Арне Дал
Мистериозо (31)

31.

Гунар Нюберг се хранеше с тръбичка. Огромни количества супа се стичаха по маркуча, който стърчеше от бинтованото от главата до петите тяло. Виждаха се само очите, а те сияеха от щастие.

— Както току-що съобщих на Нюберг — обърна се лекарят към тримата посетители, — констатирахме, че гърлото, въпреки всичко, напълно ще се възстанови. Куршумът е минал на сантиметър от артерията, разминал се е и с ларинкса по същия начин, но е пронизал горната част на хранопровода, точно под фаринкса. Скоро отново ще може да пее, но ще отнеме доста време, преди да започне да се храни нормално. Освен това лявата ябълчна кост и лявата горна челюст са строшени. Получил е доста силно сътресение на мозъка и рани по лицето. Това за частта от раменете нагоре. Иначе има още четири счупени ребра, фрактура на дясната ръка, както и масивно струпване на по-леки, повърхностни рани по цялото тяло. — Но — добави лекарят, преди да ги остави насаме — той изглежда свеж, въпреки всичко.

Нюберг вече си беше набавил малка черна дъска, върху която можеше да пише съобщения с треперещата лява ръка. Веднага написа: Игор?

Йелм потвърди с глава и каза:

— Александър Брюсов. Идиотското ти хвърляне върху колата разкри цялата връзка между Виктор Х и Ловиседал, доста здрава при това. Брюсов вероятно ще бъде главният свидетел.

Нюберг написа: Но е не нашият човек? С помощта на Чавес и Холм Йелм разгада както драскулките, така и словореда.

— Не е — каза Чавес. — Брюсов не е нашият човек. Нашият човек е един съвсем обикновен шведски банков чиновник на име Йоран Андершон.

Лекото потрепване на бинтовете можеше да се разтълкува като смях.

— Търсим го под дърво и камък — добави Йелм. — Може би ще успееш да се върнеш, преди да го заловим.

Нюберг силно разклати превръзката. Маркучите, които го свързваха с околните машини, се олюляха несигурно. Един апарат изпищя като уплашен. Той написа: Не, мамка му, до няколко дни е ваш. После го изтри и започна ново съобщение. Пропуснете, само тази дума се мъдреше на дъската.

— Да пропуснем, какво? — учуди се Йелм.

— Нима сме пропуснали нещо? — озадачи се и Чавес.

— Аха — обади се Шещин Холм, застанала до краката на бинтования. Приближи се до него, седна на стола и пое ръката му, единственото парче кожа, което се виждаше на белия фон. После взе чист и ясен тон в продължение на десет секунди и започна да пее. В стаята се разнесе алтовият глас от месата на Палестрина „Папа Марцел“.

Нюберг притвори очи. Йелм и Чавес стояха, без да помръднат: бяха объркали глагола пропускам със съществителното меса, които на шведски звучаха почти еднакво.

 

 

Когато се върнаха в полицията, на бюрото на Йелм лежеше съвсем пресен факс. Понеже Хюлтин чакаше в Централата за бойна готовност, той хвърли само бърз поглед на излизане от стаята. Едва в коридора мозъкът му прещрака, виждайки името на изпращача. Комисар Ерик Брюн, полицейски участък „Худинге“. Йелм се върна обратно.

Брюн пишеше:

„Мисля, че е добре да го разбереш, преди да го прочетеш в пресата. Дритеро Фракула се е самоубил нощес в килията в затвора «Хал». Сега семейството му ще остане. Опитай се да се абстрахираш. Ти се справи добре. Сърдечни поздрави, Брюн.“

Нощес, замисли се Йелм, с факса в ръка. Странна нощ.

Гунар Нюберг, обстрелван в Лидингьо, Улф Акселсон, убит в Гьотеборг, Дритеро Фракула, самоубил се в Норшьопинг, и Йоран Андершон, разкрит в Алготсмола. Все бегло свързани помежду си имена.

Колко малка е Швеция, въртеше се в главата му, въпреки че имаше куп други неща, за които да мисли.

Факсът се мъдреше между пръстите му, когато пристигна на оперативката.

Елитният отряд се беше събрал. За пръв път срещаше Хюлтин, откакто се беше върнал от Векшьо.

— Изключително представяне във Векшьо — каза Хюлтин и го погледна внимателно.

Отлична работа, потъна пак в мисли Йелм, за момент му се стори, че е потопен в лайна и стои върху трупа на Дритеро Фракула, за да може да покаже носа си на повърхността. Отърси се от гледката, остави факса и седна.

— Благодаря — отвърна.

— Толкова изключително, че съвсем не обърнах внимание на времето, минало от научаването на името до докладването му.

Похвалите на Хюлтин рядко се разминаваха без упреци. Той продължи спокойно:

— Добре. Очевидно охраната се прехвърли от управителния съвет на Ловиседал през деветдесет и първа към управителния съвет на Сюдбанкен през деветдесета. Дагфелт, Странд-Юлен, Карлбергер, Брандберг и Акселсон са мъртви. Управителният съвет е включвал, за съжаление, още дванадесет души. Осем в Стокхолм, двама в Малмьо, един в Йоребру и един в Халмстад. Гьотеборгчанинът в групата вече е предал богу дух. От дванадесетте сме открили девет и сме им пратили охрана. Един е в чужбина, а двама все още се губят. Добре е, че са от Стокхолм: Ларш-Ерик Хедман и Алф Рубен Винге. Намирането им е главен приоритет. Зеленият СААБ 900 на Йоран Андершон е открит тази сутрин без номера, с изтъркан шаси номер, оказало се, че в този вид стои почти от месец в полицията в Нюнесхамн. Криминалистите се заеха с него, но първият доклад, оправдавайки очакванията, съобщава за липсата на следи. Самият Андершон също е обявен за издирване, последните му снимки са разпратени по всички полицейски участъци и гранични пунктове. Въпросът, обсъждан на по-висша инстанция, е дали да публикуваме снимките и по този начин да приобщим Големия детектив — обществото.

— Мисля, че ще бъде сериозна грешка — даде мнението си Сьодерстет. — Докато не знае, че знаем, ще бъде относително уверен в действията си.

— Безспорно е така — съгласи се Хюлтин. — Само трябва да накарам Мьорнер и компания да го разберат.

— Положи максимални усилия — призова го Сьодерстет. — Имаш доста скрити козове.

Хюлтин го погледна навъсен и продължи:

— Да подредим приоритетите. Първо: да локализираме Хедман и Винге. Второ: проверка на всички потенциални контакти на Андершон в Стокхолм, за да открием къде точно се подвизава от февруари насам. Знаем за магазина за дартс в Стария град, но трябва да има още нещо: Съюз на състезателите по дартс или дявол знае какво. Трето: да попритиснем Лена Лундберг чрез влюбения в инцидентите Вреде. Четвърто: да разпространим снимката на Андершон из подземния свят.

Хюлтин направи пауза и погледна бележките си.

— Ще разпределя задачите така: в отсъствието на Нюберг, Чавес се заема с подземния свят, заедно със стокхолмската полиция. Холм се връща във Векшьо и в компанията на Вреде проверява приятелски кръгове и контакти в столицата. Нурландер ще посети магазина за дартс и Съюза на състезателите, а по-късно с различни помощници ще провери хотели и апартаменти под наем около петнадесети февруари. Йелм и Сьодерстет трябва да намерят Хедман и Винге. Не забравяйте, че цялата полиция е на ваше разположение. И избягвайте, както обикновено, контактите с пресата и разузнаването. Часът е дванадесет на двадесет и девети май. Точно преди два месеца Йоран Андершон започна серията си от убийства. Нека да се погрижим броят на жертвите да остане пет, а случаят да не продължи повече от два месеца.

 

 

Шещин Холм се върна във Векшьо и както Хюлтин заръча, посети Юнас Вреде. Той малко се изнерви, когато я видя да влиза през вратата; вярваше, че греховете му от бездействието в случая Трепльов ще останат само спомен. Но ето че отново трябваше да прекара още ден под сянката на крилете им.

Холм откри доста бързо, че приятелският кръг на Йоран Андершон по принцип се ограничаваше до клуба за дартс. Със сигурност беше звездата в него, но дори и там никой не се похвали, че му е бил приятел. И никой нямаше представа за връзките му в Стокхолм.

Върнаха се при Лена Лундберг, но не посмяха „да я попритиснат“. Беше им ясно, че тя нищо не знаеше.

Контактите със столичния подземен свят не донесоха успех на Хорхе Чавес. Както се очакваше, никой не разпозна физиономията на Йоран Андершон. Струваше му се, че е получил най-шибаната задача.

Така мислеше и Вито Нурландер за своята. В магазина за дартс трябваше да търси Андершон в компютърния регистър. Продавачът се сети за дългите върхове, но нищо повече. Винаги беше поръчвал стрелите си по пощата. В Съюза на състезателите по дартс също не го познаваха, откриха го само в някои местни смоландски списъци, като оглавяваше всичките. Учудиха се, че като че ли никога не се беше състезавал извън Смоланд, макар и няколко пъти да беше побеждавал играчи от националния отбор. Нурландер прекара остатъка от деня с цяла плеяда асистенти от Националната и стокхолмската полиция. Заедно обиколиха всички хотели в града, прегледаха обявите за имоти под наем в броевете на сутрешните вестници и на „Жълти страници“ преди петнадесети февруари и след това. В хотелите нищо не откриха, но някои от наемодателите на апартаментите като че разпознаха в телефонен разговор неясното описание на Йоран Андершон. Оказа се обаче, виждайки снимката му, че всички са сгрешили. Нурландер и екипът му продължаваха упорито да търсят.

