Джон Нанс
Последният заложник (14)

13.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 13:16

— Лош избор на самолет, а, Руди?

Кен Улф рязко наклони боинга наляво и го плъзна покрай стърчащия зъбер, издигащ се на неколкостотин метра над тях, сетне погледна вдясно към ужасения прокурор.

Бостич преглътна с усилие и се опита да каже нещо.

— Какво, Руди? Не те чувам от звука на крещящото ти лицемерие. Говори по-силно.

— Попитах какво по-точно искаш от мен?

Кен рязко завъртя щурвала и боингът моментално се наклони надясно. Бостич ахна.

— Какво искам от теб ли? Ами, знам ли. Не може да е правосъдие. Това би било адски просто. Предполагам, че не може да е и нещо старомодно, като да предявиш обвинения към убиеца на дъщеря ми и да го осъдиш на смърт. Не, това няма да стане, защото ще навреди на кариерата на господин Рудолф Бостич, нали?

— Командире, не знам за какво говориш и какво искаш да направя, но наистина ме плашиш, като летиш толкова ниско. Не може ли да се издигнем? На този самолет има и невинни хора.

Кен завъртя щурвала наляво, за да спусне боинга към поредната долина.

— Радвам се, че определи хората отзад като невинни, за разлика от себе си. Какво искам ли? Самопризнания.

— За какво?

Кен изсумтя.

— Лайно. Каквото и да правиш, Бостич, не се преструвай на невинен пред мен. Познато ли ти е името Роджър Матсън?

Рудолф помълча малко, после кимна.

— Мисля, че е детектив в Стамфорд, Кънектикът.

— Няма какво да мислиш. Знаеш го. И Роджър Матсън е добър човек, нали?

Прокурорът сви рамене. Вдигнатите му вежди изразяваха тревога.

— Не знам. Работя с много детективи.

— Напротив, познаваш го много добре, защото Роджър и партньорът му ми разказаха цялата история. — Кен го изгледа гневно. — Знам какво си направил, Бостич. Имаш избор. Или ще подпишеш самопризнания тук, с всички подробности, дати и места, или ще те закарам в ада, където ти е мястото.

Рудолф потрепери, опита се да изправи рамене и погледна Кен в очите.

— Няма да призная нещо, което не съм извършил. Пък и не съм направил нищо лошо. Твоите нарушения обаче са безброй. Съзнаваш ли, че може да получиш дори смъртна присъда за въздушно пиратство?

Улф рязко обърна глава и очите му пронизаха лицето на Бостич.

— Виж какво, дрисльо! Хайде да изясним нещата. Аз умрях, когато онзи изверг уби дъщеря ми. Сега гледаш един разгневен труп, на когото изобщо не му пука. Това е първото.

— А второто? — тихо попита прокурорът.

— Второто е въпрос. Можеш ли да управляваш този самолет?

Рудолф отмести поглед към предното стъкло.

— Вероятно ще мога. Ако се наложи.

Кен изведнъж пусна щурвала и скръсти ръце. Боингът леко се сниши и една скала, високи поне триста метра, започна да изпълва предното стъкло.

— Хайде, Бостич, самолетът е твой. Да видим какво можеш.

Прокурорът го погледна озадачен.

— Какво? Нямам опит с такива големи самолети.

— Пак ли излъга, Руди? Нали каза, че вероятно ще можеш да го управляваш?

— Ако ми дават инструкции, може би, но…

— Нямаш късмет, Руди. Мислиш, че владееш положението. Ти, който дори не съумя да съдействаш да осъдят един убиец! Хайде, щурвалът е пред теб. Сложи на него мазните си ръце.

Бостич се дръпна и вдигна ръце.

— Добре, добре, признавам, че не мога да го направя. Доволен ли си сега?

По челото му избиха капки пот. Скалата бързо се приближаваше към тях.

— По-добре го направи, негоднико. Или управлявай самолета, или признай как натопи Матсън.

