Джек Лондон
Лунната долина (21)

Глава VI

Търговията между Саксън и Мерцедес се разрастваше. Мерцедес намираше пазар за всички фини неща, които Саксън й доставяше, а Саксън работеше с радост и увлечение. Детето, което очакваше, и намалената надница на Били я караха да гледа на икономическата страна на живота по-сериозно от всеки друг път. Почти нищо не слагаха настрана и съвестта и я мъчеше при мисълта колко много средства отиваха за разните дреболии, необходими за къщата и за нея самата. Освен това за първи път в живота си тя харчеше пари, спечелени от друг. Още отрано тя бе свикнала да харчи свои собствени пари и сега, благодарение на Мерцедес, пак можеше да си позволи да купува от своя доход по-скъпи материали и да опитва нови прекрасни модели за бельо.

Мерцедес й даваше указания, а Саксън ги изпълняваше, като често подобряваше моделите на леките красиви изделия от дантела и плат. Тя правеше долни ризи от най-тънък лен с воланчета, фестони и френска бродерия на гърдите и на раменете, ленени, ръчно изработени комбинезони, тънки като паяжина приказни нощници, бродирани и поръбени с ирландска дантела. По внушение на Мерцедес тя изработи едно много красиво и оригинално боне, за което старата жена, след като приспадна комисионата си, й плати дванадесет долара.

Саксън беше щастлива и заета в работа от сутрин до вечер, като не забравяше и приготовленията за бебето. Единствените готови дрешки, които тя купи, бяха три малки плетени фланелки. А всичко останало, до последното парченце, тя направи сама: фестонирани горни пелени, плетено жакетче и шапка, плетени ръкавички, бродирани шапчици, тънки, мънички, но доста длъжки престилчици, малки като на кукла ризки с платчици, бели, обшити с коприна бархетни камизолки, чорапки и плетени терлички, които тя сякаш виждаше вече обути на ритащите пълнички крачета с розови пръстчета, и накрая — множество от тъй необходимите четвъртити пеленки от чудно мека пикена материя. Но шедьовърът, който направи по-късно, беше празничното бродирано палтенце от бяла коприна. И във всичките мънички дрешки, във всеки бод Саксън влагаше своята любов. Но когато се замислеше замечтана върху тази любов, която непрестанно влагаше, тя разбираше, че е отправена повече към Били, отколкото към онова мъгляво и неопределено късче нов живот, което, въпреки цялата си нежност и желание, тя не можеше да си представи.

— Хм… — каза Били, след като разгледа бебешките премени и отново се спря на малките плетени фланелки. — От всичките тия финтифлюшки, дето си натрупала, ето това действително прилича на детска дреха. Аз просто виждам нашия малчуган в тези истински мъжки фланелки.

Саксън, която почувства как от щастие очите й се наливат със сълзи, вдигна една от малките фланелки към устните му. Той тържествено целуна дрешката, а погледът му не се откъсна от очите на Саксън.

— Това е за синчето — каза той, — ала много повече за тебе.

Но на личните доходи на Саксън беше съдено да се прекратят позорно и трагично. Един ден, за да се възползва от намалените цени при разпродажба в един универсален магазин, тя взе параходчето и отиде в Сан Франциско. Като вървеше по Сътър стрийт, погледът й бе привлечен от изложените стоки на витрината на един малък магазин. Отначало тя просто не можеше да повярва — там, на почетно място във витрината, лежеше прекрасното домашно боне, за което Мерцедес й бе заплатила дванадесет долара, а сега на него беше означено двадесет и осем долара. Саксън влезе вътре и се обърна към собственицата — слаба жена, на средна възраст, с остър поглед, видимо от чужд произход.

— Аз не искам нищо да купя — каза Саксън. — Сама правя такива хубави неща като тези, които вие сте изложили, и исках да зная колко плащате за тях; за това боне на витрината например.

Жената хвърли изпитателен поглед към лявата ръка на Саксън и забеляза безбройните малки следи от убождания по върховете на палеца и показалеца, а след това огледа дрехите и лицето й.

— Можете ли да шиете такива работи?

Саксън кимна.

— Аз платих двайсет долара на жената, която направи бонето.

Саксън почувства как гърлото й се сви конвулсивно, но се овладя и се замисли за миг — Мерцедес и бе дала дванайсет. Ще рече, Мерцедес бе прибрала в джоба си осем долара, въпреки че тя, Саксън, бе вложила и материалите, и труда си.

— Бихте ли била любезна да ми покажете още някои ръчно изработени неща — нощници, ризи и други от тоя вид — и да ми кажете цените, които плащате за тях.

