Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (26)

Двадесета глава

— Господин Анри Бейл пътува от Милано за Рим, от Рим за Неапол, от Неапол за Флоренция, от Флоренция, по молба на Полина, за родния си град Гренобъл. Господин Анри Бейл е скучаещ пътешественик, който не се занимава с никаква литература. Седи на концерт до музиканта Цингарели и разговаря с него. Цингарели гледа господин Анри Бейл, остроумен и интересен човек, и после забравя разговора си с него. А когато в „Падуански литературен вестник“ господин Бомбе разказва за Цингарели, Карпани отново твърди, че „този демон Бомбе е съвсем измислена фигура, защото той — Карпани — е седял до Цингарели на концерта и той — Карпани — много добре помни, че никакъв господин Бомбе не е бил събеседник на Цингарели през цялата вечер.“

„Очевидно Бомбе притежава буйно въображение, за да не кажем просто способност да лъже“ — отбелязва Карпани.

Въображението му наистина е буйно. Но може би действителността умее да говори с него на такъв език, който е непознат на господин Карпани. Във всеки случай полемиката е изчерпана, няма за какво да се спори с Карпани. Господин Бомбе е изчезнал, а господин Бейл, за да избегне неприятна среща с полицията, е отпътувал за Южна Италия.

Беше много горещ ден. На брега на рекичката Ада два екипажа очакваха превозвача. Малкият сал дремеше на другия бряг. Превозвачът, легнал на покрива на будката, лениво гледаше реката. Австрийски стражар, наперен като петел, се разхождаше по брега. Най-сетне се зададоха екипажи отсреща. Отворена каляска се намести на сала, превозвачът лениво, без да бърза, потегли въжето и след пет минути салът спря на брега. Каляската по стръмнината закачи с оста си екипажа на Бейл и се наклони. Една дама с черна рокля вдигна ръка, за да не падне. Бейл пое ръката й и подкрепи уплашената жена. Уплахата й се бе отразила само в очите. Големи, кафяви, на прекрасно овално бледно лице, те за миг пламнаха, после добиха обикновен израз. Като се люшна и вдигна пътното си наметало, пътничката откри стройна, гъвкава талия. Внезапен порив на вятъра откри тъмнозлатист кичур коса на слепите й очи, устните й леко помръднаха и тя промълви три думи:

— Grazie tante, signore.^[1]

Цялата случка трая не повече от две минути. Каляската потегли по стръмнината, екипажът с Бейл се спусна на сала.

Коя беше тази дама? Тя толкова много напомняше Иродиада от Леонардовата школа със своята обаятелна усмивка, с присъщия на тази усмивка израз на изтънчен и дълбок ум, усмивка, която придава магическо отражение на загадъчни чувства и на омайни душевни вълнения. Това е съвършен тип на ломбардка, познат от незапомнена старина, срещан по картините на миланската школа и дори още по-рано — обрисуван в легендите за ломбардските крале в образа на русата дъщеря на Дезидерий, която се усмихва със същата усмивка, със същото навеждане на главата, увенчана с малка желязна коронка. Усмивката на непознатата озаряваше Бейл по целия път до Флоренция. Непознатата оживяваше пред очите му навсякъде. Той намираше отражението й в златистото вечерно небе над Флоренция, тя го гледаше в Рим, когато сутрин се качваше на хълма Джаниколо и сядаше на любимото си място край дъба на Торквато Тасо. Чувствуваше нейната близост на Палатинския хълм, когато гледаше сините планини Албано и поемаше лекия въздух с дъх на кимион. Златистокафявите камъни в морската вода край Мизенския нос му напомняха цвета на очите й. Така всички предмети, всичко, което той виждаше и чуваше, неизменно връщаше мисълта му към нейната външност, към нейния глас, към спокойната й усмивка. И при това нито за миг у него не възникваше стремеж да научи коя е. За първи път в живота му такава пълна липса на контрол върху чувствата и пълна липса на любопитство на ума. В Рим той описваше пътуването си припряно, с необичайно увлечение. Изпълни всичко, каквото му беше поръчано. Предаде две писма от Конфалониери в Неапол, едно писмо — в Рим, на синьор Висмара, където го поканиха да остане на квартира. За пътеписите имаше нужда от справки за античния Рим. Висмара, карбонар, влюбен в Рим, имаше прекрасна библиотека. По всички стени са окачени гравюри от Пиранези. На едно място е кръглият храм на Веста, Палатина. Малка гравюра, изобразяваща кът от Колизея. Играта на светлина и сенки преобразяват този къс хартия в гигантски прозорец, през който се виждат осемнадесет коридора със сводове. В спалнята на Висмара по стените са накачени цяла сюита гравюри от същия майстор. Тук има „карчери“, затвори и замъци, стълби, подземия, коридори, гробници, кули, подемни мостове, парапети, бойници. Налудничава и дива фантазия. Не това му трябва на Бейл. Той моли Висмара да му даде книги за класическия Рим.

