Арне Дал
Мистериозо (22)

22.

Пол Йелм съзнателно ускори темпото след настъпилото раздвижване. Не му оставаше време да стои пред огледалото и да наблюдава колко бе пораснала пъпката на бузата през последната седмица. Нямаше време и да разглежда себе си като празнина, дупка в жизнена и променяща се околна среда, нито пък да размишлява върху странната пукнатина в брака си. Настъпил бе моментът да се вземе в ръце. Полъхът от следата с касетата бе достатъчно силен, за да разведри атмосферата.

Подготви се да пътува за Гьотеборг и Малмьо, за да се срещне с останалите трима, които притежаваха импровизацията Рискован на Телониъс Монк, струваща им няколко хиляди долара. Хюлтин спокойно бе приел казаното за Родхолм и Палмберг от Шещин и Йелм. Никой от тях не беше убиецът и никой от тях не беше копирал записа. Същевременно бяха доста единодушни, че съществуваше възможност някой от останалите трима да е извършил убийствата. Гордият отказ на бившия майор да копира лентата беше очевидно отношение към музиката, присъщо на този тип джаз фанатици. Вероятно нямаше особено много копия на копията.

От другата страна на стената Шещин Холм също се стягаше за път. Щеше да го последва до Югозападна Швеция. Навярно и нейното полезрение беше започнало да се стеснява, навярно и тя бе започнала да вижда в тунела. Всичко останало беше избутано встрани.

Докато не дойде разговорът от Даларьо.

Йелм вдигна слушалката и отговори стресирано. Чавес наблюдаваше от другата страна на бюрото как червеното петно на лявата му буза стана още по-изразително; останалата част на лицето побеля като платно. Не обели нито дума през целия разговор. Просто стоеше и ставаше все по-блед. На латиноамериканеца му се стори, че пъпката на бузата заприлича на пулсиращо сърце. На два пъти изпусна слушалката, преди да я затвори.

Хорхе чакаше.

— Сила ме напусна — каза Пол тихо.

Хорхе мълчеше. Остави химикалката на масата.

— Обади се от вилата. Не иска да ходя там повече. Трябвало да си помисли.

Когато Шещин Холм отвори, ги завари прегърнати. И затвори без нито звук.

 

 

В таксито до „Арланда“ го попита само:

— Ще издържиш ли?

Йелм кимна сковано.

Стори й се, че червената пъпка на бледата буза беше заприличала на рисунка от системата за кодове, която са използвали американските скитници през двадесетте и тридесетте години на 20-и век: наклонен на една страна правоъгълник. Не се сещаше какво точно означава.

 

 

В самолета към „Ландветер“^[1] лицето на Йелм повъзвърна цвета си. Петното се позагуби и точно когато контурите се заличиха, Шещин Холм си спомни значението на знака. Скитниците използваха правоъгълника, за да предупредят за къща, в която живеят лоши и безскрупулни хора.

Йелм се беше върнал в тунела, по-тесен от всякога. Чувстваше, че полезрението му се лута чисто физически от една крайност в друга. След разговора със Сила вече изобщо не можеше да се фокусира върху нещо конкретно.

 

 

Обади се вкъщи от „Ландветер“ и дълго разпитва Тува какво всъщност се беше случило. Дане само му се тросна; очевидно, погледнато през очите на сина му, той беше виновен за всичко, включително и за бедите в превърналия се в ад негов пубертетски свят. На Тува Сила беше казала само, че татко и мама трябва да се разделят за известно време. Йелм се опита да обясни, доколкото можеше; но след известно време чу, че използва само клишета. Езикът разпределя ролите, помисли си мрачно. Попита дали могат да се справят сами няколко дни, на което Тува със смях отговори, че го правят, откакто на майка им й щукнало да се премести изцяло на Даларьо, а баща им работел непрекъснато.

И докато мълчеше в слушалката, осъзна, че никога не се беше замислял за това.

