Арне Дал
Мистериозо (28)

28.

Нощ е и те стоят в хотелската стая на Йелм в центъра на Векшьо. Всеки със снимка на Йоран Андершон. Три снимки, които бяха получили от Лена Лундберг.

Шещин Холм се е излегнала на леглото.

В ръката си държи снимка на персонала на банката в Алготсмола от лятото на 1992-ра. Четиримата служители са застанали отпред и всички се усмихват приканващо. Реклама. Отпред са Лисбет Хед и млада жена — Миа Линдстрьом, а отзад — Алберт Йозефсон и Йоран Андершон. Йоран Андершон е висок, синеок, с коса с цвят на ръж и елегантен костюм. Опрял е ръка на рамото на Лисбет Хед и се усмихва широко. Мостът изглежда добре закрепен в устата му. Външният му вид е съвсем обикновен. Един от стотиците банкови служители в Швеция.

 

 

„— Вършеше си работата винаги безупречно — каза Лена Лундберг на смоландски диалект и вдигна за миг поглед от кафената чаша. — Почти педантично, бих казала. Не отсъстваше и ден, освен след злополуката. Банката имаше късмет с него.

На стената зад нея висеше малка, сложена в рамка бродерия, която съобщаваше: Моят дом е моята крепост.

Лена Лундберг бе скръстила ръце на корема си, който видимо бе започнал да расте.

— Може ли да се каже, че живееше с работата си? — попита Холм. — Че беше лично ангажиран?

— Да, така мисля. Живееше заради банката. И заради мен — добави внимателно. — Щеше да живее и заради детето.

— Все още може да го направи — каза Шещин Холм, без истински да вярва на думите си.“

 

 

Хорхе Чавес е седнал на ръба на леглото до краката й. В ръката си държи снимка на един много концентриран Йоран Андершон. Вдигнал е стрелата за дартс пред себе си и е готов да я хвърли. Невиждана, леденостудена целенасоченост струи от безупречно фокусирания му поглед. Датата 03.12.1993 г. е написана с черен молив на обратната страна на снимката.

 

 

„На стената срещу бродерията бе окачена мишена за дартс с три стрели. Чавес се приближи и дръпна едната. Гледаше очарован странния предмет с необичайно дълъг връх.

— Така ли изглеждат обикновените стрели за дартс? — попита той.

Лена Лундберг го погледна с тъжните си, зелени очи. Мина време, преди да успее да смени темата.

— Специално ги поръчваше от фирма в Стокхолм. Мисля, че се казваше Лъкове и стрели. Намира се в Стария град. Казваше, че една стрела трябва да бъде дълга тридесет сантиметра, наполовина връх и тяло, наполовина пера. Експериментираше с центъра на тежестта, който му допадаше. Идеалът се оказа с толкова дълъг връх. Но наистина изглежда странно.

— Играеше ли в някоя кръчма? — попита Чавес и със стрелата в ръка се опита да локализира центъра на тежестта.

— В дартс клуба в града. Във Векшьо, имам предвид. Там беше прекарал вечерта, която споменахте, когато го бяха били. Направил някакъв рекорд и когато клубът затворил, искал да продължи, затова и отишъл в онзи ресторант и продължил да се цели. Иначе не излизаше особено често.

— Вие самата играехте ли с него? — попита Чавес и захвърли стрелата в целта. Тя обаче не се заби там, а продупчи паркета. — Съжалявам — извини се той, извади стрелата и погледна малката, дразнеща дупка на пода.

Никой не се впечатли особено.

— Понякога играехме — отвърна Лена Лундберг, без да хвърли и поглед към неясните движения на Чавес. — На шега. Въпреки че не беше чак толкова забавно. Винаги ми даваше лека преднина, която наваксваше до края. Отказваше да загуби. Знаете, играе се от петстотин и едно до нула. Приключваш с изчистване, както се казва, като улучиш двойния сектор с последната хвърлена стрела, така че да стигнеш точно до нулата, нито повече, нито по-малко. Изчистването и нулата трябва да съвпадат.“

 

 

Пол Йелм се е проснал на фотьойла в хотелската стая и разглежда третата снимка. Най-скорошната, направена няколко седмици преди инцидента в банката. Йоран Андершон е прегърнал Лена Лундберг с широка усмивка. Нагазили са в снега покрай къщата, измайсторили са снежен фенер и са запалили малка свещ в него. Поруменял, изглежда здрав и щастлив. Все пак се долавя някаква свенливост в синия поглед.

Йелм я познава до болка. Тихата срамежливост на дете.

 

 

„— Значи той не знае, че сте бременна? — попита Йелм.

Лена Лундберг погледна отново кафената чаша и промърмори:

— Тъкмо се канех да му кажа. Но не беше на себе си след уволнението. Вестта пристигна по пощата в обикновен кафяв плик от Стокхолм. Дори и шефът му в банката, Алберт Йозефсон, не знаеше. Видях, когато отвори плика, как нещо в погледа му угасна. Може би още тогава разбрах, че съм го загубила.

— Не сте имали никакъв контакт, откакто е изчезнал?

— От сутринта на петнадесети февруари… — уточни Лена, като че прелистваше календар. — Не, никакъв. Не знам къде е и какво прави.

