Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (18)

Дванадесета глава

До есента на 1813 година армията на Наполеон отново достигна четиристотин хиляди бойци. Срещу него идваха съединените войски на Русия, Прусия, Австрия, Швеция и Англия. Това беше четвъртата, последната коалиция. Започнали с политическо настъпление против френската революция, европейските монарси приключиха с довършването на френския император. Тази година, започнала с променливо щастие за Бонапарт, завърши с поражението на френските войски в Битката на народите при Лайпциг между 16 и 19 октомври 1813 година.

Докато десет процента от Великата армия, преминала Неман, беше формирана още тогава от наказателни батальони, чийто основен състав беше от дезертьори-рецидивисти и многобройни обитатели на френските затвори, то в лайпцигската битка се разкри, че здравите и силни войници, които представляваха основният кадър в новите набори, бяха ранени по най-странен начин: двадесет процента бяха самонаранили се войници, тоест засегнати от нищожни наранявания — с простреляна ръка, с откъснат от изстрел пръст, с простреляни мускули на крака, — наранявания, които им дават право да напуснат частта си за превръзка и дори просто да не се връщат в своята част. В полковете бяха открити представители на нова особена професия — стари войници, умеещи много добре да извадят от строя със съвсем леко нараняване младите си другари срещу сравнително евтино заплащане.

По това време Александър I с верния си другар Аракчеев прекарваше цели вечери да съставя малко необикновени планове. Мнението на европейските монарси за силата на руското оръжие беше поласкало Александър. Руската армия не представляваше някакво отделно цяло, но във всяка окупационна армия на съюзниците имаше руски корпуси като най-надеждни части. И командирите на съюзническите войски с най-голяма готовност осигуряваха на руския селянин в мундир възможността да умира от френски снаряди и куршуми в първите редици на съюзническите армии. Руският цар обикновено прекарваше времето си с барон Щайн и Аракчеев. Тази прекрасна дружба на тримата политици имаше особена задача. Немският министър Щайн беше същевременно начело на руските цивилни власти, назначени от Александър в Литва, Полша и по цялата територия на Германия. Щайн водеше пропагандата във френския тил. Той отхапваше едри късове от Наполеоновата армия, като с подкупи превръщаше войниците в дезертьори. Аракчеев водеше преговори с френски командири, като се спазаряваше с тях чрез специални агенти за начина и срока на заплащането за работата по деморализирането на армията.

На 31 декември 1813 година Анри Бейл получи заповед да замине заедно с извънредния комисар Сен Валер в Южна Франция за оглед на савойската граница. Бейл тръгна без желание, но Сен Валер излезе превъзходен спътник, умен събеседник и голям ленивец. Той погледна Бейл учудено и уплашено, разпери ръце и го помоли да го спаси от затруднено положение:

— Аз никак не познавам южняците, приятелю мой, правете всичко сам. Прекланям се пред вашите военни таланти.

И ето че Бейл пламна от решителност, внезапно оживил се след цяла година отпуснатост и скука. Спътникът му от Гренобъл до Каруж, Ромен Коломб, пише с най-голям възторг за него: „Анри има ясни и живи очи, с чудно насмешливо пламъче. И колко бързо обхващат това, което гледат! В него се чувствува жива и пламенна възприемчивост, когато тези малко необикновени, сини или може би аметистови очи се местят от писалището, на което е поставена скица, към сенатора Сен Валер. Като добър топограф, Бейл лично прави тези скици — малки и големи картографски проекти на планинските местности на изток от Гренобъл. Работата кипи под ръцете му. Бейл събира набори, регулира движението на отрядите, но главно «с любопитство се увлича в голямата игра, до която лично Наполеон го допусна за първи път». Макар понякога дребни огорчения да принуждават Бейл да бърчи вежди — обичаен израз на досада, — но това никога не трае дълго.“

Бонапартовият декрет за назначаването на Бейл прибави към фамилното му име благородническата частица „дьо“. И когато печатните обяви с подписи на извънредния комисар „дьо Сен Валер“ и на „дьо Бейл“ се появяват по улиците на родния му град, местните бакали, бръснарят и младият абат се надпреварват да заличат от обявите тази частица „дьо“. Веднаж Бейл получи такъв афиш в плик. Пред частицата „дьо“ беше поставена огромна въпросителна и с едри букви беше написано: „Печатна грешка или глупава шега, неуместна при нашето тежко положение?“

Това бяха дребни ухапвания от провинциални комари. Много по-лошо беше положението с баща му. Старият Керубин по-малко от когато и да било проявяваше характерни черти, съответствуващи на името му: не беше „херувим“, а същински дявол. Той отричаше да е получил от сина си писма с подпис Шомет, в които Анри молеше да ускори „известната на двама им работа“. Старецът казваше:

— Ти напразно настояваш. Императорът няма да те направи барон и оня въпрос, по който ми писа…

— Ах, значи, все пак сте получили моите московски писма?