— Но кой лост да дръпна? Ще се блъснем в тази скала, глупако! Какво да направя?

— Не знам, Руди. Щом великият федерален прокурор и кандидат за главен прокурор не можа да си спомни основни истини, и аз не си спомням как да ти помогна да управляваш самолета.

Бостич хвана щурвала с две ръце, погледна като обезумял напред, сетне го дръпна с всичка сила. Носът на боинга рязко се вдигна, а земното притегляне прикова и двамата към седалките.

Скалата изчезна. Носът продължаваше да сочи нагоре, а скоростта обезпокоително намаляваше.

Кен седеше със скръстени ръце и наблюдаваше.

Руди рязко бутна щурвала напред. Предпазните им колани се опънаха, а скалата отново се появи.

— Не мога! — изкрещя Бостич. — Не знам какво да правя!

— Съжалявам. Няма ли самопризнания, няма и уроци по летене — рече Кен.

Рудолф отвори широко очи и отново дръпна щурвала. Боингът мигновено се наклони наляво и се извиси нагоре под ъгъл почти деветдесет градуса. Скалата беше на около триста метра.

— Смяташ да направиш лупинг, така ли? — попита Улф.

— Какво? — изкрещя Бостич, докато се бореше да придвижи щурвала надясно и пак го дръпна с всичка сила.

Изведнъж и двата контролни лоста започнаха да вибрират. През предното стъкло не се виждаше нищо друго, освен синьо небе. Кен протегна ръце, блъсна напред лостовете за тягата и задържа наклона вдясно. Носът на самолета се спусна към хоризонта и скоростта се увеличи.

Когато боингът отново набра скорост, той намали тягата и продължи да управлява.

Рудолф Бостич беше облян в пот и дишаше тежко. Очите му бяха ококорени от страх, ръцете му още стискаха щурвала на помощник-пилота.

— Е, господин прокурор, какво установихме дотук?

Отговор не последва.

— Установихме — продължи Кен, — че когато се стигне до летене, ти си кръгла нула. Не можеш да го направиш и ако се опиташ, ще убиеш онези невинни хора отзад, за които толкова много се безпокоиш. Заедно със собствения си задник, на който явно много държиш.

— Какво искаш да постигнеш, Улф?

— Аз ли? Ами, предполагам, следното. Не можеш да се пребориш с мен, защото държа електронен спусък и дори да успееш да ме надвиеш, пусна ли го, самолетът ще експлодира. И тъй като ти явно не можеш да го управляваш и на борда няма други пилоти, трябва да правиш каквото ти кажа. С други думи, или ще напишеш самопризнания пред свидетели, или ще умреш. Ясно ли е?

— Не мога да повярвам, че си убиец, Улф.

— Ти си убиец, Бостич. Спомняш ли си малкото деветгодишно момиченце, което миналата година беше намерено в езерото? Ти го направи.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Ти си виновен, защото не прибра на топло убиеца. А преди шест месеца в Провинстаун, Масачузетс, умря още едно тринайсетгодишно момиче. Спомняш ли си я?

— Не.

— Така и предполагах. Ти носиш отговорността и за нейното убийство, защото съм убеден, че е станала жертва на същия изверг, който уби дъщеря ми. И двете момичета щяха да са живи днес, ако ти не беше излъгал.

Бостич удари с юмрук по стената на пилотската кабина и го погледна.

— Какви ги дрънкаш, Улф? Не съм излъгал за нищо! Какво мислиш, че съм направил, за бога?

Кен изсумтя и се съсредоточи върху уредите.

— Знам какво си направил. Имам доказателство. Но първо ще го чуя от устата ти. — Кен рязко обърна глава към Рудолф. — Разбираш ли? Не аз, а ти ще ми разкажеш всичко, при това с пълни подробности. Иначе скапаният ти задник ще бъде съсипан.

Настъпи неловко мълчание. Накрая Бостич тихо попита:

— Свърши ли, командире?

