Арне Дал
Мистериозо (10)

10.

Лежеше в нещо лепкаво и кафяво. Опита се да стане, но не успя; опита се да пълзи, но не се получи; опита се да се изтегли напред, но напразно. Колкото повече шаваше и се съпротивляваше в усилието си да се измъкне, толкова по-плътно слузта прилепваше по тялото и го теглеше надолу. Отвори уста и тъкмо се канеше да извика, когато кафеникавата течност потече към гърлото. Носът му потъна, ноздрите се напълниха, оставаше единствено да чака ужасната минута на смъртта, когато за пръв път усети вонята.

— Мамка му — изпсува Нюберг и кихна.

Йелм трепна, прекалено силно.

— Опитай се да не заспиваш — нареди Хюлтин.

— Не спя — блуждаеше Йелм.

Нюберг издуха носа си и понечи да продължи:

— Скапано време — чу се от прозореца на антрето, който вибрираше обезпокоително от априлската буря над Меларен. — Добре, че съм на закрито.

— Възможно е да ни обвинят в шуробаджанащина — каза Йелм. — Навън в колите треперят стокхолмски следовател и сундсвалска чернилка, а в храстите направо се тресат финландец от Вестерос и полицайка от Гьотеборг, докато ние си седим на топличко със спомени от южните предградия и чаша кафе. И ще бъдат прави.

— Параноята е най-лошото ни професионално увреждане — поясни Хюлтин и глътна наведнъж хубавото еспресо на Биргита Франсен. — Мамка му, ама че силно!

— Това е еспресо — намеси се Нюберг. — Трябва да му се наслаждаваш на малки глътчици.

— Затова чашата е толкова миниатюрна — добави услужливо Йелм.

— Достатъчно други неща се въртят в главата ми — измърмори шефът и вдигна радиостанцията до ухото. Всеки разполагаше с такава, окачена на ремък на гърдите. — Ало, отряд едно, на пост ли сте?

Малко попращя, докато се чу гласът на Чавес:

— Паркирали сме на „Губшерсвеген“, точно зад църквата. Тръпнем в очакване. Живеете ли си вътре?

— Таксито е поръчано за осемнадесет и четиридесет — Хюлтин бе кратък. — Как сте там в храсталака? Колко пъти да повтарям, че е важно да държите слушалката в ухото! И без много разговори и движение.

— Ох — обади се дрезгаво Сьодерстет. — Тъкмо вися с крака, вкопчени за крушата, и издавам звуци като в джунгла.

— Та нима ще клечим в трънаците с часове? Вятърът е адски гаден в момента — зъзнеше Холм.

— Ако не искаш една трета част от екипа да се тръшне с пневмония, трябва да измислиш нещо — предупреди Сьодерстет.

— Прави сте. Решението не беше добро. Времето очевидно е против нас. Ще се редувате вътре през час-два, за да се постоплите. И облечете възможно най-дебелите дрехи, които откриете в къщата.

Рикард и Биргита Франсен слязоха по стълбите. Съдията беше облечен в стар, но все още стилен раиран костюм с жилетка и джобен часовник. Пооправи си вратовръзката и се наведе встрани, за да може да надникне през прозореца покрай огромното туловище на Нюберг.

— Неприятно време за външна охрана — каза точно когато се появи таксито. — Надявам се, че ще сменяте колегите си. Трима здравеняци тук вътре, а една жена там отвън. Много джентълменско. Е, тръгвам, грижете се добре за съпругата ми. Тя е моето съкровище.

Двамата старци се целунаха набързо, Франсен облече палтото си и излезе на вятъра. Жена му гледа дълго след него.

— Таксито малко подрани — съобщи Хюлтин в радиостанцията. — Обръща и тръгва. Черен мерцедес, CDP четири, четири, три.

— Черен мерцедес CDP четири, четири, три — повтори Чавес.

Хюлтин пусна радиостанцията, която увисна на кожената каишка до средата на гърдите му, и се обърна към госпожа Франсен:

— Така, от сега нататък е рисковано да седите тук. Надявам се, че ще се чувствате удобно на горните етажи и ще избягвате да слизате долу без нужда.