Изведнъж погледна Йелм право в очите. Той извърна поглед.

— Какво всъщност е направил?

— Може би нищо — излъга полицаят и се почувства зле.“

 

 

Хорхе Чавес става от леглото, протяга се и събира снимките. Стои и се колебае.

— Не трябва ли все пак да кажем на Хюлтин?

— Да ги оставим последна нощ с членовете на Ловиседал — категоричен е Йелм. — Така или иначе, там нищо няма да се случи.

— Трябва да изчакаме и рисунката на така наречения колега — прозява се Шещин Холм.

— Този, който е прекратил цялото шибано разследване — намесва се Чавес и продължава след миг. — Не, чуйте. Мисля, че достатъчно се потрудихме днес. Добра работа свършихме. — Оставя снимките на нощното шкафче на Йелм и излиза от стаята с гигантска прозявка.

Шещин все още лежи на леглото, изморена и ужасно… секси, мисли си Йелм. Още се колебае дали случилото се в онази хотелска стая е било наистина.

— Разбираш ли нещо от астрология? — пита той ни в клин, ни в ръкав.

— Защото съм жена ли? — отвръща тя по същия начин.

Той се смее.

— Вероятно затова, да.

— Алтернативното мислене — посочва иронично, сяда на ръба на леглото и отмята назад черната си коса. — Знам това-онова.

— Тази сутрин, да, тази сутрин беше май, дъщеря ми каза, че… петното на бузата ми прилича на знака на Плутон. Какво означава това?

— Не съм се замисляла — отвръща полицайката, приближава се и докосва бузата му. — Може би дъщеря ти е права. Аз мислех, че прилича на маркировка за скитници.

— Наистина ли си мислила за петното ми? — пита Йелм и затваря очи.

— Плутон — пояснява Шещин и дръпва ръката си — може да означава редица неща. Като силна воля, например. Но също и безмилостност.

— Аха, да.

— Чакай, има още нещо. В Плутон се крие и способността на индивида за пълна промяна. За катарзис, окончателното пречистване.

— Мамка му — псува Йелм, с все така затворени очи. — Но нима наистина прилича на знака на Плутон? Как мислиш? — Отново усеща лекото погалване по бузата. Продължава да мижи.

— Мисля, че си получил ерекция — казва тя предпазливо.

— Съжалявам — казва той, но лъже. — А петното?

— Изгубило се е сред руменина.

Отваря очи. Тя седи на ръба на леглото на няколко метра и се взира в него на слабата светлина.

— Само така може да изчезне — казва и се настанява удобно. — Трябва да те попитам за Малмьо. Случи ли се нещо?

Жената леко се усмихва.

— Мъжката демистификация. Не можеш да живееш в съмнение, нали?

— Вярвай ми — уверява той, — мъглата не се е вдигнала.

Тя ляга на леглото с ръце зад тила.

— Разтълкувах желанието ти. Въпросът за любовника на Анна-Клара Хумелстранд… Предположих, че си си ме представял как мастурбирам, че си падаш по жени, които мастурбират.

— Господи, уцели точно в окото на бика. Но как влезе? В хотелската ми стая?

— Знаеш много добре, че остави вратата отворена.

— Значи всичко е било изпълнение на желанието ми? Но ти самата не беше кой знае колко отвратена?

— Този, който доставя наслада, също се наслаждава. Ако, разбира се, не е против волята му. Всичко опира до човешкото отношение.

Стаята тъне в топъл покой. Шещин пита с дрезгав глас:

— Ти разтълкува ли моето желание?

Йелм затваря очи, мисли. Пропуска образа й, фрази, думи. Търси да се улови за някаква сламка, намеци, погледи. Вижда я само с крака на бюрото и ръка под бикините.

Чувства се като малко момче.

— Подскажи ми — моли се той. Струва му се, че гласът му е писклив.

— Съблечи се — лаконична е тя.

Съблича се. Стои малко объркан и е гол. Прикрива с ръка пениса си.

— Махни ръцете и ги сложи на главата — казва тя. Все още лежи облечена в леглото с ръце зад тила.

Той е застанал пред нея. Членът му е щръкнал нагоре, без да има къде да отиде. Без шанс да проникне някъде.

— Ела и застани до ръба на леглото, до краката ми.

Той се приближава с ръце на главата. Пенисът се клатушка, докато върви. Коленете се допират до леглото. Пенисът се подава над него. Тя се надига. Гледа го, без да го докосва.

— Бичът за една жена — казва, без да сваля очи, — който повечето по един или друг начин са опитали. Самата аз бях изнасилена, когато бях на петнадесет, и после отново и отново от скъпия ми годеник полицая, макар и той естествено да не беше разбрал нищо.

Почувства как увисна, изведнъж.

— Ела и легни тук — кани го тя.

Той ляга до нея и затваря очи. Нежно гали петното върху бузата му. Оставя се в нейни ръце.

— Можеш ли да ми простиш? — пита тя гальовно. Звучи като малко момиченце.

Той кима; очите му все още са затворени. Никога не е преставал да се чувства като малко момче.

— Виж — казва тя със същия глас. — Сега петното прилича на малък кръст.

Той се усмихва и разбира. И не разбира. Но се чувства добре.