Ед Макбейн
Изборът на убиеца (2)

ВТОРА ГЛАВА

Майер Майер беше сигурен, че ще изтърве празненството по случай пълнолетието на племенника си.

Естествено, нямаше да се оплаква. Беше уредил с лейтенанта да не бъде на смяна този ден, но лейтенантът не можеше да знае, че предния ден ще се извърши убийство. Разбира се, ченгетата от 87-и участък можеха да очакват убийство всеки божи ден. Трябва просто така да си програмираш празниците, че да не съвпадат с убийствата.

Не че на Майер Майер чак толкова му пукаше. Въпросният племенник беше едно проклето чудовище на име Ъруин, наричано гальовно в семейството „Ъруин Разбойника“. Но детето, така или иначе, се падаше син на сестрата на жена му и това го правеше негов племенник — тоест се предполагаше, че трябва да изпитва някаква привързаност към милото отроче. Пък и жена му нямаше да му прости евентуалното отсъствие. Сетне щеше цяла седмица да му мели на главата какво незабравимо семейно тържество е пропуснала по негова вина. Междувременно щеше да го храни с консерви, а стените на семейната му спалня нямаше да отразяват ритъма на скърцащи пружини. Такива ми ти работи.

Човекът, седнал срещу Майер Майер в приемната на 87-и участък, не знаеше, че Майер щеше да пропусне тържеството на Ъруин Разбойника, а и да знаеше, хич нямаше да го е еня. В магазина на човека бе извършено убийство и в главата му се въртеше една-едничка мисъл.

— Стока за четири хиляди долара на вятъра! — крещеше. — Кой ще я плаща? Аз ли? Аз ли ще я плащам от джоба си?

— Може би очаквате полицейското управление да ви изпрати чек, господин Фелпс? — попита Майер. Зададе въпроса спокойно и с невинен поглед. Майер Майер беше много търпелив човек. Баща му, човек с чувство за хумор, бе решил, че ще е много забавно да даде на сина си собствено име, което да е в хармония с фамилното. В резултат на света се появи шедьовърът Майер Майер, за свое нещастие ортодоксален евреин, живеещ в един преимуществено нееврейски квартал. Когато на децата от квартала им трябваше повод да го напердашат, веднага се сещаха за повтарящото се име. С годините Майер Майер успя да развие една почти свръхестествена търпеливост-търпеливостта на човек, станал жертва на прищевките на съдбата и на оригиналното чувство за хумор на баща си. Търпеливостта почти не беше оставила физически белези по него, ако не се брои пълното му оплешивяване още преди да навърши трийсет години. Сега беше вече на трийсет и седем, пропускаше едно семейно празненство и изчакваше търпеливо господин Фелпс да отговори на въпроса му.

— Добре де, кой трябва да плаща? — искаше да узнае Фелпс. — Аз ли? Нали аз плащам заплатите на полицаите в този град? И с какво ми се отблагодаряват? Защитава ли ме някой? Може ли стока за четири хи…

— Едно момиче беше убито — търпеливо напомни Майер.

— Да де, знам — каза Фелпс. — Известно ли ви е колко клиентела си създадох за този магазин? Нито е на главната улица, нито е на осветено място. Хората идват да пазаруват заради името, което изградих, не за друго. В този квартал бъка от мага…

— Снощи в колко часа затворихте магазина, господин Фелпс? — попита Майер.

— Има ли значение? Видяхте ли на какво е заприличал? Видяхте ли колко бутилки са останали? Цялата ми стока отиде зян. Къде беше дежурното ченге? Може ли човек да изпотроши всички тези бутилки, без някой да го усети?

— Че и да стреля четири пъти. Този, който е изпотрошил бутилките, е произвел и четири изстрела, господин Фелпс.

— Знам, знам. В квартала няма много жилищни сгради, няма кой да чуе. Ама ченгетата не са ли длъжни да чуват? Къде е било патрулиращото ченге? В някой бар, да си пие и да си гледа кефа!

