Арне Дал
Мистериозо (8)

8.

Сутринта на втори април Пол Йелм седеше на масата за закуска и гледаше семейството си с други очи. Предишната закуска беше погълнал с устата на пораженец; сега прероден им съобщаваше за настъпилата промяна. Приеха преместването му в града с умерен ентусиазъм.

— Какво чудно има — каза Дане, като го гледаше с онзи поглед, или така му се стори, който преди няколко дни бе приковал към кръвта от мензиса на майка си. — Та нали си героят от „Халунда“.

— Ясно е, че е награда да се откъснеш от това гето — каза Тува и изчезна, преди да се усети да я попита откъде беше научила тази дума.

От него? Нима беше говорил простотии, без да се замисля? Нима съзнанието му беше замъглено и не съзнаваше, че бъдещото поколение има по-добри предпоставки от неговото да общува с чужденци? Да споделя с тях? Да не се страхува от тях?

Надникни в душата си, Йелм.

Душата му се беше оголила за секунда, но само за секунда, докато зарови поглед в купчините работа. При това никой от семейството не подозираше ни най-малко, че той беше на крачка от пропастта. Те виждаха героя, той виждаше трупа.

Беше уплашен, а имаше и нова работа. Може би полицай с имигрантски произход щеше да заеме мястото му във Фития. Може би худингският участък щеше да спечели много от размяната.

Децата изчезнаха; и точно когато възнамеряваше да поговори със Сила, изчезна и тя.

На тръгване за града се почувства по-самотен от всякога. Но и готов. Да се промени.

Може би предчувстваше, че този случай ще бъде по-различен от всичко, с което се беше занимавал досега.

Вдигна вестника и хвърли бърз поглед на водещото заглавие: Двойно убийство на бизнес босове. Италианската мафия в Стокхолм?

Въздъхна тежко и тръгна.

 

 

Хладният бриз леко къдреше водната повърхност. Низ от вълнички прииждаше и се оттегляше, като преместваше от време на време част от малките лодки с по няколко метра. Десетина корабчета кръстосваха напред-назад, подобни на точки с различна големина, в залива Стура Вертан.

— Ужасяваща история — повтори за сетен път мъжът с фуражката. — И двамата. Двама от най-изисканите ни членове. Ако не можеш да се чувстваш на сигурно място дори в собствения си дом, тогава какво? Трябва ли всеки читав човек в днешно време да разчита на фирма за охрана?

Йелм и мъжът разговаряха на един от шестте дълги, паралелни кейове, които се простираха от брега до оградения вълнолом и заедно с него съставляваха пристанището Вигбюхолм. Само малка част от яхтите се намираха във водата до кейовете, но на сушата кипеше усилена подготовка преди сезона. Хора се суетяха наоколо, тежка миризма от епоксидни лакове се носеше от бръмчащи шлайфмашини.

— Значи тук щеше да бъде закотвена яхтата на Бернхард Странд-Юлен? — каза Йелм и посочи надолу към водата.

— Да, и на Дагфелт, ей там на кей номер три. Все още е рано за плаване. Трябва да призная, че бях напълно шокиран сутринта, когато разгърнах вестника.

— Аз също.

— Какви заглавия! Наистина ли сицилианската мафия е тук, за да унищожи целия шведски бизнес? Или, както пишеше в другия вестник, нима Баадер-Майнхоф са възкръснали? Изглежда напълно невероятно. А какво прави полицията?

— Това — каза полицаят и тръгна да влиза.

— Не, нямах предвид да отправям критики — заоправдава се събеседникът му и го последва наперено. — По-скоро се питам как може да реагира полицията срещу подобни сили?

— Така — тросна се пак полицаят.

Влязоха във впечатляващата сграда на „Хамнвеген“. Мъжът го насочи към канцеларията. Седна зад бюрото с мисли в съвсем друга посока. Взе ножче за писма и започна да отваря едно. Йелм се изкашля.

— Извинете ме — стресна се другият и остави настрани ножчето и писмото. — Не се чувствам особено добре.

— Значи ги познавахте лично?

— Само дотолкова, доколкото познавам и останалите членове. Разговаряли сме за яхти, размери на платна, ветрове, прогнози за времето. Такива неща.

— Те познаваха ли се? Общуваха ли в клуба?

— Честно казано — не знам. Доста се различаваха като навигатори, така че, не мисля. Дагфелт плаваше със семейството си: винаги взимаше Нини и децата в „Максин“. Спомням си, че по-голямата му дъщеря, която май е на осемнадесет или деветнадесет, беше започнала да се отегчава. А и синът му, който е по-малък с около две години, също не се забавляваше особено. Нини я хващаше морска болест още на кея. И въпреки това винаги беше усмихната и ентусиазирана. Иска, но не й стиска — казваше обикновено Дагфелт и се смееше. Но все пак държеше цялото семейство да е с него. Навярно тогава наистина имаха време един за друг, макар и доста да се разгорещяваха между островчетата. Такова впечатление оставяха.

Йелм се учуди колко информативни можеха да бъдат разговорите за платна и прогнози за времето.

— А Странд-Юлен? — попита, за да разпали словоохотливостта му.

— Той беше много различен. Прекалено сериозен навигатор. С една от по-малките яхти — „Сван“^[1], която едва се побираше до кея. Винаги с екипаж от професионалисти: двама-трима младежи с най-модерна екипировка, и винаги различни. С лъскави, нови дрехи от най-скъпите марки.