— Но всичко това е свързано с Рим, това е все пак Roma (Рим), всичко това е романтично…

— Как не можете да разберете, Висмара, че на мене ми трябва класическото, зародило се на гръцка почва, чиста и ясна античност, без това, което вие така сполучливо нарекохте романтизъм, тоест римска отсянка върху античността! Ще използувам измислената от вас дума. Романтици и класици, това са два бряга на реката на общественото възхищение. Класиците са хората от десния бряг на вчерашните вкусове, артисти от вчерашния празник на живота. Аз самият съм романтик, пионер, който смело е пристанал на левия бряг, въпреки виковете на Шатобриан и мадам дьо Стал.

— Е, щом ви трябва чиста античност, тогава вземете немеца Винкелман, моя далечен роднина.

Така за първи път от този разговор се появиха двата литературни термина романтици и класици. И когато тоя ден четеше биографията на Винкелман, Бейл си спомни родното място на изкуствоведа, малкия саксонски градец Стендал или средновековната Стендалия с петнадесет кули на крепостните стени. Преди десет години, когато трябваше да напусне Брауншвайг като военен комисар, след като обложи областта с невероятна контрибуция и едва се спаси от нападналата го въоръжена тълпа, той три дни се кри в този градец под чуждо име и си почиваше в хотела. Една млада руса немкиня, която го бе взела за пътешествуващ граф, му оказа извънредна благосклонност. Тъкмо в този град беше израснал гениалният Винкелман, този град бяха нападнали селяните под водителството на Кат, когато се готвеха да прогонят французите.

След като завърши пътеписа си „Рим, Неапол и Флоренция“, Бейл го приготви за печат и написа на титулната страница вместо своето име ново измислено — названието на града: „Стендал“ и за пояснение добави: „офицер от френската конница“.

Самият Бейл за първи път чувствуваше как между художника и действителността се установяват непознати на другите хора взаимоотношения. Докато описваше Рим, Неапол и Флоренция, той наблюдаваше себе си и откриваше нови явления. У офицера от френската конница Стендал бушуваше буря от непознати чувства, които оцветяваха всички предмети. Той чувствуваше, че впечатленията му кристализират в неговото въображение и веднъж изкристализирали, придобиват под лъчите на дневната светлина неочаквана игра. Всяка стена на кристала беше стена от тънко и лъчисто вещество и през тази призма от кристализирани впечатления всички предмети се пречупваха по нов начин. Ето защо петнадесет реда от мемоарите на Холкрофт най-добре прилягат за епиграф на тази книга, макар че не би се намерил критик, който да не се изненада, когато прочете тези редове на титулната страница на първата Стендалова книга:

„Усмивката от щастие, породила се в сърцето му в деня, когато я видя, скоро заигра и на нейните устни. Онзи поглед и онова изражение на очите, които за първи път възникнаха, когато се погледнаха, останаха непроменени като в първия миг. Любимият лик царуваше в ума му: всяко нещо в природата, всеки предмет му напомняше за нея. Дори смъртта не беше в състояние да разпръсне тази омайваща сила на въображението. Защото човешкото въображение не умира. И както чувството става по-изтънчено, така и въображението у човешките същества става по-изтънчено и по-остро. По-бързо струи кръвта по жилите под влияние на други зрителни впечатления и светът изглежда друг, защото кръвта по-бързо тече по жилите.“

