Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (19)

Тринадесета глава

На 26 май 1814 година привечер Бейл отиваше към Парижката опера. Фенерите още не бяха запалени. Улиците и пресечките, които водеха на изток и на север, постепенно потъваха в здрача. Бейл вървеше на запад срещу аленото, пламтящо от залеза небе; отраженията на вечерта припламваха в стъклата на къщите и отхвърляха по тротоарите дългите сенки на дърветата. Плющене на камшици, провиквания на продавачи, подхвърлени във въздуха шапки, чаткане на копита по уличната настилка известяваха за приближаването на дворцова карета. Позлатен старинен екипаж, запретнат с осморка бели коне със златисти петна, с развени гриви и пискюли на челата, тромаво се подаде от ъгъла и попадна в светлата ивица от залеза. Пред екипажа яздеха дванадесет конника с непозната униформа. На капрата на старинната полукаляска във форма на лимузина се мъдреха неподвижни лакеи с бели ливреи с избродирани лилии. В каляската седеше излегнат Людовик XVIII, новият френски крал, и равнодушно, без да обръща внимание на тълпата, гледаше пред себе си с големите си посърнали волски очи. Затлъстялото му, уморено и преситено лице не изразяваше при срещата с парижаните нито благосклонност, нито приветливост: Людовик не обичаше Париж. Но не изпитваше и чувство на мъст като крал от род, пострадал от революцията. Просто беше уморен от пиянската нощ с любовниците си и с отвращение си мислеше, че му се налага да се срещне със своите министри, понеже предпочиташе компанията на руските княгини и немските принцове, които бяха сложили край на френския терор. „Легитимната власт“, пътуваше в каляска.

Франция се прибра в границите си от 1792 година и подписа, че се отказва от всичките си завоевания. Крал от бурбонски род, Людовик XVIII подписваше държавните актове на следреволюционна Франция от свое име и ги датираше с думите „Лето на нашето царуване двадесет и първо“, като по този начин заличаваше четвърт век от човешката история. Засега още не беше се появила в съзнанието на населението мисълта, че тези двадесет години изобщо не са съществували, обаче бащите на аристократичните семейства и стотиците емигранти, които се изсипаха във Франция, считаха за свой дълг изобщо да не говорят с децата си за съдбоносния опит от изминалите години. Тези години те просто бяха заличили от паметта си. А беше минало само месец и половина от абдикацията на Наполеон.

Бейл си спомни, че сутринта мадам Бертоа, вдигнала с две ръце полите си, се качваше по стълбата към стаята на майка си, като кокетничеше с красивите си боси нозе и викаше с висок глас: „Руският цар иска да ограничи властта на нашия крал: съюзниците го принуждават да подпише конституция.“ Мадам Бертоа, която хвърляше пламенни погледи към Бейл, току-що беше изпратила през задния вход един австрийски адютант. В леглото тя научаваше политическото положение не по-зле от който и да е дипломат.

Каляската с Людовик отдавна беше отминала, но мислите, които беше предизвикала, не напускаха Бейл. Струваше му се, че през тези дни повече от когато и да било Париж представлява сцена на човешките противоречия. Ето например този млад виконт, който се връща със старата си майка в своя сенжерменски дворец, носи със себе си документ за генералски чин от Брауншвайгския херцог, който се заканваше едно време да опожари и да подложи на разстрел революционния Париж. Бабичката, в която животът едва се крепи, е уверена, че се е върнало царството на аристокрацията. Утре тя ще предяви претенции за аристократическите си права и ще прогони от всички замъци и имения настанилите се в тях буржоа и селяни. После великият и милостив крал ще й разреши да осъди и да накаже строго всички якобинци, които са разорили нейните законни владения. А синът й, младеж, напуснал Франция още като дете по време на страшния пожар, се връща в родината си, предвкусвайки удоволствието от синовното отмъщение.

