Джек Лондон
Лунната долина (31)

Глава XVI

Нейното мъгляво, сякаш недействително съществуване продължаваше. Струваше й се, че бе живяла някакъв друг живот, когато Били бе заминал, и че преди той да се върне, ще започне нов живот. Тя все още страдаше от безсъние. Дълги нощи минаваха една след друга, а тя не склопваше очи. Друг път се случваше да спи дълго като пребита, събуждаше се замаяна и вцепенена, едва имаше сили да отвори натежалите си клепачи и да раздвижи отмалелите си ръце и нозе. Стегнатият железен обръч около главата й не се разхлабваше. Хранеше се много лошо, нямаше нито цент. Често гладуваше по цял ден. Веднъж прекара три денонощия, без да сложи хапка в устата си. Тя събираше раковини и къртеше малките стриди и миди от скалите.

И все пак, когато Бъд Стродърс дойде да я види и я запита как преживява, тя го увери, че не се нуждае от нищо. Една вечер след работа я посети Том и насила й даде два долара. Беше страшно загрижен. Искал да й помогне с повече, но Сара очаквала друго дете, а неговата работа намаляла поради стачките в другите производства. Той не знаел докъде ще стигне страната. А всичко било толкова просто: трябвало само всички да гледат на нещата като него и да гласуват като него. Тогава всеки щял да си получи своя дял. И Христос бил социалист — каза й той.

— Христос е умрял преди две хиляди години — отговори му Саксън.

— Какво от това? — запита Том, не разбирайки намека й.

— Помисли — каза му тя, — помисли само колко мъже и жени са умрели през тези две хиляди години и социализмът още не е настъпил. А след още две хиляди години може би ще бъде още по-далеч. Твоят социализъм, Том, никога нищо не ти е дал. Това е само една мечта.

— Не щеше да е мечта, ако… — започна той сърдито.

— Ако и другите вярваха в него като тебе. Само че не вярват. Не успяваш да ги убедиш.

— Но нашият брой расте с всяка измината година — възрази Том.

— Две хиляди години е страшно много време — тихо каза тя.

Умореното лице на брат й се натъжи и той кимна с глава. После въздъхна.

— Ех, Саксън, дори да е мечта, все пак е прекрасна мечта.

— Аз не искам мечти — последва нейният отговор. — Искам действителни неща. Искам ги още сега.

И пред нейното въображение се занизаха безбройните поколения на бедните глупци, на всички тия Биловци и Саксъни, Бъртовци и Мерита, Томовци и Сари. И защо са живели те? За да ги сложат в каците със саламура и в гроба. Мерцедес беше коравосърдечна и порочна жена, но Мерцедес беше права: глупците трябваше да бъдат винаги под краката на умните. Само че тя, Саксън, дъщеря на Дейзи, която бе писала чудни стихове, дъщеря на баща-войник, който бе яздил пъстър кавалерийски кон, потомката на смели поколения, които бяха завоювали от природата и от дивите индианци половин свят, не, тя не бе глупава. Сякаш по погрешка бе попаднала в затвора. Несъмнено имаше някаква грешка. Но тя ще намери пътя, които да я изведе насън.

 

 

С двата долара Саксън купи торбичка брашно и половин торбичка картофи. Това разнообрази храната й от миди и стриди. И тя като италианките и португалките събираше изхвърлени от вълните трески и ги носеше и къщи, но гордостта й страдаше и тя гледаше винаги да се връща, когато се бе вече стъмнило. Един ден на ниския мочурлив бряг от другата страна на Каменната стена италиански рибари бяха изтеглили лодката си на пясъка, нанесен от канала. От върха на скалата Саксън наблюдаваше мъжете, седнали около разпаления с дървени въглища огън — те ядяха хубаво изпечен италиански хляб, яхния от месо и зеленчук и пиеха на големи глътки евтино червено вино. Саксън им завидя: те бяха свободни хора, това се виждаше и по обилния им обед, и по веселия им брътвеж и смях, а тяхната лодка беше като символ на свободата — тя не беше вързана завинаги на едно място, тя ги носеше, накъдето те пожелаеха. После те изтеглиха голямата рибарска мрежа през плитката вода до пясъка и като отбраха само по-едрата риба, отплуваха. С хиляди дребни рибки, сардини и други останаха да лежат полуживи на писъка, Саксън напълни цяла торба с риба и на два пъти се връща, за да я пренесе в къщи, а там я насоли в едно дървено коритце.

