Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (2)

Първа глава

Едвам септемврийското слънце озари с утринните си прозирни лъчи върховете на калините с червени кичури, и звуци на военна тръба пронизаха въздуха. Засвири цяла група тръбачи и старинното руско имение, дремещо в сутрешната мъгла, оживя и се разтревожи. Ескадроните на френската гвардейска конница набързо се строиха в колона и по трима в редица поеха по тесния път, за да застигнат Великата армия. Челната колона вече се спускаше по склона покрай вира, като отминаваше тихото и безлюдно село без нито една струйка дим, и навлезе, като се промъкна на върволица в дола между високи каменисти ридове и хълмове, обрасли с млади дъбове, по посока към Можайското шосе. Изминаха десет минути. Колоната се беше вече проточила на цял километър, извивайки се като змия, когато между каменните стълбове на полуразрушено дворянско имение в големия откъс между опашката на по-рано изтеглилата се и челото на новата колона се появи на бял кон конник, който примижаваше и мръщеше чело, докато разглеждаше пътя срещу слънцето. Зад него на разстояние от сто стъпки яздеше голяма група пъстро облечени хора, които не спазваха кавалерийския строй. Това беше Бонапарт и зад него генералитетът на Великата армия. Много настинал, пълководецът, уморен и неотспал си след Бородино, през този ден се чувствуваше бодър. Генералите ликуваха. Това беше последният преход срещу Москва.

Безмълвието на опожарените села се замени от странното мълчание на опустелите, но незасегнати от огъня селища. Не се чуваха вече птици, не се виждаха пушеци от комините. Нямаше хора и това усилваше тъгата от мълчаливото умиране на руската есен. Бяха минали границите на Можайски уезд. Съгледвачите непрекъснато идваха с донесения. Вземаха предпазни мерки. Конете минаха на мек път, забраниха пеенето и разговорите на висок глас. На сигналистите заповядваха да скрият тръбите си. Да покрият блестящите предмети. Но русите се бяха оттеглили без бой. Никъде нямаше и следа от тях. Армията на стария Кутузов беше се стопила.

Долове и хълмове правеха движението неспокойно. На най-високия хълм попаднаха на окопи. Хусарите, които вървяха в малки разезди на една миля напред и по трима на същото разстояние встрани от колоната, се качваха на дървета, за да огледат по-надалече, като слизаха от конете и ги оставяха. Но никъде никакъв признак от руската армия.

На пладне ликуване смени тревогата. Слънцето, което проблясваше по каските, щандартите и златните орли, това променливо и бледо руско слънце изведнъж затрептя с необикновен блясък, сякаш ликуваше заедно с корсиканското сърце на самотния конник, който предвкусваше края на тежкия поход. Гласовете звучаха по-уверено, очите гледаха по-бодро, започнаха шеги и подвиквания между офицерите. Хълмът се извисяваше все повече и повече. Все по-често и по-често една колона настигаше друга.

Беше два часът по пладне, когато френските отреди спряха в мълчаливо удивление на върха, зад който се откри картината на „сърцето на Азия“. В блясък от злато и пъстри багри се простираше пред очите на французите този град на Великия Могол. Маршалите със светнали очи се взираха в Москва и огласяха въздуха с възклицания и пищни сравнения. Казваха: „Северна Тива“, „Приказна Индия“, „Източна Палмира пред новия Александър“.

В свитата на маршал Дарю само един не споделяше риторичното възхищение. Този човек беше двадесет и девет годишният военен комисар Анри Бейл, братовчед на маршала.

Кавалеристите се скупчиха. Офицери се смесиха с редици, военни комисари се случиха много по-близо до маршала, отколкото им се полагаше по чин, но никой не обърна внимание на безредието. Бяха забравени опасностите и преживените страдания. Не ги измъчваха вече неизвестността на странния поход и необяснимите случайности на азиатската страна. Пиер Дарю, сякаш продължавайки отдавна започната реч, със спокойна надутост подхвърляше гладки фрази, в които ясната мисъл на Наполеонов администратор се съчетаваше с изящния език на най-добрия преводач на Хораций. Дарю със сдържано възхищение говореше:

— За всички този ден ще бъде блестящ исторически спомен. Започва нова епоха. Всеки французин, който се връща от руския поход, ще мине по пътя на славата. Погледите на удивена Европа вовеки веков ще съпровождат с възхищение и слава всяка наша стъпка. Какъв щастлив жребий!…

Сивите очи на стария маршал разсеяно се плъзгаха по лицата, които отговаряха с почтителна усмивка. Погледът на Дарю срещна очите на Бейл: никакъв възторг; младият комисар гледаше студено и спокойно гребена на хълма, където черни пискюли се развяваха и блестящи каски святкаха около един дребен човек на бял кон.