Под директната заповед на Хюлтин стокхолмската полиция обиколи работните места и домовете на жертвите и показа снимките на колегите, семействата, съседите. Същото направи и гьотеборгската заради убийството на Улф Акселсон. Никой не беше виждал Йоран Андершон.

Сьодерстет и Йелм се затрудниха в опитите да открият двамата безследно изчезнали членове на управителния съвет на Сюдбанкен от 1990-а.

Арто Сьодерстет посети фирмата на Улф Рубен Винге Урбо Инвест и дома му в Йостермалм. Никой не се бе впечатлил особено от отсъствието му; вероятно поведението му беше такова: да потъва вдън земя за няколко дни и да се появява, като че нищо не се е случило. Разполага с достатъчно финансови средства, за да си позволи подобна екстравагантност, както се беше изразил проницателен служител. Сьодерстет пообиколи и архипелага до впечатляващото местенце за летни забавления на Винге на остров Вермдьо, но откри имота зазимен. Така и не стигна по-далеч.

На Пол Йелм се беше паднал другият изчезнал бивш ръководител, Ларш-Ерик Хедман. Той представлявал Профсъюза на професионалните служители в управлението на Сюдбанкен в годините от 1986-а до 1990-а. По това време бил и главен преговарящ на профсъюза, с амбициите да го оглави; имал семейство, две деца и изискан апартамент във Васастан^[1]. Сега живееше сам в двустаен апартамент в Бандхаген^[2], изхвърлен от профсъюза и от всички управителни съвети. В началото на деветдесетте успял да съчетае тежкия алкохолизъм с работата и накарал всички да си затворят очите, но след безобразно поведение в редица обществени прояви, търпението на колегите му се изчерпало и Хедман се озовал на улицата. Със съдействието на социалните в Бандхаген Йелм откри Хедман на пейка в парка пред „Сюстемет“^[3] и насила го натика в мърлявия апартамент. Там изчака полицаите, получили съмнителното удоволствие да пазят Ларш-Ерик Хедман здрав и читав. Една по дефиниция невъзможна задача.

След като приключи, Йелм се върна в централния офис, сигурен, че разследването отново ще забуксува. Мразеше тази мисъл. Още един безсмислен месец. И едно „замразено“ лято. С неуловимия Йоран Андершон, лутащ се по улиците, въоръжен с невидима стрела за дартс. Седеше в стаята си и блееше през прозореца, когато телефонът звънна и го съживи малко.

— Йелм — отговори той.

— Най-сетне — каза спокоен глас, чийто диалект интуитивно го накара да натисне копчето за запис. Беше смоландски. — Трудно се свързах. Мудна централа. Пол Йелм, героят от „Бутшюрка“. Писаха за теб почти толкова, колкото и за мен тази пролет.

— Йоран Андершон — промълви Йелм.

— Преди дори да си помислиш да се опиташ да проследиш разговора, нека ти разкрия най-добрия метод, за да го избегнеш. Открадни мобилен телефон.

— Извинявай, че го казвам — прекъсна го полицаят не много разумно, — но това, че се обаждаш и се хвалиш, противоречи с представата ни за теб. Разваля психопрофила ти.

— Ако откриете нещо, което не го разваля, обадете ми се — едва се чуваше Йоран Андершон. — Не, не съм се обадил, за да се хваля. Обадих се, за да ти кажа да не припарваш до годеницата ми. Иначе ще трябва още повече да разваля психопрофила и да се разправя и с теб.

— Никога няма да можеш да се разправиш с мен — Йелм изпусна нервите си.

— Защо не? — попита Андершон с нескрит интерес.

— Хелена Брандберг, дъщерята на Енар Брандберг. Можеше да застреляш и нея, без да ти мигне окото, и да вземеш касетката, но предпочете да избягаш и да тикнеш записа в ръцете ни.

— Чрез него ли ме разкрихте? — учуди се Йоран Андершон. — Не е било особено лесно.

— Не беше — каза Йелм. — А ти какво си мислеше?

— Обирджията в трезора, разбира се. Чаках да го откриете и да започнете да ме издирвате. Но когато това не се случи, започнах да действам. После се появи снимката във вестниците. Като че беше жив. За какво беше нужно това?

Защо да не му кажа истината? — завъртя се в главата на Йелм.

— Тайните служби погребаха разследването с оглед на държавната сигурност.

Йоран Андершон се засмя високо. Полицаят беше на ръба да направи същото.

— Мисля, че постъпката им имаше обратен ефект — каза Андершон след миг.

— Сложи край на всичко това и се предай — кротко го прикани Йелм. — Повече от ясно показа недоволството си от поведението на банките в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години. Време е да спреш. Знаеш, че в момента охраняваме всички потенциални жертви.

— Не съвсем… При това не става въпрос за показване на каквото и да било, натрупаните съвпадения вече не говорят за случайност, а за съдба. Границата между двете е толкова неуловима, но прекрачиш ли я, няма връщане назад.

— За какво говориш?

— Не четеш ли вестници? — изненада се Йоран Андершон.

— Не особено често — призна Йелм.

— Аз съм народен герой, за бога! Нима не си разгръщал страниците с писма на читатели? Да имаш махмурлук, без дори да си помирисал купона, не е толкова забавно. Такова е мисленето в Швеция днес. Всички, които имат възможност и влияние, единодушно ни втълпяват, че са ни поканили на купон, за който сега трябва да платим. Що за нелепица? Това, което правя, това е купонът, вихрещият се с обратна сила пир на народа! Прочети реакциите, чуй разговорите на хората по улиците! Така постъпвам аз, може би и ти така трябва да постъпиш. Въпреки че ти си се затворил в една малка стая и си мислиш, че всичко се разиграва в нея. Но хората не спират да говорят. Вижда се кои се страхуват и кои ликуват.

— Не се опитвай да внушаваш, че имаш политическа мисия!

— Бях на един-единствен купон в онези шеметни дни — каза Андершон малко по-спокойно. — В кръчмата „Кълцано и смляно“ във Векшьо на двадесет и трети март деветдесет и първа. Тогава си отпразнувах.

— Не си никакъв революционер — упорстваше Йелм. — Това си го съчинил впоследствие.

— Естествено — отрезви се Андершон, — винаги съм гласувал за десните.

Много странен разговор, помисли си Йелм. Това не беше обсебеният сериен убиец, който седеше и чакаше с часове в празните всекидневни, който стреляше по два пъти в главите на жертвите и после слушаше джаз. Мистерията се пръсна на хиляди парчета, митът на още повече. Мистериозо, помисли си. Може би убийствата по някакъв абсурден начин го бяха изцелили. Или пък просто сега водеше относително разумен разговор с Йоран Андершон такъв, какъвто е през деня, през нощта сигурно напълно се променяше.

Хора, помисли си Йелм и каза:

— Един чисто професионален въпрос. Как влезе в домовете им?

— Ако достатъчно дълго следиш някого, скоро се сдобиваш с ключовете му по един или друг начин — отговори Андершон с безразличие. — После правиш отпечатък в буца глина и сам измайсторяваш ключа. Не е по-трудно, отколкото да шлифоваш стрела за дартс. Научаваш навиците му и го чакаш.

— Отдавна ли преследваш следващата жертва?

Моментно затишие. Йелм се опасяваше, че е затворил.

— Достатъчно дълго — Андершон все пак отговори и продължи: — Но май много се разбъбрихме. Обадих се само за да ти кажа да оставиш годеницата ми на мира. Иначе ще бъда принуден да убия и теб.

Въпросът се въртеше през цялото време в главата му. Коя беше по-добрата тактика: да го зададе сега или да го остави за по-късно? Как щеше да реагира Йоран Андершон? Странният разговор го направи още по-несигурен. Странен заради привидната си нормалност. Накрая реши да попита, макар и да грешеше:

— Ако си се свързал с Лена, сигурно знаеш, че носи в утробата си детето ти? Как ще изглежда неговото бъдеще?

Мъртва тишина.

След десет секунди чу леко щракване и разговорът приключи. Йелм постави слушалката, спря записа, извади лентата и се запъти към Хюлтин.

— Току-що говорих с него — каза той.

Хюлтин вдигна глава от книжата и го зяпна през полукръглите си очила.

— С кого?

— Йоран Андершон — отговори и размаха лентата.

Хюлтин посочи магнетофона с желязна физиономия.

Прослушаха записа. На Йелм му се стори, че на места беше прекалено пасивен, а на други — направо смешен, но като цяло се беше получил дълъг и изненадващ разговор между сериен убиец и полицай.