— Винаги различни?

— Имам предвид екипажа. И много добре тренирани. Разбиращи от професията си като тези, които участват в световни състезания, например Обиколката на Уитбред. Но по-млади, разбира се. С добра физика — на плувци. Без изключение.

— В неговия случай много млади, руси и почернели от слънцето? С чисто нова екипировка всеки път?

Мъжът примигна няколко пъти и нещо го накара да сбърчи нос. Вероятно собствената му бъбривост. Не само реакцията му беше прекалено силна. Има и нещо друго, помисли си Йелм. Притисни го.

— Добре — реши да пробва. — Не ме интересува дали Бернхард Странд-Юлен е бил педофил и си е падал по тридесет и пет годишни младоци в… как се казваше, оргия. А дали имате някаква представа къде мога да открия поне част от тях? Бил е над закона. Недосегаем.

— Репутацията му не е недосегаема… За мъртвите или добро, или нищо. Има съпруга…

— Възможно е — упорстваше Йелм — вие самият да не сте участвали като сводник в по-сериозните плавания на Бернхард и Бианка. Но ако не получа малко повече информация, ще се погрижа нещата да бъдат обстойно проучени. Хомосексуална сводническа дейност, вероятно с участието на малолетни, в един от най-изисканите яхтклубове в страната. Да не увъртаме. Слуховете са достатъчни, знаете много добре, господин Линдвикен. Бернхард е мъртъв, дайте ми Бианка. Поне една от Бианките.

Мъжът гризеше кокалчетата на пръстите си. Разговорът получи неприятно бърз обрат. Използвай объркването, мислеше Йелм. Някъде там се усеща вината му. За кратко му се стори, че Линдвикен говори на себе си.

— Десет секунди и ви водя в полицията за истински разпит.

— Но за бога, аз нищо не съм направил! Единствено съм си мълчал за това, което виждам, голяма част от работата ми тук е да не гледам и да не говоря.

— Засега нещата клонят натам, че вие лично, Артур Линдвикен, сте били главното лице зад голяма педофилска група във Вигбюхолм. За колкото повече имена и адреси се сетите в споменатите десет секунди, толкова по-голям шанс имате да се отървете от ужасното подозрение в очите на всеки член на клуба. А да не говорим за очите на съдията. Секундите вече са седем. Пет.

— Чакайте! — извика Артур Линдвикен. — Трябва да взема…

Спъна се и бутна картина от стената. Вдигна я. Завъртя бясно ключалката с код на касата и се озова пред значителен архив. Издърпа папката с буквата „С“. Извади пощенска картичка с безсъмнено величествената статуя на Дионис. Наистина впечатляваща мъжественост. С блед молив беше написано: Странд-Юлен, а с химикалка: Тръгваме. Винаги можеш да позвъниш. 641-12-12. И допълнено в послепис: Ти си най-голямото от трите сърдити козлета^[2].

— Беше я изпуснал тук в офиса. Отговарям за загубените вещи в клуба и ги маркирам, ако си ги искат обратно.

— Намерени вещи в каса… Има ли такива на буквата Д?

— Дагфелт? Не.

— Потърсете.

Линдвикен облещи очи към Йелм.

— Нима не вярвате, че знам какво точно има тук?

Отвори чекмеджето с буквата Д и го наклони към полицая. Беше празно.

Йелм стана и размаха картичката с Дионис.

— Ще я взема. И без това не ви трябва. Но запазете архива. Може да ми послужи отново.

Когато мина покрай прозореца, Артур Линдвикен все още седеше зад бюрото си. Папката от архива се тресеше върху коленете му. За миг се поколеба — дали не се държа прекалено грубо? Не беше свикнал с хора, които не бяха разпитвани многократно от полицията и не знаеха правилата наизуст, както и всички трикове и пътечки за измъкване, кога да мълчат и кога да лъжат.

Вятърът се беше усилил. Малките лодки бяха издухани от залива.

 

 

Все още беше предобед, когато Йелм паркира служебната мазда до игрището за голф „Шевинге“. Учудващо много хора играеха в този делничен предобед в началото на април. Извади мобилния телефон и набра някакъв номер.

— Телефонни справки — каза женски глас.

— Нула-осем-шест-четири-едно-едно-две-едно-две, благодаря.

— Момент — пак телефонистката, която след малко съобщи: — Юрген Линден, „Тимермансгатан“, тридесет и четири.

— Благодаря — отвърна Йелм и записа името и адреса. Отпред постави четворка. Щеше да успее да свърши и това преди оперативката в три.

Остави колата и заизкачва стълбите към клуба. Младо момиче стоеше на рецепцията.

— Здравейте — поздрави то.

— Здравейте — поздрави и Йелм и показа картата си. — Криминална полиция. Става въпрос за двама ваши бивши членове.

— Мисля, че се досещам за кои — каза рецепционистката и кимна леко към сутрешния брой на „Свенска дагбладет“ пред нея. Йелм също кимна.

— Членували са тук, нали?

— Да. Мисля дори, че бяха доста усърдни. Винаги поздравяваха, когато идваха, поспираха се, за да поговорим.

— Знаете ли дали са играли заедно? Виждали ли сте ги някога заедно?

— Не, не бяха от редовните двойки… Не мога веднага да си спомня дали съм ги виждала заедно. Понякога оставаха след тренировка, но в по-голяма група. Подобен род играчи често се събират след играта, за да обсъдят и други теми.