Биргита Франсен се втренчи за миг в комисаря, като че се опитваше да свърже име и случка с живо човешко същество. Кимна кратко и плавно се отправи нагоре по стълбите. Когато изчезна, Хюлтин каза:

— За съжаление, господа, Франсен е напълно прав. Трябва да ги смените, когато влязат.

Нюберг кихна, въздъхна тежко и леко почука на измъчвания от вятъра прозорец. Отправи се към кухнята, за да огледа вратата и прозорците към задния двор. Въпреки бурята залезът над Меларен беше великолепен.

Йелм сви наляво към кабинета на съдията, провери прозорците и продължи към двете по-малки стаи в същата половина на приземния етаж. Всичко беше нормално.

Хюлтин влезе в дневната, седна на кожения диван и съобщи на Сьодерстет и Холм добрата новина за смяна на караула.

Очакването, помисли си Йелм, като запрелиства сборник от закони в кабинета на Франсен. Всичко изглеждаше захабено от прекалено ползване. Старецът вероятно отказваше да спре да работи. Може би не съществуваше нищо друго извън работата, само една огромна гинунгагап^[1]. Може би затова на всяка цена е трябвало да обнови Ордена Мимир. Полицаят постоя апатичен, зачетен в наредба за разрешени и забранени уреди за бране на горски плодове, докато светлината почти изчезна. Завари Нюберг в кухнята с чаша бяло вино в ръка.

— Има отворена бутилка в хладилника — поясни колегата и вдигна чашата. — Налей си, домакинята черпи.

— Утеха за отменената репетиция? — попита Йелм и отвори хладилника.

Загледа се в етикета. Мозел. 1974. Нищо не му говореше.

— И сега какво, вън на студа, горките ми гласни струни — замърмори Нюберг.

— Хич не ни е лесно.

— Хич, ама хич.

Говореха си, докато чакаха. Невероятни глупости, които едва ли щяха да бъдат уместни в друга ситуация. Разговор с мисли, летящи в различна посока. Всичко можеше да се развие невероятно бързо. Всеки момент можеше да се случи нещо съдбовно. Трябваше да са хем спокойни, хем нащрек. Като нож с две остриета бе това състояние на стрес.

— Женен ли си? — попита Йелм, дъвчейки банан, докато разглеждаше останалите неща в хладилника.

— Разведен. А ти?

— Последния път, когато видях жена си, бях все още женен.

Слънцето надникна за миг, докато потъваше зад вълнистата повърхност на Меларен. Облаците се стелеха с различна скорост един върху друг. Играта на априлската буря.

Нюберг запали цигара и почерпи Йелм. Той не отказа. Запушиха в тъмнината.

— Всъщност не пуша — поясни Нюберг.

— Нито пък аз — не изостана Йелм.

Започна да прави кафе на светлината от малкото фенерче. Имаше обикновена машина за шварц до удивително голямата за еспресо.

— Такова чудо за нищо и никаква чашка — говореше на себе си и на тъмнината, затова и Нюберг не реагира.

Изведнъж запращя в радиостанциите. Беше Шещин Холм, шептейки:

— Задава се мъж, сам. На десет метра от оградата.

Йелм остави пълната с вода кана и излезе в коридора. Дръпна си от цигарата и леко се ободри от никотина. Видя през прозореца мъжа да подминава и да поема нагоре по „Грьонвиксвеген“. След миг гласът на Сьодерстет забръмча върху гърдите му.

— Току-що мина покрай мен.

Йелм наля вода в машината, постави филтъра, измери дозата кафе, лъжичка след лъжичка, и натисна червеното копче. Направи всичко бавно и прецизно. Без излишни движения. Пушеше спокойно, когато зави по приличащия на фуния коридор до всекидневната. Хюлтин седеше в позата на убиеца на кожения диван до отдалечената стена. Стаята тънеше в приглушена тъмнина.

— Направих кафе.

— Шварц?

— Да.

— Браво.

Времето минаваше протяжно и бавно. Очите постепенно свикваха с мрака. Скоро щяха да заприличат на нощни животни, опулени в тъмницата. Йелм зави в обратната посока. Нюхът му го ориентираше по-добре от зрението. Опозна всяко ъгълче и кътче, за да може да се придвижва бързо и безпрепятствено. На слабата светлина от фенерчето, със закрита крушка, за да може да вижда в нощта, извади дебели пуловери, палта, якета, ръкавици, шапки, одеяла от няколко гардероба и ги тръшна на кухненската маса.