И двамата тръгнаха към собствениците на касетите. Първият живееше близо до „Хага“, в квартал Оливедал, на „Кастелгатан“, близо до „Скансен Крунан“, на хълма Скансен, в парка „Скансен“, до площада „Скансен“. Много Скансен се беше събрало около стария учител по музика Егон Хаселгрен; бързо останаха със същото впечатление, както от двамата стокхолмчани: това беше следа заблуда.

Пристигнаха в изискания тристаен апартамент на учителя по музика Хаселгрен късно следобед. Слънцето все още топлеше, но Гьотеборг лежеше под ужасен слой смог. Беше непоносим. Дебелият господин Хаселгрен отвори облечен в класическа ризница. Сиви космалаци стърчаха от огромната му гръд през дупките от дрехата му. Звучеше Телониъс Монк.

— Петдесет и втора улица — каза Шещин Холм. И като позна мелодията, отвори както вратата, така и сърцето на учителя.

Да, беше купил запис на Монк, с Рискован накрая, от Белия Джим. Беше платил с пощенски запис. Не, беше пуснал обява, че търси редки записи от 1957–1959 в някакво специализирано списание, издавано в средата на осемдесетте, и Белия Джим беше отговорил. Да, пазеше записа. Да, беше го пускал в часовете в училище. Не, учениците не го бяха харесали. Да, беше проявил упорство, година след година, да пуска в часовете джаз от края на петдесетте. Да, точно бибопът от 1957–1959 беше уникалното артистично откритие на двадесети век, никой ученик не го пропускаше. Не, никога не беше копирал записа и никога нямаше да го направи.

Благодариха и си тръгнаха. Когато от улицата се обърнаха нагоре и погледнаха към прозореца, видяха дебеланкото в ризница да ги изпраща любопитно с поглед.

След това трябваше да посетят кръчма, която вече не съществуваше. Мъртвите очи на Арнолд Шварценегер ги гледаха от плакат на видеотека, която се намираше там, където трябваше да е кафе „Рикардо“, на „Анкаргатан“, до площад „Карл-Юхан“.

— Как се чувстваш в родното място? — попита Йелм.

— Не уцели квартала — отвърна Холм.

Обади се в старата си работа: полицията на „Ферярегатан“, близо до площад „Один“. Стоеше в телефонната кабина и говореше от доста време. Йелм не долавяше и дума. Той опипваше колебливо мобилния телефон в джоба на якето си. Видя как лицето й грейна, явно се смееше високо, но не се чуваше. Изнасяше цял репертоар от мимики и жестове, които не беше виждал преди. Каква впечатляваща пантомима, помисли си Йелм.

— Този Гуидо от затвореното кафе „Рикардо“, чиято фамилия Белия Джим бе пропуснал — каза Холм вяло, когато излезе от кабината, — казва се Гуидо Касола и има нов, по-лъскав ресторант в центъра, на „Шюркогатан“, наречен „Барон“.

— Далече ли е от тук?

— Никога ли не си бил в Гьотеборг?

— Никога.

— Това е Маюрна. „Шюркогатан“ се намира във Валгравен. В ситито, на стокхолмски. Не е много близо.

— Можем ли да стигнем пеш?

— Не. Ще ти покажа едно — друго по пътя.

Тръгнаха на свечеряване. Въпреки че беше пиков час в града, който от време на време затваряше детските градини заради замърсения въздух, беше приятно. За по-малко от час Йелм излезе от тунела без особена болка. Благодарение на Шещин Холм. Тя плуваше в свои води, прекрасен гид в любимия си град. Гьотеборг ставаше все по-приветлив от Стокхолм, въпреки че Стокхолм си оставаше по-красив. Започнаха да се поотпускат. Шещин разказваше, а Пол питаше за Гатенйелмския резерват и църквата „Мастхуг“, за „Хага“ и „Йернториет“, за църквата „Феске“ и забележителния „Социален дом“ от другата страна на Валгравен. Когато закрачиха през „Кунгспаркен“ и пресякоха Валгравен по малкия мост към Кунгсториет и Шещин заразказва за Катедралата, се оказа, че са пристигнали. Не си казаха нищо лично през цялото време; и все пак нещо много лично се беше случило между тях.