— Какво имате предвид под подобен род играчи?

— Аматьорите.

Йелм направи кратка пауза.

— Вие се състезавате, нали? — попита след това.

— Ммм.

— И не харесвате особено много онези, които идват тук, така де, да се отъркват, да завързват контакти и да се срещат с колеги. Въпреки че сте израснали в Дандерюд, ви е малко трудно да приемете аматьорите, тъй като те са тези, които упорито превръщат спорта в развлечение за богаташи.

— Много психоаналитично — отбеляза момичето.

— Как става? Можеш ли да започнеш да играеш още с идването, или трябва да се регистрираш по някакъв начин?

— Имаме книга за гости, в която всички, които играят, се записват.

— Мога ли да я видя?

— Лактите ви са върху нея. Извинете, идват посетители.

— Почакайте малко — прекъсна я Йелм. — Докато разгледам написаното през последните седмици, можете бързичко, с помощта на този прекрасен компютър, да потърсите кога Дагфелт и Странд-Юлен са станали членове.

— Ще ви обслужа след секунда, извинете ме — каза служителката на двама посивели господа в класически карирани пуловери за голф от агнешка вълна. Йелм подслуша незабелязано разговора им, докато преглеждаше така наречената книга за гости.

— Да, за бога — каза по-старият. — Много нещо ще чуят ушите ни, преди да се уморят. Нали прочете в „Свенскан“?

— Прочетох, боже мой! Трябва ли всеки свестен човек в днешно време да разчита на фирма за охрана? Изискани хора, братко, изискани хора, ти казвам. И Дагфелт, и Странд-Юлен. Познавах ги лично. Смяташ ли, че е дело на комунистите?

— Исусе Христе, откъде да знам. На тези не трябва много-много да се вярва. Дори имат представител в културната редакция на „Свенскан“.

— Нима? Шпионаж? Съсирек точно в сърдечната област? Не върви на добре „майка Свеа“.

— Да, нищо подобно не се е случвало, откакто онзи, как се казваше, комунистът, започна да пише есета на актуални теми.

— Лундстедт.

— Точно той: Арвид Лундстедт. А да не говорим за червения главен редактор, който някой нещастник с криворазбрана толерантност беше допуснал да се настани на писателския трон.

— Брадвата ли имаш предвид? Червената брадва?

— Същия.

Йелм остави господата на не съвсем непредсказуемата им съдба и взе разпечатката от момичето, преди то с усмивка да се обърне към тях. Но ето че пак ги прекъсна.

— Още не съм свършил. Господин Д. е станал член през осемдесет и втора — каза тихо, за да не привлече вниманието на другите двама. — Господин С-Ю. едва през осемдесет и пета. Пазите ли книгите за гости оттогава?

Служителката се извини отново на господата.

— Истинска красавица — чу зад гърба си. — Говорят, че е десета в ранглистата на Европа.

— Може ли да влезем в офиса? — попита Йелм. Влязоха. — Десета в ранглистата на Европа? — повтори учудено.

Тя се усмихна.

— Не, любезните старци ме бъркат с Лота Нюман. Какво са десет години по-малко или повече на тяхната възраст!

— Пазите ли старите книги за гости?

— Да, в архива са. Мога да ги донеса.

— Чудесно. От осемдесет и втора година насам. Трябва да ги взема със себе си. Ще ви ги върна. Налага се да взема и тази. Започнете нова. Когато приключим, ще ги получите обратно. Най-много след няколко дни.

— Не, тази не мога да ви дам. Използваме я в момента.

Въздъхна. Надяваше се да не използва езика на властта.

— Чуйте ме сега. Става въпрос за двойно убийство, което вероятно няма да остане двойно. Скоро цялата ви клиентела ще бъде следствена. Имам правомощия, които ще накарат дори милите старци ей там да заговорят за полицейска държава. Разбрахте ли?

Рецепционистката тръгна към архива. Никога не спираше да се учудва колко близки бяха обикновеният език и този на властта. С малки, но ценни различия. Доста привлекателни, ако се използват от точния човек. И доста ужасни, в противен случай.

Когато излезе, крепейки голям кашон със стари книги за гости, го посрещна изненадващо пролетно слънце. Нямаше никакъв вятър. Екстра време за голф. Или поне така му се стори.

 

 

Единственият знак, че беше на прав път, беше една почти заличена, пожълтяла и написана на ръка стара табела — „Мимиро“ — до звънец, който се мъдреше сред десетина други, на ниска порта, половин стълба надолу, в подземието на „Сталгренд“^[3] в Стария град. Натисна звънеца и през ръждясалата метална решетка на домофона прозвуча суховат глас.

— Да?

— Не знам дали съм на правилното място. Търся Ордена Мимир.

— Тук е Орденът Мимир. Какво желаете?

— От криминална полиция съм. Става въпрос за двама от вашите членове.

— Влезте.

Ключалката избръмча и Йелм отвори малката, стара врата. Трябваше да се наведе, за да влезе. Антрето беше тясно и мрачно, въздухът прашен и влажен. Сграда от Средновековието, която изглежда не беше ремонтирана оттогава. Постоя, докато очите му свикнат с тъмнината. През една врата се появи висок, жилест старец, обвит в странна, светлопурпурна мантия. Протегна ръка към Йелм и ако полицаят не беше прочел за естеството на подобни братства, вероятно щеше да разтърси ръката му така, че да я измъкне от ставата.

