Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (44)

Тридесет и осма глава

Романът-хроника под заглавие „Жулиен“ се появи през онези дни, когато всички вестници бяха изпълнени с процеса на дърводелеца Лафарг. Главата на Бейл бе заета с последната коректура на „Разходки из Рим“. Това беше след „Ванина“ превъзходен химн на италианската решителност и непосредственост. Единствената страна в света, която бе запазила способност да обича нещо, да се домогва до нещо, да отдава с огромна страст, окрилена от щастие, дори живота си за крайната цел на своите стремежи — беше само Италия. Трябваше да се покаже на жалките, празноглави французи, които седяха зад бюрата и в министерските кресла, че те са убили енергията на страната си, че са си дали оставката през 1814 година, че е отминала епохата на велики дела и са настъпили делниците на дребнавите грижи.

И изведнъж този процес на дърводелеца Лафарг.

От скамейката на подсъдимите зад решетката се изправя младеж със синя блуза, вежди като стрели, сини очи, пълни с неукротим пламък, бледен, слаб. От двете му страни стоят стражи с голи саби. Лафарг започва да говори спокойно, с тих глас. Откъде се бе взел този обикновен работник в парижките предградия? Какво иска да каже с последната си дума, осем часа след която шията му ще бъде отрязана от острието на гилотината? Присъдата е вече прочетена. За какво още може да става дума?

Работникът сега не говори, а остро и презрително вика:

— Аз не можах да настигна страхливия буржоа, който купи жена ми с пари, но бях длъжен да направя така, че да не се повтори покупката. Нека знае, че ако продаваме своя труд, ние не продаваме жените си. Той повече няма какво да купува.

След като се върна от съда, Бейл побърза да запише впечатленията си във вид на разсъждения, че съществува истинска, жива Франция, непозната нито на министрите, нито на буржоазията, нито на благородниците, нито на френските писатели. Това беше Франция на едно ново, енергично поколение. Бейл направо назова тази обществена класа, която ще даде силни характери: към тази класа принадлежи младият Лафарг.

— Няма никаква възможност да се напечата — каза старият майстор. — Разберете, ще се наложи да превързваме целия набор на вашите „Разходки из Рим“.

— Не целия набор, а само втория том — възрази Бейл.

— Вашата добавка има четиридесет страници текст и, откровено казано, те развалят „Разходки из Рим“. Какво отношение към Рим има дърводелецът Лафарг? Но ако вие настоявате, може да ви предложа набор с петит, ще излезе дванадесет страници.

— Набирайте — каза Бейл. — Вие трябва да ми съдействувате. Нали сте работник.

— Какъв работник! Утре може да остана на улицата. Едно ново подобрение на машините и половината работници стават излишни. Собственикът на печатницата приветствува всяко подобряване на машините, само да не плаща на работника. Видяхте ли какво става пред вратите на печатницата? Това са гладни словослагатели, сгъвачи, брошировачи; от сутринта дежурят на вратата, дърпат собственика и му викат, че са готови да работят за по-ниска заплата от нас.

— Какво мислите да правите? — запита Бейл.

— Смятам сам да искам намаление на заплатата. Може би тогава ще остана. Но ме е страх от другарите. Това ще бъде неизгодно за тях, но няма никаква възможност да се споразумеем, първо — защото подслушват и донасят всичко на полицията, второ — ще намерят начин да се отърват от мен, като ме обвинят, че агитирам за стачка. Положението ни е много лошо.

— Откъде сте?

— Роден съм в Париж, бил съм чирак у Дидо.

— Мислех, че сте от село и бихте могли да се върнете там.

— Какво говорите! Дори да бях от село, сега е невъзможно да се иде там. Новите господари не са по-добри от старите благородници. И селяните са разорени като нас.

— И така, кога мислите да отпечатате книгата?

— Поговорете с управителя. Днес до вечерта ще я наберем, утре ще ви дадем шпалти.

На другия ден сутринта Бейл се събуди много рано, взе едно томче от „Гражданския кодекс“ и се зае да препрочете членовете за осиновяването и за равенството на гражданите. От дълги години „Гражданският кодекс“ го насочваше при търсенето на необходими думи, прости, ясни и лаконични изрази. Той пишеше голям роман. Беше взел присърце тази книга и работи върху нея през цялото останало време от деня.

