Джек Лондон
Лунната долина (50)

Глава XVI

Саксън караше бавно. До нея на капрата беше Посум, когато влязоха в градчето Роузбърг. Зад фургона бяха вързани два едри млади товарни коня. След тях идеха други шест, а най-отзад Били беше яхнал деветия кон. От Роузбърг той изпрати всички тия коне в конюшните на Западен Оукланд.

В Умпква Вали те за пръв път чуха баснята за бялото врабче. Разказа им я един възрастен богат фермер. Неговата ферма беше образец на ред и благоустройство. После Били чу от съседите да разправят, че състоянието му възлизало на четвърт милион долара.

— Чували ли сте приказката за фермера и бялото врабче? — запита той Били по време на обеда.

— За пръв път чувам, че имало бели врабци — отговори Били.

— Трябва да призная, че доста рядко се срещат — съгласи се фермерът. — Но чуйте приказката. Имало един фермер, на когото никак не вървяло. В нищо не сполучвал. Докато най-после един ден той чул за вълшебното бяло врабче. Разправяли, че бялото врабче излизало много рано сутрин, при първите проблясъци на зората, и носело сполука на онзи земеделец, който имал щастието да го хване. На следващата сутрин нашият фермер бил на крак още преди зазоряване и тръгнал да го търси. И знаете ли, той го търсил непрекъснато, месеци и месеци, а то дори не се мярвало пред погледа му. — Домакинът поклати глава. — Не, той не видял бялото врабче, но затова пък видял толкова много неща из фермата си, които изисквали неговите грижи и които той се залавял да оправя още преди закуска, така че, без да се усети, неговата ферма почнала да процъфтява; не минало много време и той изплатил своята ипотека и си открил текуща сметка в банката.

Когато след обеда продължиха пътя си, Били беше потънал в дълбок размисъл.

— Много добре разбрах к’во искаше да каже — заговори най-после той — и все пак има нещо, което не ми харесва. Разбира се, не е имало никакво бяло врабче, но защото почнал да става рано и да се грижи за много неща из фермата, които по-рано съвсем не забелязвал… О! Аз много добре разбрах. И все пак, Саксън, ако в това се състои фермерският живот, не ми е притрябвало да намираме никаква Лунна долина. Животът не се състои само в тежка работа. Ако трябва да превиваш гръб от зори до тъмно, може да го правиш и в града. Къде е разликата тогава? Единственото ти свободно време отива в сън, а когато спиш, не се радваш на живота. А какво значение има къде спиш, все ти е едно — ти си като мъртъв. Май по-добре е да умреш и край на всичко, отколкото да работиш до затъпяване по тоз начин. В такъв случай предпочитам да скитам по пътищата, да стрелям елени и да улавям по някоя и друга пъстърва, да лежа по гръб на сянка и да се смеем с тебе, и да се забавляваме, и… да си плуваме. Аз обичам да работя. Но има разлика от небето до земята между работата с мярка и работата до затъпяване!

Саксън беше напълно съгласна. Тя си спомни за годините, изпълнени с непосилен труд, и ги сравни с тоя радостен скитнически живот.

— На нас не ни трябва богатство — каза тя. — Нека ходят на лов за бели врабчета из островите на Сакраменто и в изкуствено напояваните долини. Когато бъдем в Лунната долина, ние ще ставаме рано само за да слушаме пойните птички и да пеем с тях. А ако някога работим усилено, то ще бъде само за да имаме повече време за забавление. Когато отиваш да плуваш и аз ще идвам с тебе. Ще се забавляваме толкова усилено, че ще ни е приятно да работим за почивка.

— Ех, че пек, целият съм вир-вода! — заяви Били, като изтриваше потта от загорялото си чело. — Какво ще кажеш, да свърнем към морето, а?

Те завиха на запад и от високите планински долини заслизаха всред диви клисури. Пътят беше толкова опасен, че на едно разстояние от седем мили те минаха покрай десет разбити автомобила. Били гледаше да не пресилва конете и скоро спряха край брега на буйна планинска река, в която той с едно хвърляне на въдицата извлече две пъстърви. Тук Саксън улови своята първа голяма пъстърва. Тя бе свикнала да лови не по-големи от девет-десет инча и скърцането на макарата, когато бе хванала голямата риба, я стресна и тя извика от учудване. Били дойде при ней край бързея и почна да я съветва. След няколко минути Саксън с пламнали бузи и светнали от възбуда очи предпазливо издърпа от водата голямата пъстърва на сухия пясък. Но рибата се измъкна от куката и трескаво се замята; Саксън се хвърли върху нея и я улови с две ръце.

— Шестнайсет инча — каза Били, когато тя с гордост му показваше рибата. — Чакай! Какво си намислила да нравиш?