— Разбирам предпазливостта ти — каза Хюлтин, когато магнетофонът млъкна. — Въпреки че можеше да се пребориш за малко повече подробности. Доколкото преценявам, в целия разговор има три напътстващи момента. Първият: дори и да разтълкуваме тишината в края като незнание за бременността на годеницата му, то е очевидно, че се е свързал с нея. Тя навярно чисто и просто е премълчала този факт. И имайки предвид, че контактът е осъществен много скоро след като бяхте при нея, е възможно да са поддържали връзка и преди това; малко вероятно е да са се видели за пръв път от три месеца и половина точно в деня, след като го разкрихте. Холм трябва сериозно да се заеме с Лена Лундберг в Алготсмола. Знае повече, отколкото е казала. Вторият момент: Андершон отговаря: Не съвсем, когато казваш, че охраняваме всички потенциални жертви. Би могло да се тълкува и като че Алф Рубен Винге е на прицел; единствено него не сме открили. Трябва да положим всички усилия, за да го направим. И третият: когато го питаш отдавна ли преследва следващата жертва, той отговаря: Достатъчно дълго. Нима е готов да продължи още тази нощ? Въпреки че нощес е извършил убийството в Гьотеборг!? Добре, не е много, но достатъчно, за да действаме. Да обобщим: вероятно от Лена Лундберг ще разберем къде се крие Андершон в Стокхолм, следващата жертва май ще бъде Алф Рубен Винге, и то още тази нощ. Аз ще се обадя на Холм, ти — на Сьодерстет за Винге. Вземи мобилния телефон.

Йелм постоя за миг, без да помръдне. Хюлтин наистина беше под пара. Вече се беше нахвърлил на телефона и говореше с Шещин във Векшьо. Почти свърши, когато Йелм посегна към мобилния телефон на бюрото и набра номера на Сьодерстет.

— Арто, Винге е следващият, вероятно тази нощ. Докъде стигна? Къде си, между другото?

— Тук — отвърна Сьодерстет драматично и блъсна вратата. Затвори телефона в ръката си и продължи: — Бях в стаята. Какво открихте?

— Холм тръгва веднага към Лена Лундберг — каза Хюлтин, без изобщо да забележи ефектното влизане. После се обърна към Сьодерстет: — С кого разговаря за Винге?

Сьодерстет веднага улови ритъма:

— Със съпругата му Камила на „Нарвавеген“, с две секретарки във фирмата му Урбо Инвест на „Стурегатан“: Лиса Хегерблад и Вилма Хамар, с двама сътрудници: Юханес Лунд и Вилгот Йоферман, както и с един съсед до зазимената лятна къща на Вермдьо: полковник Микаел Шьолд.

— Колко здраво ги притисна?

— Не особено.

— Остана ли с усещането, че някой крие нещо? Помисли си добре.

— Жена му беше леко огорчена… Всеобщо чувство за дискретност в офиса…

— Добре, знаете ли дали Чавес или Нурландер са се върнали?

— Не са — каза Сьодерстет.

— Тогава се захващаме ние — реши Хюлтин, стана и си облече сакото. — Часът сега е… пет и половина. Възможно е да има някого в Урбо Инвест, ще се обадим по пътя.

— Всеки с колата си. Арто се заема със съпругата, Пол и аз отиваме във фирмата. Ако там няма никого, ще ги търсим другаде. И поддържаме връзка по телефона за всеки резултат, независимо какъв. Както обикновено избягваме радиостанцията. Ще се опитам да открия Виго и Хорхе и чакам Шещин да се обади от Алготсмола. Въпроси?

— Никакво подкрепление? — попита Сьодерстет в коридора.

— Има време — отговори Хюлтин.

На стълбите срещнаха Никлас Грундстрьом от Вътрешни разследвания. Погледът му и този на Йелм се пресякоха. Йелм усети, че просто спря за секунда.

— Стигнал си до върха, а, Йелм? — тихо попита Грундстрьом.

— Или съм затънал до шията — също тихо отговори Йелм.

— Дьос и Гран те очакват — прекъсна ги Хюлтин. — Ето ти двама, които истински се нуждаят от услугите ти.

Грундстрьом ги изпрати с поглед, докато тичаха надолу по стълбите и към колите. После продължи и уволни двамата агенти.

Поеха в една и съща посока към „Йостермалм“, сравнително бързо се промъкваха по единичната лента в натовареното движение в час пик.

— Вилгот Йоферман е в офиса — съобщи Йелм по телефона. — Очаква ни. Другите са си тръгнали. Взех адреса на служителката Вилма Хамар. Живее на „Артелеригатан“. Останалите са от предградията. Да я посетя ли?

— Да — отсече Хюлтин.

Трите коли продължиха заедно до „Хумлегорден“. Точно преди кръстовището на „Стурегатан“ и „Карлавеген“ шефът съобщи:

— Шещин се обади, че е при Лена Лундберг. След малко пак ще се чуем. Никакъв контакт с Хорхе. Вито е в Йосмо, къде изобщо се намира това, и проверява някакъв апартамент. Ще дойде, когато приключи.

Сьодерстет и Йелм завиха вдясно по „Карлавеген“, докато Хюлтин продължи десетина метра по „Стурегатан“. След няколко преки Йелм зави по „Артелеригатан“, а Сьодерстет се насочи към „Карлаплан“ и „Нарвавеген“.

Откри адреса и натисна звънеца, на който пишеше „Хамар“, чу любезен мъжки глас и вратата се отвори. На третия етаж го посрещна стабилен мъж, попреминал средната възраст, който пушеше лула.

— Криминална полиция — каза Йелм и размаха легитимацията си. Мъжът направо се обърка. — Търся Вилма Хамар. Много е важно.

— Влезте — промълви домакинът и извика: — Вилма! Полицията!

Вилма Хамар се появи откъм кухнята, като триеше ръце в една кърпа. Беше ниска и набита, някъде около петдесетте.

— Извинете за безпокойството — каза Йелм задъхано. — Мисля, че знаете за какво съм дошъл. Смятаме, че живота на шефа ви, Алф Рубен Винге, е в опасност. Не сме напълно убедени, че при предишното посещение ни казахте цялата истина за отсъствието му.

Вилма Хамар поклати глава, готова да запази лоялността си на всяка цена.

— Изчезва за по няколко дни в месеца, както казах на колегата ви. Не се бъркам в личния му живот.

— Периодични гуляи, ако питате мен — намеси се мъжът и дръпна от лулата.

— Ролф! — смъмри го Вилма.

— Знаете ли за убийствата на важните особи… — започна Йелм, когато телефонът му звънна.

— Готово — гласът на Сьодерстет в слушалката. — Жена му този път си призна. Беше си пийнала порядъчно. Има любовница, повтарям: има любовница. Но жена му не знае коя е. Все пак прояви интерес да отхапе зърната на гърдите й, ако я открием.

— Благодаря — каза Йелм и затвори.

— Нима твърдите, че… Алф Рубен е… — замънка уплашено Вилма Хамар.

— Следващата жертва, да — допълни Йелм. — Не се опитвайте да го предпазите с някаква криворазбрана лоялност, която по-скоро ще го убие. Знаем, че има любовница. Имате ли представа коя е?

Вилма Хамар се хвана за челото.

— За съжаление разполагам със секунди — спеши я Йелм, за да предотврати фабрикуването на димни завеси.

— Да — отговори тя. — Но не знам коя е. Няколко пъти вдигах телефона, когато се обаждаше. Говори с фински акцент, това е всичко. Но Лиса със сигурност знае повече.

— Секретарката?

Вилма кимна.

— Лиса Хегерблад. Живее в… как беше… Росунда? Имате ли адрес и телефон?

Жената разтвори някакъв телефонен каталог и написа адреса и телефонния номер на залепяща се жълта бележка. Йелм я закрепи за мобилния си.

— Благодаря — каза и тръгна.

Докато слизаше по стълбите, набра номера от бележката. Изчака десет сигнала свободно, преди да затвори. Тогава се обади Хюлтин.

— Намирам се при старши сътрудника Вилгот Йоферман в Урбо Инвест. След лек натиск съобщи малкото име на любовницата и описа външния й вид. Друго не му е известно, гарантирам. Ниска, с пепеляворуса коса, подстригана на черта, и се казва Аня.

— Мога да добавя, че сигурно е финландка или шведка с финландски произход — каза Йелм в слушалката, в която се чу едно „пип“.

— Някой ме търси — забърза Хюлтин. — Нещо спешно?

— Секретарката. Не отговаря.

Хюлтин изчезна.

Йелм седна в колата и зачака притеснен. Сьодерстет се приближи с волвото и спря пред него. Телефоните им звъннаха. И двамата отговориха.

— Окей, конферентна връзка — беше шефът. — Шещин е на линия.

— Ало — обади се Шещин Холм от Алготсмола. — Току-що проведох задълбочен разговор с Лена Лундберг. Вярно е, че през последните три месеца се е срещала с Андершон от време на време. Наистина ме е заблудила. Казал й е, че имал да върши нещо много важно, само това. После щял да се прибере вкъщи и всичко да бъде както преди. Подозрението ви, че не е посмяла да му разкрие за бременността, се оправда.

— Давай по същество — смъмри я Хюлтин.

— Не мога да пропусна някои подробности. Братът на Лена живее в Стокхолм. Последния път, когато им бил на гости, само няколко седмици преди инцидента в банката, разказал по някакъв повод за сестрата на свой колега, която работела в Америка и можела да поддържа апартамента си, без да го дава под наем. Лена се сети за това. Не си спомни името на сестрата, въпреки че брат й го беше споменал, но апартаментът се намирал някъде във Фития; обади се на брат си, за да й каже името: Анна Вилиамсон. Вие сте на ход от тук нататък.

— Браво — похвали я шефът.

— Как е тя? — попита Йелм.

— Току-що започна да навързва нещата. Не се чувства добре.

— До скоро — каза полицаят.

— Пази се — отвърна тя и изчезна.

— Там ли сте? — попита Хюлтин. — Затворете, а аз ще проверя адреса.