— Добър ден — поздрави мъжът. — Аз съм Давид Кльовенйелм, Пазител на Ордена Мимир.

— Пол Йелм — представи се полицаят и пое протегнатата ръка. Както очакваше, ръкостискането беше доста силно, но не точно колкото при масоните, ако сравнението беше уместно.

— Все още не сте разгледали светая светих отвътре — проеча гласът на Давид Кльовенйелм. — А може и да не го направите. Достъпът ви зависи от това, за какво сте дошли.

— Пазител… — каза Йелм. — Това нещо като велик майстор ли е?

— Избягваме подобни старомодни титли, защото тогава орденът ни рискува да се превърне в умалителен вариант на този на Свободните зидари. Знаете ли, между другото, кой е техният велик майстор?

Йелм поклати глава отрицателно.

— Принц Бертил — каза Кльовенйелм.

— Нима е още жив? — учуди се Йелм.

Гласът на Кльовенйелм прозвуча като гръм, който едва след десетото ехо заприлича на смях. Очевидно съществуваше враждебност между ордените.

— Влезте, комисарю.

— Благодаря — каза Йелм, без да се сети да го поправи. Всяка крачка напред беше несъмнено полезна в тази ситуация.

Тръгнаха бавно надолу по дълга криволичеща стълба. По масивните каменни стени се стичаха капки влага, а таванът беше толкова нисък, че върлинестият Кльовенйелм се приведе почти наполовина.

Заобиколиха няколко устойчиви на влагата факли. Накрая стигнаха до миниатюрна стаичка с гербове, пръснати по стените, плътна завеса от кадифе на най-отдалечената стена и огромно бюро от дъб. Върху него бяха поставени два подноса за сирена с пластмасови похлупаци; малки ивички влага ту се образуваха, ту изчезваха върху затъмнената, неясна повърхност. Кльовенйелм вдигна единия от похлупаците и извади малък, супермодерен лаптоп. После се настани зад бюрото.

— Предполагам, че бихте искали да се консултирате с нашия регистър — избоботи старецът. Странният глас на мижавата светлина в горното помещение сега си беше съвсем на място. — Заповядайте, седнете, главни комисарю.

С този темп след четвърт час ще бъда шеф на Националната полиция, помисли си Йелм и седна на столче, точно срещу Пазителя.

— Предположението ви е съвсем вярно, Пазителю — подмаза се. — Касае се за двама членове на ордена ви. И двамата са били убити — в разстояние само на няколко дни.

Кльовенйелм нямаше вид на потресен, по-скоро малко се замисли. Пооправи светлопурпурната мантия около шията си.

— Братята от Ордена Мимир заемат, обикновено, позиции на нива, където насилието е рядко явление. Нима намеквате, че орденът е замесен по някакъв начин?

— Съвсем не. Търсим навсякъде, където е възможно да е имало допирни точки на двете жертви, и то най-вече за да можем да предотвратим бъдещи подобни действия. Членството на двамата в този изключителен орден е една от тези допирни точки.

— Разбирам. Кои са жертвите?

— Пазителят не чете ли ежедневници?

— Вече не толкова често. За да мога да се грижа за ордена целодневно, се пенсионирах не само от работата си, но се оттеглих и от тези страни на външния свят, които намирам за отблъскващи. На определена възраст човек може да си позволи това.

— И в определено финансово положение.

— Естествено — остана невъзмутим Кльовенйелм.

— Колко души членуват в Мимир?

— Шестдесет и трима — отговори Пазителят и поясни: — Много внимателно подбрани. Понастоящем са, всъщност, шестдесет и един — поправи се той.

— Не се съмнявам — съгласи се Йелм. — Познавате ли ги лично?

— Дейността на ордена не е свързана с отделната личност. Занимаваме се с надличностното и отвъдличностното. Освен това по време на ритуалите носим мантии, подобни на тази, с която съм облечен сега, и най-различни маски с образи на скандинавски богове. Рядко виждам лицата. Но ето че прекрачваме забранена зона.

— Най-строго секретна.

— Точно така — не възрази Кльовенйелм. И за секунда не постави под въпрос любопитния избор на думи.

— Питам се нещо — продължи Йелм. — Като пълен лаик… С какво ордените толкова привличат определени обществени групи?

— Бих могъл да идеализирам и да кажа, че сме обединени от желанието да разширим съзнанието, да открием пътища към скритите кътчета на душата, но нямаше да съм напълно искрен. Не мога да си затворя очите пред това, че много от боклука на света, който напуснах, преследва братята от ордена и тук: престижът, чувството да бъдеш избраник, жаждата за надмощие, завързването на контакти, освобождаване от жените и една често изкуствена привързаност към традициите; Орденът Мимир може да се проследи, например, до Йейер в началото на 19-и век, за което деветдесет процента от членовете нямат никаква представа. Ако настоявах за същата чистота и ентусиазъм от братята, както от самия мен, то тогава щях да си стоя тук сам и да си проповядвам. Което, може би, не е лоша идея. — Кльовенйелм въздъхна за миг и си възвърна обичайния гърмящ глас. — И така, как се казваха двамата покойни братя?

— Кюну Дагфелт и Бернхард Странд-Юлен.

Пазителят на Ордена Мимир продължи да щрака с пръсти върху клавиатурата.