— Кузен!…

„Кузен“… Тази дума прозвуча някак необичайно за Бейл. Това роднинско обръщение не се беше чувало от последната им среща в семейството на Дарю, в кръглата зала на Башвилския замък. Италианските походи, прекъсвани от такива битови падения, каквато беше службата му като продавач в Марсилия заради малката актриса — всичко това представяше Бейл в очите на Пиер Дарю като „ненадежден човек“. За всички други Анри Бейл беше щастливец, вицедиректор на имотите на короната, станал от якобинец Бонапартов чиновник без грижи, който всеки ден пътуваше от Париж до Сен Клу с чифт собствени, тъмнодорести пъргави коне. Дарю знаеше цената на тази кариера. Дарю гледаше Бейл с очите на разочарован педагог, с очите на умен покровител на лошо протеже.

В петък, 14 август, когато Бейл догони Великата армия, като носеше в малката виенска каляска зелената марокенова чанта с Донесенията на парижките министри, той направи своята първа визита на Пиер Дарю. Отвъд Красное гърмяха оръдия. Артилерията на Ней и конницата на Мюра притискаха и разбиваха на пух и прах седемхиляден отряд руси. Дарю пиеше кафе в една селска къща така, сякаш слушаше оркестър в ресторант. Бейл, който наскоро беше на аудиенция у императрицата, беше разговарял с фрейлината Монтескьо, която му беше показвала като на куриер с императорска чанта новородения син на Бонапарт, римския крал в пелени, същият този Бейл си позволи изненадваща дързост — по стар навик се обърна към Пиер Дарю с думите:

— Кузен, мога да ви съобщя…

И изведнъж студените очи на маршала прекъснаха словото му:

— Никакъв кузен: на бойното поле аз съм маршал!

Нито Смоленск, нито Витебск, нито Вязма можаха да изгладят това впечатление. В добро настроение Пиер Дарю се усмихваше, но Бейл оставаше студен. Една дума на Дарю стигаше, за да приключи военната кариера на Бейл. Бейл го знаеше и при все това злата памет беше по-силна от личните опасения. Още тогава край Красное маршалът, след като изслуша рапорта на Бейл, се постара с лека шега да смекчи своята грубост.

— Красное — каза той — на френски означава революционния цвят, но аз заявих на императора, че ако ние продължим агитацията сред селяните против помешчиците, нас ни чакат черни дни.

— Уверен съм — отговори Бейл, — че ако не унищожим робството в тази страна, черните дни ще ни настигнат и във Франция.

Маршалът се начумери. Помирението пропадна.

И неочаквано сега, на Поклонното възвишение, като не се задоволи с възторжения отзвук у своята свита на думите за края на похода, Дарю реши да се обърне по роднински към Бейл.

— Кузен, Операта и „Комеди франсез“ са с нас. Още утре в Кремълския замък ще се състои параден концерт, а вдругиден в Азия за първи път ще прозвучат безсмъртните гласове на „Театър франсе“.

Бейл мълком се поклони и нищо не отвърна, най-вече защото усмивката изчезна от лицето на маршала. До Бейл бе застанал току-що пристигналият в армията Декардон, младеж с лице на Адонис, с буйни къдрици.

