Арне Дал
Мистериозо (23)

23.

Слезе от влака на гарата във Векшьо, седна в кафенето и си купи за обяд кафе, сандвич и карта на града. Беше пропуснал закуската в хотел „Савой“ в Малмьо. За десети път извади писмото, което Шещин беше оставила за него на рецепцията, и се опита да го дешифрира:

„Пол. Благодаря за вчера. Спеше толкова сладко, когато си тръгнах, така че ще се задоволя с това писмо. Тръгвам да търся наследниците на Роберт Гранскуг, както се разбрахме. Ще се видим в Централата за бойна готовност. Прегръдки, Шещин.“

Благодаря за вчера? Спеше, когато си тръгнах? Не съдържаше конкретен отговор дали изобщо беше влизала в стаята му през нощта. Може би все пак всичко се беше разиграло в собствения му прегрял мозък. Всъщност не знаеше.

Благодаря за вчера можеше да се отнася и за вечерята в ресторанта, а Спеше толкова сладко, когато си тръгнах да намекваше, че не бе отговорил на почукванията й по вратата. Между другото как би могла да влезе? Та нали нямаше ключ. Може би не беше затворил вратата както трябва…

Мразеше да не знае нещо — дълбоко вкоренен рефлекс, — но същевременно и му харесваше. За пръв път доброволно се въздържа от окончателен отговор. Задоволи се с писмото.

Поне за момента.

Погледна картата и намери улицата, на която се намираше кръчмата „Кълцано и смляно“. Вероятно предлагаха и обяд, така че бе напълно възможно да открие Хакзел още сега.

Имаше една пресечка до там. Центърът на Векшьо не беше особено голям.

Ресторантът беше доста малък, натоварените часове около обяд бяха на практика преминали. Наближаваше два часът. Помещението беше обширно, с джубокс, няколко кръстосани пушки по стените, мишена за дартс, реклами на различни видове бира, няколко плаката на Анди Уорхол. Доста конвенционален интериор. Широкоплещестият мустакат мъж на бара излъчваше такъв авторитет, че Йелм бе убеден, че е един от собствениците. Или „кълцащият“ Хакзел, или „мелещият“ Малинен.

Беше самият Рогер Хакзел. Йелм го заразпитва за Гуидо Касола, за кафе „Рикардо“ и кафе „Трегуа“. Получи троснати, положителни отговори.

После подхвана записа, с най-малки подробности. Липсваше му компетентността на Шещин и Хорхе. Докато Хакзел мислеше как да отговори, той импулсивно си поръча тройна чиста водка.

Собственикът погледна с изненада полицая и му наля в една голяма чаша от прословутата „Абсолют“. След което заговори троснато, като в началото:

— Ще видя дали мога да открия подобен запис. Нищо не разбирам от джаз, но пазя повечето от шибаните касетки на Гуидо. Почакай малко.

Йелм гледаше чашата пред себе си. Помириса подозрително съдържанието. Точно когато последните гости напуснаха локала, той се приближи до масата им, грабна празната бутилка от минерална вода и се върна на бара. Преля водката от чашата, взе една използвана коркова тапа от малкото панерче на тезгяха и запуши бутилката, която прибра в джоба. Не мина много време и Хакзел се появи отново.

— Съжалявам — каза той. — Не открих подобен запис. Може би е изчезнал при преместването от Гьотеборг.

Йелм кимна, плати водката и излезе навън.

Отби се през „Сюстембулагет“^[1] и попита продавачката:

— Различават ли се видовете водка, или всичките са еднакви на вкус?

— Нямам никаква представа — отговори жената на чист смоландски.

— Мога ли да говоря с шефа ви? — каза и показа полицейската си карта. Най-простият начин да избегне излишните приказки.

Сериозен мъж на средна възраст в костюм се приближи към касата.

Йелм повтори въпроса си.

— Всъщност не знам — отговори мъжът. — Водката е най-чистият, най-неподправеният алкохол, който съществува. Предполагам, че единствената разлика е в процентите.

Благодари на директора и излезе на улицата. Беше много изморен. Седна на пейка в парка до магазина и затвори очи.

Рогер Хакзел адски се беше изплашил, когато разбра, че е полицай. Щом заговори за записа обаче, страхът му без съмнение изчезна.

Когато отвори очи, до него се беше настанил млад алкохолик. Беше добре трениран и човек можеше да го обърка с културист. Той лакомо надничаше към изпъкналия джоб на якето му.

— Имаш ли нещо? — попита пияницата на ошлайфан смоландски.

