Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (23)

Седемнадесета глава

Карбонарите, като таен съюз, който след това обхвана цяла Италия, се стремяха преди всичко да освободят масата хора, говорещи един и същ език, от игото на всякакви чужди монарси, които разпокъсваха този единен народ на множество дребни княжества. Държави, херцогства, монархии бяха предоставени на дребни хора, в повечето случаи роднини на Бурбоните, които се бяха върнали на власт във Франция след революцията, или на роднини на северните крале, които имаха голям брой „безработни“ принцове между своите братя и синове. Стремежът за „освобождаване на Италия от варварите“ обединяваше всички карбонарски групички, които се наричаха „венти“, „вендити“ или „ложи“ по типа на масонските организации. Именно в тези общи, низови ядра на карбонарските обединения влизаха представители от всички класи на италианското общество. Старите тайни организации на въглищарите, черноработниците, овчарите и онези посредници, които попълваха касата на карбонарската вента, като ограбваха богаташите по пътищата и в градовете, се смесваха с нови организации, в които влизаха дребни земевладелци, търговци, адвокати, юристи, лекари и дори представители на бедната, но старинна италианска аристокрация. В тези среди за разлика от голямото мнозинство карбонари се забелязваше стремеж да се оформи политическа програма на парламентарна монархия за Италия. И само големият поток свободни хора, планинците и разбойниците по пътищата, почувствували необходимостта да обърнат под влияние на френските революционни идеи оръжието си изобщо срещу всички крале, срещу всякаква аристокрация и всички богаташи, беше влял в карбонарското движение нови стремежи. Тази извънредно тайна, извънредно дълбока струя на карбонарското движение беше създала върховна тайна ръководна вента. Правилниците на карбонарските венти изискваха много внимателен личен подбор на членовете. Тези правилници определяха свойствата, признаците и качествата на човешкия материал, които никога не допускаха човек, влязъл в организацията, да преминава в следващите степени на карбонарското движение, и обратно — признаците, които отговаряха на изискванията за висшите степени на конспирацията. Катакомбите по Апиевия път в околностите на Рим, каменоломните в Апенините, планинските гори и долове все по-често и по-често ставаха места за карбонарски срещи. Характерни за обичаите и реда у карбонарите бяха условните имена, запомняне наизуст вместо записване и безусловна смърт за предателство. Тяхната цел беше да организират и привлекат огромната маса от потиснатото и недоволно италианско население, за да създадат с общо въоръжено въстание републикански строй в Италия. Те придаваха особено голямо значение на работата във войсковите части. Стремяха се да имат не само в полка, но и във всяка рота, и във всеки ескадрон ако не карбонари, то поне доверени лица.

Една вечер в ложата на монсиньор Брем влезе млад човек, чернокос, с огромни очи, горда осанка, и леко накуцвайки, се насочи към края на ложата.

„Ето още един нов калабриец“ — помисли си Бейл и чу думите на монсиньор Лодовико:

— Господа, да ви представя лорд Байрон!

След тези думи последва слабо, едва забележимо раздвижване в ложата.

Когато свърши първото действие на „Елена“, всички отидоха в приемната на ложата. Английският поет се обърна към млад офицер, висок, красив италианец, който стоеше до вратата, поздрави го и го нарече участник във великия северен поход на Наполеон. Младият човек отвърна със смутена усмивка. Намеси се монсиньор Лодовико и каза, че човекът, когото Байрон търси, е господин Ариго Бейл. Така се запозна Байрон с Бейл и половин час разговаря за Бонапарт и похода в Русия. През тези дни Байрон пишеше третата песен на „Чайлд Харолд“. Той беше пристигнал наскоро в Италия, след като няколко дена преди това беше поскитал на двадесет километра от Брюксел да търси очевидци на битката при Ватерло.

Той току-що беше завършил три строфи от третата песен:

Бе Харолд в този кът, осеян с кости,

за Франция злокобен — Ватерло!

Съдбата и за знатни, и за прости

завчас променя щастието в зло!…

Орелът извисил се, но с крило

прекършено се строполил в полето.

От съюзени нации било

пронизано сърцето му и ето —

съборено било господството проклето.

 

Възмездие правдиво! Но кажете,

нима е по-свободен днес светът?

Врагът не бе един — навред кралете

потребно беше да се вразумят!

Нима ще възкресим над всеки кът

отново идоли от ера дива?

Затуй ли смъкнахме лъва — вълкът

да ни гнети? И всеки да се свива

на колене пред трон? О не, така не бива!

 

Ако е тъй, напразно вий шумите

все още над сразения тиран!

Напразно са проливани сълзите

над континента, с битки разоран,

напразно минаха години в бран,

робия, страх и смърт; без цел остава

и пътят, от смелчаците избран…

Като Хармодий да спечелим слава —

тираноборски меч с цветя се увенчава!^[1]

Възхищението от Бонапарт като военен гений, в чиято съдба преди една година Англия беше изиграла толкова убийствена роля, не пречеше на Байрон да вижда Бонапарт като тиранин, който носи робство на народите. Байрон използуваше всеки случай, за да провери своите схващания, но проверката биваше маскирана с авторитетен тон, който често пречеше на събеседника му да се изкаже. Бейл беше един от тези, които можеха да дадат сведения. Но не пожела да го стори. Студен протест внезапно го вледени и той се затвори в себе си. Говореше само Байрон. Бейл отговаряше късо, като мълком отбеляза, че когато някой от участниците в разговора поискаше да оспорва думите на Байрон, той веднага даваше да се почувствува, че е английски лорд и затова „не може да се лъже“. Разговорът завърши с приятелско и любезно обръщение към Бейл с молба „пак да се срещнем утре в театъра“. Байрон стана и на излизане от ложата даде знак на своя спътник да го последва. Беше неговият секретар — красавец с независима и горда осанка, италианският лекар Полидори. Когато Бейл се върна в ложата, забеляза, че очите на всички в театъра жадно търсят английския поет в ложата на монсиньор Брем.

Минало беше около месец от тази вечер и веднъж един карбонарски венерабъл, тоест заместник-магистър на вента, се обърна към миланския гражданин Ариго Бейл и към италианския поет Силвио Пелико, дошъл заедно с приятеля си Марончели и с английския поет Ноел Байрон, с думите:

— Граждани! Преди всичко ние трябва да ви помолим, понеже тук не изискваме клетва, тъй като считаме, че обещанието на честните хора е по-скъпо от клетвите, да ни обещаете, че какъвто и обрат да вземе нашето дело, вие никога никому няма да разкриете нищо от видяното и чутото от вас дори при заплаха от изтезание или смърт.