Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (37)

Тридесет и първа глава

Много време бе минало от деня, когато Аракчеев, който отиваше от Чудово в Грузино, при съобщението за смъртта на Настася Минкина, съсечена от селяните, бе скочил от екипажа и от яростен бяс и мъка се бе търкалял по зелената трева край пътя. Доста време бе минало, откакто навсякъде бяха затихнали бунтовете на военните заселници. Отдавна вече беше в оставка Пьотр Яковлевич Чаадаев. Братята Александър и Николай Тургеневи пътешествуваха в чужбина.

В Петербург бе пусто, цареше мъртва тишина като на гробища. И сякаш в съгласие с тази тишина на брега на белезникавото Азовско море бе потънал във вечен покой императорът Александър I.

Когато от Варшава към Петербург препускаше великият княз Михаил Павлович, който кореспондираше с братята си Николай и Константин, през тези дни над замръзналата Нева изгряваше тревожно слънце. Младите военни шушукаха помежду си и вълнение свиваше сърцата.

Като подхвърли сребърна рубла на кочияша, запасният щабротмистър Каховски влезе при Кондратий Фьодорович Рилеев.

Разговорът им беше кратък.

— Ширханов е болен и едва ли ще живее дълго. Той е напълно съгласен с мене, че работата ще се оправи само когато бъде унищожена царската фамилия. Но той не е станал толкова решителен само поради бедността и преследванията, след като излезе от дворянското съсловие и освободи своите селяни.

Каховски извади сребърна рубла с образа на Николай Павлович и каза:

— Днес похарчих последната си Константинова рубла, а ето ти новоотсечена. Трябва да пробием черепа и на двамата и да започнем революция.

Рилеев се престори, че не чува. После сведе поглед от Каховски, отиде до прозореца и каза:

— Със своето огниво ти няма да разтопиш този лед! Но трябва да действуваме. Разбираш ли какво искам да кажа? — Той се приближи до Каховски и го разтърси за раменете. — Разбираш ли ти, разбираш ли, че трябва да се жертвуваме без полза, да пожертвуваме живота си безрезервно и безогледно, за да покажем какво е насилието и че то не ни е прекършило?

За волност докато горим,

сърцата докато са живи,

на бащин край да посветим

дела и пориви красиви.^[1]

— На жертва без полза не съм съгласен — възрази Каховски. — Няма защо напразно да проливаме кръв. Ако е само своята, както да е… Виж какво, Кондратий Фьодорович, повторно ти казвам, остави, не се надявай на царете. Ето ти и пример. Неаполитанците излязоха на площада, цялата им военна младеж като нашата, събориха игото на тиранията, а кралят положи клетва за вярност на народа с думите: „Бог да накаже краля, ако забрави днешния ден.“ А после кралят замина на север и по искането на нашия Александър се завърна с глутница чужди песове и отново яхна народа си, избеси всички офицери и разгони цялата карбонарска организация. Искаш ли да ти дам втори пример? Нашият Александър пък съдействува войските да се опозорят с нахлуването в Испания. Спомни си, че арестуваният крал Фердинанд в Кадис бе осъден на смърт. Той вика Риего, кълне се отново, че ще бъде верен на конституцията, обещава да изгони френските войски от пределите на отечеството и моли да запазят живота му. Честните хора са доверчиви. Освобождават краля под гаранция на Риего. И какво става… каква е първата стъпка на Фердинанд? По негова заповед Риего е заловен, арестуван, отровен. Полумъртъв, светият мъченик, герой, отрекъл се от предлагания му престол, приятелят на народа и спасителят на краля, по заповед на коронования клетвопрестъпник бива прекаран през Мадрид на позорна каруца, запрегната с магаре, и обесен като престъпник. Виж как постъпи Фердинанд! Чие сърце не ще трепне от това? Народите в Европа вместо обещаната свобода се оказаха потиснати, просветата — ограничена, затворите на Пиемонт, Сардиния, Неапол, на цяла Италия и на цяла Германия се напълниха с оковани граждани. И тежка стана участта на народите. Поучени от този зловещ пример, нима ние сега ще позволим на Константин или на Николай да се коронясат? Смърт за тях, казвам ти, смърт!

 

 

Късно след полунощ Каховски почука у Ширханов.