Седяха в прегръдката на металния корпус на автомобилите. Телефонът на Йелм звънна. Но не и на Сьодерстет — видя през прозореца. Май не беше Хюлтин.

— Най-сетне — чу Чавес в ухото си. — Откраднаха ми телефона, ако искаш, вярвай. Върна ми го един наркоман. Какво става?

— Действаме — каза Йелм. — Къде си?

— „Сергелс тори“.^[4] Имах шибан ден. Не вярвах, че столичният подземен свят е толкова… голям.

— Затвори, ще ти се обадя след няколко секунди. Хюлтин проверява един адрес в момента. Йоран Андершон.

— Мамка му — изпсува Чавес и затвори.

Последва незабавно позвъняване. Йелм видя Сьодерстет да вдига слушалката като него.

— Ало — беше Хюлтин. — Апартаментът на Анна Вилиамсон се намира на „Фитиявеген“ 11, на четвъртия етаж.

Йелм се изсмя високо.

— Какво има? — подразни се шефът.

— Играта на съвпадения — отговори Йелм и запали колата. — Старият ми полицейски участък е в съседната врата.

Тръгнаха заедно към „Сергелс тори“, откъдето взеха Чавес. Той скочи в маздата на Йелм и бързо научи последните новини.

— Как звучеше? — попита Хорхе, когато стигнаха до шосето за Есинген.

— Неприятно проницателен — отвърна Йелм. — Като че бе изключено да е убиецът.

Опита се да проследи хронологията. Ако следата отговаряше на истината, то Йоран Андершон беше живял в съседство с полицията във Фития, кроейки пъкления си план. Беше излизал и влизал под носа му и навярно често се бяха разминавали през февруари и март. Чудеше се дали апартаментът му се вижда от стария му офис. Андершон беше тръгнал за Дандерюд, за да извърши първото си убийство, точно преди Йелм, на свой ред, да се отправи към Службата за имигранти, за да освободи заложниците. И докато Грундстрьом и Мортенсон въртяха полицая на шиш, убиецът се беше разправил с втората жертва, на „Страндвеген“.

Какво беше казал? Натрупаните съвпадения вече не говорят за случайност, а за съдба. Границата между двете е толкова неуловима, но прекрачиш ли я, няма връщане назад.

На Пол Йелм му се струваше, че приближава границата.

Въпреки че спряха на паркинга на участъка, никой не се сети да потърси съдействието на колегите там.

Влязоха през съседната врата, изкачиха се до четвъртия етаж и се събраха пред апартамента с табелка „Вилиамсон“. В блока беше съвсем тихо. Хюлтин натисна звънеца. Никой не отвори. Не се чу нито звук отвътре. Шефът звънна отново. И пак никаква реакция. Изчакаха няколко минути. После Йелм ритна вратата.

Нахлуха с вдигнати оръжия. Маломерният двустаен беше празен. Спалнята беше опъната, само няколко плюшени играчки се мяркаха до възглавниците. По стените висяха плакати, типични за момичешка стая. Чавес се наведе и погледна под леглото. Издърпа навит дюшек, приличащ на руло, с одеяло за пълнеж. Имаше и куфар, произведен в Русия. В него бяха затворени десетина пачки от по петстотин крони.

Всекидневната изглеждаше точно толкова подредена, колкото и спалнята. Само един от розовеещите плакати беше малко смачкан. По нищо не личеше, че някой бе живял тук повече от три месеца, беше толкова чисто. На плота в кухнята лежеше измита тенджера. Дъното й беше влажно. Кухненската маса беше с чекмедже. Хюлтин го издърпа.

Първото, което видяха, беше връзка различни ключове, макар и всичките да бяха гладки, без зъбци и вдлъбнатини, готови да бъдат оформени. В чекмеджето намериха и една кутия. Надписана на кирилица. Хюлтин нахлузи гумените ръкавици и я отвори. Деветмилиметрови патрони от Казахстан бяха подредени в дълги редици; не липсваха дори половината.

Под нея откриха списък, написан на машина, със седемнадесет имена. Хюлтин го вдигна внимателно и се подсмихна доволно. Кюну Дагфелт, отметка, Бернхард Странд-Юлен, отметка, Нилс-Емил Карлбергер, отметка, Енар Брандберг, отметка, Улф Акселсон, отметка. Последната отметка стоеше пред името на Алф Рубен Винге.

Йелм влезе във всекидневната. Повдигна смачкания плакат на стената. Зад него се криеше мишена за дартс. Но стрелите ги нямаше.

Претърсиха гардеробите и бюрото. Не откриха други следи от тримесечния престой на Йоран Андершон. Навит дюшек, руски куфар с пачки по петстотин крони, влажна тенджера, връзка гладки ключове, кутия патрони от Казахстан, мишена за дартс и списък с мъртъвци. Иначе по нищо не личеше да е живял тук.

Йелм посети бившите колеги стена до стена и им нареди да отцепят апартамента, да сложат нощна охрана и да изготвят техническа експертиза. Лятното слънце навън ги огря и само хладният полъх им напомни, че е вечер. Беше почти осем. Оставаше им само да започнат отначало.

Йелм и Чавес позвъниха отново на секретарката Лиса Хегерблад, този път тя отговори. Прозвуча резервирано при въпроса на Йелм за отсъствието на Винге. Не успя да й каже колко е важно, преди тя да затвори. Въздъхнаха и поеха за Росунда, за да говорят лице в лице с нея.

Хюлтин и Сьодерстет се отправиха към Стура Есинген, където младият сътрудник на Винге, Юханес Лунд, живееше в прилична къща с прилична гледка към Меларен. Само телефонният секретар отговори на позвъняванията им. Не оставиха съобщение.

Тъй като Стура Есинген се намираше значително по-близо от Росунда, Хюлтин и Сьодерстет първи стигнаха до целта си. Мъж в гащеризон ходеше нагоре-надолу по стръмната тревна площ на градината и косеше усърдно с търкалящ се уред, който приличаше на не много подходяща за целта косачка. Под яката на гащеризона се подаваха бяла яка на риза и черен възел на вратовръзка.

— Кого виждам — възкликна той, когато съгледа Сьодерстет. Спря с косенето и изключи машината. — Не сте останали много доволен…

— Защо не вдигате телефона? — попита строго Хюлтин.

— Стационарната линия е само за обикновените разговори; приема ги директно телефонният секретар. Тук — каза и се потупа по джоба с мобилния телефон — постъпват важните. — Вероятно възприе секундното им мълчание за неразбиране, защото поясни: — Позвъняванията от група Б се трупат и прослушват от жена ми, а от група А идват директно тук.

Така си е, помисли Сьодерстет и промълви:

— Погледнете небето. — Юханес Лунд погледна нагоре. — Часът е осем и половина и слънцето все още грее. След няколко часа то ще изчезне. А с него ще изчезне и Алф Рубен Винге. Разбирате ли? След няколко часа шефът ви ще бъде убит от серийния убиец, пратил в отвъдното петима многоуважавани съграждани от вашата черга.

Юханес Лунд ги гледаше изненадано.

— Убийствата на големите клечки? — попита. — О, по дяволите. Винаги съм го смятал за голяма мижитурка. Това… го издига в очите ми.

— Разкажете всичко, което знаете, за периодите му на зачезване — заповяда Хюлтин.

— Както ви казах и по-рано, не знам нищо — започна Лунд и замислено се вторачи в небето над Есинген. — Винаги се е държал студено с мен. Знае, че си върша работата много по-добре от него и печеля много повече пари за фирмата, отколкото той самият. Нужен съм му, но ме мрази. Никога не би ми се доверил за нещо лично.

— Има ли по-близки приятели, с които би го направил? — попита Хюлтин.

Юханес Лунд се засмя.

— За бога, хора! Та ние сме бизнесмени!

— Никога ли не сте срещали дребна руса финландка, подстригана на черта, която отговаря на името Аня? — намеси се Сьодерстет.

— Никога — каза Лунд и го погледна право в очите. — Съжалявам.

Мобилният на Хюлтин иззвъня. Беше Чавес.

— Стигнахме до дома на Лиса Хегерблад на „Росундавеген“. Нещо за нас, преди да влезем?

— Нищо — отвърна Хюлтин. — За жалост.

— Добре — каза Чавес, прекъсна разговора и прибра телефона в джоба на якето.

Натиснаха звънеца на вратата в Росунда. Красива руса жена, наближаваща средна възраст — човек би могъл и така да се изрази, ако не звучеше толкова ужасно, за миг се отнесе в мисли Йелм, — отвори вратата и се притесни.

— Полиция, доколкото разбирам? — каза Лиса Хегерблад. — Мислех, че вече съм…

— Разполагаме с много малко време — прекъсна я Йелм и се промъкна през вратата. Дори не си даде сметка дали се извини, че въобще не се представи.

Апартаментът на Лиса Хегерблад беше просторен: три големи стаи с високи тавани. Обзавеждането беше от най-модерното в края на осемдесетте: черно-бяло, стоманени орнаменти, наклонени ъгли, асиметричност, леко чувство за студенина. Като че времето беше застинало след годините на разкош.

— Вие сте личен секретар на Алф Рубен Винге — започна Навес. — Естествено, че знаете много повече, отколкото разказахте. Напълно разбираме, че не бихте могли да разкриете всичко пред останалите в офиса. Но сега животът на директор Винге е заложен на карта, казвам ви го съвсем директно. След няколко часа ще бъде убит.

