Анатолий Виноградов
Трите цвята на времето (16)

Десета глава

Ромен Коломб писа на критика Етиен Делеклюз:

Мили Етиен!

Ела при мен днес в новата ми квартира на улица Нотър Дам дьо Грас, №3. Довечера ще бъде у дома братовчед ми Анри Бейл, който се е върнал от Москва. Срещнах го днес след дълги години раздяла и се уговорихме да прекараме вечерта в моята голяма стая. Покани когото искаш. Вино има достатъчно. Има студен дивеч и чудесно сирене. Забелязах, че Анри е станал много по-миролюбив. Очевидно големите и печални преживелици в Русия са го направили такъв. Питаше за твоя приятел Рус. Ако можеш, изпрати веднага някого до нотариуса Делош, за да завари сигурно Рус и го покани у дома. Анри казва, че два пъти му е писал от Москва с молба да помогне на онази малка актриса, с която той едно време живееше в Марсилия. Не помня руското й презиме, името й е Мелани. Ако Рус не може да дойде, моля те, попитай го защо нито веднъж не е отишъл на Новолюксембургска улица въпреки молбите на Бейл, изпратени от Москва със специален куриер. Тази е първата молба, с която се отнесе към мене братовчед ми, когато го видях днес. Той не е намерил кантората на Делош на предишния адрес.

Анри е загубил цялата си някогашна живост. Гледа студено, говори малко, спокойните му движения издават умора. Появила се е една спокойна, неприсъща по-рано нему усмивка. Аз дори не познах веднага Анри. Той стоеше на крайбрежната улица и купуваше книги от сергията на един букинист. Книгите са неговата постоянна страст. Лекомислието и палавостта са го напуснали, но страстта му към книгите е останала. Ела, мили Етиен. Знам, че ще ти бъде интересно да се видиш отново с Анри, когото ти някога заради бурния му и поривист начин на говорене наричаше Водопада.

Твой Ромен Коуюмб

Вечерта Етиен Делеклюз мълком стискаше ръката на Бейл. След няколко минути той отправи въпрос към Ромен Коломб:

— Все пак ми кажи, колко гости по-точно ще дойдат днес у тебе? За това не си ми писал. За съжаление Рус не може да дойде нито днес, нито утре. Той твърди: „Никакви писма от Москва не съм получавал…“ Много ли гости ще дойдат?

— Ще се съберат към пет души…

— Е, добре е. Добре, че не са двадесет! Знаеш ли какво ми разправяше тия дни Келюс, генералът, когото познаваш? Искал да отпразнува рождения си ден и отишъл при Вери в Пале Роял. Вери му казал: „Сигурно ви е известно, генерале, че щом каните у вас десет души, длъжен сте да поканите на вечеря представител на полицията, който ще остане до края.“ Келюс почервенял от яд, свил рамене и излязъл от стаята, звънтейки с шпори и ругаейки: „Нима за това се изложих да ме прострелят осем пъти през войната, за да плюска някаква полицейска измет моите парици и да пречи на гостите ми?“

От Пале Роял Келюс се отправил при господин Фуше или, другояче казано, при дук Отрантски. Хитрият министър на полицията приел незабавно Келюс и в отговор на протеста му разперил ръце: „Нищо не мога да направя, колкото и да ругаете моята капнала от умора полиция. Че какво лошо ще ви стори един цивилен полицейски офицер, който скромно си седи на края на масата?“ Келюс се разпенил. Тогава хитрецът Фуше казва, сякаш го осенило вдъхновение: „Я ми покажете списъка на вашите поканени гости.“ Келюс му подал хартийка с имена, Фуше погледнал списъка и се ухилил. Връщайки листчето на генерала, той с въздишка проронил: „Е, добре, не се налага вие да каните непознати.“ Та кажи, Ромен, и тебе ли не ти се налага да каниш непознати?

— Дявол да го вземе, какво е това остроумие! — отбеляза Бейл. — Дори някак си не ми се иска да го разбирам.

— Не, вие все пак трябва да се помъчите да свикнете с новия Париж, скъпи скитнико — обърна се Делеклюз към Бейл.