— Ама, разбира се, не, червено магаре! Не съм получавал твоите шометовски послания. Впрочем и без тях всичко е ясно. Ти се надяваш на баронска титла и искаш да ти отделя майоратна част от наследството. Ти знаеш, че аз съм помешчик, а не аристократ и съм готов да онеправдая Полина и Зинаида заради тебе, дяволски пън! Но ти естествено трябва да ми заплатиш всички разходи за покупката на разорените от революцията аристократични имения. Ще ми платиш четиридесет и пет хиляди франка за имението, което купих от Салвен, и докато той живее и държи къщата на площад Гренет, ти ще получиш горния етаж срещу хиляда и двеста франка. И сетне ще плащаш по шестстотин франка на моята любезна госпожа Гине. Искам да живея дълго, и то на твоя сметка!

Старецът беше неумолим. Условията бяха толкова сурови, че на вечеря Бейл се оплакваше на Сен Валер и на Коломб от прекомерната алчност на баща си. Освен това „старецът все така пътува ту за Кле, ту за Сент Измер; във всички имения — и в кравефермата, и в лозарската къщурка, му приелужват хубавички селянки. Здравеняк старец. Не жали пари за това!“

— Какво толкова ти е притрябвал този проклет Гренобъл? — питаше Ромен. — Винаги когато леля ти Серафима не те вижда, е мирно и тихо.

— Наистина леля ми и баща ми… Поразителен съюз е това. Някакъв небесен синклит. Два ангела. Херувим и серафим… Сведенборгов^[1] ад, в който всички се обединяват в името на злото, но не и в името на любовта. Дълбоко съм убеден, че леля ми ме преследва цял живот само защото аз единствен се досещах за връзката й с баща ми след смъртта на майка ми. Как не си приличаха по характер майка ми и нейната сестра Серафима! Бях на девет години, когато умря майка ми. Тя беше безкрайно хубава, необикновено мила. И досега не мога да предам странното чувство, което ме обземаше винаги, когато видех нейните живи очи, вълнуваща гръд и възхитително закръглените й, сякаш изваяни лакти с малки трапчинки. Майка ми беше най-красивата жена, която някога съм познавал. Беше умна, проявяваше жив интерес към всичко, изтънчен вкус… У Ганьонови в нейната стая имаше купчина италиански книги, албуми с римски гравюри и ноти с неаполитански песни. И до тази красавица — нейната сестра Серафима! Гадна мръсница!

— Добре де, слушай, Анри! Ти си правил всичко, за да не те обикне тя. Винаги е казвала, че ти рушиш авторитета на семейното господство. Я си припомни — впрочем ти не можеш да помниш това, но тя хубаво го е запомнила, — бил си още в люлка, когато госпожа Дюгалан поискала да те целуне, а ти си захапал бузата й до кръв. Леля ти винаги разправя твоите подвизи. Когато веднъж приятелката й Шенавац минавала по тротоара, ти си изпуснал от балкона кухненския нож и едва не си я убил. Бил си тогава на три години, но леля ти е убедена, че и сега съществуват същите склонности у тебе. Тя и сега казва, че ще свършиш на бесилката или зад решетката.

Сен Валер, който пишеше писмо на трапезата, се разсмя. Семейният разговор пресекна. Ромен въведе един младеж, дошъл от Седма дивизия. Беше таен агент. Той съобщи, че от дивизията всеки ден изчезвало оръжие и че не всички офицери еднакво реагирали на това. Добави още, че и якобинците, и привържениците на бурбонските принцове в дивизията агитирали против императора. Сведенията напълно съвпадаха със съобщенията от други войскови части. Бейл си припомни разговорите с генералите в Каруж. Наблюдавал беше как офицерите говореха помежду си шепнешком, скришом. Наблюдаваше израза на очите им: едни гледаха съсредоточено и проницателно, като се стремяха да разберат какво мисли събеседникът им. Други не обичаха да гледат в очи и се мръщеха; когато докладваха, гледаха настрани. Не съществуваше вече онази естественост и онова обичайно казармено доверие един към друг сред командния състав.