 

 

Тя продължаваше често да губи паметта си. Най-странната си постъпка тя извърши на Сенд Бийч. Един ветровит следобед тя се намери там, в една дупка, която сама бе изровила, покрита с чували вместо одеяло. Тя бе дори направила нещо като покрив от изхвърлени от вълните трески и водорасли, а над водораслите бе насипала пясък.

Друг път тя се опомни, както вървеше през мочурището със сноп трески, привързани на рамото й с дебело въже. Чарли Лонг крачеше до нея. Тя видя лицето му на звездната светлина и се зачуди, все още като насън, дали дълго й бе говорил и какво й бе казал. После я обхвана любопитство — какво ли всъщност й разправяше? Тя не се страхуваше, въпреки че бяха сами в тъмното мочурище, въпреки неговата сила и порочния му нрав.

— Срамота! Жена като тебе да трябва да събира трески — настояваше той и, изглежда, няколко пъти й го бе повтарял — Хайде, кажи само една дума, Саксън, само една дума…

Саксън спря и спокойно го изгледа.

— Слушайте, Чарли Лонг. Били е осъден на елин месец и срокът му почти изтича. Когато излезе, жив няма да ви остави, ако му кажа, че сте ме задявали. Затова слушайте: ако си идете веднага и не се вестите вече пред очите ми, няма да му кажа. Това е всичко, което мога да ви отговоря.

Едрият ковач стоеше пред нея навъсен и нерешителен. Лицето му издаваше неговата възбуда, то гореше от желание, а пръстите му несъзнателно се свиваха и разпущаха.

— Толкова си дребничка, мъничка — каза той с отчаяние, — с една ръка бих могъл да те пречупя, бих могъл… бих могъл да направя с тебе каквото поискам. Но аз не искам да ти причинявам зло, Саксън, ти знаеш… Кажи само една дума…

— Аз вече казах всичко, което имах да кажа.

— Ей богу — промълви той с неволно възхищение. — Ти не се боиш, никак не се боиш.

Те дълго се гледаха мълчаливо.

— Защо не се боиш? — запита най-после той, след като се вгледа в околния мрак, сякаш търсеше там скритите й защитници.

— Защото се омъжих за истински мъж — късо отвърна Саксън. — А вие по-добре си вървете.

Когато той си отиде, тя премести снопа трески на другото си рамо и продължи пътя си с преизпълнено от спокойствие и гордост сърце. Макар че Били беше зад решетките на затвора, тя намери опора в неговата сила. Достатъчно бе само да спомене името му, за да прогони дори такова живото като Чарли Лонг.

 

 

В деня, в който обесиха Ото Франк, тя остана вкъщи. Вечерните вестници даваха подробен отчет. Изпълнението на присъдата не бе отложено нито с един ден. Губернаторът в Сакраменто, човек на Железопътната компания, който можеше да отлага наказанията, дори да помилва разни касоразбивачи и крадци, не посмя и пръста си да помръдне за един работник. Така говореха съседите, така говореше Били, същото казваше някога и Бърт.

Когато на следния ден Саксън се запъти към Каменната стена, призракът на Ото Франк вървеше редом с нея, а край него, още по-смътен и мъгляв — призракът на Били. Нима и нему бе съдено да стигне до страшния край на Ото Франк? Сигурно, ако стачката и кръвопролитията продължаваха. Той беше борец. Чувстваше, че е в правото си да се бори. А толкова лесно е да убиеш човек. Той даже неволно би могъл да го стори; ако почне например да бие някой стачкоизменник, а той падне и си спука черепа на някой камък или на тротоара, тогава Били ще го обесят. За същото нещо обесиха Ото Франк. Той не е имал намерение да убие Хендерсън. Черепът на Хендерсън се спука съвсем случайно. И все пак обесиха Ото Франк за това.

Тя кършеше ръце и плачеше високо, докато вървеше, препъвайки се о камъните. Часовете минаваха, но тя забрави всичко, потънала в мъката си. Опомни се, когато бе стигнала чак до края на стената, вдадена в морето между Оукланд и Алъмида Моулс. Но стената не се виждаше. Беше по време на пълнолуние и необикновено високите вълни на прилива покриваха скалите. Саксън бе затънала до колене във водата, а около нея плаваха десетки големи скални плъхове. Те цвъртяха, боричкаха се и се мъчеха да се покатерят по нея, та да се измъкнат от водата. Тя изписка от страх и отвращение и се опита да ги прогони. Някои се гмурнаха във водата и се отдалечиха, а други продължиха да се въртят около нея, но на известно разстояние. Един голям плъх впи зъби в обувката й, но тя го настъпи и смаза с другия си крак.

