Джек Лондон
Лунната долина (51)

Глава XVII

Те пътуваха все на юг покрай брега; биеха дивеч, ловяха риба, плуваха, купуваха коне. Били ги изпращаше после с крайбрежните параходчета в Оукланд. Те преминаха областите Дел Норте и Хумболт и през Мендосино стигнаха в Сонома — всяка от тези области беше по-голяма от много източни щати, — преминаваха през гигантски гори, ловяха пъстърва в безброй рекички и прекосяваха безброй плодородни долини. Саксън търсеше навсякъде Лунната долина. Понякога, когато всичко изглеждаше чудесно, отведнъж разбираха, че няма железница или пък няма мандронови и манзанитови дървета, но обикновено имаше твърде много мъгла.

— А ние с тебе от време на време се нуждаем и от слънчев коктейл — каза тя на Били.

— Да-а! — съгласяваше се той. — От много мъгла може да прогизнем. Ние търсим нещо точно по средата и аз мисля, че трябва да свърнем от брега навътре в страната, за да го намерим.

Беше ранна есен; те обърнаха гръб на океана при стария Форт Рос и навлязоха в долината на Ръшън Ривър, надолу от Юкайа, по пътя за Казадеро и Гуерневил. В Санта Роза Били се позабави, докато изпрати закупените коне, и едва следобед можаха да тръгнат на юг, после на изток, към долината на Сонома.

— Струва ми се, че ще стигнем Сонома Вали, когато ще е вече време да нощуваме — каза той, като погледна слънцето. — Сега се намираме в Бенет Вали. Като се премине вододелът, се стига до Глен Елън… Тази долина е много красива. Виж само колко са хубави планините ей там!

— Да, планината е хубава — съгласи се Саксън, — но хълмовете наоколо са много голи. Не виждам никакви големи дървета. Големите дървета растат само на плодородна почва.

— О, аз съвсем не искам да кажа, че това е Лунната долина. Но все пак, Саксън, тая планина я бива. Погледни само горите по нея. Бас държа, че в нея има елени.

— Чудя се къде ще прекараме зимата — забеляза Саксън.

— Знаеш ли, точно за това си мислех и аз. Хайде да зимуваме в Кармел. Марк Хол се е върнал, също и Джим Хейзърд. К’во ще кажеш, а?

Саксън кимна.

— Само че тоя път ти няма да бъдеш момче за всякаква работа.

— Не, разбира се. При хубаво време ще ходим из околностите да купуваме коне — потвърди Били и лицето му засия от самодоволство. — А ако оня поет турист от Мраморната къща е нататък, ще го накарам да сложи боксьорските ръкавици и да си спомни за оня ден, когато ме принуди да изплезя език от ходене.

— О! О! — извика Саксън. Погледни, Били! Погледни!

На завоя на пътя се показа едноместна двуколка, теглена от едър светлокафяв жребец с бяла грива и опашка. Опашката му почти докосваше земята, а дългата гъста грива се издигаше като гребен от врата му и на вълни се спускаше надолу. Жребецът усети кобилите, спря изведнъж и вдигна глава, а гъстата бяла грива се развя на вятъра; после наведе глава, докато пръхтящите му ноздри се отъркаха о коленете, а между острите му уши изпъкна невероятно мощната дъга на шията му. Той отново вирна глава, като се противеше на юздата, която човекът в двуколката дърпаше силно настрана, за да избегне всяка опасност при разминаването. Били и Саксън видяха дивия блясък на сините, сякаш със стъклена повърхност светнали очи на жребеца. Били дръпна ловко юздите и също изви настрана. Той направи знак с ръка и човекът с двуколката спря, когато се бяха вече разминали, и те през рамо подхванаха разговор за тежкотоварните коне.

Между другото Били узна, че жребецът се казва Барбароса, че човекът в двуколката е негов стопанин и че живее в Санта Роза.

— Оттук за Сонома Вали има два пътя — поясни човекът. Като дойдете до кръстопътя, ако свърнете наляво, ще стигнете до Глен Елън, покрай върха Бенет — ей там, виждате ли го?

Огрян от топлите слънчеви лъчи, върхът Бенет се извисяваше като кула над полегатите ожънати полета, а като крепостна стена, сякаш опряна о него, се издигаше верига от хълмове. И хълмовете, и планините от тази страна изглеждаха голи и изгорени от слънцето, но все пак бяха прекрасни с присъщата на Калифорния златисто кафява краска.

— Ако свърнете надясно, пак ще стигнете до Глен Елън, само че пътят е по-дълъг и по-стръмен. Но за вашите кобили, както ги виждам, няма да е трудно.

— А кой път е по-красив? — запита Саксън.

