Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (22)

Шестнадесета глава

„Тоя Карпани е магаре, на чийто гръб, струва ми се, аз влизам в литературата — мисли си Бейл, когато разгръща новия вестник и чете отчаяните стонове на ограбения човек. — Но това магаре се опъва, следователно трябва да се погрижа да осигуря нова реклама на господин Бомбе.“

И в помощ на автора, стария почитател на Хайдн — господин Бомбе, излиза „Бомбе Млади“, който взема думата като благороден свидетел, изобличаващ Карпани в недобросъвестна заядливост, в явна лъжа, в цяла редица груби грешки и глупости, допуснати и в биографията на Хайдн, и в писмото на господин Карпани. Като брани по-стария си роднина, Бомбе Млади защищава правата на гения и таланта от посегателствата на бездарността и за сравнение привежда немощните напъни на бледите мисли у Карпани и бляскавите характеристики и водопади от прекрасни мисли, излезли изпод перото на несравнимо талантливия господин Бомбе Стари. Нима може да има сравнение между подобни неща? Нима може да съществува спор на чия страна е истината? И нима би могъл сам господин Бомбе да си позволи тези похвали, с които щедро го обсипва гоподин Бомбе Млади? Публикувайки това писмо, редакцията на вестника е схванала като свой дълг да заяви, че „претенциите на господин Карпани са съвсем неоснователни“. От италианските вестници полемиката се пренася във Виена. Почитателите на покойния Хайдн запитват Карпани, с какво право той си е позволил дързостта да нападне най-хубавата книга, написана за покойния музикант? Карпани тича в ужас по редакциите, почва да се съмнява в собственото си съществуване, чувствува се изправен пред прага на безумието и хвърля на пощата куп писма, които северните и южни пощенски коли разнасят във вестниците на разни столици. Редакциите учтиво отказват да ги публикуват. Бомбе тържествува. Но той самотно преживява своето тържество, без да споделя с никого, защото за всички околни господин Бомбе е просто господин Бейл, военен чиновник в оставка, който живее в Милано с малка пенсия, изпращана от интендантството в Гренобъл.

Неговата всекидневна програма беше сутрин, като се събуди, да излезе от Каза Ачерби да пие кафе на Катедралния площад, после да прекара един-два часа в галерия Брера пред най-хубавите платна на италианските художници, сетне да похапне някъде с приятели в малка италианска тратория, после да се разходи из алеите на Новия парк край построената от французите ротонда, наречена Амфитеатро дел Арена, и да прави бележки с молив по полетата на „История на живописта в Италия“, написана от професор Ланци. Надвечер, когато въздухът ставаше душен и прахът се позлатяваше от лъчите на залязващото слънце, той обичаше да се качва на покрива на Миланската катедрала и там, сред цяла гора от мраморни остри върхове, кулички, мраморни дантели, стълбички, галерии, да спира и да гледа безкрайните зелени равнини на Ломбардия, да се любува на морето от лозя и сребристо-сиви горички от маслинови дървета. След това живо впечатление какъв контраст представят пълната тъмнина и мъртвило, които владеят винаги вътре в катедралата! Недовършеният мраморен гигант, който заема площ за цял град, в състояние да побере цяла армия, но тъмен, безлюден и потискащ със своята вътрешна мрачина…

Сетне — трето впечатление от деня: шумна улица, плющене на камшици, жива тълпа, с която господин Бейл се слива и се отправя към театър „Ла Скала“. Всяка вечер — по италиански обичай — приятелите се срещат в театралната ложа. При тях идват случайни гости, спътници по пътя на живота, които идват на театър да прекарат приятни часове с музиката на Чимароза и Моцарт. Бейл отива в ложата на монсиньор Лодовико Брем. Този бивш изповедник на вицекраля на Италия Евгений Савойски се славеше с изисканите си маниери, гостоприемство и гореща любов към чужденците. Бейл много обичаше този човек, а също и оня малък кръг, който се събираше у него. Напълно липсваха там качествата, които Бейл ненавиждаше. Нямаше нито суетност, нито афектация, нито лицемерие, които толкова бяха покварили французите. Можеше ли да има нещо по-гнусно от френските брошури, които се издаваха сега не само в Париж, но главно в Петербург от Плюшар! Все едни и същи латински и френски химни за Бурбоните, все същите сатирични нападки, сякаш заупокойна над гроба на живия още Бонапарт — всичко това беше изпълнено тъкмо с тези същите качества, които правят френския характер ненавистен. В Италия бедността не се смята престъпление. Беднякът Марончели, Монти, Фосколо, поетът Силвио Пелико, пък накрай и самият Анри Бейл съвсем не бяха богаташи, нито пък имаха някакви титли и въпреки това тези гости бяха приети в ложата на монсиньор Лодовико също така, както и десет-дванадесет други посетители, които имаха и титли, и богатства като граф Поро, като граф Федериго Конфалониери.