Макар още да трепереше, бе успяла вече да се овладее и хладнокръвно обмисли какво да прави. Тя се добра до една дебела пръчка, която плаваше над водата на няколко крачки, и с нея бързо разчисти мястото около себе си.

Към стената се доближи мъничка, полузакрита ярко боядисана лодка, а в нея усмихнат малчуган отпускаше надутото от вятъра платно.

— Искате ли да се качите в лодката? — запита той.

— Да — каза тя, — тук има хиляди големи плъхове. Страх ме е от тях.

Момчето кимна, отпусна още платното, за да се приближи повече, и лодката леко се плъзна към нея.

— Бутнете носа — заповяда то. — Така. Не искам да строша подвижния кил… Сега скочете вътре, бързо, при мене на кърмата.

Тя го послуша и леко скочи в лодката до него. Той придържаше с лакът дръжката на кормилото и когато платното отново се изду, лодката се понесе по вълните.

— Вижда се, разбирате от лодки — каза малчуганът одобрително.

Той беше високо, слабичко дванадесет-тринадесетгодишно момче, но изглеждаше здраво, покритото му с лунички лице бе загоряло от слънцето, а погледът на големите му сиви очи беше ясен и замечтан. Въпреки че имаше такава хубава лодка. Саксън веднага почувства, че и той като нея беше дете на народа.

— За първи път влизам в лодка — засмя се Саксън. — Возила съм се само на параходчето.

Момчето я погледна изпитателно.

— А би казал човек, че цял живот сте се возили с лодки. Къде искате да ви откарам?

— Където и да е.

Той отвори уста да каже нещо, но пак я погледна внимателно, помисли за миг и след това каза внезапно:

— Имате ли повечко свободно време?

Тя кимна.

— Цял ден?

Тя кимна отново.

— Вижте к’во, аз отивам до Гоут Айлънд да ловя лакерда и ще се върна довечера с прилива. Имам много въдици и стръв. Искате ли да дойдете с мене? И двамата ще ловим риба, а каквото уловите, ще е за вас.

Саксън се колебаеше. Свободата и движението на малката лодка я привличаха. И тя, като параходите, на които бе завиждала, отиваше в широкото море.

— Само да не ме удавите — подхвърли шеговито тя. Момчето гордо отметна глава назад.

— Не ми е за пръв път — по цели дни съм скитал в морето и, както виждате, още не съм се удавил.

— Добре тогава — съгласи се тя, — но не забравяйте, че нищо не разбирам от лодки.

— О, това няма значение… Сега ще завия и щом викна: „Към борда!“, вие навеждате глава, да не ви удари долният рей на платното, и се прехвърляте на другия край.

Той направи тази маневра, Саксън изпълни заповедта му и се намери до него на другия край на лодката, а самата лодка взе друго направление и се устреми към Дългия кей, където бяха въглищните складове. Саксън беше възхитена, още повече, че изкуството да се управлява платноходка й се струваше много сложна и загадъчна работа.

— Къде научихте всичко това? — запита тя.

— Научих се сам, просто така, сам се научих. Харесваше ми, а харесва ли човек нещо, много по-лесно го учи. Това е вече втората ми лодка. Първата нямаше подвижен кил. Купих я за два долара и много нещо научих с нея, макар че винаги подлизваше по малко. Колко, мислите, съм платил за тая? Сега струва поне двайсет и пет долара. А колко, мислите, съм платил?

— Предавам се — каза Саксън, — колко?

— Шест долара. Помислете само — шест долара за такава лодка! Разбира се, аз доста я постегнах: платното ми струва два долара, греблата един и четиридесет, а един и седемдесет и пет похарчих за боята. Все пак единайсет долара и петнайсет цента е просто без пари. Но дълго време трябваше да пестя, докато ги събера. Разнасям вестници сутрин и вечер — днес друго момче ме замества, плащам му десет цента, а печалбата от допълнителните броеве си е за него. Щях да имам лодката много по-отдавна, само че трябваше да платя уроците си по стенография. Майка ми иска да стана стенограф в съда. Но как да ви кажа… аз не искам. И е грехота да се хабят пари за тия уроци.

— А какво искате? — запита Саксън разсеяно, но все пак с искрено любопитство. Тя се чувстваше привлечена от този малчуган с къси панталони и замечтани очи, който й говореше с такова доверие.

— Какво искам? — повтори той след нея.

