Джек Лондон
Лунната долина (36)

Глава II

Трябваше да се върви цял следобед, за да се стигне до Найлс, като се мине през градчето Хейуърдз. И все пак Саксън и Били отделиха време да свърнат от шосето и да тръгнат по селските пътища през грижливо обработените участъци, където земята бе засята до самия коловоз. Саксън с учудване гледаше дребните мургави преселници, които бяха дошли на тази земя с празни ръце, но успяваха да извлекат толкова от нея, че да повишат цената й до двеста, петстотин, дори хиляда долара на акър.

Навсякъде кипеше работа. Жените и децата бяха излезли на полето заедно с мъжете. Те безспорно обръщаха земята, като че не искаха да я оставят да си отдъхне. И земята ги възнаграждаваше. Сигурно ги възнаграждаваше, иначе децата им не биха могли да ходят на училище, а самите те не биха се возили било в по-раздрънкани, купени на старо двуколки или пък в здрави и леки каруци.

— Погледни лицата им — казваше Саксън. — Те са щастливи и доволни. Колко са различни от лицата на нашите съседи, след като почнаха стачките!

— Да, така е, хубаво са се подредили — съгласи се Били. — Вижда се още от пръв поглед. Но няма защо да ми се перчат на мене: не забравяй, че те ни изтикаха от нашата земя и тъй нататък.

— Но те съвсем не се перчат — възрази Саксън.

— Права си, и аз сам виждам. Но все пак не са чак толкова умни. Бас държа, че що се отнася до конете, на доста неща мога да ги науча.

По залез-слънце те влязоха в малкото градче Найлс. Били, който бе мълчал, докато минаха последната половин миля, доста колебливо предложи:

— Как мислиш — да вземем стая в някой хотел, а?

Саксън решително поклати глава.

— Мислиш ли, че за дълго ще ни стигнат нашите двайсет долара, ако речем да живеем така? Не, ние трябва да почнем от самото начало. В нашите сметки не сме предвидили нощуване в хотели.

— Добре — отстъпи той. — Аз издържам, но си помислих за тебе.

— Тогава знай, че аз също издържам — подхвърли снизходително тя. — А сега е време да потърсим нещо за вечеря.

Те купиха парче месо за бифтек, картофи, лук и десетина хубави ябълки, излязоха от града и се запътиха към дългите редици дървета и храсти, които подсказваха, че зад тях има поток. Там те се настаниха на лагер на пясъчния бряг край дърветата. Наоколо имаше много сухи клони и докато събираше и сечеше дърва за огъня, Били весело си подсвиркваше. Саксън внимателно следеше настроението му и се радваше на невъобразимо фалшивото му подсвиркване. Усмихвайки се, тя постла одеялата, които щяха да им служат за маса; предварително бе обрала от пясъка всички съчки и бе подложила брезента; тя сега се учеше как се готви на открит огън и първия си успех отбеляза, като разбра, че да поддържаш непрекъснато огъня, е много по-важно, отколкото да разпалиш голяма клада. Когато кафето се свари, тя капна малко студена вода, за да се утаи, и пак остави кафеника на края на огъня, за да изстине, но и да не прекипи. Изпържи нарязаните на кръгли парченца картофи и лук в същия тиган, но поотделно, изсипа ги в алуминиевата чиния, в която тя щеше да се храни, сложи я върху кафеника, като я похлупи с обърнатата чиния на Били. На сухия нажежен тиган тя изпече бифтека — така както го обичаше Били. Когато завърши тия приготовления, докато Били наливаше кафето, тя поднесе месото и изсипа за миг картофите и лука обратно в горещия тиган, за да бъдат съвсем топли.

— Какво повече може да иска човек? — възкликна предоволен Били, докато си свиваше цигара след последната чаша кафе.

Той се излегна на едната си страна, като се подпря на лакът. Огънят буйно гореше и бузите на Саксън изглеждаха още по-румени при отблясъка на пламъците.