Прекрасният театър „Ла Скала“, който притежаваше най-хубавия беньоар в цяла Италия, се отличаваше с една особеност: до ложите, които гледаха към зрителната зала, имаше три-четири стаи, където се събираше компания като в гостна. Там поднасяха вино, лека вечеря, плодове и оранжади, преглеждаха вестниците, разговаряха, а като натиснеха голямата дръжка на украсената с резба врата, излизаха в зрителната зала да слушат най-хубавата музика на света^[1]. Приятелите на монсиньор Лодовико се събираха в ложата му, като на безопасно място, след като Цизалпинската република на Бонапарт загина и Милано от нейна столица пак стана град, потискан от австрийските власти. Лицемерието на католическата монархия беше ръкавица върху желязната лапа на Метерних.

Но в ложата на монсиньор Брем нямаха достъп австрийските стражари. Ето защо, когато почнаха да кроят планове за освобождението на Италия от австрийско иго и възстановяване на републиките, италианските конспиратори можеха тук доста свободно да разменят някоя и друга дума. Слезли на последната пред Милано спирка и преминали пешком чертата на града, хората, които не можеха да влязат открито в Милано, отиваха право в ложата на монсиньор Лодовико. През нощта те се връщаха по същия начин или нощуваха в Каза Ачерби у „миланския гражданин Бейл“. Този синьор Ариго Бейл се отличаваше с дяволска смелост. Като стар Бонапартов офицер, той съвсем лесно водеше за носа австрийската полиция и приемаше всички, които Конфалониери изпращаше при него. От дебрите на Сабинските планини, от планините на Апулия и Калабрия, където в бедни колиби живееха италиански въглищари, които денем приготвяха дървени въглища, а нощем посрещаха бегълци, изгнаници, въстаници, идваха на север рицарите на тогавашната италианска свобода, наречени въглищари-карбонари. Ариго Бейл, както италианците наричаха Анри Бейл, безгрижно прекарваше времето си в миланския театър, слушаше музика, разговаряше с приятели, а нощем, сякаш живееше втори живот, приемаше у дома си конспиратори.

Какво искаха тези хора? Те се деляха на различни групировки. Всяка група преследваше свои цели и всяка наричаше целите си „благото на Италия“. Докато беше силно общото австрийско потисничество, раздробената Италия обединяваше всички свои синове със стремежа към „италианска свобода“, към пълна независимост на страната; френската революция им се струваше начало на спасението. Излизането на последния австрийски полк от Милано предизвика всеобщо ликуване. Хората, привикнали към изтощителна скука, към раболепие, към преклонение, изведнъж почувствуваха нужда да се смеят и буйно да се веселят. Сега всичко, което беше на мода преди една година, се считаше за сладникаво и внушаваше отвращение. Беше станало модно да рискуваш себе си, да поставиш на карта живота си, да се каляваш в опасност. Пробудили се от продължителен сън, хората почувствуваха онзи изблик на сили, който създава влечение към голямата игра. Генерал Бонапарт идваше с републикански знамена, пред него бягаха и се отдръпваха настрани поповете и стражарите на австрийския монарх — значи, трябваше да следват Бонапарт. Но ето че облаци надвисват над политическия хоризонт. През 1804 г. генерал Бонапарт става френски император; републиката свършва, многобройният безработен род на Бонапарт сяда на освобождаваните набързо за него престоли. По волята на баджанака си Мюра става неаполитански крал. Италия дава огромен брой войници. Тридесет хиляди италианци загиват само при похода в Русия. Наполеон измъква купища пари от италианските градове и села. Почетната охрана на френския император се превръща в най-тежко иго. След похода в Русия започват нови набори, въпреки че за две години населението на Апенинския полуостров принесе жертва на Наполеоновото честолюбие шестдесет хиляди от най-здравите и най-силните млади италианци. Съмненията се превърнаха в увереност, Наполеоновият авторитет се разклати и съвсем падна. И така, на фона на неуспеха на Бонапарт в Русия кралете от италианските владения Йожен Боарне и Жоашен Мюра полагат усилия сами да си създадат успех. Така беше завързан възелът на италианската трагедия. Френските вестници открито печатаха обвинения срещу Мюра за внезапното му бягство от Русия, италианците, и особено Неапол, оплакваха гибелта на своята младеж и само австрийските генерали потриваха ръце, понеже знаеха, че ще настъпи часът, когато протежето на Наполеон ще падне в австрийската кошница като узрял плод. В Милано се раждаха смели партии. Казваха, че „Мюра се е уморил да слугува на Наполеон“. Но понеже беше политическа нула, той се крепеше само с властта на своя господар. Без Бонапарт неговата стойност беше изчезнала. Либералите и градската буржоазия го увещаваха да почне война срещу Франция, като използуваха личното озлобение на Мюра срещу Наполеон след Березина и Вилно. Те го въвлякоха в дейността на италиански масони с особен характер — това бяха масони, които действуваха против онези политически течения, израз на масови настроения. По това време Мюра беше извикан от Наполеон в Германия. Там привидно се помириха: Мюра беше назначен за командир на императорската конница. В Германия той отново получи директива, примамлива за неаполитанския крал, но според замисъла на Бонапарт осигуряваща провалянето му в Италия. Наполеон много добре познаваше настроенията на селяните и овчарите в италианския юг. Помирил се привидно с Мюра, той му даде за помощник генерал Мангес. И когато се върна в Италия с него, този зъл свой гений, Мюра се зае да прилага полученото от Бонапарт нареждане. Мангес отива на юг, из онези места, където бащата на бъдещия велик писател генерал Юго с четиригодишния си син на седлото ту преследва, ту сам бяга от прочутия италиански разбойник Фра Дяволо. По това време Фра Дяволо е бил вече заловен, а отредите от разбойници по пътищата — избити. Разбира се, генерал Мангес не беше отишъл за тях в горите и планините на Апулия и Калабрия. Като скиташе винаги преоблечен, той напиваше селяни и овчари, граждани и войници и научаваше настроенията на Италия в най-пламенната, в най-енергичната нейна част и с помощта на езуитите, изпратени му от Виена и преоблечени като селяни, той узнаваше също и имената на водачите и организаторите на карбонаризма. Той видя, че тук съществува огромна организация, която се стреми да осъществи самоопределението на Италия не само без помощта на Мюра и с омраза към Бонапарт, но която гори от желание да смъкне и единия, и другия в името на неизвестна, неясна, но пламенно жадувана свобода. Списъкът на водачите на карбонарите все растеше и растеше. Стигна до три хиляди имена. Мангес знаеше в кои долове, в кои въглищарски колиби, на кои пасища в овчарските кошари се събират тези хора. Обаче той искаше да узнае името на водача. И ето че и то му беше съобщено. Едва тогава Мюра заповяда да се пристъпи към действия. На трапеза у един селски свещеник калабрийският карбонар Канобянко Велики беше разпознат, заловен от генерал Мангес и веднага разстрелян на място в стаята. От този момент започнаха да преследват карбонарите с огън и меч, като принуждаваха със силата на оръжието селата да ги предават. Мангес изчезна. Остана Север.