Тези редове са написани от любовта на един поет. Същото чувство е движило ръката на Бейл, когато е описвал най-хубавите градове на света. Той е искал да каже, че това чувство е разкрило за него впечатленията от един чужд преди това нему свят на нещата. „Едно е ясно, че независимо от художника действителността притежава силата да пробужда изтънчени и сложни усещания за красота“ — мислеше си Бейл. Ненапразно художникът не избира и не нанизва механически впечатленията. Но нали и самият художник е част от действителността. И поради това дейността на въображението, която се изразява във форма на творчество, е раждане на нова действителност, е изкуството да променя света. И колкото по-силни са кипящите страсти на ума, толкова по-трайно и по-скъпоценно е пречистването на действителността, толкова по-красив излиза светът от ръцете на своя истински творец — човека. „Такава е усмивката, която остава на устните на говорещия след произнесените думи и гасне като светлинни отблясъци във въздуха и по предметите“ — усмивката, за която говори Холкрофт, сега е онази усмивка на непознатата, която озарява всичко по пътя на Бейл.

Енрико Висмара говори добре за това, че римският карбонар носи в света римската революция, романтиката като римски мироглед руши света на класическите традиции и ще преобрази старата Европа в световна република.

Излязла е трета книга. Делоне в Париж е издал едно томче „Рим, Неапол и Флоренция“, написано от офицера от френската конница Стендал. А същевременно Дидо предлага на господин Бомбе да преиздаде нашумялата „Животът на Хайдн“. И когато подвижната книжарница на стария Бер пренася в Германия нови френски книги, по парижките витрини се появява новото издание на „Животът на Хайдн“ без името на автора.

Господин Екерман, секретарят на ваймарския министър, тайният съветник фон Гьоте, купува от Бер новите френски книги и ги занася във Ваймар.

През март 1818 година, изчел тези книги, подредил античните камеи и описал мраморните статуи, старият Гьоте завършва писмото до своя приятел, музиканта Целтер, със следните думи:

„Извличам тези подробности от оригиналната книга на Стендал, офицер от френската конница. Трябва да се заинтересуваш от него. Той е под чуждо име. Французин е, пътешественик, изпълнен с голяма жизненост, страстен почитател на музиката, танците и театъра. Привлича и отблъсква, увлича и вълнува с нетърпението си и в края на краищата не можеш да се откъснеш от неговите книги. За мен той е един от онези големи таланти, които са възникнали във вихъра на войната и революцията и се крият като офицери, чиновници или шпиони, а може би и трите заедно.“

Лесно е могъл старецът, който не е допускал да бъде заблуден, да разбере, че под немското име се крие французин. И наистина защо му е на немеца Стендал да издава книга на френски език в Париж, когато описва впечатленията си от Италия, от три града в Апенинския полуостров? Обаче много по-мъчно е било за онзи виенски книжар, комуто австрийската полиция наредила да разузнае на всяка цена при Делоне в Париж кой е този офицер от френската конница Стендал, който така дръзко се произнася за австрийската власт в Италия. Делоне показа на агента на австрийския министър на полицията Седленицки писма до нотариуса Ларош, пълномощник на кавалерийския офицер барон Стендал, който пътешествува из Италия. И в момента, когато Бейл се връщаше покрай река Олона в Милано, по същото това време в Рим, в Неапол и във Флоренция хитрите езуити правеха справки по хотели и пансиони.

Никъде никакви следи не бяха открити от френския кавалерист Стендал.

 

 

Бейл се върна в Милано в миролюбиво настроение. Но у него, у този миролюбив Бейл, живееше бурният и невъздържан темперамент на карбонара Стендал, офицера от френската конница. От този момент настава раздвоението, което бие на очи дори и за неговите приятели. Стендал пише, издава и съществува неизвестно къде, търсят го и го преследват, а господин Бейл — буржоа, с аристократически претенции — води празен живот в Милано, слуша опера, излиза на разходка с кон и скита от град на град из австрийска Италия. Във Флоренция излиза една анонимна книжка на италиански език за романтизма — „Romanticismo“.

Всички я четат с възхищение, но никой не знае, че авторът й е французинът Бейл.

Полина съобщава на Бейл, че е умрял мъжът й в Гренобъл.

