Арне Дал
Мистериозо (4)

4.

Комисар Ерик Брюн вероятно беше натиснал едно зелено копче някъде върху бюрото, защото, придружена от бръмчене, една зелена лампа освети табелата с името му на вратата в коридора. Пол Йелм на свой ред натисна бравата на вечно затворената врата и влезе.

Това беше полицията, чието странно географско местонахождение можеше да се определи приблизително така: Фития, пощенски код в Норшборг, община „Бутшюрка“, полицейски участък „Худинге“. Ако човек не желаеше да произнася името „Фития“, поради асоциация с думата за женски полов орган^[1], винаги можеше да каже „Бутшюрка“^[2], където освен църквата се намираха и доста приятни места като Вошта и Грьодинге, или пък Норшборг, родното място на гения на тенис на маса Дж. У Валднер и на популярния отбор по хокей на трева „Балруг“, а защо да не предпочетеше и свързваното със спане предградие Худинге от произношението на шведската дума за възглавница „кудде“. Самият Йелм живееше в къща в Норшборг, през няколко двора от родния дом на Валднер. Въпреки това никога не можеше с точност да каже къде се намираше. Най-малко пък в днешно време.

Мястото, забравено от бога, помисли си фаталистично и влезе в стаята, наричана „Кафявата стая“, с тапети, сменяни веднъж в годината, които винаги ставаха кафяви само след няколко дни; Ерик Брюн редовно освещаваше новите тапети с оставена да гори пура и облаци дим, изпускани от дробовете. Йелм никога не беше ходил у Брюн, в ергенския му апартамент в Ериксберг, мълвите, за който добиваха митични размери, но можеше да си представи как изглеждаха стените там. Той, от своя страна, не пушеше, но от време на време запалваше по цигара, за да не се превръща в роб на добродетелта, както беше казал някакъв мъдрец.

Днес вече беше изпушил шест и знаеше, че ще станат повече. Никотинът го беше позамаял и за пръв път влизането в стаята на Брюн, чиято атмосфера бе определена от здравните служби за нездравословна, не беше съпроводено от спонтанен шок. Един прекалено стриктен служител бе залепил веднъж рисунка на череп и кости на вратата му и Йелм и Ернстсон бяха изгубили три часа от ценното си работно време, за да я изтъркат.

Ерик Брюн не беше сам. Седеше зад претрупаното бюро и пафкаше една огромна руска пура. На дивана до стената с прозорците се бяха разположили двама излъскани господа на възрастта на Йелм, около четиридесетте — но на кого би му хрумнало да нарече него „господин“? На тях им прилягаше от само себе си. Не знаеше кои са, но познаваше строгостта на лицата им.

Да, да, беше го очаквал.

Брюн надигна тромавото си туловище и се запъти да го посрещне; подобно физическо усилие представляваше рядкост. Подаде му ръка за поздрав и се почеса по посивялата си червеникава брада.

— Моите поздравления — каза той, като много ясно подчерта моите. — Изключителен професионализъм. Как се чувстваш? Говори ли със Сила?

— Благодаря — отвърна Йелм с поглед към господата на дивана. — Още не съм я открил. Предполагам, ще го научи от другаде…

Брюн кимна изчакващо и се върна на любимия си стол.

— Както казах, аз и всички в управлението те поздравяваме и подкрепяме… Не отговори на въпроса как се чувстваш…

— Да, прав си — каза Йелм и седна на стола срещу бюрото.

Още едно от продължителните кимвания на Брюн, докато говореше.

— Разбирам — продължи той, смучейки пурата. — Да ти представя Никлас Грундстрьом и Улф Мортенсон от Отдела за вътрешни разследвания. Дали те имат намерение да те поздравят, все още не е ясно.

Тъй като кратката тирада на Брюн прозвуча като сбогуване, двамата господа на дивана се изправиха. Настана моментно колебание, защото комисарят не помръдна от мястото си и продължи да пуши черната пура — какво не биха дали и двамата, за да избегнат тази ситуация на известна несигурност. Йелм благодари на Брюн с видимо равнодушен поглед и получи подобен в отговор. Комисарят дръпна за последно и бавно се надигна.

— Омбудсманът на Отдела за безопасност е решил да не напускам стаята си с пура в ръка — извини се и излезе, обвит от облаци дим.

Смачканият фас продължи да дими с кафяв пушек от пепелника.