— Можете ли да правите такива работи?

— Да.

— И искате да ми ги продавате?

— Разбира се — каза Саксън. — Нали за това съм дошла.

— Ние ги продаваме с малка разлика в цената — продължи собственицата. — Все пак, знаете, наем, осветление и други разноски, а трябва и да спечелим нещо. Иначе няма да сме тука.

— Естествено — съгласи се Саксън.

Сред прекрасното бельо, което Саксън разгледа, тя откри нощница и комбинезон, които сама бе ушила. За нощницата тя бе получила от Мерцедес осем долара, тук цената й бе осемнадесет, а собственицата бе платила четиринадесет; за комбинезона Саксън бе получила шест, цената бе петнадесет, а собственицата бе платила единадесет.

— Благодаря ви — каза Саксън като си слагаше ръкавиците. — Бих искала да ви продам по тия цени някои неща, които съм изработила.

— И аз бих се радвала да ги купя… стига да са достатъчно добре направени. — Собственицата я погледна строго. Не забравяйте, трябва да са хубаво изработени — като тези. Аз често получавам специални поръчки и ако работата ви е качествена, ще ги възлагам на вас.

Мерцедес остана невъзмутимо спокойна пред упреците на Саксън.

— Вие ми казахте, че вземате само комисиона — обвиняваше я Саксън.

— Да, точно така казах и така и постъпих.

— Но аз купувах всичките материали и вършех цялата работа, а всъщност вие сте печелили повече от мене. Вземали сте лъвския пай.

— А защо не, мила моя. Аз бях посредникът. А посредниците винаги взема лъвския пай.

— Според мене това е съвсем несправедливо — отвърна Саксън, по-скоро огорчена, отколкото ядосана.

— Сърдете се на света, а не на мене — остро възрази Мерцедес, но тонът й веднага се смекчи под влияние на присъщата й бърза промяна в настроението. — Но ние с вас, мила, не бива да се караме. Аз толкова много ви обичам. О-ла-ла! За вас това е нищо — вие сте млада и здрава и имате такъв млад и здрав мъж. Слушайте, аз съм стара жена. А и старият Бари много малко може да направи за мене. Той е вече с единия крак в гроба. Бъбреците му са много зле. Помислете, аз ще трябва да го погребвам. И ще му направя голяма чест той ще прекара до мене своя вечен сън. Вярно, той е глупав, скучен старец, тромав като вол, но е добър стар глупчо, в него няма ни капка злоба. Аз купих на изплащане място в гробищата и платих и последната вноска отчасти с вашите комисиони. Но остават разноските по погребението. А то следва да бъде както трябва. Необходимо е да събера още пари. А Бари може да опъне нозе всеки ден.

Саксън предпазливо подуши въздуха и разбра, че старата жена пак е пила.

— Елате, мила моя, искам да ви покажа нещо. — Тя отведе Саксън в спалнята и вдигна капака на един голям сандък. Лек аромат на рози облъхна Саксън. — Вижте, това са моите погребални дрехи. Така ще се венчая със земята.

Удивлението на Саксън нарастваше, докато старата жена й показваше едно след друго най-тънките и най-изящни дрехи, които човек може да си представи — пълна булчинска премяна. Мерцедес извади едно ветрило от слонова кост.

— Подариха ми го във Венеция, мила. А погледнете този гребен от черупка на костенурка. Брюс Ансти ми го поръча седмица преди да изпие последната си бутилка уиски и да пръсне смелата си луда глава с колт, калибър 44… А този шарф, о-ла-ла! Този шарф от либърти^[1]!…

— И всичко това ще отнесете в гроба със себе си! — замислено каза Саксън. — Какво безумие!

Мерцедес се засмя.

— А защо не! Ще умра така, както съм живяла. Прави ми удоволствие. Ще ида в гроба като булка. Не е за мене тясно и хладко легло. Бих искала да бъде ложе, цялото покрито с леки източни тъкани, отрупано с възглавници, с възглавници, с безброй възглавници!

— Та всичките тези премени струват колкото двайсет погребения и двайсет гроба — възрази Саксън, потресена от това светотатство със смъртта. — Та това е грях.

— Ще бъде така, както съм живяла — самодоволно отвърна Мерцедес. — И до стария Бари ще легне една изискана булка! — Тя затвори капака и въздъхна. — Макар че бих предпочела в безкрайната нощ до мене да лежи Брюс Ансти или някои друг от моите прекрасни млади любовници и заедно с мен да се превърне в прах, защото това е от истинската смърт. — Тя погледна Саксън Очите й горяха от алкохола, но същевременно в тях се четеше студено самодоволство.