— В това време дежурният полицай се е отзовавал на друго повикване.

— Кое е по-важно, друго шибано повикване или стоката ми?

— Вашата стока е много важна, господин Фелпс — каза Майер. — Без вашата стока хората от този квартал може да пресъхнат от жажда и да умрат. Полицейското управление никога не е подценявало важността на вашата стока. Работата е там, че в същото време на около дванайсет преки от магазина ви някакъв човек е станал жертва на въоръжен обир, а никое ченге не е в състояние да бъде на две места едновременно.

— Ами ако в това време и моят магазин беше станал жертва на въоръжен обир? Тогава какво щяхте да направите, а?

— Никой не е обирал вашия магазин. Доколкото разбрах, парите в касата са останали недокоснати.

— Слава Богу, че се сетих да оставя на Ани само петдесетина долара, колкото да връща ресто.

— Ани отдавна ли работеше при вас?

— Около година.

— Бихте ли…

— Майчице, отиде ми стоката! Как ще я възстановявам, аз си знам!

— А какво ще кажете за Ани? — попита Майер и усети как търпението му рязко изтъня.

— За Ани?

— Да, за убитото момиче. За момичето с хубавото лице и надупчено тяло, останало да лежи върху проклетите остатъци от вашата стока.

— Ах, да. Ани.

— Можем ли да поговорим няколко минути за нея? Нали това няма да ви затрудни, господин Фелпс?

— Няма, разбира се. Разбира се.

— Ани Бун. Под това име ли я познавахте?

— Да.

— И е работила при вас около година, правилно ли съм разбрал?

— Да, близо година.

— Беше ли омъжена?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Тук пише разведена.

— Ами значи е била разведена.

— И с едно дете. Майка й е гледала детето, докато е била на работа.

— Точно така. Момченце, ако не се лъжа.

— Не — каза Майер. — Момиченце.

— Така ли? Щом казвате.

— Ани е била на трийсет и две години, нали, господин Фелпс?

— Да. На трийсет и две или три.

— Вие женен ли сте, господин Фелпс?

— Аз ли?

— Да.

— Мислех, че говорим за Ани.

— Досега говорехме за Ани. Сега говорим за вас.

— Да, женен съм.

— От колко време?

— От четиринайсет години.

— Деца имате ли?

— Не. Нямам.

— На колко сте години, господин Фелпс?

— На четирийсет и една.

— Разбирате ли се?

— Какво?

— Разбирате ли се с жена си?

— Какво!!!

— Попитах дали се разбирате с жена си — повтори Майер търпеливо.

— Естествено, че се разбирам! Що за тъп въпрос?

— Не се вълнувайте, господин Фелпс. Много мъже не се разбират с жените си.

— Аз пък се разбирам. И не виждам как този разпит ще ви доведе до човека, който разби магазина ми.

— Ние се интересуваме най-вече от човека, който е извършил убийството, господин Фелпс.

— В такъв случай излиза, че трябва да се радвам, че Ани е убита. Иначе на полицията сигурно щеше да й е драго да мине моите загуби в графата за неразкрити престъпления.

— Струва ми се, че малко опростявате нещата, господин Фелпс — рече Майер и неочаквано погледна събеседника си в очите. — Притежавате ли револвер?

— Какво?

— Револвер. Пистолет. Пищов.

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Нали знаете, че можем да проверим?

— Разбира се, че знам, че мо… — Фелпс изведнъж млъкна и на лицето му се появиха признаци на просветление. Огледа внимателно Майер и веждите му гневно се присвиха. — Какво искате да кажете?

— Моля? — попита Майер.

— Да не съм заподозрян? Да не искате да кажете, че съм заподозрян?

Майер тъжно кимна.

— Да, господин Фелпс, боя се, че да.