— О! — възкликна секретарката. Вероятно това беше начинът й да изрази дълбокия си потрес. — Но побелялото ченге не каза нищо такова.

— Побелялото ченге не знаеше за това тогава — поясни Чавес, — но това с черната коса го знае сега. Нещата загрубяха — не можа да се сдържи да не добави.

— Хайде — подкани я Йелм. — Говори с фински акцент, казва се Аня, с руса коса на черта; с нея Алф Рубен Винге свива любовно гнездо няколко дни в месеца. Коя е тя?

— Не знам — отговори Лиса Хегерблад. — Всичко, което казвате, е вярно. Често вдигам телефона, когато звъни, но незабавно я свързвам с Алф Рубен. Дори не съм й насрочвала среща с него, иначе това е мое задължение. Говорихте ли с Юханес?

— Юханес Лунд от Есинген? Той не знае нищо — отговори Чавес.

Лиса Хегерблад се засмя.

— Ясно, ясно — каза тя. — Тъй като предпочитам Алф Рубен за шеф пред Юханес, най-добре е да ви разкажа. Алф Рубен Винге и Юханес Лунд са като баща и син. Вече го е избрал за наследник и му е завещал фирмата. Ако Алф Рубен умре, Юханес ще заеме поста му и тогава вероятно всички ще си тръгнем за сметка на по-свежи сили.

— Знаете ли дали Лунд някога е срещал Аня?

— Убедена съм. Често са на бизнес вечери с придружителка, различна от законната им съпруга.

Чавес мигом се обади на Хюлтин.

— Слушам? — отговори шефът.

— Къде сте? — попита латиноамериканецът.

— Връщаме се при съпругата на „Нарвавеген“, за да я поразпитаме за приятелите. Точно сега сме в… — в слушалката се разнесе пращене — … тунела под Фредхел. Чуваш ли ме?

— Слабо. Обърнете възможно най-бързо и се върнете при Лунд. Той ще наследи Урбо Инвест, повтарям: Юханес Лунд ще наследи Урбо Инвест, ако Алф Рубен Винге умре. Има причина да мълчи за Аня. Най-вероятно знае коя е.

— Добре — изпращя гласът на Хюлтин. — Мисля, че горе-долу разбрах. Връщаме се в Стура Есинген.

Хюлтин затвори точно когато колата излезе от тунела. Потърси Сьодерстет по радиостанцията, караше няколко коли зад него. Обърнаха, минаха отново през тунела и излязоха на моста „Фредхел“ към Лила Есинген. Няколко смелчаци се къпеха до скалите в залива, където залязващото слънце оцветяваше вълните в червено.

Красотата на Меларен се изплъзна под носа им. Въпреки че преди няколко минути бяха излезли от тунела, имаха чувството, че все още са в него. В края му мъждукаше светлина, наречена Йоран Андершон, която се закриваше от друга — Юханес Лунд. В колата си Сьодерстет се опитваше с всички сили да следва бясно шофиращия Хюлтин.

Лунд седеше в хамака до водата и пушеше. Гащеризонът висеше на края на хамака, който леко се полюшваше, докато кълбетата дим спокойно се виеха над него.

Хюлтин сграбчи хамака и го откъсна в единия край. Юханес Лунд се озова на тревата със зелени петна по лактите на бялата риза. Когато видя полицаите, не обели и дума, само стана. Сега погледът му беше различен. Беше готов да брани наследството си със зъби и нокти.

— Да побързаме — Хюлтин остана равнодушен. — Аня?

— Както вече ви казах, не знам…

— Ако Винге умре, ще те обвиня в съучастничество — премина на „ти“ Хюлтин. — Това е и последната ти възможност да говориш. После ще те арестуваме и ще те откараме в полицията.

— Нямате никакъв шанс да ми повдигнете обвинение — остана спокоен Лунд. Огледа озеленените си лакти. — Нямам представа коя е тази Аня. И ако все пак съм я виждал, то никой не ми я е представил.

— Сигурен ли си, че искаш усложнения? — запита хладно Хюлтин.

— Защо не? — нахалстваше Лунд. — Отведете ме в полицията, хайде. Ще ме пуснете след час. А дотогава почитаемият Алф Рубен Винге ще умре. Аз нямам нищо общо.

— Не ме разбра — каза Хюлтин и с неочаквано движение разби с челото си дясната му вежда. — Да те откараме в полицията, е лесно. Трудното едва сега започва.

Юханес Лунд се втренчи с изненада в окървавената си длан, с която докосна главата си.

— Господи — простена той. — Жена ми и децата гледат през прозореца.

— Ще им разиграем истинско шоу, ако не изплюеш на секундата цялото име на Аня.

— Мислех, че полицейското насилие го има само във вестниците — каза Лунд и получи още едно доказателство, че греши.

Лежеше превит на земята и дишаше тежко.

Хюлтин се наведе над него и заговори спокойно:

— Рискуваме прекалено, ако пипаме с копринените ръкавици. В близките часове имаме шанс да заловим най-опасния сериен убиец в Швеция от десетилетия. Иначе ще се измъкне от клопката. Днес открихме кого възнамерява да убие. Утре няма да ни се удаде такава възможност. И както се досещаш, нямам намерение да позволя на кариеристичните ти планове да спасят този нещастник. Разбирам, че го възприемаш като дошло от небето средство, което ще ти помогне да застанеш начело на Урбо Инвест. Дори и това ми е ясно. Но ако не изпееш всичко, което знаеш за Аня, здравата ще си изпатиш. Нещата са толкова прости.

— Има финландска фамилия — пръхтеше Лунд. — Паркила, Парика, Парлийка. Нещо такова. Живее в Сьодермалм. Това е всичко, което знам.

— Нейният дом ли е любовното гнездо?

— Нямам и най-малка представа, кълна се!

— Никакви групови сексоргии, в които да сте участвали ти и твоите случайни познати? — попита Хюлтин.

— За бога! — стенеше Лунд.

— Проститутка ли е? Компаньонка?

— Не. Не мисля. Не прилича на такава. Съвсем друг тип е. Малко срамежлива.

— Благодаря за отзивчивостта ви — Хюлтин премина отново на „вие“ и стана. — Ако се окаже, че по един или друг начин сте ни излъгали или сте премълчали нещо, ще се върнем обратно, за да поразкрасим разговора. Нещо да допълните или да промените в казаното?

— Дано адът за ченгета да е достатъчно голям, за да побере вас двамата.

— Претъпкан е — отвърна Хюлтин и се отдалечи. — Паркила, Парика, Парлийка — обърна се към Сьодерстет, докато вървяха към колите. — Кое е най-вероятното?

— Паркила и Парика са имена — поясни Сьодерстет. — Парлийка, едва ли.

— Провери Аня Паркила и Аня Парика в Сьодермалм — нареди шефът. — А после и всички останали с тези фамилии в цялата Стокхолмска област.

Сьодерстет набра справки. На „Бундегатан“ в Сьодермалм живееше Аня Парика. Аня Паркила не съществуваше. Откри още шестима с фамилия Парика на прилично разстояние: трима в района с телефонен код 08, двама с 018 и един с 0175. Сьодерстет направо драскаше в бележника си.

— На кое населено място отговаря код нула сто седемдесет и пет?

— Халставик-Римбо — отговори операторът и му даде последния от гореизброените адреси в Римбо.

— Благодаря — Сьодерстет затвори и набра номера на Аня Парика от улица „Бундегатан“. Никой не вдигна.

— Аня Парика — обърна се ченгето към шефа си, който го чакаше вън от колата. — „Бундегатан“ петдесет и три. Не отговаря.

— Ще отида там — реши Хюлтин и скочи в колата. — Колко са всичките? — извика през отворения прозорец, докато излизаше на заден ход от двора на Юханес Лунд.

— Шестима Парика. Трима в Стокхолм и областта, двама в Упсала и един в Халставик-Римбо.

— Провери дали стокхолмчаните са роднини. Чавес и Йелм да проверят останалите. И без това вече се намират на север.

        Сьодерстет се свърза с Чавес:

— Казва се Аня Парика: П-а-р-и-к-а. Живее в Сьодермалм. Вероятно се е преселила. Хюлтин е на път. Вие къде сте?

— Чакаме до стадиона. Гризачите^[5] биха синьо-белите^[6], колкото и да е странно. Стотици футболни хулигани, плачещи за белезници, се точат покрай колата.

Сьодерстет им продиктува номерата с 018 и 0175.

— Проверете дали са роднини на Аня. В най-лошия случай трябва да се завлечете там.

— Къде се намира това нула сто седемдесет и пет?

— Римбо — отговори Сьодерстет. — Имам адресите. Обадете се, ако се заинатят да ви ги кажат.

Сьодерстет затвори и започна да проверява трите номера с код 08. Двата бяха в Шерхолмен^[7]. Толкова по-добре, намираше се съвсем близо, но третият беше в Хеселбю.

Тези в Шерхолмен се оказаха братя, преместили се наскоро от Тамерфорш, и не познаваха никаква Аня Парика.

— Освен лелята на баща ни в Йостерботен^[8] — каза единият от братята на фински. — Тя е на деветдесет и три, глуха, сляпа и дяволски свежа. Може би търсите нея.

Сьодерстет прекъсна разговора и позвъни в Хеселбю. Ирен Парика от Хеселбю Виластад^[9] се оказа по-голямата сестра на Аня.

— На колко години е тя? — попита Сьодерстет на шведски.