В тъмен бордей почти досам Елагин остров се мяташе в треска прекрасният някога младеж, сега запасен щабротмистър от Ахтирския хусарски полк Михаил Ширханов. Великолепните му коси са разбъркани, полепнали по слепите очи, възпалените му устни са сухи и напукани, очите са станали огромни и не се затварят дори когато спи. Той се мяташе на леглото, съборил възглавницата на пода, и бълнуваше. За първи път след много години вижда той Наташа. Тя се приближава, слага ръка на челото му и той се учудва защо е с парижката бална розова рокля с висока талия. Тя му говори нещо за мистическата група на дукеса дьо Броли и му показва кръстче от черни брилянти, окачено на шията й. На него му се струва обидно, че тя продължава да се сърди и да осъжда мерките му за пълно освобождаване на неговите селяни! След Наташа Ширханов чува гласа на Николай Тургенев, сух, студен, почти безсърдечен и същевременно така дълбок, проникващ от ума в сърцето. После си спомня военния арест, където се срещна с човека, който му помогна за първи път да излезе на прав път. Едва наскоро позна своя дългогодишен таен ръководител. Беше Александър Муравьов — масон, станал член на Съюза за благоденствие, а сетне влязъл в Северното дружество. И сега Муравьов му говори съвсем ясно: „Ширханов, животът ти мина напразно, а по-нататък е все по-лошо и по-лошо.“

Ширханов отговаря на висок глас:

— Животът още не е отминал, а по-нататък — ще видим.

Бълнуването свършва. Жълтата светлина на лампата осветява стройната фигура на Каховски. Със себе си той донесе студ, сняг по ботушите и последната новина, получена от Рилеев — да се съберат утре на Сенатския площад. Определено е Николай да положи клетва.

Ширханов скочи.

— Утре ще дойда — каза той. — А какво е решено да се прави?

— Трубецкой е диктаторът, той ще каже. Ела право на Сенатския площад, но по-добре не излизай, пребледнял си като мъртвец, ще се простудиш и ще ти стане още по-зле.

— На отрязана глава за косите не плачат! Може би ще оздравея — каза Ширханов. — Слушай, Каховски, поръчай там в кухнята чай.

— Ето това е то. А утре ще идем да бием мечката.

— Е, аз не бих го нарекъл мечка. Но на тигър прилича. Походка рицарска, тиха, а душичка подличка. И как така от бригаден генерал под командата на Паскевич изведнъж, хоп, на всеруския императорски…

— А тебе все капрали ти се присънват.

— Дявол знае какво ми се присънва — каза Ширханов. — Такива неща сънувам, че не мога и да ги разбера.

— Пийни си пък водка — каза Каховски.

— Не помага — отвърна Ширханов. — Нека се постопли, ще ида там, дето няма да има нужда от енотова шуба.

— Така ли? Ама вие Ширханови сте южна порода.

— Сякаш за фазани говориш!

Бе минало малко време. Ширханов и Каховски пиеха силен, добре сварен чай. Болният се чувствуваше по-добре и по-бодър. Струваше му се, че утрото на следния ден ще донесе някакво решение.

 

 

В единадесет часа през деня, разтърсван от треската, с качулка, военна фуражка и цивилни дрехи, Ширханов се спусна от крайбрежната улица на Василевския остров и тръгна по снега през Нева. Той не разбираше добре какво става. Виждаше само военното каре при паметника на Петър I, виждаше суматоха по крайбрежната, чуваше викове и най-сетне изстрел. На това място Нева е широка четиристотин и шестдесет крачки. От средата на реката Ширханов ясно различаваше разбърканите групи военни и цивилни. Зад него се чу глас: „Майчице, какво става там!“

Ширханов се извърна към говорещия. Той бягаше през Нева и вече беше далеч. В този миг се раздаде първият пушечен залп.

Ширханов падна на леда, без да усети някаква болка. Кръв рукна от гърлото му. След миг съзнанието му почна да гасне, дясната му ръка се отметна високо назад и животът свърши. Привечер гъст сняг затрупа пътеките по леда на Нева и покри със саван убития. Напусто Пьотр Каховски цял час хлопа на вратата на Ширханов.

— Излезе още сутринта — каза бабата, която се появи.

— Не може ли да го почакам?

— Почакай го, миличък, но не може да влезеш, както виждаш.

— А как е със здравето?

— Не беше добре, но сутринта излезе някак весел и казва: „Е, сега ще живеем добре! Ще ида, казва, бабо, в Неапол.“

Каховски се удари по челото.