 

Човекът в кабинета на лейтенант Бърнс бе висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет и пет килограма. Имаше сини очи, четвъртита челюст и волева брадичка. Косата му беше ярко рижа с изключение на един кичур над лявото слепоочие, където преди време го бяха наранили с нож, а след зарастването на раната космите там по неизвестна причина бяха изменили пигментацията си и станали бели. Имаше прав нос и красива уста с широка долна устна. На лицето му бе изписано и някакво високомерие, сякаш се отнасяше неодобрително към лейтенанта или към Карела, застанал до бюрото на лейтенанта, или пък към самата обстановка в кабинета.

— Стив — каза Бърнс — това е… ъ… — Бърнс потърси помощ в листа хартия в дясната си ръка. — Това е… ъ… Котън^[1] Хоуз. — След това огледа червенокосия с любопитство. — Правилно ли го прочетох? Котън Хоуз?

— Да, сър. Котън.

Бърнс се изкашля.

— Да, Котън Хоуз — повтори, погледна крадешком Карела и замълча за малко, сякаш му трябваше време, за да може това име да проникне в пластовете на съзнанието му. — Котън Хоуз е детектив втора степен — продължи най-сетне — и отсега нататък ще работи при нас. Идва от трийсети участък.

Карела кимна с разбиране.

— А това е Стив Карела — представи го Бърнс.

Карела подаде ръка.

— Приятно ми е.

— Карела — повтори Хоуз и силно стисна ръката му. Ръцете на Хоуз бяха големи и опакото им бе покрито с червени косъмчета. Карела отбеляза за себе си, че за разлика от други великани Хоуз не се опита да му строши кокалите при ръкостискането. Неговата хватка бе просто стегната и кратка.

— Може би ще е добре Стив да те въведе в играта — каза Бърнс.

— Не ви разбрах — каза Хоуз.

— Ъ?

— Не ви разбрах, сър.

— Да ти покаже участъка — поясни Бърнс. — Хората, самия участък, а може би и улиците на района. Няма да ти навреди да го опознаеш.

— Няма, сър.

— А междувременно, Котън — Бърнс замълча за малко, — как се обръщат към теб хората? Котън?

— Да, сър, Котън.

— Много добре. Та междувременно… Хоуз, радваме се, че идваш на работа при нас. След трийсети участък осемдесет и седми няма да ти се види розова градина, ама и не е чак толкова загубено място.

— Доста си е загубено — каза Карела.

— Е, че е загубено, загубено е, но ще свикнеш. Или то ще свикне с тебе. Трудно е да кажеш кой с кого ще свикне по-напред.

— Уверявам ви, че ще се стремя бързо да навляза в работата, сър — каза Хоуз.

— А, не ще и дума, не ще и дума — каза Бърнс и отново помълча. — Добре, ако нямаш нищо друго… — Отново млъкна. Чувстваше се изключително неловко в присъствието на Хоуз, а не знаеше защо. — Я вземи да го разведеш, Стив — заключи най-сетне.

— Да, сър — каза Карела и поведе Хоуз към стаята на детективите. — Предполагам, че декорът е горе-долу един и същ навсякъде — каза той, когато влязоха в стаята.

— Горе-долу — потвърди Хоуз.

— Котън — каза Карела — е доста необичайно име.

— Баща ми бе голям почитател на пуританския проповедник.

— На кого?

— На Котън Матър^[2]. Смяташе го за един от най-великите първи заселници. Могло е да бъде и по-лошо.

— Как така?

— Можеше да ме кръсти Инкрийз^[3].

— Да — съгласи се Карела и се усмихна. — Е, това е детективската стая. Бюра, прозорци. А на оная дъска слагаме снимките на търсените престъпници и всякакви бюлетини, с които не знаем какво да правим. Ей там вдясно са шкафовете с картотеките. Всичко както му е редът. Картотека на дежурните клиенти, на издирваните, арестуваните, откраднатите вещи. Сигурно и в твоя участък е било така.