— Двадесет — отвърна Ирен Парика. — Учи икономика в университета. Боже, да не й се е случило нещо?

Защо питаш мен, намери сили за черен хумор финландецът.

— Още не, но е в опасност. Изключително важно е да открием къде се намира. Знаете ли за някакъв по-възрастен любовник?

— Разликата ни е петнадесет години. Не общуваме особено често. Не знам нищо за интимния й живот. Освен, че понякога е доста хаотичен.

— Сещате ли се за някое място, където се среща с любовника си?

— Любовник, та любовник! Що за тъпа дума!

— Успокойте се и помислете.

— Единственото, за което ми идва наум, е гарсониерата в Сьодермалм.

— Имате ли други братя и сестри, родителите ви живи ли са, в Швеция ли живеят?

— По-големият ми брат почина, преди Аня да се роди. Но мама и татко са живи, въпреки че са леко склерозирали. Живеят в Римбо.

Сьодерстет й даде номера на мобилния си, благодари й и усети как времето изтича между пръстите. Римбо беше на повече от петдесет километра от Стокхолм. Обади се на Чавес:

— Как е?

— Ударихме на камък, що се отнася до Упсала. Първият номер не отговори. Вторият ни натресе на някакъв изкуфял дядка, Арнор Парика, който не спря да дърдори несвързано. Исландски имигрант във Финландия, който се сдобил с финландска фамилия и сетне имигрирал в Швеция. Не престана да упорства, че бил бащата на Аня. След дълъг и объркан разговор се оказа, че бил кастриран от руснаците в Зимната война^[10]. Ще звънна в Римбо.

— Добре, защото това са родителите на Аня. Сигурно ще се наложи да ги посетите.

— Мамка му — изпсува Чавес. — Времето лети.

— И ние с него — добави Сьодерстет.

Седеше в Стура Есинген и гледаше как светлината напълно изчезна, а с нея и идеите. Нямаше какво да прави. Бездействаше с ръце на кормилото. Имаше чувството, че е замръзнал. Времето течеше, без да може да го задържи.

Часът беше девет вечерта на двадесет и девети май; най-вероятно Йоран Андершон вече седеше някъде и чакаше Алф Рубен Винге.

Мобилният му звънна.

Сьодерстет усети как ставите му прещракаха, когато го доближи до ухото си. Хюлтин:

— Апартаментът на Аня на „Бундегатан“ е празен. Разбих ключалката. Никаква следа. Съседите не знаят нищо. Вито е тук. Открихме тефтер с адреси. Винге не е сред тях, макар и да са доста: най-вече на приятели от университета, така изглежда. Започваме да им звъним. Нещо за Йелм и Чавес?

— Нищо — беше всичко, което Сьодерстет успя да промълви. Ужасното безсилие се разля за последен път по вените му, преди да застине.

Отново телефонът.

Когато най-сетне се застави да отговори, чу гласа на Чавес.

— Нямахме късмет с родителите в Римбо.

И това беше всичко. Разбра, че застоят е всеобщ.

Йоран Андершон беше на път да им се изплъзне.

Ускореното до максимум темпо се забавяше. Отровата на безсилието се разливаше в телата им. Недоволството беше разбираемо.

Телефонът. Сьодерстет едва успя да отговори.

— Ало — дискретен женски глас. — Обажда се Ирен. Ирен Парика. Сестрата на Аня.

Буцата лед спря да скърца в тялото му. Полицаят съзря мощното пролетно течение на реките малко по-нагоре…

— Да? — отговори в очакване Арто Сьодерстет.

— Мисля, че се сетих нещо — Ирен Парика протакаше. — Може би е без значение.

Сьодерстет чакаше. Реката прииждаше.

— Мама и татко имат вила с градинка, в която, струва ми се, Аня понякога ходи. На върха на Тантулунден^[11].

Ето че реката придойде, преля коритото, разтопи леда, заля града и страната, и завъртя ключа на нажежения автомобил.

— Имате ли точен адрес? — попита, докато си проправяше път към шосето.

— Не, за съжаление. Мисля, че мястото се казва Сьодра Тантулунден. Друго не знам.

Сьодерстет беше благодарен, стори му се искрена, наистина искрена, и се обади на Хюлтин.

— Мисля, че го спипахме — запази спокойствие. — Вила в Танту. Район Сьодра Тантулунден. На родителите.

Мълчание. Ледът се топи. Топи се в целия град.

— Тръгни към Кметството — забави се Хюлтин.

Без ни най-малка представа защо, Сьодерстет подкара към Кметството. Градът пустееше. Когато се заспуска по „Хантверкаргатан“, Хюлтин пак позвъня:

— Чуват ли ме всички — почти викаше. — Набелязали сме вила в Танту. Сборен пункт края на „Лигнагатан“, последната пресечка от „Хорнсгатан“ надолу към Хорнстул. Ще атакуваме сами. Всички да се отправят натам незабавно. Без Арто. Ще ти се обадя след секунда.

Маздата пред Росунда за миг се отърси от летаргията. Йелм подаде рязко газ и Чавес полетя към облегалката.

Пристигнаха първи. Жива душа не се мяркаше. Танту се гушеше като затънтено селце насред големия град. Тук-там мъждукаше светлинка от къщурките на хълма. Някъде горе се намираше Йоран Андершон.

Останаха в колата. Нито дума, нито движение. Йелм пушеше. Чавес като че не забелязваше.

Едно такси спря срещу маздата. За кратък, неприятен момент Пол Йелм си помисли, че това е Андершон, дошъл „да го убие“, както се беше заканил по телефона. Но вместо него от таксито слезе Шещин Холм. Бързо скочи на задната седалка.

— Направо от „Арланда“ — тихо каза тя. — Разбирам, че няма смисъл да моля за резюме?

— Родителите на Аня Парика имат парцел тук — каза Йелм и почувства ръката й на рамото си. Бързо намести своята върху нейната. После и двамата се дръпнаха.

Едно волво забръмча по миниатюрната уличка, почетена с името „Лигнагатан“^[12]. Хюлтин и Нурландер изскочиха от него и се качиха в маздата. Трябваше малко да се посбутат.

— Арто скоро ще донесе карта — каза Хюлтин с леко кимване към Шещин. — Върнала си се. Хубаво. Добрах се до служител от имотния регистър на Кметството. Арто има среща с него в архива в мазето.

— Няма да разчитаме на снайперисти? — попита Йелм, надявайки се на потвърждение.

— Няма — отсече шефът. Това „няма“ означаваше много.

Мина доста време, преди колата на Сьодерстет да заподскача по „Лигнагатан“. Колегата им излезе, размахвайки картата. Посрещнаха го. Хюлтин дръпна картата и се втренчи в нея.

— Ледът се разтопи, а? — обърна се Сьодерстет към Чавес.

— Най-накрая — отвърна латиноамериканецът.

— Хайде! — зяпна Хюлтин. Надвесиха се над картата. — Ето я вилата — каза и посочи. — Всички ли я виждат? Намира се от другата страна на малка пътечка, почти на върха. По същата тази пътечка можем да стигнем до нея, ако сме дяволски предпазливи. А това е постройката отсреща, която е най-близо до целта. Вратата й е от тази страна, т.е. не гледа към вилата на Парика. Първо трябва да се доберем до нея. Пункт номер едно. За начало един от вас ще се промъкне и ще провери дали има някакво раздвижване в обекта. После от пръснатите наоколо къщурки ще можем да наблюдаваме: има две от другата страна, тях ще ги стигнете, като заобиколите отгоре, тук. Едната лежи на склона отсреща, ето тази, пункт номер две, а другата е точно под нея, на стръмното към брега на Хорнстул, тук, пункт номер три. От тези места ще наблюдаваме целта, така че никой да не успее да се промъкне вътре или вън от нея, без да го забележим. Пункт номер едно — покрива цялата предна страна, тази към пътечката. Пункт номер две я наблюдава отгоре и до голяма степен отзад, а три — малко отзад и цялата отдолу. Значи първият от вас застава на първи пункт. Ще бъде последван от още един, тъй като позицията е с приоритет. Други двама се разпределят във втори и трети пункт. Нещо неясно? Сборен пункт в подножието на хълма, откъдето и ще координираме акцията. Нурландер и аз заставаме там.

Беше трудно да се каже дали Нурландер прие задачата с облекчение, или с разочарование. Хюлтин се подсигури с благосклонността му, като каза:

— Ролята на Виго е най-важна. Той е най-близкото ви покритие. Сега: кой най-добре разбива ключалки тихо и с майсторлък?

Членовете на отряд А се спогледаха.

— Аз ще се справя — каза Чавес.

— Добре — съгласи се Хюлтин. — Ти тръгваш пръв. Йелм ще те последва след малко. Когато стигнем до сборния пункт в подножието, поемаш право нагоре. В началото има леко изкачване, но после става равно. Първата къщурка, до която стигнеш, се вижда отдолу. Ето тази. — Хюлтин през цялото време сочеше на картата и ограждаше с оранжеви кръгове, които фосфоресцираха в тъмнината. — Ще я подминеш, както и останалите три: тези тук. Пътеката завива точно над пункт номер едно, би трябвало да можеш да го видиш, когато подминеш четвъртата къщурка. Появи ли се пътеката, той застава пред очите ти. Това важи и за теб, Пол.

— Само един въпрос — прекъсна го Йелм. — Знаем ли, че в трите пункта не живее никой?

Хюлтин го погледна.