Свалил каската си и слязъл от коня, Декардон държеше повода и каската в лявата ръка и се усмихвате с щастлива, безгрижна усмивка. Маршалът не можеше да му прости една парижка шега. Едмон Декардон, който живееше като Дарю на улица Делил и беше постоянен гост на младия Марциал Дарю, също такъв лудетина като него, си беше позволил дързостта, преоблечен в женски дрехи, да се лепне за Пиер Дарю с нахалството на уличница и да го преследва с лекомислени приказки чак до входа, без да обръща внимание на удивените погледи на портиера и лакея. Взел участие в този замисъл, Анри Бейл беше свидетел как маршал Дарю възмутено крещеше, че най-добрата улица на Париж е станала свърталище на развратници, които нападат минувачите. Но уви… шегата беше разкрита и от този ден Дарю изпадаше в тиха ярост, щом видеше Декардон. Минаха много години. Дарю беше забравил това произшествие, но присъствието на Декардон продължаваше да го дразни.

И ето сега, на Поклонното възвишение, „в такъв исторически, в такъв неизмеримо важен момент, когато Източна Европа като победена лъвица притихваше пред нозете на френския император“, Дарю посрещаше като оскърбление лукавите очи на Декардон. В миг заглъхнаха роднинските чувства към Бейл.

На гребена на хълма настана оживление. От хълм на хълм, от отряд на отряд прелиташе мълва, че пред императора се е представил руски офицер. Значи, сега ще бъде установен редът за предаване на великия град.

Мустакат гренадир се приближи до маршал Дарю. Императорът го викаше.

Жълтото лице на Бонапарт беше злобно. Между веждите му се появи бръчка. Офицерите и маршалите, които стояха надалече, виждаха само гневните жестове, толкова широки, че перата по шапката на Дарю се вееха. Четвърт час по-късно маршалът повтаряше.

— Императорът е ядосан. Сега дойде адютант на Милорадович и поиска да се даде пълна възможност на последните казаци да напуснат града. Виждате ли, победените поставят ултиматум: „Или ни разрешете да напуснем Москва, или ще опожарим Москва.“ Императорът се съгласи с всичко и заповяда „да доведат боляри, които са длъжни да знаят реда за предаване на градове“… Този нахален офицер твърди, че Москва е празна — добави маршалът. — Ама че глупост! Какви лъжци са тези славяни!

След това, като се обърна към военните комисари, реши като тънък дипломат, да смекчи впечатлението от нетактичността си:

— Лесно е да се каже „да доведат боляри“! Остава само и в Австралия да се чуват такива команди. Обаче, приятели, не се тревожете. Неаполитанският крал вече влезе в предградията на Москва. Той ми изпрати писмо. С викове на възторг го обградили от всички страни брадати номади, спътници на приказния Немврод, конници мужици, които наричат казаци. Това диво племе го провъзгласило за свой хетман — древните пълководци на Запорожката Сеч. Ако сега императорът разпитва за най-храбрите и под приветствията на целия полк награждава войниците, то казаците са правели това само в XVII век. Московските царе са им отнели свободата. Приятели, Мюра сега е казашки херцог, но (Дарю разпери ръце) след като го провъзгласили за хетман, тези диви хора с кикотене препуснали из улиците на Москва. Поради това, макар да няма причини да очакваме сражение, все пак бъдете готови за всякакви засади и коварства.

Беше по средата на септември, а настъпи топла нощ. Небето беше прозрачно и синьо. Луната заливаше със среброто си лежащата пред френските отряди Москва. Бейл не спеше. Той гледаше как метеорити и астероиди чертаят есенното небе, как звездите отлитат в пространството. Неговият широкоплещест и висок спътник Бюш казваше:

— Суеверен съм. Когато падат звезди по тези равнини, страхувам се да не залезе Наполеоновата звезда.

— Звездите не падат в равнините, а в астрономически пространства — отговори Бейл. — Твоето сравнение е красиво и ти наистина трябва да пишеш стихове. Скоростта, с която падат астероидите, отдавна е изчислена; през август и септември нашата планета преминава през пространства, където толкова падащи звезди проблясват, че не биха стигнали нито животът, нито кариерата на всички герои, които населяват земното кълбо. В такава нощ като сегашната според твоето схващане трябва да загинат всички герои на света. Едва ли ги има толкова на земята, колкото звезди паднаха сега. Мене много повече ме вълнува въпросът какво ни чака след Москва. Утре влизаме в града. Преди три месеца прочетох една книга за Русия. За Московска област са характерни сто мразовити и ясни дни през зимата. Как ще ги понесем? Неотдавна императорът прочете на маршалите цяла лекция по география. Той говореше за страхотиите на тукашния климат и предупреждаваше, че е необходимо походът да завърши бързо. През нощта на девети помниш ли ужасния леден студ след полунощ? От този ден Наполеон непрекъснато го тресе.