— Ще видим, ще видим — каза Бейл. — Мечтая, без да свиквам с Париж, да замина за Милано или Рим. Искам да се занимавам с моята „История на живописта в Италия“.

— Я виж, ти! Значи, „искам да пиша и… сбогом, военни комисарю“? Ами знаете ли вие, че римският режим няма много да ви зарадва? Докато католиците в Испания възстановиха инквизицията и средновековния черковен съд, в Рим папата възстанови ордена на Исуса. И вярвайте ми, извънредно тайната организация на езуитите ще намери начин да премахне от пътя си волнодумец като вас: няма да допишете вашата история на живописта. Освен това ваксинирайте се наново против едра шарка. В цяла Италия поповете са забранили имунизирането. Купете си добър фенер, защото духовенството в Рим не позволява да се осветяват улиците, понеже намира, че това е опасна проява на якобинство и все пак, където и да се притаите, езуитите ще успеят да осветят всяко кътче на вашия мозък с инквизиторския фенер.

— Много по-добре е, когато знаеш от коя страна да чакаш изстрела — отвърна Бейл. — Езуитът, разбира се, е по-опасен от обикновения представител на римската черква. Орденът на Исуса е все пак много добра стопанска организация, но си мисля, че както при глупав монарх не се задържат умни министри, така и днешният папа Пий VII не ще съумее да извлече всичката изгода от дейността на тези черковни нелегални дейци. Не забравяйте, че Лойола е бил войник, монах и фанатик. В днешния век е доста трудно да прокараш път на фанатизма в една среда, която печели пари от военни доставки, от експлоатация на парни машини. Тук може да става дума само за взаимна поддръжка на споразумели се мошеници. Дейността на езуита се насочва към вдовица милионерка, от която да вземе навреме подпис за духовно завещание в полза на черквата, или към оглупял емигрант, който сам не е в състояние да си получи обратно конфискуваните имения. Считам, че конкордатът е голяма грешка. Императорът можеше да не прави никакви постъпки за сближаване с Рим. Но щом това е станало, сега вече е късно да се затварят вратите пред езуитите. В Полша четох книжката на Захоровски „Монита Секрета“^[1]. Това е знаменито произведение от XVII век. Особено интересен е начинът за изповед, който изрежда цяла система от разрешени и допустими грехове. Най-тежките грехове са съмнението в догматите, „умуването“ и неподчинението. Всичко останало се разрешава, стига да се разкаеш навреме и да заплатиш по-голяма или по-малка сума в черковната лавка. Това е то цялото счетоводство на праведността. А пък системата за подчинение на коадюторите^[2], генералите, магистрите и така нататък, една система, при която дисциплината е доведена до удивително съвършенство, система, при която никога не ще познаете във веселия и нехаен събеседник, бил той във военна униформа или в цивилно облекло, един опасен езуитски агент — е съвършена. Изтънчени майстори в интригата, езуитите умело, като на черковен орган удрят струните на женското сърце. Разните култове на сърцето Исусово и други такива префинени еротични образи — поглъщане на тялото на небесния годеник, — всичко това са капани за млади и стари жени, от които се набира армия от екзалтирани агенти, разпространители на католичеството в семейството и в обществото. Когато Волней молил Наполеон да не се свързва с папата, императорът казал: „Народът иска религия.“ Волней отвърнал: „Ами ако народът поиска Бурбоните, вие и тях ли ще му дадете?“ Наполеон ритнал Волней с ботуша в корема, но Волней е бил прав. Помня с какви методи един контрареволюционен абат ме обучаваше в детинството ми. Той много добре беше изучил характера ми и беше разбрал, че лесно не ще може да се справи с мене. Като знаеше моето голямо влечение към математиката, той много добре ръководеше заниманията ми тъкмо по този предмет. Стигнахме до въпроса за успоредните линии в тригонометрията. Тригонометричната линия — символ на функцията — продължава в безкрайност и се връща с обратен знак. Тогава моят абат започна да ми говори за изчезването на успоредността в пространството като за някакво чудо и тайнство: в безкрайността успоредните линии се пресичат, а линията на тангенса се променя, като се върне оттам. Той много хитро се опита тъкмо в тези формулировки да обърка мисълта ми, да вмъкне неочаквана загадка в съзнанието ми и да направи неизбежно прибягването към религията. Той се опитваше да изтъкне, че науката не познава безусловни истини и следователно пределите на нейното влияние са ограничени. Кое е безгранично, кое е истина, кой владее тайната? Само един човек — папата! Истините се пазят само на едно място — в черквата! Не мога да си припомня сега всичките извънредна изтънчени похвати, с които ме тласкаше към тези изводи, формулирани съвсем не примитивно. И макар аз нито за секунда да не изпитах в душата си някакво религиозно чувство, все пак не можех да се освободя от смущението, като човек, който е погледнал в пропаст. Характерна особеност на всички попове, които ме заобикаляха в детинството ми, беше тяхната дива и ехидна радост при всяка вест за успехи на монархическите интервенти…