И като извърна бавно глава, той проследи с очи хоризонта, към сушата погледът му се спря по-дълго на кафявите хълмове Контра Коста, а към морето — отвъд Алкатраз, там, където бяха Златните врата. В очите му се четеше такъв копнеж, че трогна сърцето й.

— Ето това — каза той, като направи широк кръг с ръката си, сякаш обхващаше целия свят.

— Това? — попита Саксън.

Той я погледна смутен, че не е изразил достатъчно ясно мисълта си.

— Никога ли не сте имали това чувство? — запита той с желание да бъде разбран, да сподели своята мечта. — Не чувствате ли понякога, че просто ще умрете, ако не узнаете какво има зад ония хълмове, зад другите, зад третите след тях? Ами Златните врата? Отвъд е Тихият океан и Китай, и Япония, и Индия, и… и всичките Коралови острови. Навсякъде можете да отидете, като минете през Златните врата — до Австралия, до Африка и до островите, дето има тюлени, до Северния полюс, до нос Хорн. Та всички тия места просто ме чакат да ида да ги видя. Целият си живот съм прекарал в Оукланд, но съвсем нямам намерение да прекарвам и останалата част от живота си в него. Съвсем не. Ще замина оттук, далече… далече.

И отново, безсилен да предаде с думи колко необятно бе неговото желание, момчето направи широк кръг с ръката си, сякаш обхващаше целия свят.

Неговото вълнение се предаде и на Саксън. И тя също, с изключение на детските си години, бе прекарала целия си живот в Оукланд. И хубаво се живееше тук… доскоро. Но сега, след всичките тези кошмарни ужаси, неудържимо й се искаше да се махне оттук, тъй както нейните прадеди бяха напуснали Изтока, за да тръгнат на Запад. И защо да не замине? Светът я теглеше и тя чувстваше, че мечтите на момчето са и нейни мечти. Не бе съдено на нейното племе да се задържа на едно място, помисли си тя; то непрестанно е скитало. Тя си спомни за разказите на майка си и за гравюрата в нейното албумче, където полуголите и далечни прадеди с меч в ръка скачаха от техните тесни клюнести лодки и се хвърляха в бой по окървавения пясъчен бряг на Англия.

— Чували ли сте някога за англосаксонците? — запита тя момчето.

— Как не! — Очите му блеснаха и то я загледа с нараснал интерес. — Та аз самият съм цял англосаксонец — до мозъка на костите си. Погледнете цвета на очите ми, кожата ми. Аз съм ужасно бял, където не ме е уловило слънцето. А като бебе косите ми са били съвсем светли. Майка ми казва, че когато порасна, щели за съжаление съвсем да потъмнеят. Но все пак аз съм си англосаксонец, от племето на войните. Ние от нищо не се боим. Ето тоя залив, мислите ли, че ме е страх от него? — И той с презрение погледна вълните. — Пресичал съм го в такава буря, че моряците от гемиите казваха, че е невъзможно и че ги лъжа. Хм, глупци! Такива като тях ние сме ги пердашили още преди хиляда години. Ние сме побеждавали всички, които са се изпречвали на пътя ни. През целия свят сме минали като победители и по море, и по суша, навсякъде сме побеждавали. Спомнете си лорд Нелсън, Дейви Крокет, спомнете си Пол Джоунс и Клайв, и Китчънар, и Фремонт, и Кит Карсън, и всички останали.

Саксън кимаше, докато той продължаваше да говори, очите й блестяха и тя си представи какво щастие би било да бъдеш майка на такъв син. Усети едва ли не болка в тялото си, като че в нея се раздвижи нероден живот. Да, силно племе, силно племе, помисли си тя. След това се сети за себе си и за Били, здрави издънки от същото племе, но обречени на бездетност, защото са попаднали и капана на създадения от хората свят и защото са прокълнати да бъдат всред стадото на глупците.

И отново тя се вслуша в думите на момчето.