Кен кимна.

— Да, аз несъмнено свърших. Но и с теб е свършено, прокуроре.

Бостич не каза нищо. Вторачи се през страничния прозорец. Кен хвана здраво щурвала. В лявата си ръка внимателно държеше спусъка. Беше стиснал гневно челюсти. Мислите му бяха някъде далеч. Боингът прелиташе покрай един хребет и се поклащаше от струите въздух, предизвикани от горещината на обедното слънце.

Вдясно се появи още една долина — широка и водеща на юг — и Кен зави към нея, преминавайки на по-малко от двеста и петдесет метра над релефа. Сетне пак се увери, че самолетът не предава обичайната си идентификация на радарите на въздушния контрол, които сигурно го търсеха. Вторачил поглед в уредите, той в последната секунда успя да избегне ято мишелови, летящи на същата височина. Птиците се разпръснаха във всички посоки. По корпуса се чуха два ужасяващи удара и Кен дръпна щурвала, но вече беше късно.

— Какво… беше това? — попита Бостич.

— Удари от птици — отговори Кен по-скоро на себе си.

Провери уредите и се успокои, като видя, че са в изправност. Вгледа се внимателно в лявото крило, после завъртя лостовете във всички посоки, доволен, че няма сериозна повреда. Единият от ударите се бе разнесъл от покрива на пилотската кабина и Кен изви глава, за да погледне през малките прозорчета горе. Очите му се съсредоточиха върху корпуса и не забелязаха внезапния блясък на слънчева светлина, отразен от високо летящите Ф-15, които завиха над същата долина на височина три хиляди метра — търсеха с тактическия си радар полет 90.

 

 

На борда на „Гълфстрийм Пет ЛЛ“ — 13:22

— Агент Бронски, на телефона.

Беше Бил Норт. Стоеше на вратата и се усмихваше.

— Моля? — попита тя озадачено.

— На борда имаме клетъчен телефон и аз си позволих волността да дам номера на вашите хора в Солт Лейк Сити. Единият — мисля, че се казва Франк — иска да говори с вас.

— Наистина ли се сетихте за това?

Норт кимна и се усмихна по-широко.

— Трябваше да правя нещо, за да минава по-бързо времето.

Кет стана, инстинктивно приглади панталона си и го последва. Влязоха в луксозно обзаведения пътнически салон. Норт й направи знак да седне на плюшения стол и й даде телефона.

— Франк?

— Намерихме го, Кет. От военновъздушните сили ни съобщиха координатите преди минута. Имаш ли нещо за писане?

— Казвай.

Той й съобщи географската ширина и дължина.

— Отправил се е на югозапад и лети ниско, на около сто и петдесет метра над земята. Множество граждани са се оплакали, че самолетите летят прекалено ниско. Знаем, че е той.

— Добре. Свързахте ли се с него?

— Не. Това е твоя работа.

— Може ли да държим тази линия отворена?

— Предполагам.

— Чакай малко. — Кет погледна собственика. — Господин Норт, може ли да ви помоля за една голяма услуга?

Той разпери ръце.

— Само ако ме наричаш Бил.

— Добре, Бил. Аз съм Кет. Може ли да държим тази линия отворена и да я слушаш, в случай че той трябва да ми предаде още нещо?

— Разбира се.

Бил Норт стана от въртящия се стол и взе телефона. Кет скочи и се върна в пилотската кабина, за да съобщи координатите.

— Добре — рече Дейн, вкара координатите в компютъра и се вторачи в показанията на уредите. — Той е на трийсетина километра на юг от нас. Какво ще кажеш, Джеф?

Джейсън кимна и натисна напред лостовете за тягата, после се обърна към Кет.

— Сложи си слушалките и микрофона. Радиото е настроено на честотата, която ми каза.

— Ясно. Още ли сме на шест хиляди метра височина?

Помощник-пилотът кимна, а Дейн се обърна към нея.