Грундстрьом го отмести така, като че отместваше престояла месец кофа с изпражнения, и седна без огромно желание на добре опушения, приличащ на фотьойл работен стол на Брюн. Мортенсон се върна обратно на дивана. Колегата му постави куфарчето си на бюрото и извади очила с почти кръгли стъкла, които внимателно закрепи на носа си. После измъкна голям кафяв плик и вечерен вестник. Премести куфарчето на пода и показа заглавната страница на „Експресен“^[3]. Заглавия с големи букви крещяха: „БРАВО. ГЕРОЯТ ОТ ФИТИЯ. ПОЛИЦАЙ — ГЕРОЙ В ЗАЛОЖНИЧЕСКА ДРАМА.“ Под тях се мъдреше една почти десетгодишна снимка на тогавашния младши полицай Пол Йелм.

— Медиите са разпределили ролите — каза Никлас Грундстрьом с висок, важен глас, сгъна вестника и се вторачи в Йелм. — В днешно време го правят много бързо, нали? Успели са да го публикуват още вечерта. Писалката е по-бърза от мисълта.

— Стара поговорка — обади се Йелм, без да се замисля, и прехапа езика си.

Грундстрьом го гледаше с непроменена физиономия. Наведе се и извади малък магнетофон от куфарчето.

— Надявах се да мога да го избегна — продължи и натисна копчето за начало. — Разпит с криминален инспектор Пол Йелм, проведен от Грундстрьом и Мортенсон в полицейски участък „Худинге“, тридесети март тази година, 17:06 часът.

— Разпит? — повтори Йелм.

— Разпит — потвърди Грундстрьом. — Сам си го избра.

Йелм прехапа още веднъж езика си. Не трябваше да произнася и дума повече. Заваляха въпросите:

— Членуваш ли или членувал ли си в антиимигрантска организация?

— Не — отговори Йелм, като се опита да запази пълно спокойствие.

— Какво е отношението ти към имигрантите?

— Нито добро, нито лошо.

Грундстрьом затършува в големия кафяв плик, измъкна нещо, приличащо на регистър, и зачете:

— Четиридесет и два процента от тези, които си арестувал, откакто работиш в областта, са лица с чужд произход. През последните години процентите са стигнали дори до петдесет и седем.

Йелм се изкашля и старателно се концентрира.

— В цялата община „Бутшюрка“, според последното преброяване, тридесет и два процента от населението е с чужд произход, като двадесет процента от тях са чужди граждани. Тук, на север, в Албю, Фития, Халунда, Норшборг, цифрата е значително по-голяма, над петдесет процента, дори над петдесет и седем. Четиридесет и два процента от залавянията на имигранти показват по-скоро че лицата с шведски произход в района са по-склонни към извършване на престъпления. Във всеки случай цифрите не доказват наличието на расизъм, ако това целите.

Йелм беше много доволен от отговора си, за разлика от Грундстрьом.

— Как, по дяволите, ти хрумна да влезеш и да стреляш по онзи мъж в стил „Мръсният Хари“?

— Онзи мъж, както го наричаш, се казва Дритеро Фракула и произхожда от албанското малцинство в провинция Косово, в Южна Сърбия. Вероятно знаеш за обстановката там. Почти всички косовски албанци от района, хора, които са се интегрирали и са научили шведски, чиито деца ходят в шведски училища, почти всички те ще трябва да напуснат страната. Това не става просто ей така.

— Още по-малко основание да влизаш и да стреляш по него. Спецчастите на Националната полиция са били на път, специалисти, експерти. Защо, дявол да го вземе, трябваше да влизаш там сам?

Йелм не успя да прехапе езика си:

— За да спася живота му, за бога!

 

 

Наближаваше осем вечерта.

Йелм и Брюн седяха в „Кафявата стая“: Брюн във фотьойла си, Йелм полулегнал на дивана. Пред тях на бюрото стоеше голям магнетофон. Слушаха записа. Чу се: За да спася живота му, за бога!

Брюн щеше да глътне пурата. Спря магнетофона с рязко движение.

— Ти — каза той и посочи към Йелм със същия рязък жест — си голям смелчага.

— Идиотско е, знам… — отвърна Йелм от дивана. — Точно толкова, колкото тайно да запишеш разпита на Отдела за вътрешни разследвания.

Брюн вдигна рамене и пусна отново записа. Първо кратка пауза, последвана отново от гласа на Йелм:

— Тези специални части са специалисти в едно-единствено нещо, знаете го толкова добре, колкото и аз: да обезвредят похитителя, без да пострадат заложниците. Обезвреждам: в значението на елиминирам, в значението на убивам.