През февруари 1828 година в „Съдебен вестник“ бе публикувана присъдата срещу Антоан Берте, син на ковач. На 23 февруари същата година в 11 часа бяха отрязали главата на Антоан Берте на Гарнизонния площад в Гренобъл, пред очите на огромна тълпа от разплакани жени, пред прозорци на къщи, от които надничаха натруфени буржоазни. Понеже не се задоволи със съобщенията за хода на процеса в шестте броя на „Съдебен вестник“, Бейл отиде при нотариуса Дефлеар, взе от него самото дело, даде да го препишат и се зае да работи по него. Синът на един ковач от град Бранг, млад и красив човек, избягал от дома си, за да се учи и да си пробие път в живота. С голям труд успял да влезе в семинария. Много зле се чувствувал в средата на завистливите, гладни семинаристи. Той бил по-способен от другарите си, притежавал изключителна памет, а любознателността му във всички области достигала размери, недопустими за възпитаник на учреждение, което подготвя служители на черквата. Това бил първият повод за конфликт. Берте е най-силният ученик и когато кметът на град Бранг иска частен учител за децата си, ръководството на семинарията въпреки желанието си не може да не посочи Берте, знаейки, че всички други може да изложат семинарията в очите на почтения буржоа. Семинаристът Берте става учител в къщата на кмета Мишу. Следва повтаряне на историята на Русо и на Хьолдермин. Красив възпитател „от народа“, даровит, но без надежда да прогресира в живота, и млада двадесет и осем годишна дама, която скучае при заетия си мъж. Дневните срещи по работа и разговорите за децата доста скоро са заменени от нощни разговори на друга тема. Темите на последните разговори достигат до кмета. Семинаристът е изхвърлен от дома. Госпожа Мишу предприема отчаяна постъпка: тайно се среща с него извън града и му се кълне, че няма да го забрави. Ректорът на семинарията дава на Берте препоръка до богатия благородник Декардон и го изпраща с думите: „Ти си млад, красив, изпълнен с живот, отиваш в Париж, притежаваш блестящи способности, значи… няма да те намразят.“ Берте губи своята непосредственост, става предпазлив във всеки жест, претегля всяка своя дума, безпощаден е в презрението си към околните. Огромният запас енергия не намира достойно приложение. Възложените му задължения са колкото леки, толкова и отвратителни. Този чужд, студен, озлобен човек — различен от аристократичните кукли, които седят в салона на Декардон и в най-добрия случай са годни храбро да се простят с живота си на дуел, привлича вниманието на госпожица Декардон. Това внимание преминава в любопитство, а любопитството се превръща в още по-силно чувство. Започва втора романтична история. Берте отново остава без място. Заминава, постъпва на служба при нотариуса Морестел и там научава, че жената, която му се бе клела във вярност, му е намерила заместник. Неговото място в къщата е заел друг младеж, частен учител и любовник същевременно. Берте отива в Бранг. В неделя, 22 юли, в черквата с първия пистолетен изстрел наранява молещата се Мишу, с втория несполучливо прави опит да се самоубие. Началото е семинария, краят — гилотина. В действителност какво могат да правят младежите с огромни запаси енергия, младежите, които не са наследници на имения, не принадлежат към старинната аристокрация и същевременно не могат да строят фабрики или да организират други средства за печалба, в може би не желаят дори и да умеят? Как да се разреши конфликтът между младежката енергия и обществения застой?

Подобни процеси, като тези на Лафарг и Берте, стават обичайно явление във Франция. Енергия, годна за големи целенасочени действия, съществува в тази среда, която е с вързани ръце и крака. Знаят ли това онези драскачи, които шарят колоните на вестниците с политическа лъжа? Животът се превръща в лотария. „Способните хора“, още незавършили борбата за власт „с хората от висок род“, се задушават помежду си с конкуренцията. В Париж е започнало състезание за забогатяване и състезание за кариера. Най-сигурната кариера за един младеж от средното съсловие е попското расо. Разореният благородник, по-малкият син в семейството на земевладелец също така трябва да стане монах, за да получи подобаващ на титлата си епископски сан, докато по-възрастният в рода получава титлата, именията и парите по силата на възстановения закон на майората. Конкуренцията, обърната на лотарийна игра, може да залага на червено и черно. Червеното е цветът на червените знамена от 1793 година, черното е одеянието на католическото духовенство. Третият цвят — белият цвят на бурбонското знаме — е легнал като мъртвешки саван между червеното и черното.

