Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Три цвета времени, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Любомир Павлов, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анатолий Виноградов. Трите цвята на времето
Редактор: Зорка Иванова
Коректори: Величка Герова, Емилия Спасова
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Александър Поплилов
Художествен редактор: Васил Йончев
Народна култура — София
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
… След ритуалната вечер, когато се връщаше у дома си под ръка с лорд Байрон, Бейл усещаше леко втрисане — побиваха го тръпки и заедно с възхищението от близостта с великия поет изпитваше нещо като разкаяние, задето беше допуснал да го увлече любопитството и да поеме опасен път.
Бейл бележеше единадесетата среща с английския поет. „Отдавна бяха произнесени онези думи, които разчупват и последните парченца лед от студената предпазливост между скорошни познати.“
Силвио Пелико говореше за Венеция. Байрон попита за съдбата на венецианската комедия и Силвио спомена най-добрия поет на Венеция — Бурати, който пишел комедии, „обгарящи читателя с огъня на сатиричното негодувание и на политическия гняв“.
— Защо читателя? — попита Байрон. — Нима във Венеция няма зрители? Нима не може да се видят тези комедии на сцената?
— За творбите на Бурати няма зрители! Италия не може да ги постави на сцената.
Освободил ръката си, Байрон, наполовина обърнат към Пелико, бързо попита:
— У кой милански книжар мога да намеря пиеси от Бурати?
Високият смях на събеседниците му беше отговорът на този въпрос. Байрон, който доскоро кипваше при най-малкото възражение, сега сам се шегуваше и се смееше като добър другар.
— Но на какво се смея аз? — попита той приятелите си.
— Ако Бурати напечата дори един ред от своите комедии, не само той, свикнал всеки шест месеца да се явява на разпит при венецианските стражари, но и книжарят ще се намери „под пиомби“.
Байрон се начумери, когато споменаха за страшния венециански затвор, който се намираше под покрития с олово покрив на Палата на дожите. Когато лятното слънце напече оловните плочи — „пиомби“, на палата, тогава дишането в този затвор нависоко става невъзможно; затворените там често умираха от разрив на сърцето.
Над Милано и над цяла Ломбардия се разстилаше нощната небесна твърд, плътна и синя като разтопена грамада лазурит. Звездите се полюляваха и мигаха като кандила на безлунното небе и едва посребряваха грамадната мраморна гора на Миланската катедрала.
Байрон обмисляше дали да се върне в миланското село, където живееше, наслаждавайки се на стохилядния ек на тамошното „ехо на Симонета“, или да остане в Милано.
— Вместо хилядите екове на Симонета, която привлича натрапчиви туристи към моето жилище, по-добре да послушам разказите на Бейл за пожара в Москва — каза Байрон и предложи на приятелите си да се качат на покрива на катедралата.
Като събуди пазача и му заплати добре, Байрон поведе спътниците си при светлината на факли по тясна мраморна стълба и когато кракът му стъпваше на тристотното стъпало, той вече завършваше своята светкавична и вдъхновена повест за италианеца от дълбока старина Кастручо Кастраканти, когото беше нарекъл „Наполеон на Средновековието“. Сетне, вече на покрива. Той заразпитва Бейл с тих глас, почти шепнешком, за характера на Бонапарт, като внимателно искаше да разбере мнението на Бейл как би се отнесла Франция към едно връщане на Наполеон от остров Света Елена.
Бейл забеляза, че вдъхновението на Байрон ставаше най-изразително в онези моменти, когато репликите на събеседника му биваха студени или недоверчиви. В такива мигове Байрон по контраст, губеше своята обичайна отривиста реч. Той сякаш забравяше светската си предпазливост и студенина, щом доловеше тези качества у събеседника си. Не от противоречие, а по силата на някаква плахост у наранен човек той старателно се затваряше, когато чуеше естетическо възклицание или израз на възторг, но тъкмо студеният тон и късите изрази на Бейл предизвикваха у него цял порой ярки мисли, облечени във формата на разнообразни и изразителни сравнения.
Равновесие в настроенията на събеседниците не се създаде отведнъж. Отначало някои пренаситени описания на отстъплението от Москва, които Бейл даде, угасиха любопитния плам и внимание у Байрон. Но когато Бейл заразказва сухо и репликите му станаха студени, почти ядовити, Байрон сам заговори бързо. Той се възхищаваше от републиканската доблест на двадесет и шест годишния Бонапарт, навлязъл в Италия през Алпите. Отбелязваше доверието, с което италианците посрещаха Бонапарт, неговия ум и онзи блестящ отговор, които той съумя да даде на италианците от град Бреша, когато пламенно го уверяваха, че те най-много обичат свободата си. На прощаване с брешанци пред вратите на града Бонапарт беше отбелязал заядливо: „Да, за освобождаването на своята родина италианците най-много обичат да говорят с любовниците си.“ На това Бейл отвърна:
— Когато стана император, Наполеон не прекрати грабежите. Италианките по градовете и селяните по селата знаят какво нещо е нашата армия, понеже от времето на Аларих Рим: нито веднъж не е бил подлаган на подобно разграбване.