— О, разбира се, пътят надясно — отговори човекът. — Ще видите планината Сонома; пътят минава в полите й и се възкачва през Къпърз Гроув.

След като се сбогуваха с него, Били и Саксън не тръгнаха веднага, а извърнали глави, дълго гледаха възбудения Барбароса, който буйно се носеше към Санта Роза.

— Ей! — каза Били. — Иска ми се да дойда насам следващата пролет!

На кръстопътя Били се подвоуми и погледна към Саксън.

— Какво от това, че пътят е по-дълъг? — каза тя. — Погледни колко е красиво! Всичко е покрито със зелени гори; нещо ми подсказва, че в каньоните има секвоя. Отде да знаеш, може би Лунната долина се намира тука някъде… Би било много глупаво да я пропуснем само за да спечелим половин час.

И те свърнаха надясно. Пътят минаваше през множество стръмни предпланини. Като наближиха планината, направи им впечатление голямото изобилие на вода. Те се движеха покрай бърза планинска река и макар че лозята по хълма бяха позасъхнали от лятното слънце, фермерските къщи в падините и по равнинните места бяха обкръжени от великолепни дървета.

— Може би ще ти се види смешно — каза Саксън, — но почвам вече да обичам тая планина. Струва ми се, че съм я виждала и преди. Тук е тъй хубаво, че няма какво повече да се желае.

Минаха по мост и след един остър завой изведнъж бяха обгърнати от тайнствен мрак и прохлада. Навсякъде около тях се издигаха величествени стволовете на секвоята. Земята беше покрита с розов килим от есенни листа. Тук-таме снопове слънчеви лъчи пронизваха дълбоката сянка и оживяваха мрака на гората. Примамливи пътечки водеха между дърветата до уютни кътчета от израсли в кръг червеностволи дървета над праха на изчезналите им прадеди и обиколката на кръговете, който те образуваха, беше доказателство за гигантските размери на тези техни прадеди.

Когато излязоха от гората, те се покачиха на стръмен превал, който се оказа само една от предпланините на Сонома Маунтън. Нататък пътят водеше през хълмиста планинска земя и през недълбоки падини и каньони, гъсто обрасли с гори, през който течаха безброй ручеи. На места пътят беше разкалян от бликащите край него извори.

— Тая планина е като сюнгер — каза Били. — Ето, ние сме съвсем на края на сухото лято, а тука отвсякъде капе вода.

— Знам, че никога не съм била тука — мислеше Саксън на глас, — а всичко ми се вижда толкова познато! Сигурно съм сънувала това място… Ето и мадрони! Цяла горичка! И манзанити! Знаеш ли, чувствам се така, сякаш се връщам у дома си. О, Били, ами ако това е наистина нашата Лунна долина?

— Долепена до склона на планината ли? — недоверчиво се усмихна Били.

— Не, не мислех това. Искам да кажа, че сме на път към нашата долина, защото и пътят… всички пътища към нашата долина трябва да бъдат красиви. И как да ти кажа… аз съм виждала всичко това, виждала съм го насън.

— Да, тук е чудесно — съгласи се Били. — Не бих заменил дори една миля от такъв край за цялата долина Сакраменто заедно с всички речни острови и Мидл Ривър отгоре. И главата си режа, ако тук няма елени. А дето има извори, има и реки, а дето има реки, има и пъстърва.

Те минаха покрай една голяма и удобна фермерска къща, с пръснати наоколо плевници и краварници, навлязоха под горските сводове и скоро излязоха край една ливада, която веднага очарова Саксън. Ливадата образуваше малка падина, после с лек наклон се издигаше към планината и свършваше с равен пояс от дървета. От лъчите на залязващото слънце тя светеше като самородно злато. Някъде по средата се извисяваше самотна секвоя с изсъхнал връх — като че орли бяха свили гнездо там. Тъмнозелената гора над ливадите покриваше планината чак до самия й връх — стори им се, че там бе върхът. Но когато отминаха. Саксън се обърна, за да види пак „своята“ ливада, и тогава съзря истинския връх на Сонома; той се издигаше в далечината, а планината над нейната ливада беше само едно от предните възвишения на величествения колос.