— Когато го настигнем, вероятно ще бъдем на три хиляди, дори на по-малко.

Кет се наведе напред и се съсредоточи върху точицата, блещукаща на матовочерния екран на централната конзола. Помъчи се да подреди мислите си. Как щеше да реагира Улф на повикването й? Сигурно щеше да почне да я ругае.

Но имаше ли друг избор?

Тя натисна бутона на предавателя.

— „Еърбридж“ 90, тук е „Гълфстрийм Пет Лима Лима“. Чувате ли ме?

Отговори не последва.

— „Еърбридж“ 90, тук е „Гълфстрийм Пет Лима Лима“. Чувате ли ни?

Нищо.

Кет повтори повикването още няколко пъти, после вдигна глава и видя показанията на висотомера.

— Приближихме ли се до него?

Дейн поклати глава.

— Ще включа на максимална скорост за спускане. След около осем минути трябва да го настигнем.

Кет отново наведе глава, затвори очи и се помъчи да си представи какво става в пилотската кабина на отвлечения „Боинг 737“.

„Как ли ще се опита да се наложи — помисли тя. — Сигурно знае, че не можем да арестуваме хората ей така или да организираме съдебен процес, щом някой поиска… Ама разбира се, че го знае и само някое ново доказателство или информация ще го умилостиви.“

— Кет, ще го видя всеки момент — обади се Дейн.

Тя се замисли върху думите на помощник-пилота, оставен в Дуранго, и за реакциите на Кен Улф в Колорадо Спрингс. Кой беше онзи човек на борда?

„А, да, кандидатът за главен прокурор.“

— Чуваш ли, Кет?

Тя бе затворила очи и мислеше. „Той е прокурор за северния район на Ню Йорк и това включва Уайт Плейнс… което означава, че има пълномощия в Стамфорд, Кънектикът, където Кен Улф е живял, когато дъщеря му е била убита!“

Кет отвори очи.

Дейн Бейли леко наклони самолета наляво.

— Мисля, че е на около петнайсет километра пред нас, Кет.

Тя погледна екрана.

— Не го виждам.

— Сега е само точица. Лети ниско над долината. Боингът е голям и бърз.

Кет кимна.

— Чудесно. Доближи се, колкото е необходимо, но да не ни види. Имате ли втора слушалка на телефона?

— Да — отговори Джеф Джейсън и й я подаде.

Франк чакаше на линията.

— Забелязахме го, Франк, но засега не отговаря на повикванията ми. Трябва ми и една бърза информация.

— Кажи, Кет.

— Как се казва прокурорът, който е на борда?

— Чакай малко… Рудолф Бостич.

— Провери дали седалището му е в Уайт Плейнс, дали има правомощия в Стамфорд и дали убийството на дъщерята на Кен Улф е извършено в този район. И накрая, замесен ли е господин Бостич в случая Улф?

— Записах, Кет. След минута ще ти се обадя. Каква е теорията ти?

— Мисля, че Бостич му трябва като източник. Той знае нещо, което Улф иска да разбере. Спомняш ли си първото му изявление? Да бъдат разобличени прокурорите лъжци. А помощник-пилотът каза, че Улф повърнал, когато чул, че Бостич е на борда. Сто на сто между Бостич и трагедията на Улф има някаква връзка.

Дейн Бейли я докосна по рамото и посочи напред. Кет погледна и за пръв път ясно видя очертанията на боинга. Извършваше ляв завой на няколко километра пред тях.

— Бил, още ли си на линията?

— Да.

— Би ли я слушал?

— Разбира се.

Тя върна телефона на помощник-пилота и вдигна към устата си микрофона на радиопредавателя.

— Командир Улф, тук е Кет Бронски. Моля те, говори с мен. Знам, че слушаш линията. Половината жители на Юта се оплакват, че летиш през прането им.

След секунда приемникът изщрака.

— Моментът не е подходящ за шеги, Бронски.

