Джон Нанс
Последният заложник (6)

5.

Център за ръководство на въздушното движение, Албакърки — 10:58

— „Еърбридж“ 90, моля, обяснете какви са намеренията ви.

Авис Беир отмести пръст от трансмисионния бутон и погледна отговорника на смяната, който се бе вторачил в големия компютърен екран. Представителният старши диспечер посочи с късия си дебел пръст точката с обозначение „ЕБ90“ и поклати глава.

— Две хиляди и петстотин метра и продължава да се спуска. И не сте му дали разрешение за кацане, така ли?

— Не е искал. Сам започна да се спуска. Засякох го на аварийната честота.

— Наистина странно. Какво ли е намислил, по дяволите?

— Нямам представа. Не казва нищо.

— Какво има пред него, Авис?

— Предимно широко, открито пространство. Средната височина на заобикалящата го пустиня е около хиляда и петстотин метра, но някои от възвишенията като Митънс в Монюмънт Вали се издигат на още триста.

— Времето?

— Видимостта е неограничена. Ще може да вижда препятствията пред себе си. Спускането изглежда контролирано.

— Опитай пак, Авис.

— „Еърбридж“ 90, тук центърът в Албакърки.

Последваха няколко секунди тишина, после се чуха звуците от настройването на предавателя и думи, от време на време заглушавани от смущения по трасето.

— Албакърки, тук „Еърбридж“ 90. Чудите се какво правим, нали?

— Потвърдено, „90“. Виждам, че се спускате. Какво мислите да правите?

— Моят гост иска да разгледа околността, а после да отиде до Солт Лейк Сити. По пътя ще ми каже какво друго иска. Тогава ще ви се обадя.

— Гостът ви… на нашата честота ли е?

Настъпи дълга пауза, сетне високоговорителят отново оживя.

— Потвърдено, Албакърки. Той е въоръжен, чува всяка дума и ми казва какво да правя.

— Можем ли да направим нещо за вас?

— Ами… момент… той иска да разговаря с главния прокурор на Съединените щати и… да доведете също областния прокурор на Станфорд, Кънектикът, шефа на полицейския патрул в Колорадо и тамошния щатски и федерален съдия.

Зад Авис и началника й се бяха събрали трима други диспечери, които се спогледаха с недоумение. Авис записа исканията.

— Разбрано, „90“. Ще направим всичко възможно. Имате разрешение да летите на всяка безопасна височина над две хиляди метра. Маневрирайте, както прецените. Моля, съобщете ни, когато сте готови да се отправите към Солт Лейк Сити.

— Прието, Албакърки.

Авис вдигна глава и погледна главния диспечер.

— ФБР още ли е на линията?

Той кимна.

— Установяват връзка с Вашингтон.

 

 

Диспечерска служба на авиолинии „Еърбридж“, международно летище, Колорадо Спрингс — 10:58

В спартански обзаведения кабинет, в който се намираше диспечерската служба на авиолинии „Еърбридж“, влизаха все повече хора. Главният пилот и вицепрезидентът по оперативната дейност бяха в един ъгъл и бързо обясняваха на директора какво е станало. Десетина други служители сновяха насам-натам или говореха по телефоните. Четирима диспечери контролираха полетите и се опитваха да чуят още новини за „90“. Пилотите на другите полети не знаеха нищо.

— Джуди, Дейвид Гейтс от Дуранго иска да говори с теб.

Тя се обърна. Върни Гарсия й сочеше една от примигващите телефонни линии. Джуди грабна слушалката.

— Тук шефът на Ръководство въздушно движение.

— Госпожице Смит?

— Много съм заета, Дейвид. Трябва да почакаш. След няколко минути очаквам да ми се обадят от ФБР.

— Да, но има още нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— За пътника, чиято съпруга е на самолета. Кен Улф му бил казал да слезе. Търсел пилоти.

— Какво искаш да кажеш, Дейвид? Кой търсел пилоти?

— Ще те свържа с него. Трябва да го изслушаш.

От другата страна на линията се чу непознат глас.

— Казвам се Джони Бек.

— Господин Бек, много съжалявам, че са ви оставили — каза Джуди. — Можете ли да ми разкажете какво се случи?

Докато той говореше, тя започна да драска завъртулки в бележника си. Сетне изведнъж спря.

— Чакайте малко. Какво ви е накарал да направите командирът?

— Разговаряхме в пилотската кабина и той ми каза, че е забравил да вземе плана на полета. Помоли ме да изтичам да го донеса.

— И тогава ли слязохте от самолета?