— Баща ми е участвал в Гражданската война — разказваше и той, — бил е скаут и разузнавач. На два пъти южняците насмалко не го обесили като шпионин. През време на сражението при Уилсънс Крийк той изминал тичешком половин миля, като носел на гръб своя ранен капитан. И досега в крака му има един куршум, точно над коляното. Стои си там още оттогава. Веднъж ми даде да го напипам. Преди войната е бил трапер и ловец на бизони. На двайсет години станал шериф в своя окръг. А след войната, като началник на полицията в Силвър Сити, прочистил града от всички безделници и побойници. Той е обиколил почти всички щати. Като войник никой не можел да го пребори, а бил още момче, когато от него се страхували всички мъже, които карали салове по Сусквехана. Неговият баща пък, когато бил на шейсет години, при един страшен бой убил човек само с юмручен удар. На седемдесет и четири години той имал близначета от втората си жена и умрял на деветдесет и девет, като орял с воловете на нивата. Разпрегнал воловете, седнал под едно дърво и умрял така, както си седял. И баща ми е като него, той сега е доста стар, но от нищо не го е страх. Той, разбирате ли, е истински англосаксонец. Той е от специалната полиция, но нищичко не е направил на стачниците по време на схватките. Веднъж цялото му лице бе наранено от камъни, но той счупил палката си върху главата на един побойник.

Малчуганът спря за миг, да си поеме дъх, и я погледна.

— Ей! Не бих искал да бъда на мястото на този побойник! — добави той.

— Името ми е Саксън — каза тя.

— Вашето име?

— Да, малкото ми име.

— Ей! — извика той. Щастливка! Ех, да можеше моето да е Ърлин — чували сте, нали, Смелия, или Улф, или Суен, или Джарл!

— А как се казвате? — запита тя.

— Просто Джон — тъжно призна той, — но аз не им давам да ми викат Джон. Всички трябва да ми викат Джек. Бил съм се поне с десетина от другарите си, задето ми викат Джон или Джони; кажете, не е ли отвратително? Джони!

Бяха отминали въглищните складове на Дългия кей и момчето насочи лодката към Сан Франциско. Навлязоха в открития залив. Западният вятър се усилваше и по високите вълни на прилива се появиха бели гребени. Лодката весело се носеше напред. Когато върху им се изсипваше дъжд от ситни капки морска вода, Саксън се смееше и момчето я гледаше с одобрение. Те задминаха едно параходче и пътниците от горната палуба, се струпаха от едната страна, за да ги гледат. Вълните от парахода разлюляха лодката и една четвърт от нея се напълни с вода. Саксън взе една празна консервена кутия и погледна малчугана.

— Така, така — насърчи я той, — почнете да изтребвате. — А когато тя свърши, той каза: — Скоро ще стигнем Гоут Айлънд. Ей, точно там, срещу торпедната станция, ловим риба: дълбоко е около петдесет фута, а вълните от прилива и отлива са силни, и то не на шега. Вие здравата се намокрихте, ама се държите. Ненапразно се казвате Саксън. Омъжена ли сте?

Саксън кимна и момчето се намръщи.

— Защо ви е трябвало. Сега не можете да скитате по света като мене. Вързана сте. Завинаги сте хвърлили котва.

— И все пак не е лошо човек да е женен — усмихна се тя.

— Разбира се, всички се женят. Но няма защо да се бърза. Та не можехте ли да почакате малко като мене? Аз също ще се оженя някой ден, но чак като остарея и след като съм обиколил целия свят.

При защитения от вятъра бряг на Гоут Айлънд той сви платното и когато лодката спря в положение, което му се видя подходящо, той хвърли малката котва, а Саксън послушно седеше на мястото си. После той извади въдиците и показа на Саксън как да закача на тях дребните солени рибки, които бе приготвил за стръв. Тогава и двамата спуснаха във водата въдиците, които почнаха да потрепват от вълните, и зачакаха рибата да закълне.

— Скоро ще почне да кълве — бодро каза той. — Тук винаги съм улавял много риба; само на два пъти, не ми провървя. К’во ще кажете, не е ли добре да похапнем, докато чакаме?

Тя напразно го уверяваше, че не е гладна. С присъщото на момчетата другарско чувство той раздели закуската си точно наполовина, дори и вареното яйце и голямата червена ябълка.

Но рибата все още не кълвеше. Тогава той извади изпод дъските на кърмата някаква книга с платнена подвързия.

— От Свободната библиотека — важно й обясни той и се зачете, като придържаше с едната си ръка страницата, а с другата — въдицата и чакаше да почувства опването на конеца, когато рибата клъвне.

Саксън прочете заглавието: „По водата всред джунглите“.

— Слушайте само — каза той след малко и прочете няколко страници, където се описваше как някакви деца плават със сал през огромен наводнен тропически лес.