— Не — отговори. — Само предполагаме. Повечето идват през деня и човъркат нещо в градината. Но рискът да има някого, не е изключен. Тогава ще променим плана. Освен това маршрутът ти пресича няколко парцела. Представи си, че някой собственик е там и започне да ни хока, че тъпчем достойните му за награда лалета.

— Трябва да стъпвате леко и безшумно — шефът не спираше да го гледа. Възможно ли беше Хюлтин да е претупал нещата? — Крачете възможно най-далеч от постройките. И дума да не става за евакуация. Андершон със сигурност ще ни усети. Така, пункт две: Шещин, пункт три: Арто. Тръгвате заедно с Йелм, след като Хорхе ви даде сигнал отгоре, въпреки че трябва да повървите доста вляво от сборната точка, преди да започнете да се изкачвате. Скоро ще стигнете до малко по-голям път, ето тук, и ще заобиколите по него. Когато се засече с пътеката, тук, започвате да броите: една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет къщи. При деветата Шещин продължава напред и подминава още три. Третата е пункт две. Вратата гледа към върха и трябва да не се вижда от целта. Арто продължава нататък още четири постройки, докато пътят се спусне стръмно надолу. Стигнеш ли до четвъртата, след като Шещин влезе, влизаш и ти. И тя е третата направо. Вратата е разположена малко кофти и май се вижда от целта. Внимателно с ключалката в тъмницата; тихо и незабележимо.

Хюлтин млъкна. После кимна и всички се спуснаха по тревистия склон до Тантулунден, сгушен в непрогледната тъмнина; частица притихнал мрак в шумните отблясъци на града.

— Тук ще бъде сборният пункт — прошепна Хюлтин, разгъна картата и раздаде малки джобни фенерчета и радиостанции, които изрови от една чанта. — Използвайте слушалките. Дръжте и мобилните телефони включени, за всеки случай, но за бога, не звънете помежду си, освен ако не е крайно необходимо. Защото се чува. Дори и фенерчетата са в случай на нужда. Хорхе, Шещин и Арто, имате ли нещо подходящо, с което да отворите ключалките? Иначе нося в малката чанта за спешни случаи.

Всеки взе каквото намери.

— Хайде, на работа — прикани ги шефът.

Хорхе запъхтя по склона и изчезна от поглед. Почакаха пет безкрайни минути, докато чуят гласа му в слушалките:

— Окей — прошепна задъхано. — Пункт едно зает. Празно беше, слава богу. Но във втората къща, покрай която ще минеш, Пол, има някого. Мъж седи на верандата и гледа към залива. Можеш да заобиколиш отзад. Иначе е чисто. За обекта цел важи следното: черни щори, спуснати на прозорците. Зад тях има движение. Долавям светлина. Йоран Андершон е вътре. Повтарям: тук е. Идвайте.

— Останалите тръгват. Не предприемай нищо, преди да заемат позиция. Край, засега — прекъсна Хюлтин, противно на правилата.

Холм и Сьодерстет поеха вляво, Йелм — нагоре по следите на Чавес.

Мъжът беше слязъл от верандата и се разхождаше между розите в градината посред нощ.

Йелм се скри зад един храст. Трите минути чакане му се сториха часове. Виждаше черния силует в мрака, бавно и леко опиянен, да гали любимите си рози. Чу в слушалката първо Шещин, после Арто. И двамата бяха стигнали. Наблюдателните им пунктове също бяха празни. Усети напрегнатото им очакване, но не можеше да помръдне. Най-сетне мъжът се насити на нощното си занимание и се върна на верандата. Оригна се шумно, когато Йелм се промуши зад гърба му и се добра до Чавес, който го зяпаше с опулени очи в тъмнината.

— Какво, по дяволите, стана? — попита той.

— Твоето старче реши да потанцува малко с розите. Клечах на метри от него. Нещо ново? — попита и докладва в радиостанцията, че е на място.

— Не — отговори Чавес, докато Йелм още бърбореше: — Добре. Някой вижда ли процеп между щорите?

— Пункт едно — обади се Чавес. — Никакъв процеп от тази страна.

— Пункт две — беше ред на Холм. — И от тук няма. Виждам целта малко по-лошо, отколкото предполагах. Мярка се само горната част на прозорец с щора.

— Пункт три — каза Сьодерстет. — Виждам само лека ивица светлина отстрани на щората, нищо повече. Никакво движение. Ще се обадя, ако забележа нещо.

Йелм се обърна към Чавес. Или по-скоро към силуета му.

— Как, мамка му, посмя да кажеш, че той е тук? — прошепна възмутен.

— Кълна се, че видях движение — шепнеше латиното. — А и Арто видя светлината. Сигурен съм, дявол да го вземе. Вътре е.

Вилата отсреща беше потънала в мрак. Нямаше и намек за признаци на живот.

Нощта бе свъсена и студена. Луната приличаше на хилава запетайка, която едва се мержелееше. Самотни звезди проблясваха слабо в далечината. Като че се намираха на някакво безлюдно, провинциално място. Родният край на Йоран Андершон, помисли си Йелм.

Трепереха в тъмните къщурки. Чакаха. Чуваха дори мислите на Хюлтин, останал в подножието на хълма. Нямаха определен план, това беше сигурно. Ковеше се на момента.

— Ще действаме ли? — не изтърпя Йелм.

Тишина.

— Вероятно сме изправени пред ситуация със заложници — разсъждаваше на глас Хюлтин — в лицето на Алф Рубен Винге и Аня Парика. Нахлуването може да ги убие.

— Защо изведнъж са му притрябвали заложници?

— Заради това, което спомена в разговора си с него. Ако Винге е дошъл заедно с Аня. Оставил е Хелена Брандберг жива, въпреки че му е струвало записа. Не иска да убие Аня. Има си списък и стриктно го спазва. Но ето че е изненадан: мъжът е в списъка, но жената не е и не знае как да постъпи.

Отново тишина. Студен вятър духна по пътечката и отвя няколко стръка трева, които бавно се завъртяха във въздуха.

— Има една възможност — каза Йелм в радиостанцията.

— И каква е тя? — слушаше Хюлтин.

— Да изчака.

— Какво?

— По-скоро кого. Мен — добави Пол Йелм.

Пак млъкнаха. Шумът от нощния трафик в далечината се приплъзна в тишината и се превърна в част от нея. Чу се бухал, като изтръгнат от покоя.

Чавес се поразмърда. Беше извадил пистолета си. Времето спря. В слушалките изпращя глас:

— Видях го — беше Арто Сьодерстет. — Видях пистолета в процепа до щората. Мярна се за секунди. Обикаля вътре.

Стрелките пак се раздвижиха. Дълго, приглушено тиктаканията в мозъците им отмерваха всяка секунда.

Мълчанието на Хюлтин.

Решението.

Вилата, заради която бяха дошли, продължаваше да пустее. Но нещо се беше променило. Премина сянка, може би повече от една. В този момент телефонът на Йелм звънна. Обичайният слаб сигнал мощно се разнесе в тишината като камбанен звън. Отговори възможно най-бързо.

— Звънна, нали — каза Йоран Андершон в слушалката. — Добре се чу. Значи ти си бил в къщата отсреща. Чаках те.

Йелм онемя. После попита с глас, който сам не разпозна:

— Живи ли са?

— За единия от тях е въпрос на дефиниция — отговори убиецът. — Девойката е уплашена, но е жива. Старчето беше като умряло още когато влезе.

За пореден път тишина. Чавес държеше радиостанцията до мобилния телефон. Всички чуваха разговора.

— Какво смяташ да правиш? — попита Йелм.

— Какво смятам да правя? — иронично повтори Андершон. — Зависи от теб.

Йелм въздъхна дълбоко.

— Ще вляза — отговори полицаят.

Сега беше ред на Андершон да притаи дъх.

— Хайде, направи го. Но този път без оръжие, скрито отзад. И без включен предавател.

Разговорът прекъсна.

— Ян-Улув? — извика Йелм в радиостанцията на Чавес.

— Не е нужно да влизаш — каза Хюлтин.

— Напротив — отвърна Йелм и даде оръжието си на Чавес. После остави якето, радиостанцията и мобилния телефон на пода.

Хорхе го погледна в тъмнината, хвана го за ръка и прошепна:

— Вдигни малко шум, когато влезеш, за да мога да се добера до левия прозорец. Чакам отвън.

Йелм кимна. Впуснаха се в нощта. Латиноамериканецът спря зад къщата, докато той заобиколи зад ъгъла. Само по тениска и с вдигнати ръце, пресече малката пътечка. Няколкото метра му се сториха безкрайни. Би трябвало да му е студено, а не усещаше студ. За миг си представи, че тича нагоре по стълбите на Миграционната служба в Халунда.

Вратата беше открехната. Не се виждаше никой. Само ярка светлина.

Стъпи на малката веранда и се промъкна през тесния отвор.

На вратата висеше малък мобилен телефон. Нарочно си удари главата в него. Докато утихне шумът от разклащането, забеляза с крайчеца на окото, че Чавес пресича пътеката.

Светлината от малката лампа на тавана беше слаба, но заслепи свикналите му с тъмното очи. Отне му малко време, преди да различи каквото и да било. На пода в далечния десен ъгъл забеляза две фигури: завързани, с тиксо на устата. Светлосините очи на Аня Парика бяха широко отворени, Алф Рубен Винге беше притворил своите. Тя седеше, той лежеше, свит като ембрион. Телата им не се докосваха. До лявата стена имаше малко, разхвърляно легло.