— Когато нашите деди са странствали, винаги са били нащрек — бояли са се от индианците, от диви зверове и от какво ли не още, а ние тук с тебе сме като у дома си. Ето тоя пясък, к’во по-хубаво легло може да искаш — меко като пух… Слушай, много ми харесваш, моя малка индианке. Бас държа, че сега не изглеждаш на повече от шестнайсет години, мое „момиченце в гората“!

— Така ли? — изчерви се тя, като кокетно изви глава и белите й зъби блеснаха. — Ако нямаше цигара в уста, аз пък щях да те запитам дали майка ти знае, че си излязъл от къщи, мое „момченце на пясъчния бряг“.

— Слушай — започна той с тържествена сериозност, която не можеше да я излъже. — Бих искал да те запитам нещо, ако нямаш нищо против. Разбира се, не искам да те засегна, но все пак има нещо много важно, което бих искал да знам.

— Какво е то? — запита тя, след като почака напразно.

— Ето какво, Саксън. Ти много ми харесваш и тъй нататък, но настъпва нощта, а ние сме на хиляда мили от хората и… да, това, което искам да знам, е: ние с тебе двамата наистина ли сме пред бога и пред закона мъж и жена?

— Да, и пред бога, и пред закона — увери го тя. — Защо питаш?

— О, нищо. Просто бях забравил и беше почнало да ми става неудобно; сама разбираш, ако не бяхме женени, като имаш пред вид как съм възпитан, това място нямаше да е…

— Стига, достатъчно! — строго каза тя. — Това е точно мястото и времето да събереш дърва за сутринта, докато аз измия чинните и сложа кухнята в ред.

Той скочи, за да изпълни нареждането й, но се спря, прегърна я и я притисна до себе си. Не си казаха ни дума. Но когато той се отдалечи, гърдите й се вълнуваха, а на устните й трептеше благодарствена песен.

Нощта беше настъпила, озарена едва от мъждукащата светлина на звездите, но и те скоро се скриха зад неизвестно откъде появилите се облаци. Беше началото на калифорнийското сиромашко лято. Въздухът бе топъл, вечерния хлад едва се чувстваше и нямаше никакъв вятър.

— Струва ми се, че нашият живот едва сега почва — каза Саксън, когато Били, насъбрал съчките, се отпусна до нея върху одеялата пред огъня. — Днес научих повече, отколкото за десет години в Оукланд. — Тя вдъхна дълбоко и обгърна раменете си с ръце. — Да обработваш земята, било много по-сложно, отколкото си мислех.

Били нищо не отговори. Гледаше втренчено огъня и тя разбра, че той обмисля нещо.

— Какво има? — запита тя, когато видя, че той е стигнал до някакво решение, и сложи ръката си върху неговата.

— Представях си как обработвам нашето ранчо — отговори той. — Тези малки фермички не са съвсем лоши, стават за чужденците. Но на нас американците ни трябва простор. Аз искам, като гледам хълма, да знам, че е мой, че земята чак до върха и от другата страна на хълма, та чак до върха на следващия хълм, е също моя, да знам, че отвъд тези хълмове край някой ручей пасат моите кобили, а малките им жребчета пасат или лудуват около тях. Знаеш ли, че доста пари се печелят от развъждането на коне — особено на едрите товарни коне, които теглят по хиляда и осемстотин до две хиляди фунта. За чифт еднакви четиригодишни коне винаги ще ти платят в града седемстотин до осемстотин долара. При този климат единственото, от което се нуждаят, е хубава и изобилна паша, може би и някакъв навес и малко сено, когато се позадържи лошото време. По-рано не ми е идвало на ум, но да си призная, мисълта, че може да имаме такова ранчо, почва да ми харесва.

Голяма възбуда обхвана Саксън. Това бяха нови сведения по въпроса, който й бе толкова близко до сърцето; а най-много се радваше, че те изхождаха от Били.

Но още по-хубаво беше, че той сам бе почнал да се увлича.

