Арне Дал
Мистериозо (21)

21.

Мистериозо звучеше в тонколоните, отново и отново, като самоизпълняващо се пророчество.

— Успяхте ли да поспите? — попита Хорхе Чавес.

Седяха в служебната мазда на Йелм. Той караше, Шещин Холм се беше разположила до него и не спираше да върти Телониъс Монк, а Чавес пък не спираше да говори от задната седалка.

Йелм и Холм отговаряха само с леко притваряне на натежалите клепачи, които, в старанието си да стоят отворени, се опитваха да прогонят натрапчивия блясък на лятното слънце. Невъзможна задача.

Беше осемнадесети май.

— Монк би се обърнал в гроба, ако знаеше, че вдъхновява серийни убийци с превъзходната си музика — не млъкваше Чавес, без да звучи прекалено покрусен. Блатото се беше размърдало. Най-накрая.

И сега не получи отговор. Това нито го спираше, нито го дразнеше:

— Тази нощ в полицията прегледах управителните съвети. Падна голямо ровичкане из компютъра. Има четири пътя от тук нататък. Най-интересният води към Сюдбанкен. И четиримата са членували в управителния й съвет за кратко през деветдесета. Като цяло най-ярката следа. Но може би още по-интересното е, че Енар Брандберг е бил част от управлението на Ловиседал заедно с Дагфелт и Карлбергер през деветдесет и първа. Същият този медиен концерн, който днес се задъхва под рекета на Виктор Х. Грайм Беър, схващате ли, сънливковци? Това е, в случай че допуснем убийството на Странд-Юлен за чиста заблуда. Ако вместо това обаче предположим, че убиецът в момента се опитва да ни прати за зелен хайвер, жертвайки Брандберг, остават, разбира се, Ериксон и МЕМАБ.

Пак не последва отговор.

Но Чавес не се обезкуражи:

— Вярвам на Хюлтин, че в една от тези корпорации се крие ключът към загадката.

Колата изчака на червено при срещата на „Улвсундавеген“ и „Еншьопингсвеген“ на шосе Е-18. По-нататък не им се наложи да спират.

— Завий при бензиностанция ОК — упъти латиното. — Алея „Ринкебю“. Ще паркираме в края й и ще пресечем площада. Междувременно ще купя пресен чесън.

Йелм продължи напред, паркира и каза:

— Изглежда, нещо бързаш.

— Единственият начин да остана буден.

Минаха през оживения площад, огрян от лятното слънце. Сергиите бяха натежали от зеленчуци и плодове, количества и видове, които рядко се срещат в обикновените магазини. Йелм се замисли за съдържанието на пестициди в чуждите зеленчуци в сравнение с шведските и посърна в изобилната, пъстроцветна тълпа. Чавес купи връзка пресен чесън и заръкомаха с нея пред лицето на колегата си.

— Махай се, богохулник, Носферату^[1].

Йелм, на път да заспи както вървеше, се усмихна глуповато.

Минаха една-две преки до центъра на Ринкебю. Няколко стъпала надолу, в една от абсолютно еднаквите сгради наоколо, се намираше малък магазин. Табела не се забелязваше, прозорците бяха видимо прашни. Оказа се значително по-голям от очакваното и почти пълен. Клиенти от различни прослойки стояха и ровичкаха из безкрайните рафтове с музика от всички краища на света. Трупа тийнейджъри с различен цвят на кожата, еднакво изсулени дрехи и обърнати назад козирки, бяха окупирали големия хип-хоп ъгъл. В дъното зад тезгяха седеше мургав индианец около петдесетте и си пилеше ноктите.

— Алберто! — извика Чавес, приближи се и го прегърна. Беше огромен, когато стана.

— Хорхе, Хорхе — заповтаря мъжът в половинминутна прегръдка, придружена от поредица „картечни изстрели“ на испански. Йелм разпозна „Шьовде“ и чу Хорхе да отговаря: „Не, не, Сундсвал“. Чавес посочи колегите си. Шещин Холм току-що се бе гмурнала в море от грегорианска църковна музика и каза няколко думи на мудния си испански. Индианецът се разсмя високо. Йелм също му отвърна с усмивка и почувства, че особената миризма, ударила го в носа на влизане, беше от тамян. Една клечица стоеше и тлееше в саксия със сухи цветя на тезгяха.

— Заповядайте — обърна се Алберто към Йелм и Холм и продължи на шведски. Говореше с акцент, но съвсем правилно. — Последвайте ме в светая светих.

