Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (21)

Петнадесета глава

Романистът, комуто се налага да наблюдава отдалеч живота на своите герои, постоянно в движение, и да съобщава на читателя забавни и скучни моменти от битието им, изпада в голямо затруднение, когато почувствува нетърпението на читателя. Укорите на съвестта му подсказват, че той би трябвало да уважи желанието на читателя и да запознае Бейл и Ширханов. Но понеже спазва историческата правда и е поел задължението да описва подробно тогавашните времена, авторът съвсем не може да измисли тази среща. Те не са се запознали. Руският офицер, който въпреки изискванията на собствената си скромност е бил принуден по служебно задължение да се вмъкне в частните работи на Анри Бейл с прочитането на негови съвсем интимни писма, при срещата с него нито трепна, нито изпита в душата си най-малко желание да отличи от тълпата театрални зрители кръглата глава на Бейл с тъмнокестеняви, почти черни, къдрави коси, с дебел нос и малко отпуснати черти на лицето, загубило остротата и строгостта, характерни за него по време на руския поход. От друга страна, Анри Бейл бе изпитал извънредно силно влечение и любопитство към руския офицер, без да знае, нито да предполага, че някога негови съкровени мисли са станали известни на този красавец с еполети. Ширханов отдавна вече беше забравил името на Бейл, но много добре помнеше дръзкия тон на неговите писма, честната и силна омраза към робството, Бейл описа външността на офицера, без да назове името му. Съдбата за кратко време ги събра и пак ги раздели.

В онези дни, които авторът сега описва, Чаадаев, братя Тургеневи и младият Ширханов беседваха с граф Полиняк за края на френската революция, за начините за освобождаване на руските селяни. Чаадаев изтъкваше направо, че за френските крале премахването на крепостното право и феодалните привилегии на аристокрацията е било нещо съвсем немислимо и заради това е било осъществено чрез революция, а в Русия „напълно е възможно лесно да се стигне до премахването на робството“.

По същото това време французинът барон Далас се стремеше с цялото си същество да осъществи контрареволюционни кроежи с руско посредничество. Полиняк, който беше на руска служба, подпомагаше революционното движение, докато неговият съотечественик и руски другар по оръжие Далас след няколко години стана министър на най-злия реакционер — френския крал Карл X — заедно с едноименника на Ираклий езуита Полиняк.

 

 

По същото време Бейл, успял да избяга от Франция, се разхождаше с гордо вдигната глава из улиците на Милано, доста открито изказваше презрението си към австрийската полиция и стражари и което е най-лошо, беше си наумил да хули чрез печата Бурбоните.

Преди да тръгне за Милано, Бейл преглеждаше папките със своите ръкописи. С презрение отхвърли комедията в стихове, започната през първите години на познанството си с Мелани. Как е могъл дори да помисли да пише стихове! Та това ли беше литература за него? Ако се заеме някога да пише, то ще бъде наука за човешкото сърце, наука за музиката, наука за живописта.

Пиесата в стихове замисли само защото се беше увлякъл в Мелани Гилбер. Беше видял тази мъничка страдаща артистка цяла в сълзи, когато братовчед му Марциал Дарю я бе ударил с камшик зад кулисите. Скара се с Марциал, а после — кореспонденция с Мелани, с която се уговори да я нарича Лоазон. Последва първият стихотворен опит. Но всичко това е минало. Сега той с нетърпение пуска първата си книга под псевдонима Луи Александър Сезар Бомбе: „Писма от австрийска Виена за знаменития композитор Йозеф Хайдн с прибавка на животоописанието на Моцарт и бележки за Метастазио, а също и за днешното положение на музиката в Италия“. Бейл трябваше да намери изход от безпътицата, в която го отведе съдбата, когато една ярка и интересна действителност угасна за Франция. „Животът на тази страна завърши. Отмина епохата, която бе създала племе гиганти. Френският буржоа, дребният търговец, рицарят на печалбата изникнаха навсякъде и заеха първите места.“ Но заедно с Бурбоните се върнаха и надеждите на аристократите. Аристократът плахо и с озъртане търси пътя към стария си замък, като предпазливо стъпва по разрушения от революцията мост. Като че ли руският цар беше казал за Бурбоните, че те „нищо не бяха забравили и нищо не бяха разбрали“. Франция е погубена страна. „Аз произхождам от космополиса — беше писал Бейл, — гражданин съм на света и целия свят ми принадлежи. Тогава да се захванем с книгите. Това вече е нещо, което Бурбоните не ще ми отнемат. Но как да забравя, че в междинните години от изживялата своето време аристокрация и възникналия нов век цяло поколение гиганти изчезна, без да остави следа?“

 

 

За съжаление преписвачът на книгата „За знаменития Хайдн“ бе забравил да изхвърли всички пасажи, взети от книгите на Карпани, Шлихтенгрол, Винклер и Барети — четирима автори, към които Анри Бейл се бе отнесъл като истински Бонапартов военен комисар при реквизиция. Трима от окрадените са покойници. Но уви! Карпани беше жив! Карпани обичаше Хайдн с огромната любов на бездарността към таланта. Бейл също обичаше Хайдн със страстното увлечение на гениален меломан. Той доказа това. През май 1809 година, когато френските топове обсипваха предградията на Виена със снаряди, Йозеф Хайдн лежеше болен и нарядко с мъка се приближаваше до прозореца, за да погледа малката цветна градина пред прозорците. Грижливо засадената от ръцете на стария композитор градина — нейните лехи и алеи — беше негова гордост.