„И тъй, ще зачеркнем заглавието «Жулиен» и ще напишем «Червено и черно».“

След „Арманс“ този роман се пише необичайно леко и бързо. Всичко отива на мястото си. Едно само го затруднява — езикът. В новелите и статиите той достигна напълно ясен език. Тук това не сполучи да достигне. Но какво може да бъде по-лошо от отживелия език на Френската академия, език, който не може да предаде нито битовите думи на съвременна Франция, нито живия разговор на парижаните на най-разнообразни теми извън границите на академическия слух. Законите, които управляват ума на съвременна Франция, бяха редактирани от човека, който бе изковал тази Франция. „Кодексът на Наполеон“ е най-добрият източник за черпене на правилни думи, източник, който дава всички необходими понятия за един роман.

След една седмица Крозе, Коломб, Мериме, Маре, Кореф, Делеклюз и още десетина-дванадесет души бяха заели цяла стая край Мьодон в ресторанта „Провансалски братя“. Организатор на вечерята беше Крозе. Говореха високо, ядяха с апетит, цяла група говореше едновременно и със смях, навремени нечий глас завладяваше общото внимание. Най-после пристигна и Бейл. Крозе обяви на всеослушание, че днешната вечеря е уредена в чест на новородения. Всички се спогледаха. Бейл също гледаше учуден в очакване на обяснения.

— На Бейл му се роди незаконен син!

— Мислех, че ще кажеш нещо ново — каза Бейл и с израз на разочарование седна на трапезата. — Това се случва толкова често, че вече не му обръщам внимание.

— Затова пък аз му обръщам — каза Крозе. — Не, шегата настрана, господа, има защо да го поздравим.

Крозе извади изпод масата двете томчета „Разходки из Рим“.

— Ето една прекрасна книга, ето най-хубавата книга, която някога съм чел.

Кореф с отпуснат жест поиска от Крозе книгата. Без да изчака, надвеси се над масата и разля чаша вино. Крозе се опомни и дръпна книгата. Делеклюз се развика:

— Наистина прекрасна книга! Никой досега не е описвал по този начин Рим, нито изцяло, нито на части. Това е най-добрият пътеводител за туриста, за авантюриста и за контрабандиста. Всъщност по-рано пътешествуващият благороден синьор получаваше всички сведения за светите места, за манастирите, за чудотворните икони, за знатния род и богатството на принцовете, но как да отидеш без паспорт от Париж в Рим, как се таксува служебната съвест на митническия надзирател, как най-добре и безпогрешно да изюдиш полицейските шпиони и стражари — не, подобно нещо никога не сме чели.

— Но впрочем сме го правили — заяви Кореф.

— А за мене такива сведения са ми направо необходими, защото полицията не ме пуска в Испания — заяви Мериме.

— Е, пък седете си у дома, какво има да гледате там — грубо издума Маре.

— У дома няма да остана, но щом е излязла книгата, която разкрива римските тайни, ще ида в Италия — каза Мериме — и ще отседна у вашата Хиацинта — добави той, като се обърна към Бейл. — Вие такива похвали сте изсипали по нея в „Римски разходки“, че у мен се появи желание да видя тази мила жена, която дава под наем стая за два франка. А колко ли взима тя за другото?

— Това зависи от външния облик на купувача — каза Бейл.

— В такъв случай всички сме осъдени или на неуспех, или на скъпо заплащане.

— Тогава вие си носете от Париж „всичко друго“ — посъветва Кореф.

— „Всичко друго“ създава доста грижи по пътя, заема много място, необходим е паспорт за него, така че по-добре е да дадеш по-висока цена в Рим.

— Хайде, добре, да пием все пак за здравето на Бейл — каза Делеклюз.

Много и продължително пиха за здраве. Крозе съвсем се напи. Гледаше втренчено Бейл с големите си изпразнени очи и мучеше нещо в отговор, когато Бейл тикаше в джоба му шест хиляди франка и казваше:

— Ето виждаш ли, все пак написах книга. Ей ти стария дълг, скъпи приятелю.

Крозе го накара да изпие чаша силно вино. Бейл се напи. Призори, без да помни с кого се бе сбогувал, той се изкачи по стълбите заедно с Мериме. Когато се съблече, Мериме му пожела лека нощ и на излизане се вслуша в звука на заключващата се врата. Сутринта пред очите на Бейл се въртяха лилави кръгове. Болеше го глава, не можеше да стане. Пред огледалото той забеляза колко беше оредяла косата му. Изля кана студена вода на главата си, взе кърпата и учуден видя на пода до редингота своите вчерашни шест хиляди франка.