— Да — отговори Йелм. — Но само един въпрос като към експерт. Различават ли се видовете водка, или всичките са еднакви на вкус?

— Чак като изпия половин бутилка, се концентрирам върху вкуса — отговори остроумно пияницата. — Иначе съм ценител на концентратите.

— Ако ти купя малка бутилка…

— Тогава с удоволствие ще направя по-изискана дегустация.

Стори му се, че мъжът не беше обикновен алкохолизиран дърдорко. Отиде до магазина и купи малка бутилка „Експлорър“. Културистът я погълна за шест минути и като че му просветна.

— Клас А — каза Йелм сънливо, докато мъжът пиеше.

— Ние сме това — потвърди несвързано непознатият и остави встрани празната бутилка. — Хайде, давай другата.

Йелм извади шишето от джоба и дръпна корковата тапа. Алкохоликът помириса съдържанието, разклати бутилката, отпи глътка и я задържа в устата, като професионален дегустатор.

— Разредена — каза той. — Въпреки че е нормално силна.

— Искаш да кажеш, че по-силна водка е била разредена?

— Точно така — потвърди и отпи още една глътка. — По-хубава от „Експлорър“, това е ясно.

— Тази е от бутилка „Абсолют“…

— Не, със сигурност не е „Абсолют“. Реже директно. Изобщо не е шведска. Нито пък финландска. Абсолютно изключвам и онова американско менте „Смирноф“. Чуй, това е истинска източноевропейска водка, минала през химическа фабрика. Вероятно шестдесетпроцентова. И разредена, разбира се.

— Сигурен ли си, или просто си нареждаш ей така, докато пресушиш и нея?

Грамадният алкохолик се обиди.

— Ако искаш, да пратим всичко по дяволите — промърмори той посърнало.

— Още нещо?

— Не. Руска, литовска или естонска шестдесетпроцентовка. И доста вода.

Йелм му благодари озадачен и тръгна право към полицейския участък. Отне му доста време, докато се натъкне на офицер. Мъжът, който го посрещна, се представи като криминален инспектор Юнас Вреде. Не изглеждаше на повече от двадесет. Коса с цвят на ръж, добре сложен и с провинциални маниери.

Оказа се, че разбира много от компютри.

— Националната полиция — каза Вреде замечтано, когато се настаниха в офиса му. — Да не би да става въпрос за убийствата по етажите на властта?

— Какви убийства?

— По етажите на властта. Нали този етикет лепна Националната полиция на четирите убийства на големи клечки в Стокхолм.

— О, мамка му — изненада се Йелм.

— Пише го във вестника. Днес има пресконференция с шефа на отдела Валдемар Мьорнер и полицейски инспектор Алгот Нюлин.

— Кой, по дяволите, е полицейски инспектор Алгот Нюлин? — избухна Йелм и осъзна, че не знаеше нищо за играта на медиите и властта около разследването на отряд А. Той просто работеше. Властта обаче беше успяла да държи съществуването на отряд А извън медийното пространство цял месец и половина.

— За това ли сте тук? — заинати се Юнас Вреде. — Никой отгоре не е идвал от инцидента в банката в Алготсмола. — По повод тези убийства ли сте тук?

— Не съм упълномощен да разкрия това — каза Йелм с надеждата, че административно-авторитарният тон щеше да помогне, като индиректно потвърди факта.

Така и стана. Вреде се стегна.

— Какво знаеш за господата, които държат кръчмата „Кълцано и смляно“ тук в града? — попита Йелм. — Рогер Хакзел и Яри Малинен.

— Без да се замислям, бих казал, че са чисти — внимаваше с отговора Вреде. — Във всеки случай не мога да си спомня някакви инциденти.

Това явно е любимата му дума, помисли Йелм и се унесе за момент, докато Вреде правеше справка на компютъра с умело шарещите по клавиатурата пръсти. В унеса си Йелм виждаше светли и тъмни жени, които разменяха лицата си.

— Да, и двамата са чисти — потвърди младокът самодоволно. — Никакви инциденти. Поне откакто са дошли във Векшьо.

— А националният регистър? — жегна го Йелм.

— За него ни е нужно малко повече време…

— Трябва ли да напомням за приоритетите през цялото време? — възрази Йелм. Не че досега беше споменал за приоритетите. Вреде си взе бележка и започна да търси. После поседяха и почакаха. Като че през цялото време полицейският инспектор искаше да каже нещо.

Йелм от своя страна пък изглеждаше така, като че никога повече нямаше да каже и дума. Като мъртвец. Най-накрая дойде и отговорът.