В Каруж те с Коломб бяха наскоро и всъщност навреме излязоха оттам. Рано сутринта един австрийски снаряд проби покрива и разруши тавана на сградата, където бяха се настанили. И въпреки това контраразузнаването явно свидетелствува, че Австрия не желае да настъпва нито на савойската граница, нито на друго място. Бонапарт, който сега разполагаше само с една малка армия избрани войници, придоби невероятна подвижност. От 29 януари до 2 февруари на пет места — в тил, във фронт, от фланговете, — докато преследваше Блюхер, той напълно разпокъса със своите малки отреди неговата голяма, тежка армия. Сен Валер беше във възторг от всичко. Най-много защото той лично можеше нищо да не прави. Подписваше документи за положението на савойската граница, не възразяваше против непредпазливите думи на Бейл, че „не съществуват никакви причини да нахлуят австрийците във Франция от юг освен тяхното нежелание. Австрийците не настъпват, макар че френските генерали са готови да ги пуснат всяка минута.“ Императрица Мария Луиза е родна дъщеря на австрийския император Франц. Макар Бонапарт да е парвеню, невръстният римски крал, синът на Наполеон и Мария Луиза все пак е австрийски принц. Несъмнено австрийците не искат да бъдат активни участници в коалицията! „Не е изключено австрийските корпуси да бъдат сменени от шведи и руси — мислеше си Бейл. — Тогава веднага ще се отвори път за Париж през Савойските врата.“ Тази мисъл го застави да събере поверителните материали и да замине веднага за Париж лично да докладва на Наполеон.

Дилижансът на господин Бонафус тръгваше през нощта. Орлеанското шосе, с дървета от двете страни, беше безлюдно. То се отдалечаваше все повече и повече от брега на реката, сред която се виждаха острови и стара кула — свидетелка на подвизите на орлеанския батард^[2] и на гибелта на английския командир Суфолк, паднал от моста в реката през време на сражението с Жана д’Арк. Все повече и повече потъваше в тъмнината конусообразният покрив на кулата и се очертаваше като черен силует в далечината. Конете чаткаха с подковите, чуваха се плющенето на камшика, подвикванията на форейторите. Бейл и двама мълчаливи буржоа, които седяха вътре в жълтия дилижанс, не нарушаваха мълчанието. Така стигнаха до първата станция; двамата спътници на Бейл слязоха. Бейл остана сам. Форейторът извика на кочияша:

— Господин Бонафус каза, че този дилижанс е последният за Париж. От утре рейсовете ще спрат.

„За какво ли е това?“ — помисли си Бейл, но не пожела да запита. Облечен цивилно, с нисък черен цилиндър и палто с огромна качулка, която се спускаше почти до кръста му, той искаше да не бие на очи, понеже носеше поверителни документи, и този път беше особено предпазлив. В голям джоб на лявото бедро имаше зареден пистолет, взет по съвета на Коломб, макар да нямаше никакъв смисъл от него. Наистина носеше се слух, че дезертьори спирали нощните дилижанси. „Ах, да, лично Бонафус разпространяваше това за нападенията сигурно за да оправдае двойната цена на билета!“ С тези скептични мисли Бейл нахлупи цилиндъра на челото си, опипа с ръка зашитите документи, облегна глава на стената по стар навик точно така, че да не смачка цилиндъра, и заспа дълбоко.

Събуди се от студ. Беше влажно, мъгливо утро. Дъждът приличаше на ситна мрежа. Ресорите тихо поскърцваха. Влажна, пронизваща мъгла се вдигаше тук-таме над нивите и лозята. Като се взираше през прозорците, Бейл забеляза да се очертават през мъглата неправилни лъкатушещи ленти, които изпълваха шосето от кръстопътя чак до хоризонта. Долавяше се характерен тътен, подкови на хиляди коне чаткаха по камъните. Бейл си помисли, че отново го обзема пристъпът на страшната треска, която прекара в Саган. Защипа ухото си, за да се пробуди съвсем. Не току-така не обичаше вината, с които го гощаваше Сен Валер. Никакво приятно усещане, само кошмари и прекалено възбудено въображение.

Първите слънчеви лъчи плъзнаха по долината и осветиха Орлеанското шосе до най-далечната черта на хоризонта и откриха колони виещи се и движещи се войски. Беше кавалерия с пики. Познатите му шапки на казаци! Как? Тук? Току пред Париж? Ето защо съдържателят на пощенската кантора Бонафус беше казал, че този дилижанс е последен! Ето защо бяха така навъсени и мълчаливи спътниците му. „Дали да сляза тук? Но къде да се дяна?“

Руските войски, потеглили призори, вървяха в параден строй към Париж.

Кочияшът се отби от пътя, поиска от Бейл билета му и спря колата. След половинчасово отсъствие той се върна с малка селска кола и съобщи на Бейл, че са си уредили сметката със селянина, че ще бъде трудно да се пътува с дилижанса по-тесния път, а да се догонят казаците — опасно. Да пътуват на опашката след тях, няма смисъл. Бейл се прехвърли в каручката и след като благополучно избиколи войсковите колони, пристигна в Париж сутринта на първи април.