„Не му ли ги дадох? — помисли си Бейл, като вдигаше парите. — Или пияният негодник Крозе е намислил да се пошегува с мене? Да не си въобразява пък, че аз ще приема подаянието му?“

Бейл се облече и излезе на чист въздух. След четвърт час вече дишаше леко, главата му се освежи и го обзе чувство на пълен покой.

Крозе бе заминал и бе оставил писмо „за господин Бейл“:

„Знаех, че ти ще дойдеш, скъпи Анри. Да не си помислил да ме обидиш, позволи ми да разделя с тебе една печалба от игра на карти. Когато ти бях дал парите за пътуването, не предполагах, че то ще даде такива големи резултати. Наистина книгата е знаменита и съм сигурен, че преиздаването й ще те осигури за няколко години. Тя е нова във всяко отношение. На твое място аз само не бих поставил толкова резки граници между отделните класи на римското общество. Италия не прилича на Англия, в която съществуват толкова истини, които се изключват помежду си, колкото и съсловия, които се страхуват едно от друго и се ненавиждат. Моля те да не се тревожиш за връщането на парите, които са толкова мои, колкото един случайно намерен предмет.“

„Излиза, че Крозе ме е надхитрил — мислеше си Бейл. — Може ли да се противи човек на приятелството? Но нека избира други начини да го изразява. Във всеки случай куп банкноти сега ми са тъкмо навреме. Разбира се, книгата ще се разпродаде, тя е необходима, интересна, занимателна е. Нищо, че има някои и други грапавини и измислици. Естествено възражението, че спътниците ми в дилижанса са измислени, отпада. Невинаги могат да се намерят при пътуване за спътници четирима мъже с жив ум и три красиви жени. Разбира се, в книгата има и крадени места: срещата с Мелхиор Джойе — уви! — е от писмото на Пол Луи Курие от Калабрия — «страната на портокаловите гори, на маслиновите горички и на плетищата от лимонови дървета». Разбира се, на 16 юли 1823 година, деня на пожара в базиликата «Свети Павел», аз бях в Париж, но какъв разказ на очевидец излезе! И аз самият съм готов да повярвам на своите показания. Вярно е, че за първи път бях в Рим през 1811 година. За републиканското опиянение през 1802 година, обхванало Рим, бях само чувал. Но двамата шпиони, които вървяха по петите ми в деня на моето заминаване и ми целунаха ръка, задето ги почерпих с вино, когато излязох зад заставата — това беше истинска среща. Не можех, разбира се, да пиша, че всичко това се бе случило с мене преди няколко месеца! Този присмехулник Мериме ме изобличи, че съм приписал на блажения Августин думите на Тертулиан: «Credo, iquia absurdum.»^[1] В това е лесно да бъда изобличен, но той направи нещо по-лошо, разкри «рекламния тон» на похвалите ми към папата. Заяви, че ако папата е умен човек, а това се случва понякога, тогава той естествено ще включи «Разходки из Рим» в Индекса и в такъв случай дори французите католици ще се откажат от удоволствието открито да купуват книгата. Мериме ме изненада с въпроса: «Значи, вие сериозно твърдите, че след Милано отново сте се срещнали с Байрон във Венеция?» На моя въпрос вместо отговор за причината на неговото съмнение той отвърна: «Разговорът ви е много литературен. Разказите ви за Милано създават друго впечатление.» Проницателен младеж!“

Когато се върна у дома си, Бейл намери бележка:

„Елате, скъпи наставнико, в четвъртък след десет часа вечерта. Искам да ви запозная с Виктор Юго. Ще дойдат Сент Бьов, Делеклюз, а обеща да дойде за малко и Балзак.“

В определения час Бейл отиде у Мериме. Красив млад мъж на около двадесет и пет години му протегна ръка — беше Виктор Юго. В лявата си ръка държеше подвързана дебела тетрадка; когато Бейл влезе в стаята, той четеше откъс от нея. Къс, дебел човек, с много живи очи, с вдигнати нагоре ъгли на устните като на глиган, кръстосваше стаята. Той небрежно, вървешком пъхна своята ръка в ръката на Бейл, когато Мериме студено му каза името на приятеля си. Той не си каза презимето, а Мериме явно не намери за нужно да стори това. Балзак, кой знае защо, не обичаше да си казва името.

— Да, това е хубаво, но е твърде многословно. Не бива да се заставя публиката да напряга ушите си. Аз мисля, че трябва, да съкратите монолозите в „Ернани“.

Мериме дойде при Бейл.

— Представете си, Юго дойде два часа по-рано и през цялото време чете своята драма.

