Арне Дал
Мистериозо (16)

16.

По време на закуската Пол Йелм насочи вниманието си изцяло към мобилния телефон, който лежеше като развалено парче кашкавал на кухненската маса. Въпреки че не вдигаше очи от него, почувства докачливите погледи на Сила, които многократно отблъсна. Най-накрая станаха толкова остри, че трябваше да ги посрещне.

— Може би още не е открит — промърмори, все още фиксиран в мобилния телефон.

Погледът отсреща обаче не молеше за обичайното внимание. Беше се превърнал в нещо друго, твърде непознато. Странен, самотен, напълно изоставен. Пуст. Не разбираше. Но му напомняше за онова, което го беше парализирало, когато слушаше записите на Шещин Холм. Неприятното, непоносимо усещане, че никога няма да достигнеш другия. Никога. Дори най-близкия. Необятното чувство за абсолютна екзистенциална самота. Забеляза, че вижда точно него и у Сила. За части от секундата двамата се сляха, колкото и парадоксално да беше, от същата поразяваща емоция. И когато най-сетне си проговориха, им беше пределно ясно, че казаното далеч се разминаваше с това, което наистина искаха да кажат. Защото не намираха думи. На кухненската маса в делничната сутрин бяха споделили, макар и неспособни да го опишат, почти мистичното преживяване.

Трудно можеше да се определи дали тези няколко минути в кухнята ги бяха сближили, или напротив — раздалечили повече от всякога. Случилото се беше важно, бяха погледнали право в оголената самота на другия. Навярно тази жертва бе предизвикала най-силното им възмущение в наситената със събития седмица.

 

 

Нищо друго не се случи. Мобилният телефон остана безмълвен на път за полицията, а и на Йелм вече не му пукаше. Целият отряд А прекара деня в напрегнато очакване, но жертвата така и не се появяваше, а на Йелм продължаваше да не му пука. Разследването се парализира от нарушената симетрия, докато Йелм се парализира от нещо лично, само негово. В края на деня Хюлтин се опита да нормализира обстановката от бюрото си в Централата за бойна готовност:

— Така — каза равнодушно. — Ако се окаже, че няма неоткрита жертва, която да се гърчи в нечия помпозна всекидневна някъде в града, то трябва да приемем, че сме изправени пред две възможности. Първата: че убиецът е променил начина си на действие, втората: че това е краят.

Пол Йелм не чу казаното. Остана, докато другите се разотидат. Беше сам в Централата за бойна готовност и се чудеше в чий дом ще се прибере.

 

 

Там, където се прибра обаче, завари съвсем нормална семейна обстановка. Погледите между него и Сила никога нямаше да бъдат същите и не спираше да се пита дали връщането в рутината не беше лицемерно, дали не криеше бомба със закъснител. Напук на тези мисли, отново намери опора в ежедневието след странния апокалиптичен ден, докато интересът към разследването отново се върна.

Денят мина без вест. Работата продължи в нормалния ритъм. Земята обаче все още се клатеше.

 

 

Пети април. Почти седмица след първото убийство. Пол Йелм обядва за първи път в ресторанта на полицията. Беше прочут с навика си да пропуска обяда. За късмет, сърцевината на групата се оказа на същото място, по същото време: Сьодерстет, Чавес, Нурландер, Холм, Нюберг. Шестимата се бяха отделили на една дълга маса. Струваше им се, че са обградени от враждебни погледи.

— Нещата стоят по следния начин — започна Сьодерстет, като прокара ръка по бялата си гладко избръсната буза. В ръката си държеше вилица с набодено жилесто и мазно парче говеждо задушено. — Ченгетата в Стокхолм ни мразят, защото им отнехме случая, от Националната полиция също не ни долюбват, защото Хюлтин си избра банда разбойници с доста нисък ранг за едно от най-значимите разследвания в историята на шведската криминалистика. А всички заедно ни ненавиждат, защото сме от кол и въже: блед финландец, чернилка, жена от Гьотеборг, „пета колона“^[1], грамада от плът и медиен герой. Няма що.