Ето и други лица: смутени и навъсени парижани, офицери, които не знаят каква униформа да облекат, до вчера адютанти и командири, а сега „хора без определено занятие“, жени, които се стремят да сменят бързо любовниците си, като затварят вратите си пред вчерашните герои и богати „парвенюта“ от времето на Наполеон, жени, които се стремят по-бързо да се застраховат с някоя връзка с титулувани старци, и накрай умрелият вчера сутринта в Шарантон полуумен елегантен старец маркиз дьо Сад. Вчера сутринта той още седеше на брега на един мръсен поток, който тече през градината на шарантонската лудница; един камериер държеше пред него поднос с куп скъпи разноцветни рози, а маркизът, автор на страхотни еротични романи, които съвсем неоснователно го бяха направили страшилище за добродетелните семейства, извършваше своя сутрешен обред: вземаше с дългите си кокалести пръсти цвят след цвят и го хвърляше в мръсната вода на потока, като се любуваше на опръсканите с кал рози. Вчера още този налудничав писател, никога не осъществил своите безумни фантазии на еротично бълнуване, като даде ухо на политическите разговори, каза: „Сега вече бих могъл всичко да осъществя“ — и с последното цветче изпусна и последния си дъх. Но той умря просто от дълбока старост, докато много по-млади негови съвременници захванаха да осъществяват вече неговите безумни хрумвания. Париж се покри с вертепи, с извънредно разкошни игрални къщи. Немското и австрийското злато шумеше и звънтеше под чукчетата на крупиетата, жените отново започнаха да се гримират, проститутките подготвяха нечувани оргии. За месец и половина и следа не остана от военната буря, от гърма и мълниите на императорските декрети. Изчезна — колкото и да е странно — и революционната дисциплина у старите национални гвардейци. Колко интересен е днес Париж!

„Но всяко лице грижливо нахлузва маската на непроницаемост, пази се да не му прочетат мислите.“ С тази мисъл Бейл влезе в театъра.

В партера беше вече тъмно. Музиката на Росини още с първите тактове връхлетя върху Бейл като вълна пенести, искрящи и страстни звукове. И както в съвсем младите си години, когато стоеше на опашка пред италианската каса, за да получи билет за премиерата на „Пинто“ („Беше през жерминал на осмата година!“ — спомни си Бейл), той пак изпита онова състояние на пълно щастие, почти физическо усещане на блаженство, което музиката винаги му даваше. Бейл всецяло се потопяваше в тези вълни, понеже притежаваше само нему присъщо умение да възприема вокалните и оркестрови звуци на Росини като едно хармонично цяло. На моменти, опомнил се, той се стараеше да задържи завинаги своето мигновено изживяване с някаква цветова асоциация, изненадваше се, че се мъчи да предаде с думи впечатлението си от някоя музикална фраза и унеса от целия прекрасен поток от Росиниеви мелодии. Той почти успя да изрази с думи музикалните си впечатления, когато първото действие свърши.

Завесата падна. На балкона започнаха да палят големите фенери, от тавана отново спуснаха гигантския полилей с фигури. Запалиха и страничните полилеи.

Бейл се сепна. Вляво от него седеше млад руски офицер с кафява наметка, обточена със самурена кожа и с бели акселбанти. До него си вееше с ветрило млада жена с розова рокля, високо пристегната в талията, с разкошни ръкави, които стигаха само до лактите. Тя плъзна поглед по редицата кресла, обърна се към офицера на френски и заразказва какви безчинства вършат казаците из селата и замъците на Шампан. Офицерът със смях й отговори, че „парижанките като че ли не се оплакват от казаците“ и при тези думи стана, предложи й ръката си и с леко подрънкване на шпорите тръгна из партера. Чувство на непринудено възхищение обхвана Бейл; той извади бележника си и записа само една дума: „Хермиона“. Но този възхитителен класически образ на сравнение не се отнасяше до жената. То беше само малък условен знак, по който нощем, у дома си, при пълна тишина той пишеше нова тайнствена страница в дневника си. Само по един малък знак се разкриваше цял наниз от живи мисли. Тази дума се отнасяше за младия замислен руски офицер княз Ширханов.

След като записа късата думичка, Бейл излезе във фоайето и затърси с очи руския офицер сред пъстрата елегантна театрална тълпа, която гълчеше, шумолеше с коприна и звънтеше с шпори. Накрай го съзря: беше спрял пред дамата си, сякаш поразен от някаква нейна бележка. Младежът я гледаше въпросително усмихнат, малко смутен, точно с такъв израз, какъвто има човек, който иска да предпази себе си и събеседника си от сериозен обрат на разговора, в състояние да смъкне тънката завеса на веселост от тъжната тема. Жената с розовата рокля промълви бързо нещо, вдигна нагоре сините си очи и самичка се изкачи по стълбата. Насреща й слизаше графиня Строганова, а заедно с нея Виржини Ансло и френската балерина на име също Виржини, омъжена за граф Орлов. След миг Бейл изгуби от погледа си тези четири жени. Покрай него с лека и бърза походка минаваше руският офицер, който беше предизвикал възхищението му. За секунда той плъзна поглед в отговор на съсредоточения поглед на Бейл и премина през цялата зала, като се отправи към един висок генерал с черни бакенбарди, до когото стоеше Маре. Генералът хвана под ръка адютанта си и го отведе настрана, шепнейки му нещо на ухото. Бейл избърза при Маре, но в тази минута се раздаде театралният звънец и започна второто действие на „Севилският бръснар“. Дамата с розовата рокля седеше наблизо до Бейл сама. Ахтирецът Ширханов не беше с нея. През следващия антракт Бейл напразно търсеше заинтересувалия го младеж. След като едва откри Маре, той го запита за офицера. Маре му разказа, че притежателят на черните бакенбарди е руски генерал, син на известен фаворит на Павел I. Бейл грижливо се стараеше да напише с френски букви неговото презиме и записа в бележника си: „general Vaissikoff“, но презимето на втория офицер, който излезе адютант на генерала, не беше в състояние да произнесе дори и сам Маре. Той само каза, че адютантът е бил в театъра със своята годеница, която се нарича Натали, и пак… „невъзможно руско презиме, при произношението на което може да ти изпаднат предните зъби“.