— Много съм ви благодарен, че ми дадохте възможност да закъснея. Признайте си, че го направихте нарочно — отвърна Бейл. — Как бихте се чувствували като домакин, ако аз бях заспал през време на четенето?

— Вие не бихте заспали. Пиесата е прекрасна. Тя ще предизвика възторг у целия театър.

Бейл сви рамене и отиде при Балзак.

— Не съм написал нито един стих — викаше Балзак, — считам, че това никак не е необходимо!

— Всекиму своето — каза Юго. — А вие, господин Бейл? Казвали са ми, че сте се опитвали да пишете стихове.

— Да, някога бях влюбен в една актриса и по нейна поръчка съчинявах комедия в стихове. Излезе комедия във всяка отношение.

— И вие ли имате същото отношение към стиховете като господин Балзак?

— Моето схващане не е задължително за никого — отвърна Бейл, — но считам, че в повечето случаи стиховете прикриват бедността в мислите. Ценната мисъл може да бъде изразена само в проза. В стиховете идеята трябва да бъде подчинена на римата, вие се принуждавате да изхвърлите най-изразителната дума, ако е с две срички повече, и да вмъкнете друга, която ще даде отсянка, понижаваща качеството на мисълта. Както виждате, изразявам се доста тромаво, но смятам стиховете за маскировка на глупостта — каза Бейл, станал изведнъж рязък. Юго сякаш не забеляза тази острота. Той спокойно възрази:

— Да, но езикът не е толкова прост инструмент. На известна степен на развитие човек достига идеално съвършенство. Тогава и прозата става ритмична и онези условия, които ви изглеждат изкуствени, се превръщат в естествени условия на човешкото слово. Римата! Какво повече на пръв поглед може да спъне течението на мислите, да измени съдържанието на изразяваните идеи, отколкото увлечението по подходяща рима? Но ето че настъпва момент, когато творческото напрежение на художника прави съвсем тъждествени идеята и формата. Появява се думата с необходима рима, която дава необходимото идейно решение на задачата. Това съвпадение ние, поетите, наричаме вдъхновение.

— Нима може сериозно да се говори за вдъхновение? Произведение, написано по вдъхновение, е песен на алкохолик. В подобно произведение не може да има нито разум, нито смисъл. Да дадете за образец сполуката на даровит човек, който е намерил нужната рима, е все едно да посочите за образец картоиграч, който е спечелил голям залог: и едното, и другото нямат признаците на трайна работа. То не е резултат на трудово напрежение на мисълта. Литературата е труд, а не вдъхновение, писателят трябва да се ръководи от това, което предписва ло-ги-ка-та! — завърши Бейл, който произнесе както винаги разделена на срички любимата си дума.

— В такъв случай каква е разликата между науката и литературата? — попита Юго.

— Никаква — отвърна Бейл. — Литературата е форма на точното описание и анализа, също както и „езикът на цифрите“. Не мога да се доверя на пиян корабен капитан, не мога да имам доверие в писател, лишен от трезво чувство.

— Като приравнявате вдъхновението на стихотвореца с опиянението на алкохолиците, вие съвсем пренебрегвате идеалите на поета.

— Самата дума „идеал“ ми вдъхва подозрение. Когато я чувам, винаги се опипвам за джоба — дали нещо не ми е задигнато. Защо ви трябва на вас, сериозния писател, да се прикривате с тези измамни понятия? Какви ти идеали! Вие сигурно ще бъдете склонни да оценявате и политиката като занятие, почиващо на стремежа към идеал.

— Точно така мисля за политиката — каза Юго. — Аз вярвам в бога и обичам краля.

Бейл иронично се поклони:

— В продължение на една година — шестнадесет смъртни наказания на площад дьо Грев за назидание на градското население. На двадесет и трети май миналата година светият отец заповяда да бъдат обесени на площада в Равена седем души революционери. Труповете им останаха да висят две денонощия. В Париж убиваме в името на краля, в Романя — в името на бога! Ето го вашия идеал, господин Юго.

— Да, смъртното наказание е страшно нещо! Видях екзекуцията на Лувел, убиеца на престолонаследника. И въпреки всичката справедливост на това възмездие, аз с мъка понесох това зрелище.

— Какво беше това „справедливо възмездие“, което наложи екзекуцията на дърводелеца Лафарг и сина на ковача Берте? И двамата не бяха извършили никакви престъпления, но правителството, тикнало десетки и стотици хиляди френски младежи по пътя на престъпления и кражби, показва, че страната е в безпътица. За какви идеали може да става дума тогава? — свивайки рамене, каза Бейл.