Чувство на странно вцепеняване и любопитство. Сто хиляди бели ленти на чужди мундири и тук-там белите кокарди на Бурбоните. „Белият цвят е боядисал Париж!“ Играта беше изгубена. Бейл прочете без яд и негодувание обява за капитулацията на френската столица.

За последен път императорската карета с три-четири впряга коне стремително се носеше от Париж за Фонтенбло. Точно при влизането драгунът, който ескортираше каретата, налетя на фенерния стълб и пръсна черепа си. Кръвта плисна в прозореца, на каретата. Наполеон, без да се откъсва от мислите си, изтри с ръкавицата окървавената си ръка и хвърли ръкавицата през прозореца. След един час той сновеше из залата с шапка на глава и от време на време хвърляше поглед към малката писмена маса, на която бе поставен документът за абдикацията.

 

 

Бейл получи нареждане да отиде в двореца Тюйлери на 11 април. Там заедно с другите аудитори от Държавния съвет той подписа декларация за анулирането на властта на Наполеон. Държавният съвет беше разпуснат.

Два дни по-късно граф Аракчеев записа с правописни грешки в дневника си, като постави датата по стар стил: „31 март 1814 г. в Париж Господарят император Александър I благоволи да произведе граф Аракчеев во фелдмаршал заедно с граф Барклаи. За това беше собственоръчно и заповед написана, но граф Аракчеев това го не прие и помоли Господаря да я утмени.“

Министърът Беньо изпрати при Бейл след разпускането на Държавния съвет един чиновник, който му предложи служба в парижкото интендантство. По време на разговора младият мъж каза с усмивка на Бейл, че трябвало само да бъде сговорчив и да не пречи на колегите си, тогава господин Бейл щял да види, че нямало друга длъжност, която повече да помагала за обогатяване. Бейл рязко се изправи:

— Мене ми стига, че с руския интендантски обоз в Париж са докарали Бурбоните; аз нямам повече работа в Париж.

Усмивката и приветливият поглед изчезнаха от лицето на чиновника. Той побледня и се сбогува панически с Бейл. Бейл се изправи пред огледалото и се огледа.

Готвейки се да отиде в театъра, той бързо се преобличаше и си мислеше:

„Трябва да имам самодоволен вид. Това е най-доброто оръжие. Ще ме мислят за грубиян и избухлив. Не трябва да позволя никой да долови или да успее да прочете мислите ми. Ще стисна зъби и спокойно ще посрещна старостта и бедността. Нищо не може да ме принизи и унижи. Аз вече знам собствената си цена. За да запазя това място, което моята глава е заела в живота (много грозна глава), трябва да не говорят за мене. Струва ми се, че Епикур е казал: «Lathe biosas» («Изживей живота си незабелязано»). Трябва да избягвам дори и най-малка похвала, а за това трябва да си давам вид на самодоволен човек.“

Това му се удаде.

Александър I провеждаше парад на войските в района Верт. За най-малко опущение руските офицери биваха изпращани да си излежат наказанието в английския арест в знак на „мир и братство между народите“. Алексей Петрович Ермолов чува странните думи на руския цар: „Дванадесет години минавах в Европа за нищожество. Да видим сега какво ще кажат.“

Ермолов посочва с ръка на царя кафява маса хусари, които минават в церемониален марш пешком.

— Не мога да позная полка, ваше величество. Никога не ми се е случвало подобно нещо.

Светлосините безизразни очи на Александър пламват от гняв, веждите му се смръщват, но той бързо се овладява и се извръща към Ермолов с най-прелъстителна престорена усмивка. Лорнетът литва под триъгълната шапка с пера и с лека досада, пресилено усмихнат, Александър произнася:

— И аз не мога да позная този полк, Алексей Петрович.

— Това са ахтирците, царю — гъгне стоящият до тях Аракчеев.

— Днес за втори път се шегуваш с мене, Алексей Андреевич — каза Александър на Аракчеев. — Че откога ахтирците имат кафяви наметки и жълти шнурове? Винаги са били сини със сребро.

— Работата, царю, е съвсем друга. По пътя изпокъсаха сините си мундири, сребърните шнурове се изтъркаха, та в някакъв девически манастир награбили от французойките сукнените им раса и си нашили мундири, за да има с какво да стигнат в Париж.

— Юнаци ахтирци! Така да бъде — каза Александър.

Аракчеев повика адютанта си и тихо му заповяда да впише в полковата книга височайшата заповед за определянето на ахтирците „нова униформа вовеки веков“. Хусарят от шести ескадрон, княз Ширханов, който вървеше на десния фланг покрай Александър, отдаде чест с обръщане на глава и с омраза изгледа Аракчеев. Настоятелят на манастира в Грузино не го удостои с поглед.