Байрон се възхищаваше, че Бонапарт извел от Франция цял полк учени изследователи, археолози, изкуствоведи, които тласнали Европа както никога досега към изучаване на италианските съкровища.
— Днес само един французин — отбеляза той — може да напише история на живописта в Италия. Бонапарт възроди времената на римските герои. Като Апий Клавдий и Фламиний той кръстоса цяла Италия с хубави пътища, каквито страната не познаваше от времето на древния Ханибал.
Бейл отговори:
— Френските буржоа и артилерийските офицери този път излязоха еднакво заинтересовани от добри пътища. Вашият нов Фламиний е добър търгаш, който води в авангарда си оръдия, а в ариергарда — търговски обози. А по въпроса за изящните изкуства — не забравяйте, че Пафма, Модена, Болоня и Ферара дадоха на Бонапарт всичките си стари картини и ръкописи под заплахата на щиковете с добавка на десетки милиони франка контрибуция.
— Нали вие няма да вземете да отричате — казваше Байрон, — че през годината на Наполеоновото владичество Ломбардия и Милано плащаха на французите точно два пъти по-малко, отколкото сега плащат на австрийците?
Монти, който мълком слушаше този спор, изпита прилив на внезапно вдъхновение. Италианският поет, писал химни за Наполеон, ненадейно кипна от възмущение срещу Бейл. Застанал на покрива до решетка от мраморни дантели на огромна височина над града, с отметната назад над главата дясна ръка, Монти заговори за австрийското иго. Той казваше, че австрийската власт взема половината от това, което дава на италианеца земята, обработвана от него, че данъкът върху солта десетократно увеличава цената й, че немци и хървати заемат всички длъжности за експлоатация на населението, че италианците биват преследвани, ако си служат с родния език, и само тогава остават на служба в кметствата, когато пишат на немски и предават съмишлениците си.
Байрон мълчеше и слушаше, без да гледа Монти. По лицето му се изписаха умора и отегчение. Той изведнъж се превърна в обикновено аристократично конте, точно такъв, какъвто се показа на миналата среща със същите събеседници, когато възхваляваше основателя на дендизма Джордж Бремел, своеобразния законодател на дребнави обичаи, човека, който имаше успех само в известна среда на съвсем затвореното, титулувано, скучаещо английско общество.
Бейл си мислеше, че Байрон, когото патосът на Монти отегчаваше, все пак не беше станал Бремел. Той се беше откъснал от своята среда, но въпреки че запазваше всичките й старинни особености, изразяваше същевременно човешкия протест срещу бремето на отживелите неща и мъртвите прояви.
Бейл си припомни, че за първи път чу името на английския поет във Вилно, завзет от войските на неаполитанския крал. Мразовитият въздух, улицата с мръсен сняг в еврейския квартал и мръсното парче вестник, в което се съобщаваше за работническия бунт в Англия и за първи път се споменаваше името на поета Байрон, взел думата да защити от трибуната в Камарата на лордовете въстаналите тъкачи. След пътуването на Байрон и това изказване в камарата не съществуваше вече клевета, пред която английското общество би се спряло. Обвиняваха поета в убийство, в разврат. „Правителственият поет“ Соути го обсипа в печата с обиди, заради които Байрон, щом узнал, пожелал да върне назад пизанската пощенска кола и да полети към Англия, за да довърши с един пистолетен изстрел своя оскърбител. Бейл знаеше, че са го възпрели думите на приятелите му, че тази постъпка можело да не предизвика съдебно наказание, но във всеки случай ще даде повод на аристокрацията да заплаща на всички долнопробни поети, стига само те да се наемат да тровят живота на Байрон. Бейл си мислеше как днес Байрон с плам в очите беше повторил думите на Петрарка: „Liberar l’Italia di barbari.“ („Да освободим Италия от варварите.“)
Байрон гледаше Силвио Пелико и казваше:
— Обаче Монти не разбира тясната връзка между австрийското и папското иго. Той пише религиозни химни и е готов да целува ръка на всеки католик. А всъщност, ако Метерних покровителствува папата, то папата проповядва покорност на Метерних.
— От вас трябва да се страхуват! — отвърна Силвио.
При тези думи избухна един от странните пристъпи на ненадейна ярост. Очите на Байрон блуждаеха, той стискаше юмруци, буквално трепереше от гняв и шепнеше така, че всички чуваха:
— Абсолютно навсякъде, когато се появявам на вратата на някоя приемна, всички тези глупаци от Англия и Женева напускат залата.