— Черният хумор е любимото занимание на ФБР, когато, разбира се, нямат работа с хора, които се опитват да променят света.

— Това ли се опитвам да направя?

— Така ми се струва и след като не се разби в планините, както искаше да мислим, обзалагам се, че все още желаеш да направим нещо за теб.

— Имаше ефект, нали?

— Да, изпробва кръвното ни налягане, но аз вече те разбрах, Кен. Ти не си такъв, за какъвто искаш да те мислим. Това не означава, че няма да изпълниш заплахите си, но от друга страна, не искаш да нараниш никого. Искаш само да попречиш на убиеца на дъщеря ти да стори зло и на някой друг, нали? За това ли става въпрос?

Последваха няколко секунди мълчание. Сребристият боинг се наклони надясно и промени курса си — пое на юг и леко се издигна над вълнообразния релеф.

— Отчасти, Бронски. Имам много сметки за разчистване и тази е главната.

— Но има и още, нали? Нали каза, че искаш да разобличиш безскрупулните федерални прокурори.

— Имаш предвид лъжците като Рудолф Бостич ли? Да, би могло да се каже.

— Разкажи ми за Бостич.

— Ще направя нещо по-добро, Кет. След малко Рудолф Бостич сам ще ти разкаже какво е направил. Ще изпее всичко, докато още може.

— Знаем, че той е на борда, Кен.

— Сигурен съм. Всъщност той седи тук, до мен, в пилотската кабина и се пита кога ще забия аварийната брадва в жалкия му череп.

Кет вдигна пръст от бутона и се замисли. Улф бе принудил човека, когото обвиняваше в нещо, отнасящо се до смъртта на дъщеря му, да влезе в пилотската кабина. Тъй като Кен не беше склонен към самоубийство, този ход трябваше да е с цел принуда. Щеше да се опита да заплаши прокурора, за да го накара да каже, да признае или да обещае нещо.

„Хайде, Франк! Дай ми информацията, която поисках.“

Тя отново натисна бутона.

— Добре, Кен, ще призная, че това ме изненада. Вероятно и господин Бостич. Къде искаш да побъбрим?

— Кога е въпросът, Кет. Няма време.

— Няма да имаш достатъчно гориво.

— Вярно, но имам самолет, пълен с пътници, и бомба с електронен спусък, който трябва да държа, и когато ми потрябва гориво, ще кацна и ти ще направиш всичко възможно да го получа. Между другото, защо те чувам толкова ясно? Радиосигналът ти е отличен.

Дейн Бейли се обърна към Кет и посочи нагоре. Тя пусна бутона и погледна.

— Какво има?

— Отправил се е към един каньон с отвесни скали, Кет. Кажи му да издигне самолета и да се измъкне оттам.

— Така ще се издадем — възрази тя. — Къде е каньонът?

— Ето го. Побързай. Не се шегувам. След онзи завой каньонът свършва със скала, висока шестстотин метра.

— Вдигни се, Кен! Вдигни се веднага! Влязъл си в дълбок каньон. Пред теб има шестстотинметрова скала, която не виждаш!

Тя пусна бутона и зачака, приковала очи в боинга, който се приближаваше към завоя в каньона. Самолетът беше на по-малко от сто и петдесет метра над пътя, минаващ в средата на долината.

— Кен, за бога! Не се шегувам! Какво ще ти стане, ако издигнеш самолета? Вдигни го! Веднага!

Чу се кратко пращене, но не и глас. Боингът вече подхождаше към завоя и се накланяше надясно. Гласът на Дейн Бейли се намеси в честотата.

— „Еърбридж“ 90, няма майтап, човече! Тя не те лъже! Вдигни се веднага!

Носът на боинга мигновено се стрелна нагоре. Самолетът набра височина и заобиколи скалата, която пречеше на видимостта му.

— О, боже! — възкликна Кет.

Дейн преведе гълфстрийма над скалата на завоя и за няколко секунди боингът се скри от очите им. Сега видяха къде свършва каньонът — на зеленото плато на стотици метри над него.