Влязоха в малко, мрачно пространство с впечатляващо стерео точно в средата.

— Знаете ли, че Хорхе е един от най-добрите шведско-чилийски джаз басисти в страната? — попита Алберто в тъмнината.

— Esto son chorradas!^[2] — извика Чавес развеселен и се присъедини към групата.

— Напротив, вярно е, честна дума — настояваше гръмогласно домакинът. — Ще ми дадете ли записа?

Шещин Холм влезе последна. Държеше три компактдиска в ръка и трудно успя да изрови касетката от чантата си.

— Нима можеш да оставиш магазина просто така? — попита и подаде записа.

— Тук никой не краде — смънка индианецът и напъха касетата в стереото. Стигнаха до края на Мистериозо. — Качеството е доста лошо — вметна специалистът. — Презаписан е два или дори три пъти, струва ми се. Едва ли от компактдиск. Липсват и типичното пращене на дългосвирещите грамофонни плочи. Най-вероятно оригиналът е на класическа лента от петдесетте години.

— Ето, започва — каза Чавес, когато се чуха аплодисментите и овациите. Последваха необузданите импровизации. Лицето на Алберто грейна в тъмнината.

— Ааааххх — възкликна той и настана една испанска говорилня.

— Шведски — подсети го сънародникът му.

— Съжалявам, така де. Записът е адски рядък. Дори аз го нямам. Изчакайте да го чуя целия.

Три минути, не повече, продължи хаосът. Към края данданията заглъхна. Като че самите музиканти се намериха, преоткриха. Дори и Йелм се впечатли от преплитането и сливането на теми и пасажи. Три много особени минути.

Алберто се изкашля и спря записа.

— Мистериозо е записано от продуцента и обожател на Монк Орин Кийпнюс и техника Рей Фоулър в магическата вечер на седми август хиляда деветстотин петдесет и осма във Файн Спот Кафе в Ню Йорк. След смъртта на Монк, Кийпнюс е добавил няколко парчета, отхвърлени по-рано. Записи за Ривърсайд от девети юли. Тук липсват. Трябва да е нещо кратко, за което съм чувал да се говори, но никога не съм го слушал. Разказват, че фрагментът е добавен само защото Рей Фоулър е заспал пиян, когато е трябвало да спре магнетофона. Но това може да е мит. Всъщност тази импровизация по-късно е била наречена Risky. Рискован на шведски, нали? Arriesgado^[3], Хорхе! Нито Кийпнюс, нито Монк са искали да я включат в албума. Няма я и в сборния: „The Complete Riverside Recordings“. Родило се е чудо, но не е имало късмет да оцелее. Това са мислели и самите те. Но и вие сте свидетели, че са сгрешили. Някой го е изровил от кашоните в мазето и го е копирал.

— Чувал си да се говори за този запис? — попита Йелм и продължи с въпросите: — Кога, къде, как?

— Предложиха ми да купя копие в средата на осемдесетте. От американски джаз музикант в Швеция. Но искаше хиляда долара. Отказах.

— Кой беше той? — обади се Чавес.

— Познаваш го, Хорхе. За малко да свириш с него преди няколко години. Джим Барт Ричардс.

— Тенор саксофонистът?

— Да. Белият Джим. Джаз музикантът с най-бялата кожа. Като Джони Уинтър. Остана в Швеция. По-добри домове за лечение, така каза, когато се срещнахме миналата година. Подлага се на детоксикация почти през месец. После отново се развихря. Не знам дали сега свири някъде, или е на лечение.

Благодариха на Алберто, взеха касетката и бяха готови да тръгват. Тогава чуха гласа му в тъмнината:

— Едно копие срещу тези дискове.

Шещин Холм погледна ръката си, в която държеше грегорианските записи. Явно съвсем ги беше забравила.

— Колко време ще отнеме? — полюбопитства Чавес точно когато Йелм щеше да започне да протестира.

Алберто се засмя и извади една касетка от второто гнездо на касетофона.

— Готово — каза с широка усмивка.

 

 

Наистина Джим Барт Ричардс имаше най-бялата кожа, която Йелм беше виждал. Откриха го що-годе трезвен в стилна гарсониера в Стария град. Беше около петдесетте, с коса точно толкова бяла, колкото кожата. Беше се проснал на матрак на пода по боксерки и тениска.

— Със сигурност си чул да се говори за новите джаз училища в САЩ — започна Чавес. — Антисаморазрушителните. Братята Марсалис и още по-радикални младежи. Не смяташ ли, че е време да се разделиш с мита за аутсайдерите?