— Но тези младежи, поне двамата, които вие споменахте, са пожелали да излязат извън пределите на своето съсловие — възрази Юго. — Това никога не минава безнаказано.

— Ами къде е тогава „Декларацията на правата“? В каква безизходица попаднахте? Въпросът не е до съсловието, касае се за това, че по време на големите кървави събития в Европа се е родило едно нещастно поколение недоносчета, нервно неустойчиви деца, които не са в състояние да носят на плещите си тежкото наследство на епохата. Какво ще правите с тези младежи, хилави, слаби, недоносени, но износени още в майчината утроба — за какво ще бъдат годни те? За идеалите на доброто и истината ли говорите? Господин Юго, за тези идеали трябва енергия и воля, която да има на разположение голям запас от сили, а къде ще ги намерите, ако не искате да се ограничите с красиви думи? Какво ще прави тази ваша младеж, която никому не е нужна, и какво ще правят онези случайни младежи, които притежават достатъчно запас воля и сили, но, от една страна, не принадлежат към аристокрацията, а, от друга страна, не искат да изразходват силите си, да организират собственото си забогатяване? Всъщност какво представлява от себе си единственото съсловие, способно все някак си да съществува сега? Това е, разбира се, буржоазията със своя безогледен стремеж да превърне времето в пари.

Балзак, който слушаше внимателно тази тирада, прекъсна Бейл:

— Ето точно оттук започват всички възможности. Веднага щом времето се превърне в пари, то парите откриват за човека възможност да прави всичко. Той става истински повелител на вселената, прокарва пътища, изгражда градове, сади гори, изобретява машини, храни гладните, дава препитание на цялата страна. Защо смъквате буржоата от неговия пиедестал! Ще ви разкажа какъв е този буржоа. Той е дошъл от село; минал е бос по парижкия прах, с тояга, с торба и дървени обувки на рамо; той е бил красив, млад, без нито един грош, нямал е с какво да си купи хляб. На пазара пита къде би могъл да пренощува. Млада жена му посочва собственото си дюкянче за парфюми, тоалетен сапун и пудра. На другата сутрин тон става продавач, вечерта — съпруг, след една година е собственик и парфюмерист, първият парфюмерист в Париж; на фирмата му е означено: „Доставчик на кралския двор“. Не можете да го познаете този човек, толкова всичко у него е променено. Сключва големи сделки, закупува суровини от Индия, наема разсадници и цветарници в Ница, в неговата фабрика работят най-добрите химици, с неговите парфюми се гордеят придворните младежи. Обаче той не се е възгордял, религиозен е, скромен, почита краля. Мълчаливо е понесъл несгодите на вашата проклета революция и ето го сега отново на власт. Заедно със стария Цезар, великия пълководец, завоювал Галия, сега той мирно завоюва пазарите и преустройва живота на Нова Галия. Това е строителят на нов свят, творецът на нова Франция, пак Цезар, но Цезар Бирото. Вижте го: сутрин, в семейна среда, заобиколен от почитащи го деца, седи с фин халат пред малка масичка и с гъше перо отмята топче на сметалото. Пред него е седнал младеж, офицер от Марсанския павилион, готов да подпише полица за голяма сума. Какво си мислите? Че този Цезар Бирото е лихвар, който ограбва аристократите? Не, той е буржоа, готов да помогне на благородника в задачата му да крепи трона.

— За кого говорите? — запита Юго. — Ние не познаваме този човек.

— Да, естествено, вие не го познавате, защото той още не съществува, но скоро ще се роди, ще видите името му след известно време по витрините на книжарниците.

— Не, по-скоро ще видите името Жулиен — каза Бейл, — името на дърводелския син, който се е отказал от кариерата на парфюмерист. Ще видите буржоата и аристократа, без пудра и без парфюм. Искам да ви покажа на какво миришат провинциалните домове и парижките салони, близки на двореца, докато още не ги е напарфюмирал вашият сполучил Цезар и не ги е поукрасил по-малко сполучилият поет.

Последните думи бяха отправени по адрес на Юго. Сдържаният поет седеше с достойнство в креслото срещу Бейл. Бейл напразно се стараеше с лоша пресилена усмивка да прикрие злобата, изписала се на лицето му.

Неловкото мълчание продължи доста дълго. Домакинът гледаше спокойно и невъзмутимо всички, без да предприема нищо, за да строши леда, обгърнал посетителите на неговата гостна.