— Ще има място и за това, и за всичко друго върху един участък земя — насърчи го тя.

— Разбира се. Около къщата ще имаме и зеленчук, и пилета, и плодови дръвчета, и всичко останало, точно като португалите; а освен това достатъчно простор и конете да тичат, и ние да се разхождаме.

— Но жребчетата струват пари, Били!

— Не много — каза той. — Каменната настилка на градските улици бързо разсипва конете. Ето от тия, непригодени за града, аз ще си подбера породисти кобили. Знам как да постъпя. Продават ги на търг, а те могат да вършат работа още дълги години, само че не бива да теглят по градската настилка.

Настъпи дълго мълчание. Загледани в гаснещия огън, и двамата се стараеха да си представят бъдещата ферма.

— Колко е тихо тука, нали? — каза Били, като се върна най-после към действителността. Той се огледа наоколо. — И е тъмно като в рог. — Той потрепери, закопча си сакото и хвърли няколко съчки в огъня. — Все пак това е най-хубавият климат на света. Когато бях малък, много пъти съм чувал баща ми да казва, че нищо не липсва на калифорнийския климат. Веднъж му се случи да отиде на Изток и да прекара там едно лято и една зима и се бе доста напатил. „Втори път няма да се излъжа“ — казваше той.

— И майка ми казваше, че няма друга страна с такъв климат. Колко ли хубав им се е видял, след като са минали през пустини и планини. Те нарекли Калифорния страната на млякото и меда. Почвата била толкова плодородна, че, както често казваше Кади, било достатъчно само малко да се почопли.

— И имало дивеч колкото си искаш — добави Били. — Мистър Робъртс, който осиновил моя баща, карал добитък от Сан Джоакин до река Кълъмбия. Помагали му четирийсет души и със себе си носели само барут и сол. Хранели се само с дивеча, който убивали.

— Планините гъмжали от елени и майка ми е виждала цели стада в околностите на Санта Роза, ще отидем там някога, Били. Винаги съм мечтала за това.

— Когато баща ми бил млад, някъде на север от Сакраменто, в ракитака до малката река Каш Слоу, се въдели гризли. Той често ходел там на лов. А когато мечките излизали на открито място, той и мексиканците ги преследвали на коне и ги ловели с въже, с ласо, разбираш ли? Той разправяше, че коне, които не се страхуват от гризли, стрували десет пъти повече от всички други коне. А пантерите! Хората тогава им викали кугуари, диви котки или направо зверове. Да, ние ще отидем някога в Санта Роза. Може да не ни хареса земята по крайбрежието и да продължим нашата екскурзия.

Огънят бе вече загаснал и Саксън бе разресала косата си с четка и я бе сплела. Приготовленията им за спане бяха съвсем прости и след няколко минути те легнаха един до друг под одеялата. Саксън затвори очи, но не можеше да заспи. Напротив, никога досега сънят не бе бягал толкова от нея. Тя никога в живота си не бе спала под открито небе и с никакво усилие на волята не можеше да преодолее странното си чувство. Освен това тя беше схваната от дългия уморителен път, а пясъкът за нейна изненада съвсем не беше мек. Измина час. Много й се искаше Били да е заспал, но чувстваше, че и той е буден. Пукотът на един гаснещ въглен я стресна; тя усети, че и Били помръдна.

— Били — прошепна тя, — буден ли си?

— Да-а — отговори тихо той. — Чудя се как може този пясък да е толкова твърд — същински бетон. За мене, както и да е — горе-долу се ядва. Но кой можеше да си помисли, че е толкова кораво!

И двамата се поместиха, но напразно се опитваха да избягнат твърдия, болезнен допир с пясъка.

Внезапно нейде наблизо пронизително зацвъртя щурец и Саксън отново се стресна. Тя потърпя няколко минути неприятния звук, докато Били не извика:

— Слушай, не знам какво е туй чудо, но ме изкарва из кожата.

— Да не е някоя гърмяща змия? — запита уж спокойно тя, като се стараеше да не издаде вълнението си.