— Тогава трябва да говорим не за география, а за медицина — промърмори Бюш. — Ще ида да спя, докато не е станало полунощ.

С шумна прозявка Бюш отиде в палатката си.

Бейл събуди ординареца си Франсоа, който дремеше в каляската след изморителния преход през деня и мъкненето на тежките денкове. Съненият Франсоа, отърсвайки се от съня, вдигна дясната си ръка и се изпъна — отдаваше чест.

Бейл помоли спокойно и сякаш стеснително, задето беше разбудил Франсоа, да му донесе походните свещници, кожения куфар вместо маса за писане и като седна на един дървен пън в палатката, настани се да пише писма до Франция.

Тишината и безмълвието в града поразиха Бейл. Някога Жакмон, негов приятел, му беше разказал за индийските и кашмирските градове, чието население загинало от чума. Разкошни дворци и улици, настлани със скъпоценни камъни, останали почти цяло столетие пусти и безмълвни. Скелети с копия в ръце тук-таме пред входа за жилището на раджата стояли като еднички следи от пребиваването на хора.

В Москва беше съвсем безлюдно. Спуснати капаци, здраво затворени врати, спокойно слънце, което светеше над ненастлани улици с пожълтяла трева край тротоара, посрещнаха французите. Болезнено чувство и недоволство поради несбъдналите се очаквания потискаха всички — и войниците, и генералите, и болния Бонапарт. Господари на запустял град и на опожарена страна — не, това не влизаше в сметките на Бонапарт. Но постепенно недоволството затихваше. Отново се надигна вълна на гордост, когато тракането на оръдейните вериги и колела по кремълския паваж престана и когато щандартът със златните пчели, пиян от утринния вятър, като огнен език заигра над Кремълския дворец с великолепието на своите багри.

Беше седем часът сутринта, когато стар корсикански гвардеец издигна над купола на най-високия покрив на московските царе този знак за присъствието на императора. Бонапарт с далекоглед в ръка наблюдаваше от камбанарията на „Свети Иван“ онова място, на което още вчера, неуверен и в очакване, за първи път гледаше Москва. Иван Велики — тези думи му харесаха. Той повика инженер Поатие и му заповяда веднага да постави на камбанарията семафорните апарати на Шап и да изпрати хелиограма в Париж по първа императорска резерва, тоест без всякакво чакане. И понеже тази гордост на Конвента — първият телеграф в Европа, изобретение на Революцията заедно с метрическата система на теглилките и новия календар — беше любимо чедо на Наполеон и понеже Поатие в безумната си обич към Бонапарт винаги съумяваше да изпревари желанията му, то не мина и четвърт час до минутата, в която огледалата и цветните прожектори заговориха с далечния френски пост на западната комуникационна линия. Ликуващата светлинна телеграма летеше към Париж.

Това повиши настроението на Наполеон. Треперенето на ръцете му бе преминало. Той можеше да пише и се възползува от това за две писма: първото писмо — до Мария Луиза, с въпрос за здравето на римския крал, второто — до Петербург, до царя, с предложение за сключване на мир. Първото писмо не му отне много време. Второто беше прекъсвано на няколко пъти, понеже неочаквано му се завиваше свят, треска и чувство на мъчителна немощ го докарваха почти до безсъзнание. Той се мъчеше да повиши настроението си със самовнушение, шепнеше възторжени думи сам на себе си, възхваляваше се сам за великодушния и прекрасен жест, защото какво по-великодушно може да има от това да предложиш мир на победения си противник? След писмата започна обикновен, запълнен с работа ден. На прием беше и Дарю, посрещнат студено: той не беше успял „да доведе боляри“. Дарю беше свидетел как императорът ядно хвърли поглед на тълпа бедняци, които някакъв услужлив офицер беше докарал при него от съседното село. Императорът високо и неприлично изруга. След Дарю дойде Жоашен Мюра, неаполитанският крал. Неговата конница все още обхождаше Москва, без да намери някакви следи от население. Пусти дворци и край тях окаяни бордеи, заглъхнали улици и само тук-там жален вой на огладнели кучета.