— Не — съобщи Вреде. — Нищо. И двамата са чисти. Въпреки че до името на Малинен има пояснителна звездичка. Насочва към Финландия. Инцидент, може би?

— Възможно ли е да разберем какво е?

Вреде грейна. Компютърните му познания бяха оценени от важен представител на Националната полиция.

Голямата клечка „отгоре“ се прозя широко.

— Има шансове да се доберем до нещо чрез Скандинавската система за сътрудничество — каза Вреде ентусиазирано и добави: — Не са много посветените в нея.

Йелм мислеше да го насърчи. Но не успя. Все още се луташе между сън и действителност.

Вреде отново се захвана с писане. Ако важният колега витаеше из облаците, младокът поне знаеше какво прави.

— Малинен, Яри, пет-две-нула-шест-едно-три. Да, ето го инцидента: контрабанда. Да видим: хиляда деветстотин седемдесет и девета във Васа, Финландия. Осъден за контрабанда на стоки. Ще опитам да открия подробности.

— Браво — каза Йелм.

— Хм, нещо, което прилича на съдебен протокол. Малинен е осъден за инцидента на дванадесети февруари седемдесет и девета заедно с някой си Владимир Рагин: контрабанда на алкохол от тогавашния Ленинград. И двамата са осъдени на година и половина затвор с лек режим, Малинен е освободен след година, Рагин е излежал цялата присъда. После следва само списък на имена: съдия К. Лахтинен, съдебни заседатели: Л. Хелминен, Р. Линдфорш, Б. Пало, адвокат: А. Сьодерстет, прокурори: Н. Нисканпее, Н. Виилайнен, свидетели на защитата:…

— Какво? — попита Йелм и се гмурна в леденостудената вода на реалния свят. — Как се казва адвокатът?

— А. Сьодерстет — повтори Вреде.

— Можеш ли да намериш нещо повече за него?

— Да се опитаме да открием списък на адвокатска колегия или нещо подобно — предложи домакинът и изглеждаше като четиринадесетгодишен хакер, който току-що беше проникнал в Пентагона.

Отново чакане, последвано от малка въздишка на облекчение.

— Арто Сьодерстет, юридическо образование от университета в Обо, петгодишен курс на обучение за три години, назначен при най-добрите адвокати във Васа: фирмата Коивонен & Кранц веднага след дипломирането през седемдесет и пета, бил е на двадесет и две. За няколко месеца през осемдесета фирмата се е казвала: Коивонен, Кранц & Сьодерстет. Станал е съдружник на двадесет и седем. В края на осемдесета фирмата връща старото си име: Коивонен & Кранц. След тази година Сьодерстет не фигурира в нито една адвокатска колегия.

Йелм се смя високо и дълго. Малката, малката Скандинавия.

Вреде го гледаше скептично. Наистина ли беше този, за когото се представяше? Героят от „Халунда“? Разследващият убийствата по етажите на властта?

— Добре — най-сетне спря и изтри сълзите си. Беше се съвзел. — Мисля, че ще те препоръчам на шефовете си. Наистина си цар на компютрите. Много съм ти благодарен.

Криминален инспектор Юнас Вреде постоя и погледа след него през прозореца, докато се отправяше към „Кълцано и смляно“. Лицето му грееше от неосъществени амбиции.

На витрина на голямата търговска улица, която пресичаше целия център на Векшьо, имаше огледало. Йелм зърна образа си и спря. Червеното, люспесто петно беше пораснало. Покриваше почти цялата буза. Стори му се, че прилича на въпросителна.

Кръчмата вече беше затворила, но Рогер Хакзел се мотаеше вътре и сушеше чаши като редови барман. Йелм чукна леко на прозореца. Всички около Хакзел като че замръзнаха, но той успя да стигне до вратата и да я отвори.

— Голяма водка — поръча Йелм, когато влезе.

Хакзел го зяпна, върна се на бара и му наля още една чаша от бутилката „Абсолют“. Йелм помириса прозрачната течност.

— Не — каза той. — Това не е водка „Абсолют“ от Вин & Сприт^[2]. Предполагам, че е разредена шестдесетпроцентова „Естония“ от завода „Ливико“ в Естония.

Хакзел се облещи. Едва си поемаше дъх зад бара, докато Йелм продължаваше с атаката:

— Не си осъждан, досието ти е съвсем чисто. Затова си и толкова оперен. Малинен би бил по-мекушав, с този списък от престъпления. Но не ме интересувате нито ти, нито той. Отговори честно на въпросите ми, за да не загубиш ресторанта и да влезеш в затвора. Хубавичко си помисли, преди да кажеш каквото и да било, защото, както разбра, знам значително повече, отколкото предполагаш, така че всяка лъжа ще ме принуди да те арестувам и да те откарам в Стокхолм за обстоен разпит. Ясно ли е?