Влязоха в „Барон“. Беше пълно, въпреки че беше едва шест часът. Атмосферата бе като в английски пъб, макар че ресторантът беше италиански. Попитаха сервитьорка дали Гуидо Касола беше там; тя ги насочи към вътрешен офис. Почукаха и отвори самият Касола.

Приличаше на същински бос от мафията, но беше приятен и любезен. Изслуша внимателно за какво бяха дошли и каза:

— Запознах се с Джим Барт Ричардс, когато беше дошъл да свири в Гьотеборг, някъде в края на седемдесетте. Каза, че имал няколко редки парчета на Монк, и аз започнах да купувам от него. Не продаваше много, само когато спешно се нуждаеше от пари. Така мисля. Купих общо четири записа. Последният беше точно този, който търсите, лятото на осемдесет и пета. Пускам малко джаз около полунощ, Около полунощ, така да се каже, и тогава избирам шантавите парчета, за да видя дали някой ще реагира.

— Е, имаше ли реакция? — попита Холм.

— Не точно при Рискован, струва ми се. Вероятно при някои други.

— Някога копирали ли сте записа?

Гуидо Касола се позамисли. Почеса се под носа.

— Бяхме двама собственици на кафе „Рикардо“. Всеки си имаше и по едно заведение близнак. Моето се казваше кафе „Трегуа“ и се намираше през няколко квартала, в Маюрна. Всичко изглеждаше еднакво на двете места, беше трик, пускахме и еднаква музика; сигурен съм, че презаписах парчето на Рогер в „Трегуа“.

— Рогер?

— Рогер Хакзел. Трудно се сработвахме и развалихме партньорството. Той напусна Гьотеборг в края на осемдесетте и отвори кръчма някъде в Южна Швеция, май в Смоланд. Казва се „Кълцано и смляно“. Държи я заедно със стар общ приятел: Яри Малинен. Хакзел и Малинен. „Кълцано и смляно“. Доста хитро. Йоншьопинг, Векшьо или Калмар.

— Можете ли да донесете записа? — каза Холм и посочи въпросително към телефона. Касола кимна и излезе от офиса. Холм звънна отново в полицията, охраняема зона 3. Този път беше по-рязка. Може би заради присъствието на Йелм.

Или просто той си въобразяваше.

— Здрасти, пак съм аз — каза тя в слушалката. — Да, да, знам. Но как щеше да се справи Националната полиция без пехотата си? Малко по-гладко, навярно… да, да… Ами, става въпрос за една кръчма, която се казва „Кълцано и смляно“. В Смоланд. Навярно Йоншьопинг, Векшьо или Калмар. Добре. Не, ще се обадя отново. Откъде, по дяволите, да знам как се чувства. Зле, надявам се. Престани. Чао.

— Значи бившият ти е полицай? — попита Йелм проницателно. Или така му се стори.

— Недостатъците на брака между близки роднини — отговори тя и му хвърли труден за тълкуване поглед.

Гуидо Касола се върна със записа и им го пусна на малък касетофон върху бюрото. Беше техният запис.

They’re playing our song^[2], помисли си Йелм и беше готов да повърне.

 

 

Взеха вечерния самолет за Малмьо. Шещин Холм се обади от „Ландветер“ на охраняема зона 3 на „Ферярегатан“ и получи адреса на „Кълцано и смляно“. Намираше се във Векшьо.

Йелм спа дълбоко, без да сънува, по време на краткия полет. И все пак, когато Холм го събуди, му се стори, че бе сънувал нещо важно.

Въпреки че беше станало доста късно, се опитаха да намерят петия и последен купувач на записите на Монк, продавани от Белия Джим.