— Разбирам — каза провлачено. — Отново прекрачихме леко магическата граница на мълчанието.

— За същата секретност ли става дума?

— Във всеки случай сме на ръба. Оставате ме да помисля за момент.

Давид Кльовенйелм получи време да помисли.

— Не — каза най-сетне. — Съдействието на органите на реда в разследване на убийствата на двама от нашите братя трябва естествено да получи приоритет. Приближете се, Йелм.

Направи го. Следеше екрана през рамото на стареца.

— Както виждате, превъртам имената относително бързо, за да не се изкушите да запомните прекалено много. Понякога пред някое от тях може да се прокрадне малка звездичка. Както пред двете, които споменахте. Ето го Дагфелт, ето го и Странд-Юлен. Виждате ли звездичката? Стои пред още десет. Може да се върнете на мястото си, Йелм.

Полицаят изпълни нареждането. Чувстваше се като ученик. Повишенията в службата очевидно не играеха зад тези стени.

— Звездичката означава, просто казано, че вече не членуват в Ордена Мимир.

— Имате предвид, защото не са платили годишната си вноска.

Залповете от смях отново подразниха тъпанчетата му.

— Това е орден, момчето ми, а не голф клуб. Не, поставил съм звездичките по съвсем други причини. Въпросните мъже предпочетоха да основат подорден на Ордена Мимир, така наречения Орден Шидбладнир^[4]. Може да се каже, че бе замислен като дъщерна фирма, самостоятелен, но винаги под отчет пред пчелата майка. В него имаха намерение да прокарат идеи, които не са намерили отклик в Мимир, което ще рече, в мое лице. Всъщност нямаше никаква борба зад създаването на Шидбладнир, това бих искал да подчертая.

— Никакво шушукане по коридорите?

— Тук няма коридори и никой не шушука. Ако е имало пререкания, са били на по-лична основа, а това, както казах, не ме интересува.

— Спомняте ли си кой или кои са инициаторите на това отцепване?

— Когато ми го съобщиха преди около половин година, бяхме с маски след напрегната церемония. Не знам кой или кои са били начело. Но приех предложението им; така де, да не би да съм директор на поправителен дом. Административно ми се стори напълно приемливо. Междувременно очаквах сведения за напредък или нещо подобно, но и досега не съм ги получил.

— Какво различаваше двата ордена? За какво развитие ставаше дума?

— Не се заблуждавайте, че ще вляза толкова навътре в зоната на мълчанието, господин полицай. Отнася се до детайли в ритуала. Нищо радикално. Желание за доразвиване на определени церемониални аспекти.

— Разбира се, не си правя илюзии, че ще ме снабдите със списък на имената със звездички — каза Йелм, вече драстично понижен по ранг.

Две натискания по клавиатурата, само две, и от втория поднос за сирена се чу скърцане. Пазителят на Ордена Мимир Давид Кльовенйелм го отхлупи и изчака микроскопичният старомоден принтер да разпечата два листа формат А4.

— Предполагам, че със същия такт и внимание, каквито оказахте днес на ордена ни, ще се отнесете и към тези книжа, Йелм. Доста ще се ядосам, ако достигнат до медиите.

— Аз също — успокои го ченгето.

Станаха едновременно и се здрависаха.

— Много съм ви благодарен, Пазителю — каза Йелм и продължи: — Позволете само още един кратък въпрос. С какво всъщност се занимава един орден?

— С какво се занимава? — повтори учуден Кльовенйелм. После се отприщи.

Смехът на талази като че избута Йелм нагоре по стълбите и навън към „Сталгренд“.

 

 

Априлско време, помисли си Йелм, взирайки се през струите дъжд, които се стичаха по прозореца на кафенето. Капризно като съдбата. От време на време някой пресичаше „Вестерлонггатан“ с вдигната яка на палтото или якето, тичайки напразно покрай стената в търсене на подслон под несъществуващи балкони. Дъждът шибаше като с камшик големия прозорец на кафене „Громункен“^[5], а светлината бе забележима само с отсъствието си. Присви очи и се опита да прочете разпечатките от Ордена Мимир. Внезапно проблеснала светкавица остави лилав нюанс и блокира зрението му за миг. Не виждаше нищо.

— Хиляди благодарности, няма що — обърна се на висок глас към небето.

— Заповядайте, моля — каза момичето с бялата престилка и му наля още една чаша кафе. Погледна я изненадан. Различаваше само лилав силует.

Продължи да разучава списъка, когато зрението му се възвърна. Откри домашни адреси и адреси, на които работеха братята от странното отцепническо крило — Ордена Шидбладнир. Два от тях бяха в Стария град — домашен на „Престгатан“ и на местоработата. Минаваше дванадесет, затова избра втория — компютърна фирма на „Йостерлонггатан“. Нямаше време за капризите на дъжда, глътна останалото кафе и се втурна навън по „Вестерлонггатан“ до „Йернториет“; там зави по улицата близнак на предишната. Озовал се на точния адрес, натисна звънеца на фирма Ком-Дата. Муден секретарски глас го покани с неохота да влезе. Изкачи се до втория етаж и прекрачи прага на превърнат в офис петстаен апартамент. Секретарката беше силно гримирана, с коса, вдигната на кок. Струйките вода, потекли от извадената полицейска легитимация, тутакси сбръчкаха добре подредените й книжа.

— Махнете това — ядоса се тя.

— Криминална полиция. Искам да говоря с Аксел Странделиус.