— Какво е това — самоунищожение ли? — закрещя Бонапарт.

Мюра трепна и нищо не отговори. Мълчание се възцари между роднините. Измина минута. Мюра вдигна очи. Бонапарт извърна глава. После Бонапарт вдигна очи. Мюра му обърна гръб. Вбесен, Бонапарт изруга така, както ругаят търговките в Аячо или пияните контрабандисти в Сартена. Атмосферата се разведри. Помежду им се поведе постарому разговор на италиански, без титли, просто на „ти“. Мюра клатеше глава и се сърдеше. Бонапарт приличаше на измъчено, болно дете. За първи път Мюра чу странни думи от него:

— Съжалявам, че го няма по-малкия ми брат Люсиен. Той притежава дарбата на Сибила, а ти сега можеш да ми предсказваш само нещастия.

— Ти лично изгони Люсиен от Франция. Люсиен е републиканец, той е якобинец. Когато си отиваше, открито твърдеше: „Колко различен е Наполеон Първи от египетския герой Бонапарт!“ Мога да си представя, какво би ти казал в Москва!

В московското медицинско училище, на втория етаж, закъдето водеше мраморна стълба, се бяха настанили генералите и офицерите на главния интендант на Великата армия — Матийо Дюма. На рамката на стъклената врата на една от стаите беше окачен шеговит ироничен надпис: „Ici demeurent M-eurs Troibes“^[1]. Чуха се стъпки. От стаята излезе гладко обръснат и чисто облечен млад мъж. Беше Анри Бейл. Зърнал надписа, отново похлопа в стаята и каза на Бюш.

— Явно това е шега на Декардон.

— Наистина — каза Бюш — три „Б“ в една стая — Бейл, Бергоние и Бюш.

Беше обедно време. Армията си почиваше по селата отвъд Москва. Гвардията обядваше в Кремъл. Артилерията на дивизионния генерал Гриуа събираше фураж в Серебряний бор, като разграбваше купите селско сено.

„Троа Бе“ също обядваха. Денят беше изпълнен с леност, с нега, но обедът беше обилен, с хубаво вино, което генерал Дюма беше раздал на своите комисари. След виното, под действието на умората от последните големи преходи, всички на трапезата внезапно почувствуваха отпадналост и като не можаха да превъзмогнат дрямката, заспаха с вилиците в ръце. Когато се събудиха, не знаеха колко е часът. Пурпурен залез предвещаваше ветровито време. Прозорците на къщите откъм площада отразяваха златото и пурпура на есенния залез. Тези, които се бяха събудили, будеха спящите. Подрънквайки с шпорите, с бавни стъпки се разхождаха от ъгъл до ъгъл генерал Жерар, граф Дарю, генерал Дюма, лейтенант Жоанвил. Около кръгла маса в ъгъла на стаята седяха непознати офицери. Дарю се смееше грубо и високо. Разказваше:

— Неаполитанският крал, бившият гражданин Мюра, след като се изсили да измине деветстотин мили до Москва и изнесе шестдесет сражения, не може навреме да се спре, а умението навреме да отпочинеш, като смъкнеш ботушите и легнеш под одеяло, е, струва ми се, също така умно нещо, както и способността да прекараш две денонощия на седло. Кадифено наметало, обшито със злато, жълти ботуши, алени панталони; върху коси на едри черни масури шапка с изумителна форма, с пера и перести гребени — всичко това се развява из улиците на Москва. Не мога да свикна със смайващото облекло на неаполитанския крал. Вчера той се втурна да гони русите, днес едва не загина. На кон начело на колоната, той бил пресрещнат от тълпа полудели руси: двадесет полуголи мъже и жени се нахвърлили върху му с вили и колове, но той е научил до съвършенство московските псувни и само това го спасило.

Дарю отново се разсмя ситно, ситно, неприятно. Бейл се изправи и се обърна към генерал Дюма с молба да му разреши да изпрати писма във Франция с пратките на главното интендантство с печатите на Дюма. Генералът се съгласи с кимване и каза, обръщайки се едновременно към Пиер Дарю и към Бейл:

— Утре трябва да подготвим добра вечеря.