Изведнъж боингът се появи. С високо вдигнат нос и с работещи на пълни обороти двигатели самолетът се издигаше към върха на скалата.

Кет стисна микрофона.

— Мисля, че… — с напрегнат глас започна Джеф — има шанс.

Нямаше начин да се разбере кое се намира по-високо — боингът или върхът — през микросекундата, преди самолетът да се слее с извисяващия се хребет. Кет затаи дъх в очакване на сблъсъка, като се питаше как ли ще се почувства, ако след секунда всички на борда на боинга загинат. Знаеше, че този път бе допуснала грешка.

В следващия миг зеленото плато се плъзна под боинга, който се извиси нагоре и после задържа височината си на триста метра над платото.

Кет пое дъх.

— Господи, размина се на косъм! — възкликна Джеф.

Кет протегна ръка и потупа командира по рамото.

— Благодаря ти, Дейн. Ти ги спаси. Той нямаше да послуша мен.

Бейли кимна. Беше стиснал челюсти от напрежение.

Измина повече от минута, после радиопредавателят изщрака.

— Който и да е там, зад мен, благодаря. Това не влизаше в плана.

Кет натисна бутона.

— Опитах се да те предупредя, Кен.

Отговорът беше мигновен и явно предварително обмислен.

— Да, направи го, Кет. Което означава, че ме следиш. Къде си?

Тя поклати глава и сви рамене. Вдигна пръст от бутона и погледна Дейн.

— Дотук с изненадата.

Той се усмихна нервно.

— Може да се каже, че изплюхме камъчето, а?

Кет пак натисна бутона.

— Кен, ние сме зад теб и е време да сключим споразумение. Моля те.

Последва дълго мълчание, сетне радиопредавателят на „Еърбридж“ 90 отново изщрака.

— Какво предлагаш?

Кет не очакваше, че ще измисли толкова лесно какво да му каже, но отговорът й беше незабавен.

— Гранд Джънкшън е малко по на изток. Има хубаво летище и никой не ни чака, защото не знаят, че ще бъдем там… Не забравяй, че нашето сътрудничество официално зависи от безопасността на пътниците. Защо не кацнеш в Гранд Джънкшън? Ще освободиш хората и ще ми обясниш какво точно искаш.

Кет зачака, наблюдавайки сребристия боинг, който продължаваше да лети на юг, поддържайки по-безопасна височина над платото.

Най-после предавателят изщрака, а боингът внезапно предприе ляв завой.

— Добре, нека да бъде Гранд Джънкшън, Кет. Но никакви номера и оръжия. Ще освободя всички, с изключение на Бостич, докато не направи самопризнания.

Тя въздъхна тежко и за секунда затвори очи и благодари на Бога.

— Правилно постъпваш, Кен. Сетне ще поработим върху исканията ти.

Кет остави микрофона и погледна двамата пилоти.

— Колко има до Гранд Джънкшън?

Дейн Бейли провери на компютъра, който мигновено показа информацията.

— Двеста километра, Кет. При тази скорост ще стигнем за по-малко от половин час.

Тя кимна и съобщи данните на Франк, после стана. Десният й крак се беше схванал и Кет се подпря на преградата между седалките на пилотите, за да запази равновесие.

— Франк, имаме ли хора наблизо? Можем ли да докараме неколцина в Гранд Джънкшън, но да бъдат скрити?

Изслуша отговора му и кимна.

— Добре, но ги предупреди, Франк. Кажи им колко е непредсказуем този човек. Измисля всичко, докато лети, което означава, че често променя решенията си. Всеки момент ще очаква да е сгрешил и ще променя курса при първия знак, че е преценил погрешно нашата реакция. Никаква полиция, шерифи, нито дори аварийни камиони на летището, освен ако не са скрити в хангара. Чу ли? Уплашим ли го, ще го изпуснем.