— Директорът е зает в момента. Предполагам, че нямате час за среща.

— Давам ви половин минута да му съобщите, че съм тук. След това ще вляза без покана.

Беше успял по-рано днес. Успя и сега. Една врата се отвори и безупречно облечен мъж, около петдесетте, тип първокласен шеф, безмълвно го привика в кабинета си.

— Полиция, това ми каза Сара — започна той, като се настани удобно зад бюрото си. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Аксел Странделиус? — попита Йелм.

— Да. Същият.

— Членувате ли в орден на име „Шидбладнир“?

Станделиус запази кратко мълчание.

— Навлизаме в забранена зона — добави след малко.

Йелм разпозна изказа.

— Знам правилата. Единствено тайни са ритуалите. Членството само по себе си е официално. Въпреки че споменатият орден все още не е официален… Знаете защо съм тук. Виждам „Дагенс нюхетер“, „Свенска дагбладет“, „Дагенс индустри“. Публикувано е на първите им страници. Това не е игра, нито пък полицейско изнудване, а въпрос на живот и смърт. Вашият живот и вашата смърт. Дагфелт и Странд-Юлен са били част от малката отцепническа група, която преди около половин година се е откъснала от Ордена Мимир. Това означава, че вие самият сте застрашен.

Очевидно Странделиус не беше помислил за това. Буквално се смали на стола.

— Но за бога, Орденът Мимир е един от най-миролюбивите. Нима някой би…

— Най-ясната връзка между двамата мъже, убити през два дни, по еднакъв начин, е този малък Орден Шидбладнир, в който те и още десет души са членували. За мен това е предостатъчно. Търся отговори на два въпроса. Първият: кои са били движещите сили зад отцепничеството? Вторият: кои са били най-върлите му противници?

Странделиус се замисли. Дали защото се занимаваше с компютри, трябваше да структурира и анализира отговорите си, като ги подреди в съответствие със зададените въпроси.

— Първо: Дагфелт и Странд-Юлен действително бяха сред водещите фигури, но идеята беше на Рикард Франсен. Той работи и най-активно за осъществяването й. В ситуацията на Дагфелт и Странд-Юлен беше също и Юханес Норвик. Останалите сметнахме, че идеята е интересна, и я подкрепихме. А относно втория ви въпрос… Тук, за съжаление, не мога да окажа кой знае какво съдействие. Имаше всеобща подмолна вълна на недоволство, която отнесеният Кльовенйелм така и не забеляза. Опасявам се, че пак трябва да спомена името на Франсен. Той, във всеки случай, трябва да знае кои са протестирали най-много. Ако, казвам ако, това е мотивът за убийствата, то Франсен вероятно ще бъде следващата жертва.

— Много добро резюме — каза Йелм и се сбогува.

 

 

Дъждът беше спрял. Силният пролетен вятър гънеше на леки вълнички повърхността на Салтшьо^[6].

Априлско време, помисли си Йелм.

Чакаше на червено до площад „Сьодермалм“ и гледаше през „Слусен“^[7] нагоре към висящата фасада на ресторант „Гондолата“. Тя приличаше по-скоро на метровагон в депо, отколкото на гондола.

Висящите градини на Вавилон, не спираше да рови в мислите си, когато светна зелено.

Зави с маздата по „Хорнсгатан“, подмина наскоро стоварените кашони за офисите, които се извисяваха над близкия тунел, и ето че отново го спря червената светлина.

Висящите градини на Вавилон, пак се сети за тях и пак светна зелено.

Профуча покрай надлеза на „Хорнсгатан“ и църквата „Мария Магдалена“. Пак червено. Под порива на вятъра хората пресичаха на странни диагонали от и към площад „Мария“ с дрехи, веещи се около телата. Двама мъже играеха на петанк на чакълената пътека до кафе „Тиволи“; като че с крайчеца на окото долови как халата засмука една от тежките метални топки и я запрати право върху гърба на кутрето, крачещо до минаваща дама.

В този момент светна зелено. Престрои се в лявата лента, без да може напълно да избегне червената светлина на следващото кръстовище, и зави по „Тимермансгатан“.

Вратата беше с код. Занатиска раздразнено и с налучкване произволни цифри. В продължение на две минути изпробва стотици комбинации. Без резултат. Направи крачка назад и се озова до младо момиче със стърчаща черна коса и кожено яке, което го гледаше подозрително.

— Полиция.

— Така ли разрешавате случаите си? — възмути се девойката.

Дълго зяпа след нея, докато чезнеше надолу към „Мария Престгордсгатан“.

— Да — отговори на себе си Пол Йелм и продължи бясно да натиска цифрите. Най-накрая малкият червен диод светна; чу се слабо щракване. Какъв ден, помисли си и влезе. Откри името на табелата точно до вратата и се отправи към четвъртия етаж.

На отвора за пощата пишеше „Линден“. Натисна звънеца. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири пъти. След четвъртото позвъняване се чу тропот и рус младеж, на около осемнадесет, се показа на вратата. Небрежно провиснал анцуг едва покриваше тялото му, косата беше извита настрани.

— Да не спеше? — попита ченгето и показа картата си. — Ти трябва да си Йорген Линден?

Младежът кимна, като напразно се опитваше да се вгледа в картата, която се клатеше пред очите му.

— Какво има? — учуди се Йорген Линден с пресипнал глас.