— Да. Но никой от служителите в Дуранго не знаеше за какво става дума и когато се върнах, вратите бяха затворени и двигателите включени.

— Имаше ли някой друг в пилотската кабина? Или на вратата?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— А на площадката пред сградата на летището? Или при стълбата?

— Не.

Джуди се опита да си представи сцената. Бек влиза в сградата и пита за плана на полета, който изобщо не можеше да е там.

— Колко време бяхте в сградата, господин Бек?

— Не повече от три-четири минути. Госпожице, Нанси, съпругата ми, е в самолета… — Гласът му потрепери от вълнение и тревога. — Къде са те сега? Какво става?

Джуди пресметна времето, което беше необходимо на земния персонал да отмести стълбата и на стюардесите да затворят вратите. И да се включат двигателите. Три минути едва ли бяха достатъчни.

— Господин Бек, сигурен ли сте, че когато сте се върнали, двигателите са работели?

— Да. Абсолютно. Но къде е самолетът сега?

— В момента лети към Финикс. Ще ви свържем със съпругата ви веднага щом можем.

Лъжата лесно се изплъзна от устата й, но какво друго можеше да каже? Съпругата ви е заложница на някакъв маниак, отвлякъл един от нашите самолети?

Не, засега се налагаше да лъже.

Тя му благодари и прикова поглед в групата шефове в ъгъла.

Изведнъж усети ледена тръпка. Краката й отмаляха. Подпря се на бюрото и седна. Спомни си думите на Върни Гарсия. Улф му се сторил странен…

На борда бе имало двама пилоти и командирът бе отпратил и двамата.

Защо?

Обзеха я мрачни предчувствия.

 

 

Главно управление на ФБР, Вашингтон, окръг Колумбия — 11:00

Агент Кларк Робъртс прие съобщението за отвличането от командния център на Федералното авиационно управление във Вирджиния и внимателно започна да изпълнява стандартната процедура, тоест да уведоми съответните шефове и агенти в Денвър и Колорадо Спрингс. Тъкмо търсеше агент за преговори с похитители, когато влезе негов колега и каза:

— Имаме искане. Гъст ли си с главния прокурор на Съединените щати?

Робъртс се намръщи и присви очи.

— Какво?

— Похитителят иска връзка с главния прокурор, с областния на Станфорд, с шефа на полицейския патрул в Колорадо, с щатския и с федералния съдия.

— Шегуваш ли се? Господи! Такива искания означават, че отвличането е по политически причини.

— Освен това се е насочил към Солт Лейк Сити. Току-що проверих. Там имаме агент.

— Добре.

— Само че… е жена.

— Жена ли?

Агентът кимна.

— Откога наемаме жени да преговарят? — попита Робъртс.

— Имаме няколко, но това не е главното й задължение. Тя е психолог. Разполагаме само с нея.

— Как се казва?

— Катерин Бронски. Вече позвъних на пейджъра й и съобщих твоя номер. Ще организираме команден пост на летището с помощта на полицията и тя ще отиде там.

— Има ли опит?

Агентът погледна Кларк, подсмихна се и каза:

— Това е втората й година като основен агент. Но преди месец е изкарала курс по преговори с похитители в Куонтико.

— О, боже!

— Виж, може пък да внесе свежа струя. Освен това в края на краищата не знаем дали похитителят е мъж, или жена.

— Ще е политически некоректно от моя страна, ако възразя една повърхностно квалифицирана жена да води преговори с похитител от какъвто и да е пол, затова няма да го направя.

— Добре. Нищо не съм чул.

Кларк Робъртс поклати глава.

— И кога ще пристигне самолетът в Солт Лейк Сити?

— Най-рано след половин час.

— А ние кога ще се установим там?

— Най-рано след половин час.

— Казвал ли съм ти, че е много забавно да се работи с теб?

— Не.

— Добре. Не го приемай като комплимент.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:05

— Драги пътници, отново говори вашият командир. Оставете онова, което четете, и погледнете през прозорците. Ще видите историческите възвишения на Монюмънт Вали. Виждали сте ги в хиляди каубойски филми, но никога на живо и толкова отблизо.

Анет погледна уплашените очи на двамата си колеги — току-що им бе казала за отвличането. Стояха в помещението за екипажа отзад.

— Трябва да се върна, преди да е погледнал през шпионката — каза тя.

Бев кимна.

— Не знам как ще свърши това, но искам да видя края.

Докато бързаше по пътеката между редиците, Анет чу гласа на младата жена от място 18-Е.

— Госпожице, моля ви! Може ли да говоря с вас?