Дарю спря, обърна се рязко на токове и запита:

— Защо утре? Защо вечеря?

Дюма хитро се усмихна:

— Затова, защото ще възникнат по-големи възможности, отколкото днес.

— Като че ли пък за интенданта се изчерпват някога тези възможности! Обхваща ме страх за армията.

— Ами, когато имам такива комисари като господин Бейл, неуместен е всякакъв страх за снабдяването — отвърна Дюма, посочвайки с жест Бейл. — Впрочем императорът ми е изпратил кратка бележка с нареждане да плащаме в брой и по всякакъв начин да насърчаваме селяните, които докарват продукти в Москва. Бих искал само да ги видя аз тези селяни!

Вратата се отвори и от припряното движение на влетелия през нея офицер шумно се блъсна с дръжката в стената.

— Трябва да видя генерал Дюма — каза влезлият.

— Какво обичате, лейтенанте? — запита Дюма.

Зачервен, запъхтян, офицерът продума:

— Генерале, единственият продоволствен склад на пазара се запали по неизвестни причини. Молих генерал Кригенер да даде един батальон за гасене на пожара. Генералът отказа с думите, че немските войски са дошли с Наполеон съвсем не за да служат за пожарникари. Какво ще заповядате?

— Глупак! — разкрещя се Дюма. — Извинете, лейтенанте, не вие. Проклетият му немец!

Дюма скърцаше със зъби. Майстор беше на това. Сякаш хиляди мишки гризат вратата.

— Бейл, вие трябва да се разпоредите.

Дарю написа няколко реда. Бейл излезе с офицера. След половин час той беше на Червения площад пред Покровската катедрала и предаде на дежурния офицер заповедта на Дарю да предостави на разположение на военния комисар Бейл два ескадрона спешени драгуни.

Конете заемаха целия долен етаж на черквата „Василий Блажени“. На горния етаж и в страничните олтари спяха драгуните. Сигналистът даде тревога. Офицерът за миг строи пехотната колона, изкомандува „бегом“ и всички се, втурнаха по посока на пазара, където черни кълба дим и огнени езици се извисяваха в огромни размери.

Драгуните работеха неуморно, но нямаше вода; принудиха се да действуват с лостове, брадви и най-сетне да предоставят на ненаситния огън грамадните продоволствени складове.

— Може би това е небрежност на походната кухня? — каза Бейл, като правеше усилия да надвика трясъка на падащите покриви, виковете на драгуните и едно страшно съскане на огъня, подхванато от вятъра.

— Нашите кухни не са тук — отговори офицерът. — Складът беше заключен, обаче пожарът започна отвътре.

— Червеното небе винаги предвещава вятър — рече Бейл. — Това е лошо. Не ще успеем да ограничим пожара. Потърсете бурета, поставете драгуни по покривите на съседните къщи с мокри метли и им заповядайте да унищожават огнените парцали, които вятърът разнася.

— Слушам, господин комисар — отвърна офицерът.

Бейл пое обратно.

„Без съмнение това е умишлен пожар — мислеше той. — И цялата армия да настаним по покривите, няма да спасим празните къщи, които бълват огън.“

Привечер пожарът нарасна. Вятърът се усили. Борбата с огъня ставаше невъзможна. Маршалите се събраха в Кремъл. Наполеон беше болен. Не можеше да пише, а когато говореше, трудно беше да го разбереш понякога. Езикът не му се подчиняваше, зъбите му тракаха.

— Това е страна на самоубийци — каза той, като с мъка изцеждаше думите.

Късно през нощта Дарю пристигна при генерал Дюма.

— Ще се наложи да отмените утрешната вечеря — чу Бейл бележката на маршала, — в замяна на което пък днес гвардейските драгуни вечеряха чудесно: докато спасяват къщите от пожара, те ги ограбват до шушка, възползувани, че собствениците не се оплакват. Проклет град!

Генералите седнаха около трапезата. Ординарците поднесоха пунш, но разговорът на чашка не можа да се състои, понеже на стената на съседната тъмна стая изведнъж заиграха червените отблясъци на нов пожар. Втурна се квартирнерът и развълнувано съобщи, че съседната къща е обгърната от пламъци. Пропаднаха мечтите за спокоен сън.