— Серийно убийство — отговори Йелм и се шмугна покрай него в апартамента.

— Какво говориш, по дяволите? — ядоса се момчето и го последва, докато тъпчеше блузата си в долнището. На дивана в една от двете стаи на апартамента имаше смачкано одеяло. Отстрани лежеше купчина дрехи с хвърлено най-отгоре кепе, което, доколкото Йелм успя да забележи, беше обърнато наопаки. Обърнато наопаки кепе до дивана. В другата стая леглото беше педантично оправено. Двете страни на една монета, сети се за това клише, като се запъти към прозореца, за да пусне малко свеж въздух от добре поддържания заден двор с млади дръвчета и дървени пейки.

— Един часът е. Винаги ли спиш толкова до късно?

— Късно, късно. Побудувах доста снощи.

— Какво работиш?

Линден сгъна внимателно одеялото и седна на дивана.

— Безработен съм.

— Доста добре се оправяш с помощите за безработни.

— Какво искаш?

— Предполагам, че не си чел днешните вестници?

— Не съм.

— Убит е Бернхард Странд-Юлен.

Въпреки младостта си Йорген Линден изглеждаше най-опитен от всички, с които се беше срещнал днес, що се отнасяше до разговори с полицията. Успя да задържи леко невинното учудено изражение. Възможно бе погледът му малко да се бе прояснил, мозъкът му беше започнал да щрака.

— Кой?

— Не се прави, че не знаеш. Директор Бернхард Странд-Юлен.

— Не, не знам.

Йелм извади картичката с мъжествения Дионис от джоба на дънковото яке и я вдигна.

— Голям, а?

Линден гледаше картичката, без дума да пророни. Йелм продължи:

— Да не би това да е запазената ти марка или нещо такова? Проучване на пазара? В метрото ли ги раздаваш?

Линден все още мълчеше. Гледаше навън през прозореца. Бурята караше ниските купести облаци буквално да препускат. Йелм не се отказваше:

— А какво пише от другата страна? Тръгваме. Винаги можеш да позвъниш. На онзи телефон, не на някой друг. — Йелм посочи безжичния телефон на стената до прозореца. — А, а това какво е? Има още нещо. Малък послепис. Ти си най-голямото от трите сърдити козлета. Както е редно, накрая следват подпис и дата. Мисля, че ако сравним почерка с този на бележките върху телефонната масичка, ще открием доста интересни неща.

Йелм седна на фотьойла срещу Линден.

— Сбори се голямото сърдито козле с трола, набоде го на рогата и го хвърли толкова далече, че тролът изчезна, та се не видя. После се затича към пасбището. Тревата беше толкова вкусна, козлетата така си похапнаха, че едва се прибраха вкъщи. И сигурно още са добре охранени, ако така сладко си пасат.

Йорген Линден все още мълчеше. Йелм продължи:

— Царството на детството. Често я четях на децата си, преди почти десет години. Всяка вечер. Спомням си всяка дума. Какъв е бил този трол — полетял във въздуха и изчезнал завинаги? На бедността? На въздържанието? Още ли броди по планинските пасбища?

Линден затвори очи, без да отвори уста.

— Синът ми е само няколко години по-малък от теб. Тук и сега ли ще ми отговориш, или в полицията: какъв трол прогони големият козел Странд-Юлен?

— Не на бедността, във всеки случай — поде Линден с неохота. — Не желаеше повторения. Не искаше да ни види отново. Мангизите ще ми стигнат за няколко месеца, но не и за по-дълго. За дрога и дума да не става. Чист съм.

— Никакви рейв-партита и екстази? Както нощес?

— Това е нещо различно. Не води до пристрастяване.

— Разбира се, че не — ченгето се облегна назад във фотьойла. — Но ако продължиш да проституираш, скоро ще се нуждаеш от нещо пристрастяващо. Добре, нямам време за това точно сега. Най-важният ми въпрос е: някога правил ли си услуги на директор на име Кюну Дагфелт от Дандерюд?

— Невинаги научаваш имената им…

— Така изглежда — съгласи се Йелм и показа снимка на горд мъж, борещ се да носи петдесетте си години с чест, борба, която само преди няколко дни беше завършила с пълно фиаско. Нищо не разкрива суетата така, както смъртта, помисли си Йелм, убеден, че го беше прочел някъде.

— Не — отговори младежът. — Не го познавам.

— Със стопроцентова сигурност? Порови в паметта си.

— Спомням си ги, вярвай ми. Всичките.

— Цялото стадо от кози… Окей, името и адреса на сводника ти?

— Но…

— При други обстоятелства вероятно бих се опитал да те разкарам от улицата, да те вдигна за врата като коте и да те хвърля вкъщи при родителите ти…

— Трудно би било.

— … сега нещата са малко по-различни. Всичко, което търся, е възможно най-изчерпателна информация за Дагфелт и Странд-Юлен. Затова незабавно ми трябва името на сводника ти.

— Знаеш ли какво ме чака, ако разбере, че съм го издал?

— Няма да го научи от мен, гарантирам ти.

— Юхан Стаке. Не знам дали това е истинското му име, а адрес нямам. Само телефон.

Линден написа номера на една хартийка и я подаде на полицая.

— Последно: Странд-Юлен имаше ли сексуални предпочитания. Трябват ми възможно най-много подробности.

Йорген Линден го гледаше с молба за пощада и се разплака.

Езикът на властта, мина му през главата, без да разбира какво чувства.