— В „Неапол“ ли? Така ли каза?

— Да, да, така каза.

Каховски се ужаси: до Вознесенския мост, в къщата на французина Мюсар, се намираше малкият лош хотел „Неапол“, в който живееше той. Значи, Ширханов е ходил при него и разбира се, там е бил арестуван.

Какво да прави? Не биваше да отива у дома си. Трябваше да избере някакъв невоенен адрес. „Най-добре е да отида при Греч: при него няма да ме търсят“ — помисли си Каховски.

Той не завари Греч, но вратарят му съобщи, че току-що бил идвал „господин санктпетербурският началник на полицията“.

— Извикаха господин Греч — бърбореше словоохотливо вратарят — и запитаха — беше към един часа през нощта — къде живее господин Каховски. Господин Греч отиде до каляската на негово превъзходителство и каза, че не знае, а господин началникът на полицията му показа бележка, на която пишеше: „До Вознесенския мост.“ Господин Греч поклати глава, а господин началникът на полицията попита: „Знаете ли кой написа тази бележка? Лично царят!“ Такива ми ти работи! Господин Греч се върна много разстроен.

Каховски също беше разстроен. Значи, не бива да си ходи у дома, а и с Ширханов работата бе лоша.

Реши да иде да нощува у Кожевников. Стигна почти призори. Спа малко. А на 15 декември, измъчван от съжаление за Ширханов и от чувството, че обича този човек, така както никога досега никого не е обичал, той тръгна по странични улички към Вознесенския мост, та поне с едно око да погледне от прозореца на стаята в хотела. На ъгъла стоеше полицай. Каховски не го погледна. Изпитваше остро чувство на опасност и същевременно у него се надигаше непреодолимо желание да върви към тази опасност. Сякаш с олово бяха налети краката му. Всяка крачка му бе невероятно трудна. Само още две крачки, ще стигне и ще запита: не е ли идвал рус човек с черни мустаци и сини очи? „Прекрасно, измъчено от болест и скръб лице, лице на истински герой…“ — помисли си Каховски.

Тежко ляга ръка на рамото му. Подигравателни очи гледат упорно Каховски. Казакът казва тихо:

— Ваше благородие, вие сте арестуван.

Каховски отхвърля ръката от рамото си, смъква шинела и като котка тича със скокове към моста. Куршум свирна край ухото му. Настига го конник и го удря с бич.

… Главата му тежи, мислите му се объркват, една през друга налитат, но все пак трябва да се опита да отвори очи. Такова впечатление има, сякаш силно слънце свети през клепачите му и му се струва, че плува в червен огън. Но не е огън — това са завеси от червена коприна в Зимния дворец, а пък сребристият лек звън от шпорите на четиримата стражари не е звънче на тройка, която те носи по Ковненското шосе с пътен лист до самата граница и с паспорт за Париж.

Хората застанаха мирно. Каховски в един миг се съвзе. Двама войника от охраната го вдигнаха за лактите. В другия край на залата безшумно се разтвори завеса и се появи човек с военна куртка на Измаиловския полк, закопчана плътно от горе до долу.

Каховски напълно се овладя и с твърди крачки тръгна към Николай. Но Николай още отдалече вдигна дясната си ръка, сякаш искаше да го спре, и сам дойде при него.

Николай I никога в живота си не бе чувал нищо по-обидно от първите думи на Каховски в отговор на въпросите си.

— Простете, ваше величество, ще говоря съвсем откровено. Моята искреност е послушанието ми към вас. Вие бяхте велик княз, ние можехме да съдим за вас само външно. Вашите видими занятия бяха строевите упражнения с войниците, а ние се страхувахме, че на престола ще седне полковник. Вашият брат бързо тласна умовете към човешки обноски, но неочаквано измени своите принципи, спъна хората и с това предизвика всички заговори у нас. Войните свършиха. Надявахме се, че императорът ще се заеме с вътрешното устройство на държавата. След дванадесет години очакване промени се само формата на гражданските мундири. Как мислите, царю, ако умрете, дали ще се намерят много хора, които истински да ви пожалят?

Тези думи решиха съдбата на Каховски.

Движението в Русия бе спряно.

Годината 1825 беше година на рязък поврат и в цялата европейска история.

Във Франция бе настъпило времето на петгодишното безумие на Карл X.