Облещеният кимна беззвучно.

— Откъде е водката? — започна Йелм.

— Няколко доставчика идват от време на време. Руснаци. Наричат се Игор & Игор.

Особено спокойствие изведнъж обзе Йелм. Беше уцелил.

— Знаеш ли нещо повече за тях?

— Не, просто се появяват. От съображения за сигурност действат без план и без определени дати.

— Видял ли си скицираните портрети на Александър Брюсов и Валери Трепльов във вестниците? Стигнаха чак до първите страници.

Рогер Хакзел примигна изненадан.

— Нима са били те? В такъв случай не си приличаха особено.

— Пишеше ясно Игор & Игор.

— Не съм се зачитал, само видях лицата. Ставаше въпрос за убийствата в Стокхолм, нали? Не пишеше нищо за тях. Дори не разбрах, че са свързани. Заклевам се.

— Добре, добре. Сега поне разбираш колко е важно. Вече си замесен. Има полицаи, които ще те тикнат в пандиза завинаги само заради връзката ти с Игор & Игор. Разбираш ли?

— О, мамка му — изпсува Рогер Хакзел и за пръв път изпусна гьотеборгския си акцент.

— Сега по същество. Записът.

— По дяволите! — избухна Хакзел с див поглед. — Мамка му! Знаех си! Последния път, когато бяха тук, взеха някои от старите ми записи. Казаха, че ще ги приспаднат от цената. С тях шега не бива, колко пъти съм чел конско на Яри, че ни забърка в шибаните им мафиотски афери. Те ли са го направили? Не бих се учудил ни най-малко.

— Нищо друго ли не знаеш за шведските, руските и балтийските им връзки?

— За мен те са само двойка брутални шибаняци, които се появяват веднъж в месеца и почти ме заставят да купувам стоката им. Това е. Честна дума.

— Кога бяха тук за последно?

— За щастие доста отдавна. През февруари. Мислех, че съм се отървал от тях. А ето че…

— През февруари ли взеха записа?

— Да — Хакзел заразгръща объркано тетрадка, която извади от едно чекмедже. — Било е на петнадесети февруари, рано сутринта.

— Къде е Яри Малинен в момента?

— Във Финландия. Майка му почина.

Йелм извади записа от джоба и го подаде на Хакзел.

— Това ли е?

Хакзел го разгледа обстойно.

— Така изглежда. Гуидо записа доста парчета от осемдесет и седма и осемдесет и осма. На касети Максел.

— Къде е касетофонът? Искам да чуеш внимателно една мелодия и да се опиташ да си спомниш дали можеш да я свържеш с нещо особено. Каквото и да било. Може би нещо, което се е случило тук в бара. Отпусни се, слушай и се опитай да мислиш.

Звуците на завладяващото пиано в началото на Мистериозо се разнесоха из ресторанта. Хакзел се опита да се концентрира и да слуша, но изглеждаше най-вече шокиран, като че ли целият му свят се разпадаше на парчета. Йелм не сваляше очи от него и се опита да си го представи в ролята на хладнокръвния убиец във всекидневните на бизнесмените. Безуспешно.

Десетте минути на Мистериозо изтекоха. Хакзел не можа да застане мирно и една секунда. Когато мелодията свърши, последвана от импровизациите, Йелм спря записа и Хакзел каза:

— Не знам. Нищо не разбирам от джаз. Понякога клиентите искат да слушат и аз им пускам. Не различавам мелодиите. Всичко ми звучи еднакво.

— А спомняш ли си кой клиент желае да слуша точно джаз?

Йелм не знаеше точно какво целеше. Игор & Игор бяха вече обкръжени. Записът, казахските амуниции, Виктор Х, заплахата срещу концерна Ловиседал.

— Не, не мога — отвърна Хакзел, загубил и ума, и дума. — Трябва ми време да си помисля.

— Добре, тогава ще направим следното. Ако имаш празна касета, ще презапишем Мистериозо, парчето на Монк, и ще помислиш внимателно. Ще направиш списък на тези, които желаят да чуят точно това парче или джаз по принцип. При никакви условия нямаш право да напускаш Векшьо. Ако го направиш, ще те обявим за издирване. Тогава край с ресторанта и ще се озовеш в пандиза. Разбра ли?

Рогер Хакзел кимна сковано. Йелм копира записа. После взе влака за Стокхолм. През цялото пътуване се чувстваше много доволен от себе си.