— Ще я измия от пясъка, разбира се — отговори тя.

— По-добре я сложи в кошницата — посъветва я той, но после замълча и навъсено гледаше какво ще направи.

Тя се наведе над реката и потопи прекрасната риба. Рибата почна да се мята в ръцете й, Саксън се опита да я задържи, но тя се изплъзна и изчезна във водата.

— О! — извика с огорчение Саксън.

— Тези, който намират, трябва да умеят и да задържат — мъдро я поучи Били.

— Няма значение — възрази тя. — Все пак ти никога не си улавял толкова голяма риба.

— О, аз не отричам, ти умееш да хвърляш въдицата — провлечено каза той. — Нали и мен ме хвана на нея?

— Колкото за това, не знам — отвърна тя. — Май беше като оня човек, когото арестували, загдето ловил пъстърва през забранен сезон, а той се оправдавал, че ловял риба при самоотбрана.

Били се замисли, но не разбра.

— Той твърдял, че пъстървата го нападнала — обясни му тя.

Били се усмихна. След петнадесет минути той каза:

— Хубаво ме подведе!

 

 

Небето беше покрито с облаци и докато те пътуваха покрай реката Кокий, внезапно ги обви мъгла.

— Хей! — радостно извика Били. — Колко е приятно! Попивам влагата като сюнгер. Никога преди не съм обичал мъглата.

Саксън протегна ръце да я обгърне и правеше движения, сякаш се къпеше в сивата мъгла.

— Никога не съм предполагала, че мога да се наситя на слънцето — каза тя, — но през последните няколко седмици ни дойде повечко, отколкото трябваше.

— Да, през всичкото време, откакто бяхме в долината на Сакраменто — потвърди Били. — И прекалено много слънце не струва. Това вече знам много добре. Слънцето е като алкохола. Забелязала ли си как хубаво се чувстваш, когато слънцето се покаже след цяла седмица облачно време? Знаеш ли, такова слънце е също като глътка уиски, действа по същия начин нещо приятно се разлива по цялото ти тяло. А след като си плувал и излезеш от водата, колко хубаво се чувстваш, като легнеш на слънце — сякаш пиеш слънчев коктейл. Но представи си, че си лежал върху пясъка два часа — тогава вече не се чувстваш тъй добре. Едва се движиш и ти трябва сума време, да се облечеш. Връщаш се в къщи, като с мъка влачиш краката си, целият си размекнат, сякаш напълно ти е отнета жизнената сила. Какво е това? Това е нещо като препиване. Натряскал си се здравата със слънце, като че си се напил с уиски, и след това си плащаш греха. Ясно! Затова най-добре е да се живее в климат, дето има и мъгла.

— Тогава излиза, че през последните месеци сме били непрекъснато пияни — каза Саксън, — а сега вече ще изтрезнеем.

— Права си. Знаеш ли, Саксън, в такъв климат за един ден мога да свърша работа колкото за два дни… Погледни конете! Бас държа, че и те се посъвзеха.

Напразно очите на Саксън бродеха из боровата гора и търсеха любимата й секвоя. Щели да я намерят в Калифорния, им бяха казали в градчето Бендън.

— Изглежда, сме отишли много далече на север — каза Саксън. — Трябва да свърнем на юг, за да намерим нашата Лунна долина.

И те тръгнаха на юг по пътища, които ставаха все по-лоши и по-лоши, минаха през скотовъдния район Ленглоис, после през гъсти борови гори до Порт Орфорд, където Саксън събра по брега красиви ахати, а Били улови една огромна лакерда. В тоя див край нямаше още никакви железници, а колкото по на юг отиваха, толкова местността ставаше по-дива. При Гоулд Бийч те срещнаха старата си приятелка Рог Ривър, която прекосиха с ферибот там, където реката се вливаше в Тихия океан. Все по-диви бяха местата, през които минаваха, все по-ужасен ставаше пътят и все по рядко срещаха самотии ферми и обработваема земя.

Тук вече нямаше нито азиатци, нито европейци. Малобройното население се състоеше от първите заселници и техните потомци. Саксън разговаряше със старите хора, който помнеха великия преход през прериите с едва мъкнещите се волове. Заселниците бяха вървели все на запад, докато най-после ги спрял самият Тих океан; тогава те си разчистили участъци, построили си прости къщи и се установили тук. Те достигнали най-далечния Запад. Много малко се бяха изменили старите им обичаи. Железница нямаше и досега. Нито един автомобил не се бе осмелил да мине през тези опасни пътища. На изток, между тях и гъсто населените долини във вътрешността, лежеше дивата област на Коуст Рейндж. „Същински рай за ловците“ — разправяха на Били, а той заявяваше, че му стигал дивечът, който срещал по пътя. Нима не беше спрял веднъж конете и дал поводите на Саксън, за да простреля от капрата на фургона един прекрасен елен с клонести рога?