При тези думи на Бейл вратата шумно се отвори и влязоха двама души, без да прекъсват разговора си: Виктор Жакмон и Маре. Единият — висок, спокоен, с иронична усмивка — Виктор Жакмон; другият — дребничък, с остра брадичка, с бледо, набръчкано лице, с изцъклени зеленикави очи, жестикулиращ вървешком — барон дьо Маре. Като не обръщаха никакво внимание на водения в стаята разговор, двамата новодошли високо се здрависваха, без да прекъсват спора си.

Виктор Жакмон посрещна Бейл много топло. Капитан от инженерните войски, малко известен писател, Жакмон беше един от малцината предани приятели на Бейл.

— Ето на — заговори той на Бейл, — доказвам на Маре един сега вече неопровержим факт, че твоят любим „генерал-император“ в края на краищата излезе куха фигура, играчка на случайността, тресчица върху гребена на вълната. Сега я изхвърлиха на сухо. Маре, вместо да ми отговаря по същество, с истинско баронско величие ме ръси с жлъчта на своето остроумие. Знаеш ли, Анри, само ти можеш в момента да направиш действителна преценка на събитията.

Маре отиде до прозореца, извади бележника си и грижливо записа разхода: „Заплащане на фиакъра и цигари“. После прибра бележника си и с висок креслив като на петел глас занарежда изумителни похвали за Наполеон с такова злобно изражение на лицето, с такова раздразнение и така сериозно, че мъчно можеше да се разбере дали се шегува, или това е негово убеждение.

Бейл го прекъсна с думите:

— Я слушайте, драги бароне. Избрали сте много лошо място за тези възклицания. Ние не раздаваме кръстове и лентички от Почетния легион.

— Аз съм напълно уверен, че военният комисар Бейл ще донесе думите ми за сведение на маршал Дарю, освен ако маршалът не се върне към своето старо занятие — превода на Хораций. По всичко изглежда, тъкмо сега му е времето. Впрочем, кажете, господин военен комисар, вярно ли е, че граф Дарю своевременно е заявил на императора, че неговото отсъствие от армията ще повлече след себе си унищожаването й?

— И още нещо — добави Жакмон към думите на Маре, — кажи, моля ти се, вярно ли е, че твоят прехвален император се страхувал, че немците ще го спипат в плен, щом узнаят за гибелта на армията?

— Да, имаше няколко критични дни. Когато наближавах Кьонигсберг, аз видях един светлинен телеграф в действие. Очевидно немските държави вече бяха научили някои неща през онези дни, когато императорът пътуваше за Париж.

— Жалко, че това не е станало — каза Жакмон. — Е, а ти лично какво ще правиш?

— Много неща не зависят от мене. Моето собствено желание е скромно — искам да си отдъхна, но не в Париж.

— Е да, разбира се, вие сте миланец — намеси се Маре. — Къде другаде ще се дене?! Естествено ще замине за Ломбардия, а после, след почивката, пак ще се настани доста умело.

— Маре днес прилича на плъх, който е успял да ухапе котка за опашката — каза Бейл. — Вредно е така да се разклаща жлъчният мехур.