По-нататък те свърнаха надясно и през стръмната планинска верига, прорязана от дълбоки каньони, които надолу се разширяваха, за да преминат в хълмове, покрит с овощни градини и лозя, те видяха за пръв път долината Сонома и дивите планини, който я ограждаха на изток. Наляво се разстилаха облените в златна светлина малки възвишения и долини. Отвъд, на север, те съзряха друга част от долината, а в далечината — планинска верига, която ограждаше като стена долината и извисяваше към нежно розовеещото небе своя изровен от бурите червеникав връх — кратер на отдавна угаснал вулкан. От север към югоизток планинският хребет описваше зъбчата линия, огрян от лъчите на залязващото слънце, а Саксън и Били бяха вече обгърнати от вечерния здрач. Той погледна Саксън, видя възхитеното й лице и спря конете. Небето на изток руменееше и алените отблясъци се плъзгаха по склоновете на планините и сякаш пилееха по тях рубини и вино. Багреният поток заля долината, къпеше полите на планинските вериги, вълните му се надигаха и ги обливаха с пурпур. Саксън мълчаливо посочи на Били този пурпурен поток — сянката на планината Сонома при залез. Били кимна, подсвирна на конете и те се спуснаха надолу в топлия, оцветен в чудни краски здрач.

На по-високите части на пътя те чувстваха прохладния приятен бриз, идещ от Тихия океан, който беше на четиридесет мили оттук; а от всяка долчинка ги облъхваше топлият дъх на есенната земя, напоена с мириса на изгорелите от слънцето треви, окапали листа и увяхващи цветя.

Те стигнаха до края на дълбок каньон, който сякаш проникваше в самите недра на планината. Били погледна Саксън и без да продума, отново спря конете. Каньонът поразяваше със своята дива красота. И двата му склона бяха обрасли с високи секвои. В дъното му се издигаха три неравни хълмчета, гъсто покрити с ели и дъбове. Между тях се виждаше началото на друг, по-малък каньон, също тъй обрасъл със секвоя. Били посочи към окосената ливада в подножието на хълмовете.

— Винаги съм си представял моите кобили да пасат по такива ливади — каза той.

Те се спуснаха надолу в каньона; пътят се виеше покрай една рекичка, която пееше под елхи и кленове. Огньовете на залеза, отразени от плуващите по есенното небе облаци, къпеха каньона в тъмночервена светлина, в която горяха и руменееха ръждиви стволести мадрони и виненочервени манзанити. Въздухът благоухаеше от лавровите храсти. Пълзящите от дърво на дърво диви лози прехвърляха реката като мост. Дантела от испански мъх се спускаше като воал от дъбовете. Буйни папрати и храсти растяха край потока. Отнякъде долетя жално гукане на гълъб. Петдесет фута от земята, току над главите им, една катеричка подскочи над пътя, мярна се като сиво-кафяво петно между дърветата и те дълго следиха въздушния й път по огъването на клоните.

— Имам някакво предчувствие — каза Били.

— Нека аз първа да го кажа — помоли Саксън.

Той чакаше, без да свежда очи от лицето й, докато тя с възторг се оглеждаше наоколо.

— Ние намерихме нашата долина — прошепна тя. — Това ли щеше да кажеш?

Той кимна, но не каза нищо, тъй като в същия миг вниманието му бе привлечено от един малчуган, който караше една крава по пътя срещу тях; в едната си ръка той държеше голяма, не по ръста му пушка, а в другата също така не по ръста му голям заек.

— Колко има още до Глен Елън? — запита Били.

— Миля и половина — последва отговорът.

— А коя е тази рекичка? — попита на свой ред Саксън.

— Уайлд Уотър, влива се в Сонома Крийк на половин миля оттук.

— Има ли пъстърва? — Въпросът бе зададен от Били.

— Ако знаете как да я ловите — усмихна се момчето.

— Ами елени нагоре в планината?

— В това време ловът им е забранен — уклончиво отговори момчето.

— Ти сигур никога не си убивал елен — хитро подхвана Били и беше доволен от това, което чу:

— Мога да ви покажа рогата.

— Елените си сменят рогата — продължи да го дразни Били. — Всеки може да ги намери.

— По моите има месо и още не е изсъхнало…

Малчуганът млъкна уплашен, че се е уловил на въдицата на Били.

— Нищо, сине, не бой се — засмя се Били, като подкарваше. — Аз не съм горски пазач, а купувам коне.

Те видяха още катерички да скачат по дърветата, още ръждиви мадрони и величествени дъбове, още приказни кътчета с израсли в кръг секвои и като не се отделяха от пеещия поток, минаха покрай една врата до самия път. Пред вратата на един дънер висеше дървена кутия за писма, на която бе написано: „Едмънд Хейл“. Под зеления свод на клоните, облегнати на вратата, бяха застанали мъж и жена и представляваха толкова привлекателна и прекрасна картина, че дъхът на Саксън спря. Те стояха един до друг, нежната ръка на жената бе вплетена в ръката на мъжа, а тя бе сякаш създадена да благославя. Това впечатление се засилваше от израза на лицето му — красиво, високо чело, големи, добродушни, сиви очи, под гъста, блестяща, белоснежна коса. Той беше едър, хубав мъж; изправена до него, жената изглеждаше съвсем крехка и малка. Тя беше мургава, доколкото може да бъде мургава жена от бялата раса — и яркосините и очи се усмихваха. В своята спретната сиво-зелена набрана дреха тя приличаше на цвете.