Тези думи, ненасочени определено към никого, бяха отговор на собствените му мисли. Настъпи неудобно мълчание и само Силвио Пелико, който, както знаеха всички събеседници, превеждаше стиховете на Байрон на италиански език, а пък Байрон превеждаше трагедиите на Силвио на английски — само Силвио Пелико сложи край на мълчанието и с шеговит укор се обърна към Байрон:
— Съберете четиристотин-петстотин хиляди лири, пуснете слух, че сте умрели. Двама-трима ваши предани другари ще заровят ковчег с един пън в него някъде в див, затънтен край, например на остров Елба. След известно време австрийският семафор ще съобщи в Англия вестта за вашата смърт, а през това време вие ще живеете щастливо и спокойно в Лима под името Смит или като французина Дюбоа. Ще минат години и нищо няма да попречи на господин Смит да се върне в Европа. По това време вече той ще бъде побелял. Ще, се отбие в някоя книжарница в Рим или Париж и ще поиска от продавача един брой от тридесетото издание на „Чайлд Харолд“ или на „Лара“. И тогава вече може да настъпи смъртта на господин Смит и възкресението на Байрон. Вие ще имате случай да кажете: „Аз съм умрелият преди тридесет години лорд Байрон; английското висше общество се състои от глупци, които аз тридесет години водих за носа.“
Байрон отвърна спокойно:
— Моят братовчед, който ще наследи от мен моята титла след смъртта ми, непременно трябва да ви пише благодарствено писмо за вашето предложение.
В разговора се намесиха всички. След разказите за внезапното изчезване и за преобразяванията на скитника Мелмот преминаха към характеристики на „бунтовния дух“, разочарованията и безпокойствията, които бяха обхванали Европа. Приказливият отначало Байрон все повече и повече потъваше в мълчание, когато италианците преминаваха към темата за съвестта, терзана от съжаления, за престъпленията и жертвите. Бейл вече беше чул клюката, че Байрон бил убил някаква жена, не вярваше, но изпитателно наблюдаваше как се мени лицето на английския поет, когато слушаше разказа за младата италианка, убила на дуел изоставилия я любовник, за италианския принц, убил за измяна една селянка от Симонета. Струваше му се, че пристъп на ярост отново обхваща Байрон. Английският поет упорито мълчеше, дишаше ускорено и тежко и най-сетне заяви, че е късно — време е да напуснат катедралата. Доктор Полидори се съгласи с него и каза, че навън е неспокойно и че нощем е най-добре да се връщат всички вкупом, понеже нощните крадци поставят капани на кръстопътищата или хвърлят от покривите железни обръчи и примки, с които залавят и удушват минувачите. Слязоха долу. Силвио говореше за любовното безумие, твърдеше, че влюбването и лудостта водят до едни и същи изстъпления и за доказателство посочваше стихове от Тасо, онзи сонет, в който болният и изтерзан Тасо говори, че религията е единственото спасение от вечната борба с недоверието към жената. Силвио рецитира сонета „Odi Filli“. Байрон изведнъж се оживи. Факлите на слугите, които осветяваха пътя, озаряваха неговото бледно чело и великолепните му очи, които пламтяха с неизразима тъга. Байрон замислено продума:
— Тези стихове са написани в лошо настроение… и… нищо повече. Безумието и нежната впечатлителност еднакво са подбуждали Тасо да търси лъжлива опора в религията. Той е бил прекалено изпаднал в платонизъм, за да може с помощта на две-три ясни съждения да излезе на прав път. Аз мисля, че когато Тасо е писал този сонет, не е бил загубил поетическия си гений, но може би не е имал нито хляб, нито любовница, което е еднакво необходимо, за да не умреш.
Като каза това, лорд Байрон вдигна бастуна си и почука с него по вратата на хотел „Ада“ — малка двуетажна сграда на половин миля от театъра, в една глуха и безлюдна уличка. Беше три часът през нощта. Ударите с бастуна прокънтяха силно в съседните градини. Очарованите спътници мълком бяха обкръжили поета и чакаха да му отворят. Бейл си мислеше: „Да, това е гений, това е истински гений! Байрон е прекрасно съновидение на човечеството.“
Щом вратата зад Байрон се затвори, всички се разотидоха в разни посоки, почти без да се сбогуват. Събитията през деня изглеждаха с огромно значение. И както често се случва след силни впечатления, човек ненадейно остава беззащитен пред нахлулите дребни и отровни ядове. Така стана и с мнозина от събеседниците на Байрон. Тези ядове притежават като комари способността да сразяват силни зверове, ако успешно жилят в очите.
Такова заслепяващо ужилване изпита Анри Бейл при неочакваната мисъл за ревността и любовта.