В Северна Италия, главно в Милано, работеха и агитираха привърженици на Мюра начело с Прину. Най-голяма дейност развиваха италианските патриоти, свързани с Юг и съставляващи партията на най-главния карбонар Конфалониери, и австрийската партия начело с Гамбарано. По време на тази борба Конфалрниери разгони френския сенат в Милано, тълпата уби Прину, главния събирач на пари за Франция от италианското население. Конфалониери събра в Милано голям брой въоръжени селяни и възнамеряваше да провъзгласи независимостта на Северна Италия, но не успя поради уплахата на градското население. Той не успя да създаде голямо движение в периода на ликвидирането на френската власт. На 26 май 1814 г. Милано беше завзет от австрийски войски, а на 12 юни по улиците му бяха окачени големи обяви, които известяваха, че по силата на Парижкия договор на съюзните монарси съдбата на Италианското кралство се счита решена и всички провинции на Италия на север от река По се провъзгласяват безвъзвратно за съставна част на Австрийската империя.

Неаполитанското кралство се задържа още известно време. Когато Наполеон, заточен на остров Елба, избяга и дебаркира във Франция на 1 март 1815 година, изпрати на Мюра прошката си за предателството му и молба за помощ.

След две седмици Мюра тръгна от Неапол начело на тридесет и пет хилядна армия. Завзе Рим, Тосканската област и отново започна да примамва италианците с прокламации за независимост. Но този път му попречиха англичаните. Английските и австрийските генерали го принудиха да се върне победен на 9 май, а на 20 същия месец да напусне Италия и да отиде в изгнание. Старият познайник на Европа, приятелят на австрийците, „законният“ католически крал Фердинанд IV Бурбонски, се върна благополучно в Неапол и зае престола.

След сто дена от своето повторно управление на империята Наполеон Бонапарт беше разбит на 18 юни 1815 година при Ватерло и набързо изпратен на остров Света Елена. Мюра доброволно отиде в старата си родина Корсика. Там един ден Мюра получи тайнствен плик, с който му съобщаваха, че е необходимо да иде в Италия, че тронът на Фердинанд се бил разклатил и народът ще го посрещне с възторг в Неапол. Писмото беше написано от старата лисица кардинал Медичи, издържан от представители на Бурбонската фамилия. Мюра повярва и попадна в капан. Беше заловен на брега на 13 октомври 1815 г. Два часа по-късно, само за да се спази формата, започна процесът. Австрийските и английските нареждания бяха такива, че съдът трая кратко. Прочетоха на Мюра присъдата и той като стар воин поиска взвод неаполитански стрелци. Когато взводът се построи насреща му, той изкомандува: „Огън!“ и със собствената си ръка даде на войниците заповедта за своя разстрел. Така свърши френското владичество в Италия. Започна делото на негово императорско величество най-благочестивия крал на Австро-Унгарската монархия, а фактически — лукавата власт на Метерних и Свещения съюз.