Но се провалиха. Пътуването до Малмьо само усложни нещата. Добраха се до апартамента на някой си Роберт Гранскуг на „Баркгатан“ в Мьолевонген^[3]. На третия етаж, където би трябвало да живее, нямаше табелка с неговото име. Звъннаха на четирите врати и имаха късмет на последната. Младо, много късо подстригано момиче им разказа, че Роберт Гранскуг действително бе живял там до 92-ра, когато се бе нанесла тя. Гранскуг беше починал в апартамента по доста отблъскващ начин и затова го беше купила доста евтино. Бе добавила, че не се страхува от призраци. Изглеждаше прекалено самоуверена.

Върнаха се в центъра и обсъдиха възможността да локализират имуществото на починалия Гранскуг. Шансовете им бяха минимални. Все пак решиха да се разделят на следващата сутрин. Холм щеше да остане в Малмьо, за да потърси наследниците на Роберт Гранскуг, Йелм щеше да хване влака за Векшьо. Остатъка от вечерта обаче прекараха в приятен френски ресторант до „Стурториет“, само на няколко пресечки от „Савой“, където бяха отседнали.

Йелм хапна говеждо по бургундски с печени картофи, подправени с градински чай, а Холм взе също толкова сочна говежда яхния с маслини и картофен огретен с чеснов сос. Никой от тях не се замисли дори за момент дали ръководството на Националната полиция щеше да плати двете бутилки плътно и ароматно Domaine du Vieux Lazaret.

Първо говориха за работата. За Дагфелт, Странд-Юлен и Карлбергер. За изкуството на Анна-Клара Хумелстранд. За недотам скърбящите роднини. За други възможни имена на странното формирование отряд А. Групата на отчуждението. Атакуващи сили. А-отборът. Дълго обсъждаха атаката на Нурландер в Талин с доза черен хумор. Споменаха мирния край на конфликта между Нурландер и Сьодерстет, тлъстия Нюберг: бивш Мистър Швеция и настоящ църковен певец, залепения за компютъра Чавес, квалифициран джаз басист, и строгия Хюлтин, стабилен защитник в отбора на ветераните от стокхолмската полиция; доста ги развесели историята със сцепената вежда на бащата на Чавес. Питаха се какво би могло да бъде случилото се на Арто Сьодерстет във Финландия.

Осмелиха се да навлязат и в личния си живот. Шещин разказа за интереса си към музиката, как живееше с нея, как тя непрекъснато я заобикаляше. Пол разказа за двете си деца, като внимателно заобикаляше темата Сила. Спомена и за Дритеро Фракула, драмата със заложниците и процеса, за Грундстрьом от Отдела за вътрешни разследвания и изведнъж каза:

— Какво имаше предвид, когато ме попита дали имам щастлив брак? По-точно истински щастлив?

Погледна го през стъклената чаша с тъмните си очи. И двамата дръпнаха от цигарите, които пушеха само в специални случаи.

— Стори ми се, че нямаш такъв.

— Винаги съм вярвал, че имам.

— Имаше нещо в работата ти, в действията ти на полицай, не можех да го определя. Все още не мога. Отличаваше се от останалите; може би затова беше интересен. Като че през цялото време търсеше нещо друго чрез работата, като че изобщо не се занимаваше с полицейско разследване. Може би ми е познато от собствен опит…

— Нима си ми обърнала такова внимание?

Полицайката се позасмя.

— Правя го с всички, които срещам. Дължи се навярно на набитостта на женското полицейско око. Не го приемай лично.

— Може би искам да го приема така.

Тя се наведе.

— Не забравяй, че в момента си малко объркан. Турбулентност. Земята се разтваря под краката ти. Не искам да бъда някакъв… заместител…

Той се облегна и дръпна от цигарата. Глътна остатъка от виното и заоглежда тавана и наоколо. Когато тръгнаха през майската нощ надолу към „Йостра Хамнканален“, се прегърнаха, без да се замислят. Шегуваха се и се смееха.

— Направи ли го? — първото, за което се сети да я попита.

— Да съм направила какво?