— Пета колона? — мрачно попита Виго Нурландер.

— Значи се разпозна?

— Не съм предавал стокхолмската полиция и никога няма да го сторя.

— Знаеш какво казват — намеси се Йелм. — Веднъж влезеш ли в Националната полиция, няма излизане. Освен в подобаващ ковчег.

— Кой, по дяволите, го казва? — ядоса се Чавес.

— Не си спомням — отвърна Йелм и скришом изплю парче месо в една салфетка.

Чавес се обърна към Сьодерстет:

— Какво става с апартамента, Грахче^[2]?

— Грахче? — Йелм изведнъж разбра, че нещо беше пропуснал. Откъде, дявол да го вземе, намираха време да разговарят за личния си живот?

Огледа се наоколо. Общуването им беше изключително на професионална основа. Какви всъщност бяха тези хора, с които прекарваше неприлично дългите си работни дни? Отново го грабна споменът от записите и от кухнята в Норшборг: никога да не можеш да разбереш напълно ближния си. И далече назад чу гласа на Грундстрьом, който каза: Надникни в душата си, Йелм.

Отърси се от мислите си. Как вървеше общуването им в момента? Темпото на работа се беше поуспокоило, имаше шанс членовете на отряд А да се превърнат и в нещо друго, освен в зъбци на една машинария. Запознанството с Хорхе Чавес беше приятно. Сработиха се добре. Изключително кадърен и модерен полицай, обличаше се спортно, беше стабилен и най-вече млад. Ако времето им позволеше, щяха да станат отлични партньори. Може би личният им живот малко се различаваше. Единственото, което знаеше за Хорхе, бе, че беше ерген, волен като птичка, и че наскоро се беше изнесъл от апартамента за временно настаняване в сградата на полицията. За службата в Сундсвал не бе споменал нито дума. Всеки опит на Йелм да научи повече за това, се беше провалил. Накрая остана с впечатлението, че му е било толкова тежко, та чак не искаше да си спомня. Понякога му се струваше, че Чавес си мисли, че е дошъл в рая.

Кои други? Гунар Нюберг, бившият Мистър Швеция, басът от църковния хор в Нака, му беше станал почти приятел. Във всеки случай споделяха пътуването си. Харесваше последното словосъчетание, караше го да се чувства добре. Но в действителност и Нюберг му беше непознат. Разведен, защото тормозел съпругата си в периода на стероидите. Не беше виждал децата си от малки. Единствен хорът осмисляше живота му, но по свой особен начин той беше изключителен полицай. От типа потенциален побойник.

Вито Нурландер му се изплъзваше. Педант от старата школа. Кореняк стокхолмчанин. Падаше си по правила и наредби. Вярваше в закона така, както религиозните вярват в Библията. Носеше костюми, елегантни преди двадесет години, сега миришещи само на прах и пот. Висок, но тромав. Отпуснат. С шкембе. Необщителен. А може би нямаше за какво да общува.

Ето че дойде ред и на Шещин Холм. Не можеше да отрече, че го привличаше. В много отношения противоположност на Сила. Цялата тъмна: очи, коса, дрехи. Много лоялна. Изключителна професионалистка — не можеше да спре да мисли за умението, с което бе направила записаните интервюта. Разговорът с Анна-Клара Хумелстранд във Франция трябваше да се увековечи в книга. Живееше при роднини в Стокхолм и категорично, почти толкова крайно като Чавес, отказваше да говори за миналото си. Беше подочул за неприятна случка в Гьотеборг, но тя беше табу. Все пак си мислеше, че рано или късно, всичко щеше да се изясни. Наслаждаваше й се скришом. Страхотна жена.

И Сьодерстет. Арто Сьодерстет. Уникален тип. Никога не беше виждал подобно ченге. Бледият финландец, както откровено се наричаше, беше странен тип. Не можеше да го възприеме като полицай. Не защото не се справяше, напротив, но реагираше и говореше като интелектуалец, наперен висшист, който смело развиваше политическите си теории на оперативките. Точно когато си мислеше това, Сьодерстет отговори; едва си спомняше въпроса:

— Не бих го нарекъл апартамент, ама мястото е хубаво. На „Агнегатан“. Боксониера с кухненски ъгъл. Многобройната ми челяд остана във Вестерос. Имам пет деца — добави и погледна към Йелм.