— Наистина ли смяташ, че ще ти повярваме, че си стрелял, за да го спасиш?

— Вярвайте, в каквото си щете!

Брюн го погледна и поклати строго глава; сега беше ред на Йелм да вдигне рамене.

— Точно това не ни е позволено — продължи Грундстрьом с обичаен глас, който си възвърна след предишните реплики. — Тук сме, за да разграничим правилното от неправилното, да се убедим, че не си извършил служебна грешка, и да се отървеш без порицания. Така се подкопава съдебната система. Ако е необходимо, трябва да те накажем. Тук нашето мнение не важи.

— За протокола — каза Йелм. — Стрелях в осем и четиридесет и седем, спецчастите пристигнаха в девет и тридесет и осем. Нима трябваше да клечим отвън и да чакаме почти час, при отчаян, въоръжен с пушка мъж, изплашени заложници и цял парализиран търговски център?

— Окей, нека за момент да оставим въпроса защо и да разгледаме де факто постъпката ти.

Пауза. Грундстрьом и Мортенсон си размениха местата. Йелм си мислеше що за хора използват израза де факто.

Контролираният глас стана значително по-груб:

— Така. Може да се каже, че досега надничахме от повърхността. Време е да се заемем със същината на проблема.

Брюн спря магнетофона, сбърчи вежди и се обърна искрено изненадан към Йелм:

— Нима твърдиш съвсем сериозно, че тези двамата са прибягнали до хватката „добро ченге — лошо ченге“? И то срещу един опитен в разпитите полицай?

Йелм отново вдигна рамене и усети сънят да се приближава. Проточилият се ден едва ли щеше да стане по-кратък. Когато Мортенсон заговори, гласът му се примеси с думи и образи от всяко кътче на съзнанието. В краткия унес те се бореха за надмощие. После заспа.

— Стъпка по стъпка. Първо: извикал си направо през вратата, без предупреждение; само това е можело да доведе до катастрофа. Второ: твърдял си, че не си въоръжен, въпреки че пистолетът ти е стърчал от колана на панталона; достатъчно е било само да те помоли да се обърнеш, за да стане катастрофата факт. Трето: излъгал си похитителя; ако е знаел малко повече, катастрофата е била неизбежна. Четвърто: когато си стрелял, не си се целил по регламентирано място; можело, е да завърши фатално.

— Как е той? — попита Йелм.

— Какво? — не разбра Мортенсон.

— Как се чувства?

— Кой, по дяволите?

— Дритеро Фракула.

— Какво е това, за бога? Сорт портокал? Трансилвански граф? Концентрирай се върху фактите, да му се не види!

Това са факти. Това са факти.

Паузата беше толкова дълга, че Брюн започна да се върти, чудейки се дали това не е краят. Йелм не можеше да му помогне, спеше дълбоко. Вместо него Грундстрьом се обади на заден план:

— Лежи в хирургията на Худинге под постоянно наблюдение. Състоянието му е стабилно, което не може да се каже за действията ти. Ще продължим утре в единадесет. Благодаря, Йелм.

Последва влачене на столове, спиране на магнетофона, прибиране на документи, затваряне на куфарче и врата. Комисар Ерик Брюн запали черна като въглен, неравно завита пура и се концентрира. Най-сетне частта, която очакваше. Пръв започна Грундстрьом.

— Той е невероятно обигран. Как, мамка му, му позволи да се измъкне така лесно? „Трансилвански граф“. По дяволите, Уфе! Не можем да оставим тази персона да ни се изплъзне. Един „Мръсен Хари“, който пробива системата, без косъм да падне от главата му, и проправя път на стотици, малко или много расисти, в цялата страна.

Продължението се губеше в мъгла. Мортенсон мънкаше нещо, Грундстрьом въздишаше, столове трополяха, врата се отваряше и затваряше. Брюн спря записа и поседя за миг.

Ясният пролетен ден потъна в смразяващата тъмнина около сградата на полицията. Пребори се да стане от стола и закрачи към заспалия Йелм. Преди да дръпне дълбоко и да изпусне пушека направо в лицето му, го погледна и бавно поклати глава.

Няма да мога да го задържа още дълго тук, помисли си и изпусна дима от устата. Така или иначе, ще изчезне.

Йелм се задави и се събуди. Очите му течаха и първото, което видя през завесата от дим, беше комбинация от побелели, червеникави косми и двойна брадичка.