На юг от Гоулд Бийч, като се изкачваха по един тесен път, всред девствената гора, те чуха звънчета в далечината. Сто ярда по-нататък Били намери достатъчно широко място, за да отбие встрани. Той зачака, а веселите звънчета, които се спущаха от планината, бързо се приближаваха. После чуха скриптенето на спирачката, тропота на конски копита по меката земя, а веднъж острото подвикване на кочияша и женски смях.

— Бива го кочияша, бива си го промърмори Били — Свалям му шапка, който и да е той. Да гони тъй конете по този път!… Слушай само каква мощна спирачка има… Ей! Как подскочи сега! Туй се казват яйове^[1], Саксън, чудесна работа!

Там горе, където пътят се извиваше, те зърнаха през дърветата четири дорести коня, които припкаха леко, и летящите колела на една светлокафява двуколка.

На завоя на пътя отново се показаха предните коне и описаха широка дъга, а след тях — втората двойка коне и лекият двуместен кабриолет; целият впряг с шум се насочи право към тях през тясното дървено мостче. Отпред седяха мъж и жена; зад тях един японец, притиснат между куфари, пръчки за въдици, пушки, седла и една пишеща машина, а над него и около него цяла гора от еленови рога няколко чифта и от северни елени бе прикрепена за кабриолета по най-невероятен начин.

— Но това са мистър и мисис Хейстингс! — извика Саксън.

— Стои-и-й! — извика Хейстингс, като натисна спирачката и спря впряга до тях.

От едната и от другата страна летяха приветствия, в които участваше и японецът, стар техен познайник от времето на пътуването им по Рио Виста със „Скитникът“.

— Какво, не прилича на островите по Сакраменто, а? — обърна се Хейстингс към Саксън. — Да, в тия планини живеят само стари американски заселници. И при това никак не са се изменили. Те са, както Джон Фокс-Джуниър ги нарича, „нашите съвременни прадеди“. Нашите деди са били също като тях.

Мистър и мисис Хейстингс се надпреварваха да им разказват за своето дълго пътуване. Те скитали вече от два месеца и възнамерявали да продължат на север през Орегон и Уошингтън до канадската граница.

— Оттам ще върнем конете обратно, а ние ще вземем влака — завърши Хейстингс.

— Но както бързо карате, трябваше вече да сте стигнали много по-далече — прецени Били.

— Спираме се навсякъде — поясни мисис Хейстингс.

— Бяхме в резервата Хуна — каза мистър Хейстингс, — после се спуснахме надолу с кану по реките Тринити и Каламат чак до океана; а сега се връщаме, след като прекарахме две седмици в най-дивия край на Къри Каунти. Непременно трябва да отидете нататък — посъветва ги Хейстингс. — Още тази вечер можете да стигнете до Планинското ранчо. Оттам ще свърнете към Къри. Но знайте, че няма пътища и ще трябва да оставите някъде конете преди това. Там е пълно с дивеч. Аз улучих пет планински лъва и две мечки, да не говорим за елените… Срещат се също и малки стада от северни елени. Но по тях не стрелях. Ловът им е забранен. Тези рога купих от стари ловци. Чакайте, ще ви разправя всичко наред.

Мъжете продължиха да разговарят помежду си, а до тях Саксън и мисис Хейстингс също оживено си приказваха.

— Намерихте ли вече вашата Лунна долина? — запита жената на писателя, когато се сбогуваха.

Саксън поклати глава.

— Ще я намерите, ако отидете достатъчно далече; непременно трябва да стигнете долината Сонома и да дойдете в нашето ранчо. Ако дотогава не сте я намерили, ще помислим какво да правим.

 

 

Три седмици по-късно, горд, че бе убил повече планински лъвове и мечки, отколкото Хейстингс, Били потегли от Къри Каунти и те преминаха границата на Калифорния. Саксън отново се намери всред вечно зелените секвои. Това бяха секвои с невероятни размери. Били спря конете, скочи от капрата и с крачки измери едно от дърветата.

— Четирийсет и пет фута обяви той. — Това прави петнайсет фута в диаметър. И те всички са такива, дори и по-дебели… Виж и едно недорасло — диаметърът му е около девет фута. А пък са високи! — по няколкостотин фута.

— Когато умра, Били, погреби ме в горичка от секвои — помоли го Саксън.

— Няма да ти дам да умреш преди мене — увери я той. — А ще пишем в нашето завещание да бъдем погребани и двамата на такова място.