Навярно и Саксън и Били със своя впряг в златистата гаснеща светлина на деня представляваха също такава привлекателна и прекрасна картина. Двете двойки не сваляха очи една от друга. Лицето на дребната жена засия радостно, а лицето на мъжа се озари още повече, сякаш наистина ги благославяше. На Саксън се стори, че тя отдавна познава тази чудесна двойка, както и ливадата горе в планината, както и самата планина. Тя почувства, че е обикнала тези хора.

— Добър вечер — поздрави ги Били.

— Бог да ви благослови, мили деца — отговори мъжът. Ако знаете колко мили изглеждате, седнали един до друг!

И това беше всичко. Фургонът отмина, а под него шумолеше постланият с опадали дъбови и кленови листа път. Скоро те стигнаха мястото, гдето се сливаха двете реки.

— О, какво прекрасно място за дом! — каза Саксън, като сочеше отвъд Уайлд Уотър. — Виж, Били, там на тая тераса, над ливадата.

— Почвата е богата, Саксън, и край реката, и по-високо — на терасата. Погледни само какви големи дървета растат там. Сигурен съм, че има и извори.

— Карай натам — каза тя.

Те свърнаха от главния път, минаха по едно тясно мостче над Уайлд Уотър и продължиха по стар път с дълбоки коловози, покрай също тъй стар, полуразрушен стобор, направен от секвоя. Те стигнаха до отворена, излязла от пантите си порта, през която пътят водеше към терасата.

— Да, това е, уверена съм — твърдо каза Саксън. — Влизай, Били.

Между дърветата се показа малка варосана фермерска къща със счупени прозорци.

— Какво знаем ние за мадронови дървета? Виж това!…

Били посочи едно здраво, мощно мадроново дърво пред къщата, вероятно бащата на всички мадронови дървета, чийто ствол в основата си беше не по-малко от шест фута в диаметър.

Те разговаряха шепнешком, като обиколиха къщата под величествените дъбове и спряха под един малък сайвант. Не се бавиха да разпрягат конете, а само ги вързаха и тръгнаха да оглеждат участъка. Склонът от терасата към ливадата бе стръмен и гъсто обрасъл с дъбове и манзанити. Като се провираха през храсталака, те подплашиха ято пъдпъдъци.

— А какво ще кажеш за дивеча? — запита Саксън.

Били се усмихна и почна да изследва изворчето, от което се стичаше кристалночисто поточе към ливадата. Тук почвата бе изсушена от слънцето и цялата напукана.

По лицето на Саксън се изписа разочарование, но Били, като разтрошаваше буца пръст в ръката си, още се колебаеше.

— Земята е богата — каза той. — Това е кайманът на почвата, който с хиляди години е бил нанасян от хълмовете. Но…

Той замълча, погледна наоколо, като искаше да си даде сметка за разположението на ливадата, прекоси я до отсрещните секвои и се върна обратно.

— В тоя си вид нищо не струва — каза той. — Но цена няма да има, ако човек се заеме с нея както се следва. Трябва само малко ум и много дренаж. Тая ливада е естествен басейн. Само още не е напълнен догоре. Зад секвоите има стръмен склон до реката. Хайде, ела — ще ти покажа.

Те минаха през секвоите и се спуснаха до реката Сонома. На това място реката не бързаше — образуваше се голям вир. Върбите до тях почти докосваха водата с клони. Отсрещният бряг беше много стръмен. Били измери с очи височината на брега, а дълбочината на водата с дълга пръчка.

— Петнайсет фута — съобщи той. — Всякакви скокове ще могат да се правят от тоя висок бряг, а ще може да се плува около сто ярда отиване и връщане.

Те тръгнаха надолу покрай вира. След него коритото на реката ставаше плитко и водата течеше бързо между стърчащите камъни, после образуваше нов вир. Изведнъж една пъстърва се метна във въздуха и се скри отново под водата, като остави след себе си широки кръгове по гладката повърхност.

— Струва ми се, няма да зимуваме в Кармел — каза Били — Това място е създадено точно за нас. Утре ще разбера кой е собственикът му.

Половин час по-късно, когато хранеше конете, се чу свирка на локомотив и Били се обърна към Саксън:

— Ето ти и твоята железница. Това е влак, който отива в Глен Елън, а дотам има само една миля.

Саксън бе вече задрямала под одеялата, когато Били я запита:

— Представи си, че собственикът не иска да го продава?

— За това не се безпокой — отвърна Саксън с пълна увереност. — Това място е наше. Аз знам.