— Същото беше — потвърди Хоуз.

— Имаме си отделна картотека за откраднатите велосипеди — каза Карела. — Може би не сте имали такава.

— Нямахме.

— Върши работа. Този квартал е пълен с дечурлига. Единственото свободно бюро е ей там, до прозореца. Използваме като склад за непотребни вещи. Вътре няма да намериш само тъща си.

— Не съм женен — каза Хоуз.

— Така ли? Е, добре, ще го разтребим, за да го използваш. А ако решиш да се ожениш… — Карела се усмихна, но Хоуз не отвърна на усмивката му. — Ами тогава… — каза Карела и млъкна замислен. Погледът му се спря на Майер Майер и той побърза да викне: — Майер!

Майер вдигна глава от пишещата машина. Карела поведе Хоуз към бюрото му.

— Майер, запознай се с Котън Хоуз. Току-що дойде на работа при нас. Котън, това е Майер Майер.

Майер подаде ръка и започна да се запознава.

— Много ми е… Как ви беше името?

— Котън Хоуз — каза Хоуз.

— А, приятно ми е — ръкува се той с Хоуз.

— Майер е единственият човек в света с две първи имена — каза Карела. — Или с две фамилни имена, в зависимост от гледната точка.

— С изключение на Хари Джеймс — рече Хоуз.

— На кого? Хари?… Ах, да, Хари Джеймс. Вярно, че и той е с две първи имена. — Карела се изкашля. — Над какво се трудиш, Хари… искам да кажа, Майер?

— Трудя се над убийството в магазина за спиртни напитки — поясни Майер. — Току-що разпитах собственика. Ще взема заради него да изпусна семейното празненство.

— Как така?

— Ще ми отнеме доста време написването на този рапорт, — Майер погледна часовника си.

— Е, не би трябвало да ти отнема чак толкова време — отвърна Карела.

— Не ме притеснявай — каза Майер. — А и откъде знаеш дали не искам да се размина с това проклето тържество?

— Е, с Котън тепърва ще има да се срещате — каза Карела. — Знам, че ще му помогнеш да се чувства като у дома си.

— Разбира се — каза Майер равнодушно и продължи да пише рапорта.

— Зад парапета е коридорът, който води към гардеробите… вдясно е канцеларията… ей това са тоалетните… Служил ли си в армията?

— Във флотата — отвърна Хоуз.

— О! Там учихте ли джудо?

— Малко.

— В участъка имаме един факир на джудото. Казва се Хал Уилис. Ще намерите общи теми за разговор.

— Нима? — каза Хоуз.

— Само избягвай да се ръкуваш с него — шеговито додаде Карела. — За три секунди ще те просне по гръб.

— Нима? — попита сухо Хоуз.

— Ами той… — Карела отново се изкашля. — Стаята за разпити е в дъното на коридора, ако прецениш, че е по-добре да разпиташ някого насаме. Ние обаче обикновено ги разпитваме в детективската стая. Нашият шеф не обича грубостите.

— Не съм видял да се отнасят зле с някого в трийсети участък, докато работех там — каза Хоуз.

— Там обаче кварталът е доста сносен, ако не се лъжа.

— И ние имахме престъпления за разследване — отвърна Хоуз.

— Естествено, не съм и помислил… — Карела не довърши изречението. — Съблекалнята значи е в дъното на коридора. А по тези стълби се слиза до приемната долу и „Уолдорф Астория“^[4].

— Кое?

— Арестантските килии.

— А, разбрах.

— Дай да слезем. Ще те запозная с дежурния сержант. А после, ако искаш, ще пообиколим квартала.

— Както кажеш — отвърна Хоуз.

— За мен ще бъде голямо удоволствие — каза Карела и за пръв път си позволи сарказъм. Хоуз предпочете да не обърне внимание на неговата язвителност. Двамата мълчаливо заслизаха по стълбите.