— Пет! — възкликна. — Толкова ли е скучно във Вестерос?

— Хм. Две са направени във Васа.

— Служил ли си във Финландия? Как е там?

— Не, тогава… не бях полицай. Станах ченге доста късно. Има и такива, които твърдят, че и сега не съм.

Йелм бе доволен от интуицията си. Опита се да усети и настроенията около масата. Под „такива“ Сьодерстет може би имаше предвид някой колега от Вестерос или някой от присъстващите. Не можа да разбере. Все пак остана с беглото впечатление, че всички, освен него, знаеха много добре за какво намекваше колегата им. Не беше нужно обаче да се напряга.

— Единственото, което казах, бе, че не е необходимо да държиш предизборни речи за комунистите — тросна се Виго Нурландер. Вилицата потрепваше в ръката му.

— Престанете, момчета — прекъсна ги внезапно Шещин Холм.

Нурландер хвърли вилицата в подноса и го отнесе без нито дума. Дори и в състояние на бурен гняв закрепи таблата точно както трябва на стелажа, сгъна салфетката и я хвърли направо в кошчето.

Йелм се огледа наоколо в ресторанта. Посрещнаха го няколко саркастични усмивки от съседните маси. Отвърна им мрачно.

Да се чувстваш аутсайдер сред аутсайдерите. Точно в окото на бурята. Шещин Холм се обърна към Сьодерстет:

— Престани. Чака ни работа, няма време за боричкане в пясъчника.

— Удари ме в челюстта — мърмореше Сьодерстет. — И подхвана чужденците, с изключение на черничките, разбира се.

Сьодерстет приглади рядката си, тебеширено бяла коса.

Йелм се разсмя. Без причина, но Нюберг го последва. Сьодерстет също се закиска. Холм показа ироничната си усмивка, а Чавес своята. Лулата на мира обиколи всички.

— Орежем ли политическите аспекти, все едно, че разследваме половин случай — подхвана Сьодерстет. — Съгласни?!

— Да — каза Чавес. — Но съществуват различни гледни точки по въпроса. Да вземем например случилото се във Васа?

— Не, не, не — засмя се Сьодерстет. — Още е рано за размяна на лична информация от този род. Как е бърлогата ти, между другото?

— Де да беше бърлога. Една стаичка при възрастна бабка на кръстовището на „Бергсгатан“ и „Шелегатан“. Също като на обучението.

— А ти, Шещин? — попита Сьодерстет. — Къде се подвизаваш, мила?

— При бившата приятелка на бившето ми гадже в Брандберген. Добра компания сме. Таим обща и много плодотворна омраза.

Отново се засмяха. На всичко и на нищо. На направената крачка един към друг. На липсата на труп в продължение на няколко дни. На самите себе си и на абсурдната си позиция в полицията.

Нюберг спря, последван от Чавес и Сьодерстет. Шещин Холм допи безалкохолната бира и тъкмо се надигаше, когато Йелм каза:

— Шещин, откри ли Джордж Хумелстранд?

Тя седна отново и го погледна навъсено.

— Наистина не ми хареса, че си присвои честта за следата Хумелстранд.

— Съжалявам. При все че изобщо не става въпрос за чест. Не съм приключил с Мимир. Съжалявам още веднъж.

Неохотна усмивка се разля по смущаващо красивото лице.

— Какво се случи с Джордж?

Усмивката рязко изчезна. Мрачният поглед пронизваше като рентген.

— Щастлив брак ли имаш? — попита тя.

— Какво? — пустият поглед на Сила изплува пред очите му.

— Щастлив? — полицайката беше сериозна. — Истински щастлив?

— Защо питаш?

— Не знам кой си — каза загадъчно и го остави.

Поседя известно време, докато образът на Сила постепенно избледня. Накрая и целият свят стана блед.