— Точно същото си помислих и аз.

— Виждала съм две на витрината на дрогерията „Баумън“. Знаеш ли, Били, те имат по един кух зъб и когато хапят, отровата изтича от кухината.

— В-в-в! — уж на шега потрепери Били, но все пак не беше само на шега. — Сигурна смърт, освен ако си като Боско. Помниш ли го?

— „Боско гълта живи змии! Боско гълта живи змии!“ — се провикна Саксън, подражавайки на възгласите, с които привличаха публиката в цирка.

— Само че на Босковите змии торбичките с отрова са предварително изрязани. Иначе няма как… Уф! Защо не мога да заспя! Иска ми се това проклето животно да си затвори устата. Дали наистина не е гърмяща змия?

— Не, невъзможно е — реши Саксън. — Всички гърмящи змии отдавна са избити.

— Боско отде намира своите тогава? — напълно логично забеляза Били. — А ти защо не спиш?

— Може би защото всичко ми е толкова ново — отговори тя. — Никога не съм нощувала под открито небе.

— Нито пък аз. И винаги досега съм мислил, че е голямо удоволствие. — Той пак промени положението си върху пясъка, който просто го подлудяваше, и тежко въздъхна. — Надявам се, че с времето ще свикнем. Щом другите могат, защо да не можем и ние, а толкова много хора нощуват под открито небе. Няма к’во да се безпокоим. Тука сме свободни, независими, не плащаме наем, сами сме си господари…

Той внезапно замълча. Откъм храстите се чуваше от време на време някакво шумолене. Когато те се опитваха да разберат точно откъде идеше, то тайнствено затихваше, но едва успяваха да задремят и шумоленето също тайнствено се възобновяваше.

— Шуми, като че ли някой пълзи към нас — предположи Саксън и се сгуши по-близо до Били.

— Във всеки случай това не е див индианец — беше единственото, което той можеше да измисли за нейно успокоение. Той нарочно се прозина. — О, глупости. Няма от к’во да се боим. Помисли к’во са претеглили всички пионери!

След няколко минути раменете му започнаха да се тресат и Саксън разбра, че той се смееше.

— Спомних си една история, която баща ми често разказваше обясни той. — За старата Сюзън Клегхорн — от орегонските пионери. Наричали я кривогледата Сюзън. Но на стрелба никой не можел да я надмине. Веднъж, когато пионерите минавали през прериите, техният керван бил нападнат от индианци. Пионерите наредили в кръг всички фургони, а вътре в кръга укрили хората и воловете; те успели да отблъснат индианците, като убили много от тях. Като се защищавали по този начин, те били много силни; индианците искали да ги накарат да излязат от кръга — и какво направили: довели две бели девойки, пленени от някакъв друг керван, и почнали да ги изтезават; правели го така, че всички да видят, но не и съвсем близо, за да не ги стигнат куршумите. Индианците мислели, че белите няма да могат да се стърпят, ще се впуснат към тях и тогава ще им паднат в ръцете.

Белите не можели нищичко да направят: ако речели да се притекат на помощ на момичетата, индианците щели да ги убият и после да нападнат кервана. Това означавало сигурна смърт за всички. А какво направила старата Сюзън — измъкнала някаква стара кентъкска пушка, напълнила я с три пъти повече от обикновения заряд, прицелила се в един грамаден индианец, които по-усърдно изтезавал девойките, и стреляла. Прикладът я ритнал и я отхвърлил назад, а рамото й било като сакато през целия път до Орегон, но пречукала на място големия индианец и той не могъл да разбере отде му е дошъл ударът.

Но аз исках да ти разкажа друга история. Изглежда, че старата Сюзън обичала много Джон Ечемиченото зърно. Натрясквала се здравата винаги щом й паднел удобен случай. И синовете, и дъщерите й, и старецът й все гледали да го скрият така, че да не може да го намери.

— Какво да намери? — запита Саксън.