Градушка зачука по перваза на прозореца за десет дълги секунди. После спря. Априлско време, помисли си Йелм и силно кихна.

 

 

Часът беше вече два, когато натисна звънеца на къщата в Нокебю. Чу първите петнадесет тона на „Ода на радостта“ да се повтарят три пъти, мразеше глухотата на Бетовен. Беше объркал малко посоката на картата и се бе оплел във вътрешните улици около площад „Брома“, вместо да тръгне направо по „Дротнингхолмсвеген“ до крайбрежната част на моста „Нокебю“. Все още проклинаше лошата си ориентация в южните предградия, застанал на голямата веранда до „Грьонвиксвеген“ в очакване някой да му отвори. Точно зад къщата парцелът се спускаше към Меларен^[8], в най-красивата му част, залива между Шершьон и Нокебю. Вилата не беше от най-помпозните в района, но оправдаваше доста добре мястото си в този западен оазис, върху който априлското слънце беше избрало да пръсне капризните си лъчи.

Най-сетне възрастна дама отвори вратата. Йелм предположи, че е икономката.

— Криминална полиция — каза той, страшно отегчен от поредното повторение. — Търся Рикард Франсен.

— Позадрямал е — уведоми дамата. — За какво става дума?

— Важно е. Ако не ви затруднявам особено много, ще ви помоля да го събудите.

— От вас зависи — продължи загадъчно непознатата.

— Моля?

— Вие трябва да прецените дали ще ме затрудните прекалено много, като ме помолите да го събудя. Навярно вече сте си отговорили на този въпрос и ви се иска да го направя.

Зяпаше я с отворена уста, докато тя го покани с ръка и хитро се усмихна.

— Не ми се връзвайте. Ще си остана учителка по шведски цял живот. Седнете, докато повикам мъжа си.

Изчезна нагоре по стълбите с изненадваща пъргавина. Йелм остана прав в големия вестибюл, повтаряйки си изречението: Ако не ви затруднявам особено много, ще ви помоля да го събудите. Разбира се, че можеше да се изрази по този начин!

Само след няколко минути дамата слезе по стълбите, последвана от доста пълен, възрастен мъж в халат и с чехли. Той протегна ръка.

— Рикард Франсен. Следобедната ми дрямка се състои деветдесет процента в опити да заспя, а в останалите десет се опитвам да се примиря, че не съм успял. Искам да кажа, че не сте ме събудили. Трудно е да свикнеш да бъдеш пенсионер след цял един живот упорита работа. Както предполагам, вече сте забелязали, това се отнася и за съпругата ми.

— Пол Йелм. Криминална полиция.

— Стокхолмската?

— Не, Националната. — Йелм беше забравил, че Франсен по професия беше съдия.

— Да не би да е сформирана специална част?

— Да.

— Досетих се. И съм сигурен, че разбирам защо сте тук. Светкавични мерки.

— Да. Вие самият на какво мнение сте?

— Че е напълно възможно да съм третата жертва. Говорихме за това със съпругата ми преди обяд. Биргита смяташе, че трябва да се обадя на полицията. Аз малко се колебаех. Успях да я убедя, че не е нужно, което невинаги става, повярвайте ми.

— Струва ли ви се, че някой от Ордена Мимир може да е замесен в това?

— Страх ме е да си го помисля, но чета в очите ви, че допускате такава връзка.

Последователността на Франсен позволяваше да следи мисълта му. Йелм реши да говори направо, без да си служи с професионални клишета.

— Имаме важна оперативка в три. Позволявам си да ви помоля да ме последвате в полицията, за да може аз и колегата ми да ви зададем няколко въпроса за Ордена Шидбладнир и да вземем решение за охрана още тази вечер.

Франсен се замисли. После каза:

— Естествено — приликите. Смятате, че пространствената симетрия е свързана с времевата и че третото убийство ще бъде извършено още тази вечер. Две денонощия между всяко. Възможно е да сте прав. Дайте ми само няколко минути.

Запъти се към тоалетната. Без съмнение времето бе виновно за някои проблеми на шведската съдебна система. Йелм реши, че Рикард Франсен е бил много добър съдия.

Биргита Франсен се приближи към посетителя.

— В опасност ли е?

— Не знам. Напълно е възможно. Вкъщи ли сте си тази вечер?

— Рядко излизам.

— А той?

— На гости е у стар колега. Срещат се веднъж в месеца.

Йелм кимна утвърдително.

— До късно ли?

Жената плахо се засмя.

— До доста късно.

— Спалнята ви се намира на горния етаж?

— Не, на по-горния.

— А всекидневната е тук долу?

— Всъщност вече се намирате в нея. Вестибюлът се стеснява в нещо като коридор там вдясно и свършва във всекидневната.

Йелм мина малко вдясно. След миг антрето заприлича на фуния, която се разширяваше към всекидневната. Много оригинален дизайн. Убиецът трябваше да го познава предварително, за да може да се справи. Срещу прозореца, до противоположната стена, стоеше дълъг, ъглов кожен диван. Върна се в коридора. Рикард Франсен чакаше облечен. Изглеждаше доста мотивиран, да не кажем ентусиазиран.

— Добихте ли представа за бъдещото местопрестъпление? — попита той с усмивка.

Прегърна жена си и тръгна пред Йелм към колата, готов за мимолетното, така желано завръщане в съдебната машина. Слънцето не спираше да грее.