Гнездото на любовта, спонтанно помисли Йелм.

На стол, вляво от вратата, седеше Йоран Андершон. Изглеждаше досущ като на снимките и се усмихваше плахо. В ръка държеше пистолета със заглушител на Валери Трепльов. Беше го насочил право към гърдите на полицая от двуметрово разстояние.

— Затвори вратата — заповяда убиецът — и седни на леглото.

Йелм направи, каквото му заповяда.

— Така — одобри Андершон, с насочено през цялото време оръжие. — Снайперистите кръстосват отвън, а?

Полицаят не отговори. Не му идваше нищо наум.

— Спомняш ли си какво ти казах, че ще направя, ако продължаваш да тормозиш Лена? — попита Андершон с изкривена усмивка. — Току-що говорих с нея. От тук. Не се чувстваше добре.

— Но едва ли е заради нас, нали? — колеблив бе Йелм.

— Попитах те дали си спомняш какво казах, че ще направя — Андершон се ядоса.

— Спомням си.

— И въпреки това влезе?

— Ти не си убиец.

Мъжът се засмя високо, но сдържано. Странно изявление на човек, към чиито гърди е насочен пистолет, убил петима души.

— Ти самият искаш да спреш.

— Нима?

— Не съм напълно сигурен кога е настъпила промяната. Различни моменти може да са поставили началото. Знаеш ли?

— Не.

— Първите две убийства бяха безупречни. Нито следа. Какъв талант! Но после, във всекидневната на Карлбергер, когато си стоял, както обикновено, погълнат от прекрасната музика, и си вадил куршумите от стената с пинцетите, тогава се е случило нещо. Оставил си един куршум. Нима те е загризала съвестта?

— Продължавай — заповяда мъжът с невъзмутима физиономия.

— После направи дълга пауза, която ни подведе към редица погрешни заключения. Можеше да свършиш там и да се върнеш при бременната си приятелка.

— Нима наистина си вярваш?

— Всъщност не — отвърна Йелм. — Веднъж застреляш ли човек, се променяш завинаги. Вярвай ми, знам. Но все още можеш да продължиш да живееш. Остави оръжието, за да може детето да расте пред очите ти.

— Не ме занасяй, продължавай.

— Добре. Отнело ти е време да планираш първите три убийства толкова елегантно. Жертвите е трябвало да се приберат вкъщи късно и да бъдат сами. Справил си се в разумно кратък срок. По два дни за всеки. После е трябвало да планираш продължението. Въпреки че все пак се чудя дали наистина е било нужно да се мотаеш толкова дълго: цял месец и половина, от нощта на втори срещу трети април до нощта на седемнадесети срещу осемнадесети май. Какво правеше през това време? Колебаеше се? Размишляваше?

— Преди всичко слушах. Както ти казах по телефона. Обикалях напред-назад с градския транспорт: качвах се в метрото, автобусите, влаковете, навсякъде, където хората говореха; сядах и слушах; слушах теориите, идеите, мислите и чувствата им. Може би си прав, че се колебаех. Но реакциите на хората ме накараха да продължа.

— Кратък въпрос: защо с два изстрела в главата? Защо толкова… симетрично?

— Бил си във Фития — каза Андершон изморен. — Не преброи ли патроните? Седемнадесет членове на управителни съвети, тридесет и четири патрона. Всичко беше точно през цялото време. И представа си нямаш колко точно! Бикът в банката ми даде оръжието, записа с музиката, на която бях бит, и по два патрона за всеки големец. Точно. Най-сигурно е да изстреляш и двата, ако разполагаш само с тях. Толкова беше просто.

— После остави записа. Можел си да го вземеш дори и без да убиваш дъщерята? Но си го оставил. Защо? Нали беше най-големият източник на вдъхновението ти. И после какво? Нима стана непоносимо без музиката? Да не би да бе заставен да надникнеш в душата си? А разговорът с мен, как съзнателно подаваше сламка на удавника. И ето ни тук. Беше разбрал навиците на Винге. Знаеше, че ще дойде тук с Аня. Както и че нямаше да можеш да я убиеш. Седеше, както винаги, и чакаше жертвата. Може би са били излезли за малко, надигнали се от любовното гнездо и отишли на кръчма, и тогава си се промъкнал. Но тази всекидневна е различна. Знаел си много добре, че Винге няма да е сам. Стремил си се да попаднеш в точно същата ситуация, в която се намираме ние. Това е собственото ти, допускам несъзнателно, но много преднамерено творение. Искаше да вляза. Защо аз? И защо докара нещата дотук?

Йоран Андершон го погледна. Едва сега Йелм забеляза колко уморен бе той. Уморен, от всичко.

— Прекалено много са — каза той. — Всичките тези странни съвпадения, поставили ме в тази ситуация. Случайността, за която си мислех, че е съдба. И навярно все още го мисля. Но с музиката изчезна мистерията. И точно ти, точно ти, Пол Йелм, беше капакът на всичко. Празният апартамент, за който чух да се говори, се оказа врата до врата с полицията във Фития. Окей, нищо странно в това, влизаше в господстващия модел. По-късно драмата със заложниците, съвпаднала по време с първото ми убийство и откраднала цялото внимание на медиите, също беше приемлива. Всичко се съчетаваше. Но после, когато се оказа, че точно ти си бил в къщата ми в Алготсмола и си разговарял с Лена, че точно ти ме преследваше, тогава разбрах, че съдбите ни се преплитат: твоята и моята. Знам, че беше на косъм да загубиш работата си заради драмата със заложниците. Знам, че и ти, точно като мен, преди няколко месеца стоеше и се гледаше в огледалото в дома ти в Норшборг и не виждаше отражението. Знам, че ти се струваше, че пропадаш вдън земя. Знам, че се чувстваше пренебрегнат и ти се искаше да смажеш полицейското ръководство, което, вместо да те поощри, виреше нос над главата ти. Може би дори ти се е искало да ги изтрепеш всички до един. Не разбираш ли колко си приличаме? Ние сме обикновени шведи, изостанали във времето. Идеалите ни вече не съществуват. Всичко се е променило, без да успеем да го стигнем, Пол. Свикнахме да живеем в един статичен свят, чисто по шведски; с майчиното мляко ни набиваха в главите, че всичко ще си остане непокътнато. Ние сме листата хартия, които хората използват повторно, защото си мислят, че са празни. И вероятно са такива, празни. — Йоран Андершон стана и продължи: — Когато се огледаш следващия път, ще видиш мен, Пол. Ще продължа да съществувам в теб самия.

Пол Йелм седеше ням на леглото. Нямаше какво да каже. Нищо не можеше да каже.

— Извини ме — добави убиецът, — но трябва да довърша една игра на дартс.

Извади сантиметър и стрела от джоба. Постави стрелата на масата пред себе си и запълзя, все още държейки на прицел Йелм към двамата в ъгъла. Измери някакво разстояние от неподвижното туловище на Алф Рубен Винге, отбеляза нещо на пода близо до стола и се върна на мястото си. Седна, остави сантиметъра на масата, взе стрелата и премери с ръка теглото й.

— Знаеш как се играе на петстотин и едно — каза той. — Започва се от петстотин и едно и се стига до нула. Когато уцелих окото на бика в банката в селото, ми оставаше само да изчистя резултата. Все още не съм го направил. А никога не оставям играта недовършена. Знаеш ли какво значи изчистване?

Йелм не отговори. Гледаше в една точка. Андершон вдигна стрелата.

— Трябва да уцелиш точната цифра в двойния сектор, за да стигнеш до нулата. Именно това ще направя сега. Но играта обикновено трае по-малко от четири месеца. — Стана и отиде до маркировката на пода: — Двеста тридесет и седем сантиметра. Толкова измервах и в другите всекидневни.

Вдигна стрелата към Йелм. Той само гледаше. Аня Парика се блещеше обезумяла. Дори Винге отвори очи. Всички се взираха в стрелата.

— Измъкнах я от окото на бика в Алготсмола на петнадесети февруари. Време е за изчистване.

Насочи я, прицели се и я запрати към шкембето на Алф Рубен Винге. Заби се. Очите му изскочиха от ужас. Нито вопъл през залепената с тиксо уста.

— Двойният сектор — каза Йоран Андершон. — Уцелих. Край на играта. Доста дълго продължи.

Приближи се до Йелм и клекна близо до леглото. Пистолетът все още държеше на прицел ченгето.

— Когато играя — шепнеше похитителят, — съм един много концентриран човек. След края на играта ставам напълно обикновен. Напрежението се освобождава. Мога да се впусна в ежедневието с нови сили.

Йелм все още не можеше да издаде и звук.

— А ежедневието — продължи Йоран Андершон, — ежедневието е да умреш. Бих искал да хванеш тялото ми, когато се строполи.

Пъхна пистолета в устата си. Йелм не можеше да помръдне. Героят от Халунда се вкамени, мина му през ума.

— Изчистване на резултата — каза Йоран Андершон дрезгаво.

Последва изстрелът.

Гръмна по-силно, отколкото трябваше. Андершон падна върху му. Улови го. Стори му се, че протече собствената му кръв. Погледна към прозореца над Аня и Винге. Стъклото беше на парчета. Щорите — пробити. Хорхе Чавес надничаше с мургавата си физиономия.

— Рамото — каза той.

— Ооо — простена Йоран Андершон.