— Някога, в стари времена, когато погребвали великите хора, заравяли живи заедно с тях и техните роби. А пък аз, мила моя, вземам със себе си само своите премени.

— Вие сякаш не се боите от смъртта… Никак ли не се боите?

Мерцедес поклати глава решително:

— Смъртта е честна, добра, смела. Не се боя от смъртта. Боя се от хората. Затова се подготвям. Когато умра, няма да попадна в ръцете им.

Озадачена, Саксън промълви:

— Та за какво ще им трябвате тогава?

— Трябват им много мъртъвци — последва отговорът. — Знаете ли какво става със старите бедняци, които нямат пари за погребение? Не ги погребват. Сега ще ти разкажа: стояхме пред една грамадна врата. Той беше странен човек — професор, а би трябвало да бъде пират, четеше лекции в аудитории, а би трябвало да щурмува крепости или да ограбва банки. Беше строен като Дой Жуан. Ръцете му бяха силни, като от стомана.

Такъв беше и духът му. И той беше безумен, мъничко луд, като всичките ми млади любовници. „Елате, Мерцедес — каза той, — да погледаме нашите ближни, за да станем смирени и да се радваме, че не сме като тях — още не, поне засега. А после, довечера, ще похапнем с дяволски апетит, ще пием за тяхно здраве златно вино, което сигурно ще ни се стори още по-златно, след като сме ги видели. Елате, Мерцедес.“

Той разтвори вратата и като ме хвана за ръка, ме отведе навътре. Озовахме се сред печално общество. Бяха двадесет и четирима, лежаха върху мраморни плочи или пък стояха полуизправени, облегнати на подпорки, а множество млади мъже с блестящи очи и блестящи ножчета в ръце прекъснаха за миг работата си и ме погледнаха с любопитство.

— Мъртви ли бяха? — запита Саксън развълнувано.

— Това бяха мъртви бедняци, мила. „Елате, Мерцедес — каза той. — Има още да ви покажа, а след това радостта ни, че сме живи, ще бъде още по-силна.“ И той ме заведе нататък, надолу, където бяха грамадните каци — каци, пълни със саламура, мила моя. Аз не се изплаших, но когато ги видях, веднага си помислих какво ще стане с мене, когато умра. Телата бяха много, сложени в сол като парчета свинско месо. Чу се нареждане: „Жена, стара жена!“ И човекът, които работеше там, започна да търси в кацата. Отначало изтегли мъж. Отново започна да бърка — пак улови мъж. Ядосан, че не му провървя, той започна да мърмори. Най-после успя да измъкне от саламурата жена — по лицето й се виждаше, че е стара — той остана доволен.

— Това не е вярно! — изпищя Саксън.

— С очите си видях, мила моя, и знам какво говоря. Казвам ви, не се страхувайте от гнева на бога, когато умрете — страхувайте се само от тези каци със саламура! И докато стоях там и гледах, а този, който ме развеждаше, гледаше към мене и се усмихваше, и ме питаше, и ме омайваше с тези негови черни, безумни очи на отегчен учен, аз разбрах, че такъв край не е за скъпата ми тленна обвивка. Скъпа е тя за мене, моята тленна обвивка. Скъпа е била и за други. О-ла-ла — кацата със саламура не е място за моите устни, вкусили толкова целувки, и за тялото ми, познало щедро ласките на любовта. — Мерцедес вдигна пак капака на сандъка и загледа с нежност погребалите си премени. — Ето, аз си приготвих постелята. Така ще легна на нея. Някой стар философ беше казал: „Знаем, че ще умрем, и пак не ни се вярва.“ Но старите действително вярват. И аз вярвам.

Помислете за каците със саламура, мила, и не ми се сърдете за големите комисиони. За да избягна каците, аз пред нищо не бих се спряла — бих откраднала лепта на бедната вдовица, залъка на сирачето, монетите от очите на мъртвеца.

— Вярвате ли в бога? — рязко запита Саксън, която все пак се владееше въпреки хладния ужас, който я бе обхванал.

Мерцедес пусна капака и сви рамене:

— Кой знае?… Но ще си почивам спокойно.

— А възмездието? — запита Саксън, като си припомни целия невероятен живот на Мерцедес.

— Няма никакво възмездие, мила моя. „Господ е добър човек“ — казва един стар поет. Някога ще ви поговоря за бога. Никога не се страхувайте от него. Страхувайте се само от каците със саламура и от това, което хората могат да направят с вашата прекрасна плът след смъртта ви.