— Десет и половина — каза Брюн, докато приготвяше старото си, протъркано куфарче. — Наспи се утре сутрин. Опитай се да бъдеш ясен и точен. Може би малко повече от днес.

Йелм закрачи тежко към вратата. Обърна се. Брюн му кимна добронамерено. Вместо прегръдка.

 

 

Какво казват обикновено? — мислеше си Йелм, докато отваряше хладилника, за да извади една бира. Хетеросексуалните мъже на средна възраст, с бяла кожа, работещи на пълно работно време, са обществената норма. На нея се базират всички останали общоприети ценности. Здравният стандарт. Друга фраза изплува в съзнанието му: Да бъдеш жена, не е болест. Само отклонение. А да не говорим за хомосексуалност, младост, старост, тъмна кожа, акцент. Така изглеждаше светът му: в рамките на нормалното — всички тези хетеросексуални белокожи полицаи на средна възраст, извън тях — всички останали. Съзерцаваше различните, седнал на дивана — тридесет и шестгодишната съпруга Сесилия и дванадесетгодишната дъщеря Тува. „Общественият враг“ беше оттатък, чуваше се.

— Хайде, татко! — извика Тува. — Ще изпуснеш!

Влезе във всекидневната, цедейки през зъби бирата. Сила наблюдаваше десетилетния му навик с известна неприязън, но бързо се концентрира върху телевизора. Чу се мелодията на „Актуално“^[4]. Беше попаднал в новините. Доста преувеличено, помисли си.

— Заложническа драма се разигра тази сутрин в офиса на Миграционните власти в Халунда, на юг от Стокхолм. Въоръжен мъж нахлу веднага след отварянето и заплаши трима служители с миниатюрна ловна пушка. За щастие всичко приключи благополучно.

За щастие, помисли си и каза:

— Офисът на Миграционните власти в „Бутшюрка“, намиращ се в Халунда.

Жените в семейството го погледнаха и прецениха коментара му всяка посвоему. Тува разсъждаваше така: нима това е най-важното, а Сила си помисли: както винаги изразяваш недоволството си, като търсиш фактическите грешки, чувствата се превръщат в мисли, предчувствията — във факти.

Телефонът иззвъня. Йелм се оригна и отговори.

— Офисът на Миграционните власти в Халунда ли е? — беше Сванте Ернстсон.

— Миниатюрна ловна пушка… — допълни Пол Йелм.

Смях от двете страни, като между колеги. Предимството да говориш, без да те виждат. Необходимото вдетиняване. Различните видове смях. Още по звученето чуваш, че е насочен към определен човек. Същевременно се задълбочава, ако е насочен към самия тебе.

— Как е? — попита Ернстсон най-накрая.

— Горе-долу.

— Почва! — възкликнаха в един глас Сила, Тува и Сванте.

Старият опитен репортер стои на „Томтеберявеген“, загърбил площад „Халунда“. Слънчев пролетен следобед. Гъмжи от народ. Всичко изглежда съвсем нормално. Агитка с шалове на АИК^[5] застава зад ентусиазираната осанка на репортера и прави знаци за победа.

— В осем и двадесет… — започна репортерът.

— Осем и двадесет и осем — поправи го Йелм.

— … мъж от косовско-албански произход влиза в офиса на Миграционните власти в Халунда, въоръжен с ловна пушка. От присъстващите четирима служители взима трима за заложници. Четвъртият успява да се измъкне. Завежда ги на втория етаж и ги поваля на пода. След близо двадесет минути полицай Пол Йелм от полицейски участък „Худинге“ се отправя към…

Направената преди десет години снимка изпълни екрана.

— Откъде се взе това? — възмути се Йелм.

— Какво сладурче — не се сдържа Ернстсон.

— Бяха в болницата — заобяснява Сила, като го гледаше. — Явно не те бяха открили в някой медиен регистър. Нося тази снимка в портфейла си.

— Носиш я?

— Носех я.

— … сградата. Качва се незабелязано по стълбището и успява да влезе в барикадираната стая…

— Барикадирана — повтори Ернстсон в слушалката.

— … и ранява похитителя в дясното рамо. Според тримата присъстващи служители намесата на Йелм е била образцова. За съжаление не успяхме да заснемем коментар на самия Пол Йелм или поне на шефа му в худингския участък — комисар Свен Брюн.

— Добрият стар Свемпа — не спираше Ернстсон отсреща.

Репортерът продължи:

— Брюн посочи, че разследването не е приключило, и се въздържа от коментари. Но вие, Арвид Свенсон, сте били един от заложниците. Разкажете.