— Охо! — подхвана Маре последния израз. — Ето ти доброто влияние на суровия климат. Колкото се отнася до мене, аз не съм замразявал жлъчката си с московски лед.

— Жалко, че не бяхте там. Московският огън щеше да разтопи ледената корица на вашия мозък и щеше да ви принуди да цените у събеседника си не злобата, а ло-ги-ка-та — каза Бейл, като натърти последната дума.

— А къде е тук ло-ги-ка-та? — подигра се Маре. — Обявява се нова мобилизация, а военният комисар благоволява да замине за Милано, когато „отечеството е в опасност“.

— Е, всеки си има своя представа за отечеството. Вие знаете моите възгледи за отечеството — каза Бейл и като извади една малка книжка от джоба си, прочете: — „Вселената представлява книга, от която читателят е прочел само първата страница, ако е видял само своята страна.“ Колкото до мене, аз съм прелистил доста страници от тази книга, за да стигна до заключението, че всички са лоши. Придобих опит, който не е без полза.

— Каква е тази глупост?! — възкликна Маре.

— Кога успяхте да купите това нещо? Какво държите — „Космополитът“ на Фуекре или книжката на Байрон, който е взел от него епиграф? — намеси се в разговора Делеклюз.

— Днес сутринта купих тази книжка от една сергия на крайбрежната улица. Това е чудно произведение на един нов поет. Неговото име е Байрон. Книжката е „Странствуванията на Чайлд Харолд“.

— Тя е стара книжка — каза Делеклюз. — Излезе през март миналата година.

— Във всеки случай аз за първи път се запознах с нея — каза Бейл. — Купих я от книжаря само защото бяха се врязали в паметта ми думите „поетът лорд Байрон говори в защита на лондонските разбунтувани работници“. Този израз прочетох във Вилно, където местните полски власти всякак се стараеха да представят в мрачна светлина положението в Англия. Впрочем каква е тази лондонска революция, която е трябвало да потъпкват тридесет хиляди конница и пехота?

— Каква глупост! Работата е много по-проста — каза Жакмон. — И у нас ще се повтори същата история. Парната машина заменя три четвърти от заетата жива работна сила, а оттук — безработица и глад, понеже никой фабрикант не мисли за съдбата на работниците, които трябва да бъдат уволнени. Хлябът сега е поскъпнал, особено в Англия, а на всичко отгоре ние заловихме и доста английски кораби с памук. Та ето ти прости резултати от сложни причини: десетки хиляди от най-бедните англичани се оказаха на улицата. Виждайки, че ги заплашва неизбежен глад, като не размислили добре, те решили, когато търсели причините за своето бедствие, че за всичко са виновни машините и започнали да чупят становете. Господарите повикали войска, а Камарата на лордовете предложила да се прибегне до разстрел и бесилки срещу въстаналите работници. Авторът на книжката, която е в ръцете ви, държал реч през февруари миналата година в Камарата на лордовете. Аз четох неговата реч в защита на работниците. Знаменита реч, макар и да не е лишена от нелепости, каквито обикновено се срещат, когато поет и хуманист започне да говори за политика.

— Аз си представях съвсем друга картина — каза Бейл, — мислех, че в Англия започва деветдесет и трета година.

Докато разговаряха, Коломб наряза на парчета дивечовото месо и печеното, напълни и чашите. Всички захванаха да пият и поздравяваха Бейл с благополучното му завръщане. Маре разказваше анекдоти, заглушавани от дружен смях. На върха на веселието в стаята влезе инженерът от Изерския департамент Крозе. Бейл го посрещна с горещо ръкостискане.

— Надявам се, че вече си ходил у Дарю? — запита го Крозе.

— Не — отговори Бейл.

— Съветвам те да сториш това утре — каза Крозе и като приседна до Бейл, пошепна му на ухото: — Намери предлог да се измъкнеш оттук с мен по-раничко.

— Може би ще ми кажеш причината? — попита Бейл.

— Ще ти кажа, когато излезем, но не сега.