Ане Франк
Задната къща (148) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 16 май 1944 г.

Мила Кити,

За разнообразие, защото отдавна не сме говорили за това, ще ти предам една малка дискусия, която се разгоря вчера между господин и госпожа Ван Даан.

Госпожата: Немците сигурно силно са укрепили атлантическия отбранителен вал и ще направят всичко, което е по силите им, да спрат англичаните. Невероятно е колко силни са немците!

Господинът: О, да, изключително.

Госпожата: Да-а.

Господинът: Сигурно немците накрая ще победят във войната, толкова са силни!

Госпожата: Може, още не съм убедена в противното.

Господинът: Повече няма да споря.

Госпожата: И все пак спориш, не можеш да се въздържиш.

Господинът: Ами, отговарям с по две думи.

Госпожата: Но все пак отговаряш и все ти трябва да си прав! Но предположенията ти съвсем не се сбъдват!

Господинът: Досега предположенията ми са се сбъдвали.

Госпожата: Не е вярно. Вторият фронт трябваше да се открие още миналата година, финландците трябваше вече да са приключили войната, Италия да е капитулирала още през зимата, руснаците да са завзели вече Лемборг, о, не, не давам и пукнат грош за твоите предвиждания.

Господинът (ставайки): Хайде, време е да си затвориш устата. Един ден ще ти докажа, че съм бил прав, тогава ще ти го върна тъпкано. Не мога повече да понасям това заяждане и някой ден ще сърбаш попарата, която си надробила! Край на първо действие.

Беше ми ужасно смешно, на мама също, а и Петер едва сдържаше смеха си. О, тези глупави възрастни, добре би било да се заемат със собственото си възпитание, преди да правят толкова много забележки на младите!