Мъж на средна възраст се появи до репортера. Йелм го разпозна. Беше този, който бе притиснал пушката към главата на загубилия съзнание Фракула. Процеди през зъби последната глътка бира.

— Ще ти се обадя — каза на Ернстсон и отиде в тоалетната.

Погледна се в огледалото. Лице като лице. Без особени белези. Прав нос, тесни устни, тъмнорус, късо подстриган, тениска, венчална халка. Нищо повече. Дори не беше започнал да оплешивява. Ранна средна възраст. Две деца на границата на пубертета. Никакви особени белези.

Изобщо никакви белези.

Когато се смееше, гласът му ехтеше съвсем кухо. Горчивият, скучен смях на уволнен полицай с нисък чин.

 

 

Улф Мортенсон започна:

— Двете обилни кръвотечения на тила остават неизяснени.

Пол Йелм го прекъсна:

— Не сте ли разговаряли със заложниците?

— Ние си гледаме нашата работа, а ти — своята. Става ли? Макар и да не е така. Според съдебния лекар нараняванията на главата са причинени от цевта на пушката. Нима си я грабнал от ръцете му и си го ударил по главата?

— Значи не сте говорили със заложниците…

Сега Мортенсон и Грундстрьом седяха един до друг в обикновена, студена, стерилна стая за разпит. Може би бяха предусетили малката маневра на Брюн с магнетофона. Седяха в пълно мълчание и чакаха Йелм да продължи. И той го направи.

— Когато Фракула падна, пушката се озова на пода, съвсем до служителя Арвид Свенсон. Той я вдигна и я притисна към главата на поваления.

— И ти позволи това?

— Бях на пет метра от тях.

— Но позволи на този служител да притисне зареденото оръжие, с освободен спусък, към главата на мъж в безсъзнание.

— Никой не знаеше дали е в безсъзнание, или не, така че служителят Свенсон постъпи съвсем правилно, като му отне оръжието. Макар и да не трябваше да го притиска към главата. Затова и му креснах.

— Но не си помръдна и пръста да го спреш?

— Не. Но той остави пушката след миг.

— След миг… Колко дълъг?

— Толкова, колкото да повърна цялата шибана закуска.

Пауза. Най-сетне Мортенсон каза бавно и злобно:

— По средата на своеволния проект, когато би трябвало да си в очакване на експертиза, си излязъл от форма поради собствените си физиологични нужди. Представи си, че Свенсон беше застрелял похитителя, представи си, че съвсем не беше обезоръжен: какво щеше да стане тогава? Оставил си много висящи конци, без да ги завържеш.

— Малко пресилваш — възмути се Йелм.

— Какво? — продължи Мортенсон.

— Повърнах, защото похитителят беше обезвреден. Защото за първи път в живота си бях ранил човек. Вероятно чувството ви е познато.

— Естествено. Но не в толкова важна и напълно своеволна еднолична акция.

Мортенсон поразрови бумагите си и продължи след малко:

— Това е фактически кратко приложение към вече дългия списък от съмнителни действия. В целостта си изглежда така. Първо: влязъл си сам, въпреки че спецчастите са били на път. Второ: извикал си през вратата, без да предупредиш. Трето: твърдял си, че не си въоръжен, въпреки че пистолетът е стърчал от колана ти. Четвърто: излъгал си похитителя в опитите да го убедиш. Пето: стрелял си по нерегламентирано място. Шесто: не си обезоръжил ранения. Седмо: допуснал си уплашен заложник да употреби насилие и почти да застреля похитителя. Започваш ли да разбираш проблемите, пред които сме изправени?

Грундстрьом се изкашля и взе думата:

— Освен този официален списък има още няколко елемента, които заслужават внимание. Те са еднакво важни и засягат работната политика и дисциплината. Отчасти става въпрос за недоверието към полицейската институция, отчасти — за имигрантите. Заедно проправят път на манталитета на свободната практика, който няма място тук. Не казвам, че си расист, Йелм, но постъпката ти и похвалите в медиите рискуват да легитимират отношения, които се ширят прикрити сред голяма част от колегите. Разбираш ли какво казвам?