— Джон Ечемиченото зърно… О, ти не знаеш — така казвали едно време на уискито. И тъй, един ден цялото семейство отивало някъде из местността, наричана Бодега, дето те се заселили, след като дошли от Орегон. Старата Сюзън уверявала, че ревматизмът й се бил обадил, затова не можела да отиде. Но близките й разбрали каква е работата. У тях в къщи имали двугалонова дамаджана, пълна с уиски. Те се съгласили, но преди да тръгнат, изпратили един от внуците да се покатери на голямото дърво зад плевнята и да привърже дамаджаната шейсет фута над земята. Но и това не помогнало. Когато вечерта се върнали, намерили Сюзън да се търкаля мъртво пияна в кухнята.

— Нима е успяла да се покатери на дървото? — учудена запита Саксън, като помисли, че Били няма намерение да продължи разказа.

— Нищо подобно! — засмя се весело той. — Тя домъкнала едно корито и го сложила на земята точно под дамаджаната; след това взела старата си пушка и пръснала дамаджаната на хиляди парчета. Останало й само да излочи уискито от коритото.

Саксън отново бе задрямала, когато шумоленето пак се чу, този път много по-близо. Нейното възбудено от страх въображение й рисуваше нещо потайно, някакъв хищен звяр, който пълзи към тях.

— Били — прошепна тя.

— Да, и аз чувам — беше неговият отговор; ясно бе, че и той бодърстваше.

— Да не е пантера или може би… дива котка?

— Не е възможно. Всички тия зверове са отдавна изтребени. Тук е спокоен земеделски район.

Скитникът вятър раздвижи листата на дърветата и Саксън потрепери. Тайнственото цвърчене на щуреца изведнъж спря подозрително, но шумоленето продължи, за да прекъсне с тъй тежък удар, който накара Били и Саксън да седнат всред одеялата. Нищо повече не се чу и те пак легнаха. Но сега дори и самата тишина им се струваше зловеща.

— Ух! — отведнъж с облекчение въздъхна Били. — Как не се сетих! Това беше заек. Чувал съм как питомни зайци удрят така със задните си крака.

Саксън напразно се мъчеше да заспи. Колкото по-дълго лежеше, толкова по-твърд й изглеждаше пясъкът. И мускулите, и костите й я боляха от допира с него. Макар разсъдъкът и да отхвърляше възможността за истински опасности, въображението й не преставаше да й ги рисува в най-ярки краски.

Чу се нов шум. Не беше нито шумолене, нито цвърчене. Като че някое огромно животно се провираше през храсталака. Понякога клончетата изпращяваха и се чупеха, а веднъж те чуха как клонките на един храст бяха наведени настрани и бързо пак се изправиха.

— Ако другото беше пантера, туй пък сигур е слон — унило забеляза Били. — Доста е тежичък. Слушай. Приближава се.

Шумът често замираше, после пак се чуваше все по-силно и по-близко. Били пак седна всред одеялата и прегърна с едната си ръка Саксън, която също се бе надигнала.

— Не съм мигнал досега — оплака се той. — Ето, пак почва. Бих искал да видя к’во е.

— По шума изглежда, че е животно, голямо като мечка — изтрака със зъби Саксън отчасти от страх, отчасти от нощния хлад.

— Да, ясно, че не е скакалец.

Били понечи да стане, но Саксън го хвана за ръката.

— Какво си намислил да правиш?

— О, никак не ме е страх — отговори той. — Но честна дума, това ми действа на нервите. Ако не разбера к’во е, просто ще полудея. Ще отида само да поразузная. Няма да се доближавам.

Нощта бе толкова тъмна, че щом Били изпълзя на една ръка разстояние от нея, тя го изгуби от погледа си. Саксън седеше и чакаше. Шумът стихна и тя можеше да следи движението на Били по пращенето на сухите клонки и съчки. След няколко минути той се върна и се мушна под одеялото.