— Това, което Анна-Клара Хумелстранд предложи относно маслиненокафявия галски пенис?

Срещна погледа й. Разочарование? Очите й потъмняха за момент. Но тя отвърна спокойно, без да го пуска:

— Когато започна да мастурбирам при мисълта за щръкналите пениси на френските жигола на богаташките шведски съпруги, ще знам, че наистина съм закъсала.

Пак се засмяха и слязоха към „Нора Валгатан“. „Савой“ се намираше на ъгъла. Зад прозореца на ресторанта седеше компания от седем души. Нагизден господин държеше реч. Зарадваха се, че не бяха вечеряли в хотела, стигнаха до канала и погледнаха в мръсната вода. Нищо впечатляващо. След малко влязоха, всеки взе ключа си и се качиха два етажа по-нагоре.

Стаите им бяха една до друга. Поспряха се за малко в коридора и си побъбриха. Тя пъхна ключа и каза:

— Така е най-добре.

Даде му въздушна целувка и го остави сам с призраците.

Ериниите, мина през замаяното му съзнание, когато влезе в тъмната стая, която се опитваше да имитира домашен уют.

Успя да съблече дънковото яке и панталоните и падна върху леглото по риза. Видя себе си и Сила, обвити в мъгла, как се любят на кейчето в залеза, с празна бутилка вино, търкаляща се покрай бедрата им. Погледът й през цялото време се рееше в далечината, потънал в кървавото червено. Точно до тях седеше Шещин Холм разкрачена на бюрото. Гледаше ги, докато се любят. Смуглите й очи следяха как лъсналият му член се приплъзва навътре и навън от вагината на Сила; беше свалила малко изсулените черни панталони. Движеше ръката си бавно и методично нагоре-надолу под бикините. После стана от бюрото и излезе на кея. Наведе се над тях и нежно погали голите им тела. Свали блузата си и откри две красиви малки гърди, изхлузи бавно черните панталони и седна по турски до тях. Ръцете й се плъзнаха по вътрешната страна на бедрата му. Обви с палец и показалец гладкия член, който влизаше и излизаше от Сила. Пол се дръпна от жена си и легна по гръб. Тя го възседна. Шещин внимателно опипваше задните части на жена му. После легна до Пол и го целуна с възбуждащи движения на езика. Пъхна пръст във вагината си и го остави да го оближе. След това седна върху лицето му, обърната към Сила. Членът му влизаше и излизаше от Сила, а езикът му влизаше и излизаше от Шещин. Потъна в блаженство, погълнат от вагини. Беше ту там, ту я нямаше. Почувства, че съблича ризата му. Или той самият я събличаше? Все още беше на кея. Някой сваляше слиповете му. Или беше той самият? Видя я до себе си на леглото. Беше гола, лежеше до него и гледаше мощната му ерекция. Отдавна не беше чувствал нещо такова. Тя мастурбираше. Нима беше прозряла желанието му? Нима то беше изпълнено? Неговото или нейното? Там ли беше изобщо? Грабна бедрото й и я завъртя, така че благоговейно да се взре в лицето й, докато тя подготви прекрасната си мидичка. Улови с показалеца и средния пръст срамните си устни, така че да изпъкне набъбналият клитор. Дълго го гали със сладострастни движения на едната ръка, докато пръстите на другата проникваха във вагината. Той не помръдваше и гледаше бездиханно дългата процедура. Тъмите очи бяха съвсем премрежени, когато най-после ги отвори и отметна глава назад в полусподавен гърлен вик. За миг остана неподвижна. После се надвеси над него и засмука члена му, дълго, дълго се плъзга между острите зъби с приятна болка. После отвори уста и струята проникна дълбоко, дълбоко в нея. Наслади се на топлината, разляла се из тялото й.

Накара я с устни да получи още един оргазъм. Вкусовете се смесиха в крайчетата на езика му.

Докато накрая той изчезна.

На следващия ден не знаеше истина ли е било, или не.