— Представете си! — заключи той. — Такава е река Амазонка, когато приижда. Това е в Южна Америка. А светът е пълен с какви ли не интересни места, навсякъде, изглежда, но не и в Оукланд. Струва ми се, че Оукланд е само мястото, отдето да се тръгне на път. Ей туй се казва приключение! Какви щастливци са тия момчета! К’вото и да става, някой ден и аз ще премина Андите, ще стигна извора на Амазонка и през цялата страна на каучука ще се спусна с кану надолу по Амазонка, хиляди мили, чак до устието й, където е толкова широка, че от единия бряг не се вижда другият; там на сто мили от сушата можеш да черпиш съвсем прясна вода от океана.

Саксън вече не го слушаше. Едно изречение, което навяваше толкова други мисли, не излизаше от ума й: „Оукланд е само мястото, отдето да се тръгне на път.“ Тя никога не бе гледала Оукланд в такава светлина. Тя го бе считала за крайна цел, за място, където винаги ще живее. Но за място, отдето да се тръгне на път! А защо не? Защо да не го счита за някаква железопътна гара или пък за параходен пристан? Разбира се, при сегашното положение на нещата Оукланд не беше мястото, където трябваше да остане. Момчето имаше право. Този град беше само място, отдето да се тръгне на път. Но къде да отиде? В този миг ненадейно мисълта й бе прекъсната от силно дърпане на конеца на въдицата, последвано от няколко потрепвания. Тя бързо започна да тегли конеца, като ловко дърпаше ту с едната, ту с другата ръка. Момчето я насърчаваше и най-сетне на дъното на лодката заедно с въдицата и с оловната тежест шляпна задъхана голяма лакерда. Саксън откачи рибата от въдицата, сложи нова стръв и пак я хвърли във водата. Момчето отбеляза страницата, докъдето бе стигнало, и затвори книгата.

— Скоро ще почнат така да кълват, че едва ще смогнем да ги изтегляме.

Но рибата все още се бавеше.

— Чели ли сте нещо от капитан Майн Рид? — запита той. — Или от капитан Мериат? Или от Белънтайн?

Тя поклати глава.

— А пък сте англосаксонка! — подигравателно извика той. — Има цели купища в Свободната библиотека. Аз имам две читателски карти — на майка ми и моята, и непрекъснато си вземам от тия книги след училище, преди да тръгна да разнасям вестниците. Мушкам книгите под ризата си отпред, точно под презрамките, и това ги държи. Веднъж, както си разнасях вестниците, точно при Втората и Маркит — а там, знаете, има такава една банда от малки хулиганчета, сбих се с техния главатар. Той замахна с все сила да ме удари под лъжичката, но попадна право на една от книгите. Да бяхте само видели лицето му. Тогава пък аз се нахвърлих върху него. И точно когато цялата банда се канеше да скочи върху ми, намесиха се двама работници, железари, и ги заставиха да се бият честно. Аз им дадох да ми държат книгите.

— И кой победи? — запита Саксън.

— Никой — призна момчето неохотно. — Мисля, че бях на път да го победя, но железарите решиха, че резултатът е равен, след като един полицай ни разтърва в разгара на боя, а борбата бе траяла само половин час. Но трябваше да видите каква тълпа се бе събрала. Бас държа, че бяха поне петстотин…

Той рязко прекъсна и почна да издърпва въдицата. Саксън също изтегляше своята въдица. И в следващите няколко часа двамата уловиха двадесетина фунта риба.

Беше се вече отдавна стъмнило, когато малката полузакрита платноходка плаваше нагоре към устието на река Оукланд. Вятърът бе попътен, но слаб и лодката се движеше бавно, като влачеше след себе си гредата, която момчето бе уловило срещу течението, и казваше, че все струват три долара дървата, които ще излязат от нея. Пълната луна осветяваше вълните на прилива, които плавно се издигаха; Саксън разпознаваше местата, край които минаваха — Транзитния пристан, Сенд Бийч, доковете, фабриката за пирони, вълнолома при Маркит стрийт.

Момчето докара лодката до полуразрушения пристан на края на Кастро стрийт, където дълга редица гемии, натоварени с пясък и чакъл, дремеха, привързани, към брега. Малчуганът настоя да разделят рибата поравно, защото Саксън му бе помагала да я улови, макар и подробно да й обясни, че според рибарските закони гредата се падала на него.

Разделиха, се на ъгъла на Седмата и Поплър и Саксън, натоварена с рибата, тръгна сама към Пайн стрийт. Въпреки че беше много уморена от тоя дълъг ден, тя изпитваше странно чувство на доволство. След като изчисти рибата, тя си легна и заспивайки, се питаше дали ще успее да убеди Били, когато животът им пак се нареди, да си купят лодка и да излизат заедно в неделните дни в морето, както тя бе излязла тоя ден.