— Мисля, че го изплаших. Има много добър слух и щом чу, че наближавам, изглежда, офейка. А пък аз едва пристъпвах, за да не правя шум… Боже мой, ето пак почва.

Те отново седнаха. Саксън побутна Били.

— Там е — предупреди го тя, като едва шепнеше. — Чувам как диша… дори пръхти.

Сух клон се счупи с трясък, и то така близо до тях, че и двамата подскочиха, без да се срамуват един от друг.

— Няма да позволя повече да ни се подиграва — гневно заяви Били. — Иначе току-виж, че стъпи върху нас.

— Какво ще правиш? — запита тя разтревожено.

— Ще викна колкото ми глас държи. Ще се разправя с него каквото и да е то.

Той пое дълбоко дъх и нададе див вик.

Резултатът надмина всички негови очаквания. А сърцето на Саксън замря от ужас. В миг окръжаващата ги тъмнина се изпълни със страхотен шум и движение — храстите пращяха и се чупеха, чуваше се тежък тропот на бягащи на всички страни животни. За тяхно щастие и успокоение целият този шум се отдалечи и замря.

— Какво ще кажеш, а? — наруши настъпилата тишина Били. — Хм, а всички зяпльовци на ринга казваха, че мен от нищо не ме е страх. Както и да е, доволен съм, че не могат да ме видят тая нощ. — Той изпъшка. — Не мога повече да търпя тоя проклет пясък. Ще стана и ще запаля огъня.

Това не беше трудно; под пепелта имаше още живи въглени и те бързо разпалиха съчките, които той хвърля отгоре. Няколко звездички надзърнаха от мъгливото небе. Той погледна към тях, помисли малко и понечи да тръгне нанякъде.

— Къде отиваш сега? — извика Саксън.

— Намислил съм нещо — уклончиво отговори той и смело излезе от осветения от огъня кръг.

Саксън седеше, дръпнала одеялото чак до брадичката си, и се възхищаваше от неговата смелост. Дори брадвичката не бе взел със себе си, а отиваше право в посоката, където бе стихнал шумът.

След десетина минути той се върна, като се смееше тихо.

— Дявол да го вземе. Хубаво ме уплашиха. Остава и от сянката си да взема да се боя… А какво било? Уф! Хиляда години да мислиш, пак няма да се сетиш. Стадо телета! А са се изплашили повече от нас.

Той изпуши цигара до огъня и се мушна под одеялата при Саксън.

— Хубав фермер ще излезе от мене — мърмореше той, — щом няколко теленца могат да ми вземат страха. Бас държа, че на твоя или на моя баща окото не би трепнало. Нищо не струва вече нашият народ. Това мога да ти кажа.

— Не, не е вярно — застъпи се Саксън. — Добър е нашият народ. И ние сме способни на същото, на каквото са били способни нашите бащи, и сме по-здрави на всичкото отгоре. Само че другояче сме били възпитани. Това е то. Целият си живот сме прекарвали в градове и знаем какво има там, познаваме градския шум, но нищо не знаем за работите и шума вън от града. Расли сме далеч от природата. Това е, с две думи, цялото обяснение. Но сега ние с тебе сме решили да опознаем природата. Не след дълго и ние ще спим под открито небе също така спокойно, както са спали и нашите бащи.

— Само не и на пясък — изпъшка Били.

— Друг път няма да правим тоя опит. Това вече разбрахме веднъж завинаги. А сега мълчи и гледай да заспиш.

Страховете се бяха разсеяли, но сега цялото им внимание бе насочено към пясъка и той им се струваше още по-твърд. Били пръв задряма, а Саксън затвори очи чак когато някъде в далечината запяха първи петли. Но пясъкът не им даваше мира и сънят им бе неспокоен.

При първите проблясъци на зората Били се измъкна и запали буен огън, а Саксън зъзнеща приседна до него. Те изглеждаха уморени, с хлътнали очи Саксън се разсмя, Били неохотно се усмихна, но се развесели, когато погледът му падна върху кафеника и той веднага го сложи на огъня.