Френските оръдия гърмяха. Старият болен музикант мълком клатеше глава, отдалечаваше се от прозореца и лягаше в леглото, като разкопчаваше ризата си, която затрудняваше дишането му, и с мъка поемаше въздух, задъхваше се от ставащите все по-редки удари на слабото му сърце. Нищо друго не вълнуваше толкова Бейл, колкото мисълта за спасяването на този старик. Но когато с мъка проникна в обсадената Виена и поиска да влезе в малката къщичка на Хайдн, казаха му, че старецът е отнесен в катедралата „Свети Стефан“. Той беше умрял от разрив на сърцето същия ден, когато един френски снаряд бе разрушил неговата градина. Бейл присъствува на погребението на Хайдн. Но той все пак не знаеше всички подробности от живота на композитора. А този тъпак Карпани добре ги предава от година на година. Трябваше да изхвърли предъвканите разсъждения на Карпани за музиката, а да вземе изцяло биографичните данни.

Книгата на господин Бомбе остава незабелязана. Но Карпани, който се интересува от всичко ново за Хайдн, купува книгата, занася я у дома си, разрязва я, чете и ужасен подскача. Никъде нито думица за него, но навсякъде негови думи. Какъв ужас! Бомбе пише като ученик на Хайдн: „Когато присъствувах при последните минути от живота на Йозеф Хайдн, обхвана ме страхотна треска, не можех да се владея.“ Та нали той, Карпани, беше там! Тъкмо него беше го втресло! Никакъв Бомбе не е бил ученик на Хайдн! Как се осмелява този французин да краде така безсрамно чужди трудове! И така, не след дълго книгата на господин Бомбе за музиканта Хайдн привлича вече вниманието на всички. Вестниците поместват писмото на Карпани с обясненията как са го ограбили. Бейл седи в едно венецианско кафене и се киска, докато чете писмото. Но наред с това писмо той чете едно съобщение, напечатано с огромни букви: „Лъвът счупи клетката. Бонапарт слезе в залива Жуан.“ По-нататък: „Войските положиха клетва. Свикан е нов набор. Париж салютира императора Наполеон. Людовик XVIII избягал от Франция.“

 

 

Ранно утро. Площадът Сан Марко е безлюден. Хиляди гълъби кацат на ята отново по огромните сиви плочи, осветени от слънцето, щом само сребърната мрежица на дъжда престане да замъглява лекия възсив венециански въздух. Бейл сгъва вестника на шестнадесетина, глади го на мраморната масичка в кафенето на Флориан и си поръчва втора чашка кафе, две яйца, кифла и сладолед.

„Стига ми толкова Бонапарт! Ненапразно немецът Хегел е казал, че историята се повтаря два пъти. Най-лошото е, че първия път — като трагедия, а втория път — като фарс. По-добре да се захвана с този добър момък Карпани. Наистина, това ще ми създаде развлечение за две седмици.“ Колко е хубаво, че през тези два дена е във Венеция! Утре отново на път за Милано. Бейл върви, без да мисли за Франция и Бонапарт, покрай Старите Прокурации, завива към Марчианската библиотека и купува малък пакет хартия, а след това се изкачва по стъпалата на библиотеката и мислено подготвя отговор на Карпани. Библиотекарят, с когото той често прекарва у Флориан или у Гвадри, го посреща с възклицание и поздрави, обсипва го с въпроси за Франция, за Бонапарт, възторжено му стиска ръката като на „спътник на великия пълководец“. Бейл маха сърдито с ръце и смеейки се, моли да го приюти за малко и да му даде отново да прелисти „Бревиариум Гримани“.

Синьор Карло на драго сърце изпълнява молбата му. Бейл за десети път преглежда пергаментовия часослов, прелиства тънките бели листове телешка кожа, любува се на картината — синя фламандска нощ, изписана в декемврийската глава на часослова, дава си вид, че цялата му работа е свързана с изучаването на Бревиария на дожа Гримани. В действителност той ниже бързо бягащи букви и с престорено негодуване напада Карпани, нарича го плагиатор, бездарник, продажен литератор и доказва като две и две четири, че Карпани е самозванец и тъпак. После повиква един ромпино — бедняк, който събира солди и чентезими, задето понякога ще придържи с кука борда на гондола, когато сядат или излизат от нея, — дава на малкия ромпино една лира и му нарежда да отнесе написаното в пощата.