Трябва да замине за Франция. Пак пощенска кола, пак път, пак синя карета с австрийски пощенски герб, запретната с шест коня, с преоблечен стражар вместо форейтор. Студен вятър от север покрай Алпите, спиране на брега на Комо. И пак нова среща. Бързо мярнала се каляска и в нея — предишната непозната. Хвърли поглед разсеяно, докато разговаряше със спътника си, когото той не успя да разгледа добре. С черно наметало, слаб, без шапка, с огненочервеникава коса, изпит, бледен, с огромни трескави очи, подобен на хищна птица в клетка на зоологическа градина. Бейл беше виждал някъде това лице. Да, все пак Бейл го познава. Веднъж, късно нощем, беше видял този човек у Конфалониери. Това е най-големият поет на Италия, изгнаникът Уго Фосколо.

Фосколо — някога пламенен привърженик на Бонапарт — беше офицер от Цизалпинския легион. Генерал Масена винаги го изтъкваше. Под неговите знамена Фосколо се би срещу австрийците, но неочаквано след битката при Маренго напусна армията и нарече Бонапарт предател на Италия. Сетне излезе книгата му „Последните писма на Якопо Ортис“, прочут роман, издаден със средствата на Траверси и вдигнал шум в цяла Европа. В тази книга имаше силни думи: „Нашата страна е принесена в жертва. Пропадна всичко и ние живеем като сенки, които оплакват своя позор и своите нещастия. Отчаян съм от родината си, отчаян съм от себе си. Италия е нещастна страна! Плячка на съдбоносни столетия! Жертва на победителите! Принуден съм в безсилна злоба да гледам със сухи очи хората, които ограбиха моята страна и които я предадоха.“

След тези пламенни думи бяха написани речите му към Бонапарт, които не бяха отпечатани, но се разпространяваха в ръкописи. Това бяха отзиви на Фосколо за съвещанието на цизалпинските депутати, свикани от Бонапарт. Фосколо бе автор на трагедии, забранени от Бонапарт. Фосколо бе чуден стихотворец, който вдъхна нечувана музика на латинското слово. Фосколо бе писал сатири срещу императорите. Фосколо бе преследван, два пъти изгнаник, омразен и на френския Наполеон, и на австрийския Франц. Как можеше така смело да се появи по австрийските пътища в каляска с тази ломбардска красавица? И коя е тя, така смело да пътува с човек, за когото всички мислят, че живее нейде в Шотландия?

Отдавна вече се бе разсеял прахът от пътя. Отдавна вече яздитният кон стъпва меко по сняг и бавно се изкачва по стръмния Сенготарски път. Бейл държи повода с вкочанена лява ръка, от време на време се изправя на стремената, за да раздвижи изтръпналите си крака, но мислите му все още са в портокаловите градини и миртовите горички, в зелените лозя на Ломбардия. Всеки път, щом си спомни за непознатата, му идва на ум сравнението с портокалово дърво. Огледа ли се наоколо, погледне ли орела, зареян над заснежената скала, планинските пътеки, по които предпазливо се спуска австрийска артилерия, Бейл точно по контраст мисли за непознатата и колкото повече се извисява отзад, между него и Милано, алпийската стена, толкова по-остро чувствува отсъствието й. Същевременно, докато отива все по-далече на север, той изпитва болка — мъчителна болка свива сърцето му при мисълта колко много място в неговия живот заемат скитанията по пътищата.

Колко дни в годината прекарва той на едно място, не на път и не в скитане? Същински живот в пощенска кола!

Смътно чувство обхвана Бейл, когато наближаваше селището Кле. Тук някога баща му притежаваше лозе. Старецът го продал, както му беше писала Полина. По време на почивката Бейл плахо и внимателно, за да не бъде познат, се приближи до оградата. Селянин с кожени гащи, сива шапка и блуза, върху която се кръстосваха яркожълти презрамки, въоръжен с градински косер, стоеше до оградата и гледаше приближаващия се Бейл с недоверчиво учудване. Това беше новият стопанин на лозето.

Бейл извади пари и го помоли да му отреже няколко грозда. Селянинът изпълни молбата, като подозрително гледаше непознатия. Бейл припряно се върна в колата и по пътя бавно ядеше гроздето. Последният грозд бе още неначенат, когато пристигна в бащиния си дом на улица Старите езуити в Гренобъл.