най-добре от когото и да било се ориентираше в мислите и чувствата на писателя Стендал. Помежду им не съществуваше ни най-малък намек не само за любов, но дори и за увлечение; и все пак Бейл се отегчаваше, когато дълго време не я виждаше. Госпожа Готие бе заинтригувана от тази рядка проява на мъжка дружба, от възможността напълно да се довери на мъжкото благородство и на това, че Бейл всецяло разбираше нейните женски качества. Веднъж възникнали, техните отношения не бяха се прекъсвали; те се развиваха много равномерно, бавно нарастваха и постепенно преминаваха в чувство, необходимо като въздуха.

 

 

В пет часа вечерта Бейл упорито търсеше да намери вестник. Не бяха му донесли новия брой в квартирата. Свободната продажба на вестници бе забранена. Отдавна вече вестниците бяха станали страшно скъпи: освен цената за абонирането вземаха такса по десет сантима за подпечатване и по пет сантима на брой пощенска такса. И четирите разрешени парижки вестника излизаха в не повече от четиридесет хиляди тираж. Издателите на вестници бяха наплашени: най-малката грешка можеше да доведе до загубването на залога от двеста хиляди франка.

Видя се принуден да отиде в неподходящо време на улица Рокипар, за да прочете там в кафене „Руан“ новия брой. Когато разгърна малкото вестниче, Бейл разбра защо в омнибуса един военен препоръчваше на друг да прочете днешния брой. Тази нощ бе умрял Дарю. Бейл изпусна вестника, скочи от масичката и излезе бежешком от кафенето, като блъскаше влизащите и нищо не виждаше пред себе си. От очите му се търкаляха сълзи. Той сам не можеше да каже как стигна до номер осемдесет и първи на улица Гренел, как стисна ръка на разплакания слуга и прегърна Гаетан Ганьон, когото срещна на стълбата. Стоеше в препълнената стая и в собствените си очи се чувствуваше опозорен и смазан от неблагодарността си към покойния братовчед, който толкова много бе сторил за него в дните на младостта му.

Сутринта на другия ден разкошна катафалка беше спряла до черквата „Тома Аквински“. Неочаквано в преддверието се появиха, сякаш хвърлено предизвикателство към гвардейците на Карл X, военни триъгълни шапки стар модел с пера. Мезон, Журдан, дук дьо Басан, маршал Макдоналд, старите бойни генерали на Наполеон, като сенки от миналото, мощни и огромни, с дръзки лица минаха през тълпата, която им направи път. Академикът Кювие в редингот с висока яка, с черна връзка, с орденска лента, седеше наблизо в карета. Стари гвардейци на Бонапарт, войници на отдавна отминала Франция, инвалиди е патерици, безръки, еднооки, бяха дошли да отдадат последна почит на покойния маршал. Бейл, с черен редингот, развълнуван и разтърсван от напиращи към гърлото му ридания, още веднъж имаше чувството, че погребва своята младост заедно с ковчега на този човек, когото той съзнателно избягваше да среща дълги години. От черквата долитаха звуци на орган. Наоколо строги лица, лъвски глави, някакъв сбор от представители на могъща, но измираща порода хора… „Още един си отиде!“ — чу се глас. Бейл не издържа и загубил всяко самообладание, закри лицето с кърпата си. Когато му стана по-леко, той затърси с очи всички мили му някога обитатели на Башвилския замък.

Не можа да види нито графинята, нито племенниците си. Срещна погледа на висок човек, който привлече вниманието му с къдравата си коса, тънки устни, чисто аристократично лице и много живи очи, и изведнъж си спомни името на този русин, за когото бе говорил на Жудит Готие: да, това бе той — Александър Тургенев.