— Смяна. Влизам — обади се Холм.

— Аз ще изляза — каза Йелм на Нюберг, който кимна в съгласие.

Йелм беше почти облечен, когато Шещин Холм почука на задната врата. Тя направо се тресеше. Нюберг й подаде чаша кафе. Тя я сграбчи нетърпеливо с двете ръце и я вдигна към устата. Когато топлината се разля из тялото й, каза:

— Вкочаних се, без майтап.

Йелм метна одеяло на раменете й, напъха слушалката в ухото си, а щепсела в радиостанцията, нахлузи една шапка, чифт смешни пурпурни вълнени ръкавици и излезе в нощната буря.

Навън беше тъмно като в рог. Затича се приведен към трънака на Холм. Видя точно къде беше седяла, сгушена в шипката. Гледката беше идеална. Улична лампа на няколко метра осветяваше най-силно частта от пътя, видима от храстите.

Поседя там два часа. Минаха десетина коли и точно толкова велосипедисти и пешеходци, когато сетивата му сериозно се притъпиха. Беше съобщил за трима самотни минувачи покрай портата.

Шещин Холм излезе и го срещна. Сега изглеждаше доста по-свежа. В този момент съзря и фигурата на Сьодерстет да се промъква през другата половина на градината.

Влязоха заедно с Нюберг в кухнята. И двамата бяха малко или много неадекватни за няколко минути, затова прокле идеята, чиято и да беше, да се сменят едновременно. Машината за кафе стоеше включена. Успяха да напълнят по една чаша и да пийнат. Пръстите на ръцете и краката им се затоплиха, а оттам и цялото тяло. Не трябва ли да бъде обратно? — помисли си и започна да се разсъблича. Не искаше да срещне убиеца и да изглежда като участник в експедицията на Амундсен до Южния полюс.

Влезе в дневната. Хюлтин не беше помръднал. Спогледаха се безмълвно в тъмнината. Ако нещо ще се случва, ще бъде скоро, четеше се в погледите им. Излезе в коридора и застана до прозореца. Втренчи се в мрака. Вятърът беше поутихнал. Навън всичко си беше както преди.

 

 

Върви по безлюдната улица. Къщите са пръснати тук-там.

Върви с ръцете в джобовете. Напипва касетката и двата ключа, които се удрят един в друг в левия джоб. В десния се намира пистолетът с прикрепен заглушител. Крачи съвсем спокоен.

— Идва някой — прошепна Шещин Холм в радиостанцията. — Сам е. Мъж. Скоро ще мине покрай мен.

Знае точно къде се намира. Стъпките му са уверени. Тук започва оградата. Пресича пътя. Вятърът брули лицето му. Оправя чантата на рамото и посяга към портата.

Холм отново:

— Той е. Отваря вратата. Сега.

— Идва — шепне Сьодерстет почти едновременно.

Отваря бавно, безшумно. И затваря. Гледа да не стъпва на пътеката, а внимателно по тревата към къщата. Изважда ключовете и се качва по стълбата.

— Държи ключовете — шепне Сьодерстет. — Пъха единия. Сега.

Поставя ключа в ключалката, завърта го безшумно. После следващия. Пак така без звук. С едната ръка натиска бравата, а с другата държи пистолета.

Вратата се приплъзва.

Хващат го.

Йелм улавя ръцете и ги извива назад. Нюберг го бута на пода и натиска лицето му към килима. Йелм стиска ръцете на гърба. Хюлтин пали лампата и насочва оръжието. Светлината е като застинала светкавица. Йелм вече е сложил белезниците. Край.

— Какво става, по дяволите? — пита мъжът изненадано. После започва да крещи.

Холм и Сьодерстет нахлуват с извадени пистолети. Биргита Франсен се появява на стълбите. Гледа ги като обезумяла.

— Рикард — шепне тя.

— Рикард? — повтарят всички едновременно.

— Мамо — успява да каже, преди да припадне.

 

 

Влиза и затваря вратата след себе си. В къщата е съвсем тъмно, съвсем тихо. Събува обувките, слага ги в чантата и се отправя към всекидневната. Сяда на кожения диван с лице към вратата, поставя пистолета на масата и чака.

Седи, без да помръдне.

Очаква музиката.