Писмото „за този негодник Карпани“ ще стигне в редакцията след една седмица, не по-рано, а сега трябва да отиде там, където няма да говорят за Франция и Бонапарт. Може би по-добре е да не се връща в Милано. След малко един гондолиер бавно потопява греблото и потегля към Лидо.

„Лидо е дълго, предълго островче. «Лидо» значи езиче: на това езиче аз ще си отдъхна от брътвежа на дългите италиански езици.“ Кеят Скявони се превръща вече в бяла ивичка. В пяната на прилива Палата на дожите стърчи над морето кат розова къпеща се жена. Сан Джорджо Маджоре рязко се очертава на фона на ослепително ясното небе. Четвърт час по-късно Бейл ще стъпи на полегатия пясъчен бряг на щастливия остров и ще остане там до късна нощ.

Между къщичката на рибаря и ковачницата на улицата, в една малка къщичка живее неговата приятелка Анджелика, здрава, засмяна, съвсем безгрижна девойка. При нея ще обядва леко с прясна риба, сирене, макарони и тънко искрометно ломбардско асти. А сетне, привечер разходка по брега чак до сивите стени на крепостта, където може да поседят на постлания върху пясъка плащ, да се къпят с Анджелика, която плува като риба, и да гледат завръщането на венецианските рибари. Идват му на ум думите на Катон: „Видях морето, цъфнало от платна.“

Заедно с чайките, които се къпят в синевата на въздуха, се появяват наведени латински платна, които се втурват от хоризонта към брега — червени, оранжеви, златисти, бели, сребристи, теменужни — цялото море оживява, когато вечер се завръщат рибарите на Лидо.

През нощта Анджелика излиза от къщичката заедно с Бейл, прегръща го на прага, взема един голям ключ от стената и отива с него на брега. Топъл вятър, също така безгрижен като нея, играе с косите й. Тя се смее със ситен и щастлив смях, тананика песничка, в която света Агата се римува с „пеката“ — грешница. На брега тя притегля една лодка, отключва катинара, хвърля го на кърмовата част и хваща веслата. Тя гребе добре, но понякога се преструва, че й се изплъзват веслата, опръсква с морска вода лицето на пътника си и пада на дъното на лодката. Бейл се опитва да й помогне. Лодката загребва вода с борда си. Девойката се изтръгва от него, скача с лекота на котка и поема веслата, без да го допусне до себе си. След един час лодката спира до стъпалата на Редемптория на Големия канал, на онова място, където осемнадесет лодки с цветни фенери са заобиколили певица с голям черен шал, дайре и кастанети. Днес е събота и на Големия канал при изхода в лагуната през цялата нощ пеят серенади.

Едва призори Бейл се връща при изоставения си другар, с когото живее във Венеция, и без да ще, го събужда, като изпуща обувката си на пода. Бурати още сънен го пита откъде идва и Бейл със смях му разказва историята с Карпани. Бурати съвсем се разбужда, изважда бутилка червено вино, няколко сухара и започва нещо, което те съвсем не могат да определят — късна вечеря ли или много ранна закуска. Бурати убеждава Бейл да не отива във Франция. Бейл търпеливо изчаква края на тирадата срещу монарсите и престорено равнодушно гледа приятеля си. Понеже Бейл нищо не отговаря, Бурати се разпалва още повече от свещения протест на революционер и поет, докато най-сетне Бейл спокойно заявява:

— От къде на къде аз, миланският гражданин, трябва да ида под палячовските знамена на императора? Твърде добре разбрах след похода в Русия какво е Наполеон и твърде много зная какво е сегашна Франция. В нея се изпари всякаква енергия. Французите не са хора, а кукли. Аз съм миланец. Уверявам ви, че сегашната комедия ще завърши с нова Елба. Наполеон, изключителният администратор, великолепният пълководец загуби всичките си способности, когато стана император. Някога интересите на тези, които ковяха нова Франция, се обединиха под негово име. Но Наполеон се отклони от това кръстосване на интересите и Франция го почувствува като враг. Ако засега той има някаква сянка от успех, то това е бързо изплъзваща се сянка. Дебаркирането на Бонапарт в Кан и влизането му в Париж съвсем не свидетелствуват, че той е необходим на франция, а че само този дръвник и бик, тъпоглавото говедо Людовик Бурбонски, е насмогнал вече да отврати мнозина. Съвременна Франция запази въпреки волята на Бурбоните кодекса на Наполеон. За нея това е по-важно от неговата личност. Бонапарт няма да се задържи. Той възроди привидния блясък на монархията, отрови своите офицери със злъч от завист, разврати ги с надпреварата за титли, като забрави, че отмъстителната аристокрация вижда в негово лице едно нахално парвеню. Буржоата бързат да женят дъщерите си за титулувани кандидати, но никой не се лакоми за новоизпечените аристократи, скалъпени от сина на корсиканския писарушка. Ако започне, нова борба между съсловията, Бонапарт ще остане настрана. Безследно изчезна поколението със силни характери и воля. Няма кой да твори отново героична история на Франция. Настъпиха, делници.