— Можете да видите тази розова Натали — каза Маре — у леля й, графиня Строганова, в Сен Жермен, тъй като явно всички ваши въпроси за руските офицери прикриват любопитство от друг характер.

— Маре търси навсякъде жената — отговори Бейл.

— Е, този път вие май намерихте жената — отвърна Маре. — Може да ви провърви. Годеникът заминава за Русия, а Натали остава у Строганова. Обаче тя е много млада. Генералът казваше на адютанта си, че за нея е рано да се омъжи, понеже още не е навършила шестнадесет години. Аз впрочем не вярвам това. Тя има такъв строг, сериозен израз на лицето, че спокойно може да й се дадат двадесет.

Вечерта, на връщане от театъра, докато наемаше екипаж, Бейл дочу как старшият контрольор разказваше на свой другар за уволнението си: дукеса дьо Бери видяла на една от вратите на театъра несменена завеса с бродирани по нея златни пчели.

— И ето ме сега просяк. Ще бъда изхвърлен на улицата със семейството си. Префектът ме ритна в корема и каза, че няма да ме обесят само защото съм бил глупак. Какво пък толкова има в тези златни пчели?

— Та ти не знаеш ли — възрази един от другарите му, — че за подобна история в Тюйлери заведоха дело за заговор? Златните пчели са гербът на Бонапартовци. Те жилят право в очите бурбонския бик.

— Стой, негоднико, какво дрънкаш тук? — извика неочаквано един човек с черен цилиндър и черно палто. — Хайде с мене.

Пребледнелият контрольор погледна с разширени от ужас очи и без да вижда нещо пред себе си, тръгна след арестувалия го агент.

„Златната пчела сега е на остров Елба — помисли си Бейл, — а лилията явно не е медоносно цвете и пчелите не я обичат.“ Бейл повика файтонджия и си тръгна за в къщи, на Новолюксембургска улица.

Преди да започне поредната страница от „История на живописта“, той отбеляза в дневника си:

Париж, 26 май 1814 г.

С удоволствие забелязвам, че още мога да изпадна в пориви на страстна впечатлителност. Току-що се прибрах от Френската опера, където слушах „Севилският бръснар“. До мен седеше млад руски офицер, адютант на генерал Ваисиков или Воейков, нещо такова. Този генерал е незаконен син на знаменития Павел I. Съседът ми, младият офицер, беше толкова пленителен, че ако бях жена, щеше да ми вдъхне съвсем стихийна страст — любовта на Хермиона към Орест. Неговото присъствие ме притесняваше необяснимо, у мене се зараждаха вълнуващи чувства. Не посмях да го гледам открито, а го наблюдавах крадешком. Имах чувството, че ако бях жена, щях да го последвам на край света. Каква огромна разлика между французите, които бяха в театъра, и моя офицер! До каква степен всичко в него беше изпълнено с простота, суровост и същевременно нежност!

Външният блясък на цивилизация и учтивост издига всички хора до нивото на посредствеността, но същият блясък похабява и понижава нивото на онези, които притежават ярки качества на характера. Няма нищо по-отвратително от наперения и груб глупак, средния тип офицер от некултурните чужденци, които сега гъмжат в Париж. Но същевременно кой френски офицер може да издържи сравнение с този русин, който ми беше съсед! Колко естественост и същевременно колко величава простота в характера! Ако жена беше ми вдъхнала подобни чувства и впечатления, бих бил в състояние цяла нощ да търся жилището й.

Мисля, че неувереността в моята участ, случайността в скитническата ми съдба повишават моята чувствителност и ме правят лесно уязвим.

Затворил дневника си, Бейл искаше съвсем да се откъсне от тъжните си мисли и потъна в четене труда на Карпани върху биографията на Хайдн.