— Традиционалисти! — тросна се Белия Джим на шведски със силен американски акцент. — Смяташ ли, че музика се пише, като назубриш цялата шибана история. Това да не ти е предмет в училище. Where does their flicking pain come from! Books? Fucking mother’s boys!^[4] Those who talk don’t know, those who know don’t talk.

Йелм и Холм размениха бързи погледи.

— Творят, като знаят всичко — упорстваше Чавес. — Какво толкова му е странното. Владеят всеки джазов рефрен, всеки малък пасаж, всеки шибан период в историята на джаза. От това черпят силите и болката, които са им нужни. Могат да използват постиженията ви, без да повтарят грешките. Това е напълно ново отношение към изкуството.

— Това е прастаро отношение към изкуството! — възпротиви се Ричардс сдържано. — От което тъкмо успяхме да се отскубнем. А ето че искате да ни върнете в проклетата ера на повторенията. Радвам се, че никога не успя да свириш с мен, Хорхе.

— Вие се повтаряте точно защото не знаете историята си. Мислите си, че творите нещо ново, само защото сте прекалено дрогирани, за да разберете, че то вече съществува. Уникалното лично изразяване е само едно дълго, скапано повторение, най-лошият вид самозаблуда. Единственият начин наистина да сътвориш нещо ново, е да познаваш всичко старо. Тогава се говори за начало. Зората на историята се повтаря, но този път с всички стари зори.

— Теоретично бръщолевене — разяри се Белия Джим. — Болката идва оттук! — заудря се по хилавите гърди, където ребрата му се брояха под мръсната тениска. — You can never replace the direct feeling!^[5]

— Точно за това става дума! — развика се Хорхе и започна да крачи из мръсния апартамент. — Нищо не идва направо from in here^[6]. Болката има различни форми. Просто не ги виждате. Бъркате наркотичното умопомрачение с чувство и откривате колелото за пореден път, отново и отново, и всеки път си вярвате, че е ваше изобретение. Глупави претенции за авторство!

Йелм започна да се безпокои, че ще изпуснат Белия Джим, преди да са го хванали. Рискът да ги изхвърли всеки момент беше голям. Но вместо да го направи, Джим Барт Ричардс седна на матрака, засмя се гръмогласно и тупна с длан до себе си:

— Sit down, for God’s sake!^[7]

Хорхе седна, взе бутилката „Джак Даниелс“, измъкната кой знае откъде, и отпи не на шега.

— Трябвало е да се отдадеш на музиката — продължи джазменът. — А не да станеш като тях. — Посочи Холм и Йелм. — Имаш сериозно отношение към изкуството.

— Тези двамата знаят повече за музиката от теб — запротестира Чавес.

Дълго се смяха. Йелм не схвана почти нищо.

Шещин Холм запази спокойствие:

— Чували сме например кратката импровизация Рискован на Монк, Грифин, Малик и Хейнс, която си се опитал да изтъргуваш преди десет години.

Белия Джим я зяпна с изненада. И продължи да се залива от смях.

— Дълго търсене на игла в купа сено, право ви казвам. All the priorities in their right places.^[8] Три ченгета търсят бивш саксофонист за подобна дреболия. I’m deeply honoured, people!^[9]

— Не сме тук, за да те приберем на топло. Искаме да се доберем до клиентите ти.

— Не се избиха да го купуват. Когато Ред Мичъл ме доведе тук в средата на седемдесетте, бях чувал, че сте малък народ, до Ледовития океан, и харесвате много джаз музиката. Така че копирах колкото можах този и други оригинали, към които Грифин ме беше насочил в началото на шестдесетте. Знаете, тогава свирих доста с Джони: млад, зелен и ентусиазиран. Каза, че има колкото искам неиздаден материал от времето на Файв Спот като Около полунощ, Доказателство, Рискован и други шантави парчета. Повечето сега са на пазара, когато, как се казваше онзи продуцент, Кийпнюс, реши да изкарва кинти. Но Рискован и още някои са моите бебчета. Все още не са издадени. Да, мамка му, имах десет различни записа от този род от Щатите. Опитвах се периодично да ги продам. Рискован беше един от последните, някъде осемдесет и пета — осемдесет и шеста. Тогава разбрах що за клиенти имам. Бяха петима. Повечето от тях не бяха склонни да пръснат големи суми за долнокачествени пиратски копия. Пък си беше и чиста контрабанда. Не притежавах никакви права. Някои парчета обаче съм си запазил, помощ към пенсията.