Анет се обърна стреснато. Викаше я съпругата на младия пилот, който бе влязъл в пилотската кабина по време на престоя в Дуранго. Стомахът й се сви. Отново се запита дали похитителят е той и дали е замесена и съпругата му.

— Да?

— Аз съм Нанси Бек. Съпругът ми отиде в пилотската кабина и не съм го виждала оттогава…

Анет се усмихна насила.

— Там е, госпожо Бек.

Младата жена видимо се успокои.

— Много ви благодаря.

Анет кимна и се опита да реши как да оформи въпроса, който се въртеше в главата й.

— Госпожо Бек, съпругът ви…

— Моля? — озадачено попита младата жена.

— Съжалявам. Забравих какво щях да попитам.

Анет се обърна, върна се в първа класа и погледна през прозореца. Боингът леко се поклащаше от турбулентните течения и разпръскваше колони от горещ въздух над повърхността на пустинята. От тях околният пейзаж представляваше безумно неясно петно.

Стъписа се, като забеляза колко ниско летят, и стомахът й се сви на студено кълбо.

Погледна напред и застрашителната близост на Уест Митън я уплаши. Самолетът мина покрай възвишението на по-малко от триста метра. Върхът се издигаше на значително по-голяма височина от тази, на която летеше боингът.

Ръката й неволно се вдигна към устата, когато самолетът прелетя покрай него, подскачайки от силния вятър.

Анет обърна глава надясно точно навреме, за да види другото високо възвишение, което изпълваше прозорците. Беше толкова близо, че сякаш можеше да го докосне. Структурата на вертикалните скали се виждаше в пълни подробности. Скоростта и близостта на хълма не оставяха съмнение, че самолетът ще се разбие.

Тя отново завъртя глава наляво, зърна туристическия център на хребета и психически се подготви за удара, от който инстинктивно чувстваше, че няма да оцелее.

Изведнъж двигателите ускориха оборотите и боингът рязко се издигна.

Профучаха над някакъв коларски път, после над магистрала и започнаха да завиват надясно. Пустинята изчезна.

В пътническия салон настъпи суматоха. Чуха се ахкания и възклицания, но най-висок бе гласът на непокорния пътник от място 6-В:

— Какво прави този идиот?

В главата й се въртеше същият въпрос.

Анет тръгна към него. Лицето й беше бледо като восък, а гласът — изнемощял писък.

— Сега ще видя какво става, господине. Моля, седнете на мястото си.

Веждите на мъжа гневно потрепваха, но той кимна, седна и закопча предпазния колан. Анет бързо се приближи до вътрешния телефон и натисна няколко пъти бутона за повикване. Не я интересуваше дали ще ядоса Улф или похитителя.

— Да? — сприхаво попита Кен.

— Какво беше това, по дяволите? Изплаши всички до смърт, Кен.

— Нямах избор, Анет. Поне продължаваме да летим. Твърде сложно е за обяснение.

— Кен, самолетът е пълен с травматизирани хора. Бяхме на двеста метра от земята.

— На сто.

— Господи!

Тя потърка слепоочията си и се вторачи в празното пространство.

— Анет, той ми заповядва да летя към Солт Лейк Сити. Всичко ще се оправи.

— Надявам се. Знаеш ли какво иска?

— Мир на света, пиле в тенджерата на всеки и смърт за престъпниците. Още не знам.

— Трябва да говориш на пътниците, Кен. Да ги информираш.

— Защо?

— Защото са уплашени до смърт. Аз също. Да не знам какво става е по-лошо, отколкото новината, че сме отвлечени.

— Ти знаеше истината, Анет, но по-спокойна ли си? Не, нали?

— Трябва да им кажеш нещо! Измисли някаква история, че е в реда на нещата да бръмчиш над един национален паметник и да лавираш между планини. Пътниците задават въпроси, на които не мога да отговоря.

— Оправяй се, Анет. Аз мога да правя само каквото иска този човек.

— Има ли пистолет?

— По-лошо. В багажа му има пластичен взрив, а електронният спусък е в ръката му.

Анет не беше в състояние да каже нещо. Само един пилот. Пистолет. Експлозиви.

Тя преглътна, опитвайки се да прочисти гърлото си от заседналата там буца.

— Какво да направя, Кен?

Мускулите на диафрагмата й трепереха неудържимо.

— Преди всичко, стой далеч от вътрешния телефон. Не се опитвай да му отвличаш вниманието, нито да отваряш вратата. Може да го стреснеш и ако поради някаква причина пусне спусъка, всички ще умрем.