— Искате да дадете пример…

— Не искаме. Трябва! Факт е, че си един от най-малко корумпираните полицаи. Разговорлив си, разсъдлив си, дори прекалено. Но задачата ни е ясна: не да се отървем от отделни прогнили служители, това е следствие, а да се погрижим неприятните настроения след полицейските власти да не получат официална санкция. Защото в противен случай, по дяволите, ще заприличаме на полицейска държава. Това се отнася за цялото общество. Бездната дебне вътре в нас. Отраженията на собствените ни неуспехи. Гласът на народа, гласът на простите решения. А кожата на това свободно, сплотено обществено тяло е полицията. Ние сме на повърхността, най-близо до ужаса, най-уязвими от всички. Ако кожата се разпори на точното място, вътрешностите ще изтекат. Разбираш ли какво би предизвикал със свободните си инициативи? Искам наистина да го проумееш.

Йелм гледаше Грундстрьом право в очите. Не знаеше точно какво вижда. Амбиция и кариеризъм в борба с вярност към дълга и искреността, може би. Може би дори истинско безпокойство за настроенията, които, без съмнение, бълбукаха под „униформената“ повърхност. Грундстрьом никога нямаше да бъде просто един от колегите. Ролята му винаги щеше да остане специална, отделна. Мечтаеше да бъде свръх асът на полицейската институция. Едва сега разбра какво величие му бяха изпратили. И защо.

Погледна в масата, като че да я пробие, и каза тихо:

— Всичко, което исках, беше да реша една сложна ситуация възможно най-бързо, най-просто и най-добре.

— Никой не може да действа на своя глава — посочи Грундстрьом и улови погледа му. Опитваше се да звучи човешки. — Всяко действие е част от множество други.

— Знаех, че мога да го спася. Това беше всичко, което исках.

Грундстрьом прикова очи в него.

— Наистина ли? — попита. — Надникни в душата си, Йелм.

Поседяха малко, зяпнали се един друг. В някакво безвремие. Нещо се случи, нещо се промени.

Накрая Грундстрьом стана с въздишка. Мортенсон го последва. Докато първият събираше куфара си, Йелм забеляза колко млад беше всъщност. И все пак бяха връстници.

Мортенсон каза:

— Като начало бих искал да получа картата и оръжието ти. До следващо нареждане си отстранен от длъжност. Разпитът продължава утре. Не сме приключили, Йелм.

Йелм постави картата и оръжието на масата и напусна стаята. Затвори вратата наполовина, „подслушваческо затваряне“, и допря ухо към тесния процеп.

Сякаш чу глас да казва: Пипнахме го.

Или му се беше сторило.

 

 

Стоеше и пикаеше в непрогледната тъмнина, дълго, дълго. Пет късни вечерни бири трябваше да излязат наведнъж. Докато миризмата на урина превземаше тоалетната, контурите в банята започнаха да се различават. Стана достатъчно светло, за да се вижда в непрогледната тъмнина. Преди половин минута беше толкова тъмно, че самата тъмнина чезнеше. Едва когато изтръска последните капки, тя се появи отново.

Пускайки водата, си помисли, че единствената урина, която не миришеше лошо, беше собствената.

Отново застана пред огледалото. Слаба ивица светлина в тъмнината. В същата тъмнина, в която се намираше през цялото време той самият, съзря Грундстрьом, който изрече: Надникни в душата си, Йелм. Изведнъж се появи и Мортенсон: Не сме приключили, Йелм. И Сванте: Чакай, Поле, без глупости. А ето го и Дане, сина, там зад светлата мембрана с ужасения пубертетски поглед, насочен към него. Бавно го измести Фракула: Жертвам се заради тях. И Сила, Сила се побираше и в тъмнината без лице: Как можеш, по дяволите, все още да се отвращаваш от физиологията на женското тяло?

Надникни в душата си, Йелм.

Толкова празна, толкова ужасно празна.

Всичко рухва. Отстранен, уволнен. Дори без социална помощ. Кой би имал нужда от употребен полицай?

Стаята за почивка в участъка, омразата към социалното подпомагане, обидният за имигрантите жаргон. Разбира се, че споделяше всичко това. Беше презирал живеещите на социална помощ, „тънещата в разкош“ измет. Ето че щеше да се превърне в част от нея. Едва се държеше на краката си. Витаеше в една ужасна празнота.

Къде беше полицейското ръководство? Всички го бяха изоставили. Би могъл да ги убие всичките.

Грундстрьом: Защото в противен случай, по дяволите, ще заприличаме на полицейска държава.

Предметите в банята не бяха вече само очертания, бяха добили нормалните си размери. Светлината — извикана от нощта, очите му я бяха извикали. Лицето му също би трябвало да се вижда.

Но не. Все още почиваше в тъмнината.

Силует.

Надникни в душата си, Йелм.