— Това значи ли, че имаш адресите на тези, които са купили копия на Рискован? — попита Шещин Холм право в целта.

— Да. От началото на осемдесетте купувачите са едни и същи. Джаз любители: може би. Ценители: абсолютно. Ако нямате намерение да ги арестувате, ще ви дам адресите. Двама в Стокхолм, двама в Гьотеборг и един в Малмьо. Свободата на големия град, какво да се прави. Някъде тук трябва да се намира малък, жълт, шибан тефтер…

Започнаха да търсят из ужасно разхвърляния апартамент. Попаднаха на какви ли не неща: глава на препарирана боа, която лежеше под масата и стана на прах в ръцете на Йелм, мръсни дрехи, кутия за обувки, пълна с банкноти полски злоти, още мръсни дрехи, антикварни финландски порно списания с черна лепенка върху пенисите, още и още мръсни дрехи, няколко ками от Ботсвана, още купища мръсни дрехи, тринадесет търкалящи се и неизмити халби за бира, една грамофонна плоча без обложка, с автограф на Бил Еванс върху самата нея, и купчина касови бележки от кръчми.

— За какво са ти тези бележки? — попита Чавес и измъкна жълтия тефтер от втвърдени от мръсотия слипове.

— По причини от данъчно естество — поясни Белият Джим и остави „Джак Даниелс“-а да жегне гърлото му.

Като във второразреден холивудски филм, помисли си Йелм.

Чавес преписа имената и адресите и подаде бележника на Белия Джим. Той го изхвърли от стаята, оригна се и заспа седнал.

С общи усилия Чавес и Холм го сложиха да легне и покриха бялото като тебешир тяло с юрган.

— Този пич — каза Хорхе, когато излязоха на слънце — е велик музикант.

Шещин Холм кимна. Йелм се въздържа да изкаже мнение.

 

 

Чавес се върна с нежелание в полицията. Йелм остави Холм на най-близкия адрес от тефтера на Белия Джим, а самият той се отправи към по-отдалечения.

Полицайката се озова в дома на пенсионирания майор Ерик Родхолм на „Линегатан“. Впечатляваш господин, попреминал средната възраст, чиято страст към нетрадиционен джаз беше толкова голяма, колкото и неочаквана. Приличаше, както Холм по-късно го беше описала, на почитател на Суза^[10] или, с други думи, на човек, който не правеше разлика между ритъм и марш. Но не беше така. Имаше огромна колекция пиратски албуми от най-забутаните малки клубове: като тръгнеш от Карелия, та стигнеш до континенталната част на Гана. Отначало не искаше да признае нищо, което би се изтълкувало като незаконно, но посредством методи, които Холм държеше да запази в тайна, по-късно не без гордост показа величествената си колекция, скрита зад въртяща се библиотека. Кълнеше се в „страната и флага“, че никога не би копирал дори един от уникалните си записи. Холм видя и чу Рискован, който майор Родхолм бе купил от Джим Барт Ричардс. После още два часа се наслаждава на Лестър Янг в Залцбург и Кени Кларк в хотел „Худиксвал“.

Пол Йелм пък стигна до Мерща и се срещна с инвалида Рогер Палмберг, прегазен преди години от „Северната стрела“^[11]. Не напълно неволно, както самият Палмберг каза с помощта на електронния си апарат. Единствено слухът му беше наред, при това свръхразвит. Чуха Рискован на Белия Джим, като домакинът обясняваше всеки незначителен тон, точно какво се случваше, точно къде се случваше и точно защо се случваше.

Йелм стоеше като омагьосан. Все повече се съмняваше в израза „Those who talk don’t know, those who know don’t talk“. Осакатеното тяло криеше най-изкусния слушател, който беше срещал, не само на музиката, а по принцип. Той накара полицая да разкаже за почти цялото разследване. Следата със записа му се стори изключително интересна, увери, че е невинен, и в замяна на това получи думата на Йелм, че ще му се обади, когато всичко приключи. Никой преди това не беше чувал записа на Палмберг; призна си, без да го усуква, че просто никой никога не го посещаваше. Беше пълен самотник и беше свикнал с това. Цялото си внимание насочваше към музиката. Чуха няколко парчета с Джим Барт Ричардс от края на шейсетте и на Йелм започна да му просветва кого бяха посетили в отблъскващата гарсониера в Стария град. Когато най-сетне си тръгна от що-годе пригодения за хора с увреждания апартамент в Мерща, неочаквано се беше сдобил с близък приятел на другия край на Стокхолм.