Ед Макбейн
Изборът на убиеца (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Магазинът за спиртни напитки вонеше.

Целият под бе покрит с парчета стъкло, като накъсаните акорди на джазов оркестър. Малки и големи, дълги и къси, плоски и закръглени според това дали бяха от дъното или от шийките на бутилките. Всичко това проблясваше и хрущеше под краката и хората бяха принудени да газят до глезените в плитко езерце от натрошени стъкла. Нечия ръка бе помела рафтовете на магазина в разрушителен бяс. Осемдоларово шотландско уиски и евтино вино от по двайсет и пет цента бутилката бяха разсипани демократично по пода в пълна разруха. Вонята удряше рязко в носа още от вратата. Алкохолната смес върху дървения под бе образувала тук-таме ароматични локви, оградени от язовирни стени и диги от натрошени стъкла.

Момичето лежеше сред стъклата и течността. Лежеше по лице, с полуотворена уста. Беше червенокосо и очите му изглеждаха твърде големи за лицето, защото смъртта ги бе изцъклила. Момичето бе получило четири куршума в гърдите и кръвта му все още изтичаше и се смесваше с разлетия алкохол. Косата му беше дълга, а сега мокра и разпиляна, защото бузата му опираше в дървения под, а косата, дрехите и цялото тяло бяха напоени с алкохол.

В помещението беше трудно да се разговаря. Сред присъстващите ченгета нямаше нито едно, което да не обича от време на време да обърне по чаша. Спиртните изпарения обаче бяха твърде силни и макар вратата на магазина да бе широко разтворена и през нея да проникваше лекият юнски ветрец, те направо събаряха човек. Удряха в носа, гърлото и белите дробове и вдишването им предизвикваше за кратко време леко главозамайване.

Детектив^[1] Стив Карела с облекчение излезе на улицата. Обичаше уиски и от време на време можеше да изпие по чашка от най-хубавото. Не можеше обаче да понася пияници да му дишат в лицето, а магазинът смърдеше като конгрес на пияници, които се опитват едновременно да разкажат един и същи тъп виц.

Тъпият виц в случая бе червенокосата, лежаща на пода. Щеше да е тъп виц по всяко време на годината, но особено дразнеше сега, през юни, когато светът се събуждаше за нов живот. Юни, месецът на сватбите, бракосъчетаващ пролетната свежест с горещината на лятото. На Карела му бе приятно да живее и бе достатъчно великодушен, за да иска да споделя това чувство с всички наоколо. Принуден от професията си да се сблъсква с реалностите на внезапната смърт, той все пак не бе усвоил още умението да си нахлузи маската на равнодушието, станала привична за неговите колеги. На Карела му бе приятно да мисли, че на човешките същества е присъщо достойнство. Те повръщаха, пиеха, оригваха се, караха се, псуваха… но стояха изправени.

Някъде от дълбините на паметта му, навярно от някоя отдавна забравена университетска лекция по антропология, в съзнанието му изплува едно изречение: „Човекът изпъква над другите живи същества, защото единствен сред тях е изправен.“ От това обобщение следваха множество изводи, повечето от които Карела бе предпочел да забрави. Бе запазил в паметта си само един: човекът е изправен. А смъртта поваля човека. Смъртта отнема достойнството на човека. Един мъртвец не го е еня дали косата му е сресана. Едно мъртво момиче не се тревожи от това, че му се вижда комбинезонът. Позите на смъртта опростяват човешкото същество и го свеждат до безформена купчина отпадъци. Като гледаше това, което някога е било жена — жена, която се е усмихвала красиво, целувала е възлюбения си, оправяла е чорапите си и е червяла устни с върховна женска старателност, — като гледаше това, което доскоро е било изпълнено с топлота и живот, Карела усещаше как го обгръща тъга, обземаше го чувство за нещо трагично, което не можеше точно да определи.

Затова беше доволен, че е на улицата.

На тротоара полицейското управление провеждаше заседание. Това бе коктейл за блюстителите на реда. Не се раздаваха напитки и събралите се мъже не обсъждаха достойнствата на романите, написани от една дванайсетгодишна французойка, но сред тези мъже цареше другарски дух и лекота на общуването, която се постига между хора, споделящи една и съща професия.

Двамата от отдела за убийства на северния район се казваха Моногън и Монро. Бяха грамадни мъжаги, облечени със спортни сака и сиви панталони.

— Нас с такива случаи обикновено не ни занимават-каза Моногън на Карела.

— Не е прието — добави Монро.

— Шефът ни пази за сериозни неща — продължи Моногън.

— По-сериозни няма накъде — допълни Монро.

— Не ни губят времето с престъпления от любов.

— Любов, омраза и други дивотии — доизясни Монро.

— Само предумишлени убийства — каза Моногън.

— Дето са ги изпекли предварително — разгъна мисълта му Монро.

— Ние сме неговите баш юнаци — скромно каза Моногън.

— За нула време всичко ни е ясно — рече Монро.

— Осемдесет и седми полицейски участък се чувства поласкан от вашето присъствие — каза Карела с усмивка на уста. Беше висок мъж със син костюм и бяла кърпа в джобчето на сакото. Бяла бе и ризата му, съчетана със синьо-златиста вратовръзка. Водеше разговора с ченгетата от отдела за убийства, застанал в самоуверена разхлабена поза на спортист, на човек, умееш, да контролира стройното си, гъвкаво, мускулесто тяло. Очите му бяха кафяви и имаше изпъкнали скули. Лицето му имаше леко азиатски вид и издаваше, че той вътрешно се забавлява от разговора с Моногън и Монро.

— Осемдесет и седми участък има всички основания да бъде поласкан — каза Моногън.

— И трогнат — добави Монро.

— Направо сме в екстаз — рече Карела.

— Всички искат да оберат част от нашата слава — каза Моногън.

— Не ме разбирайте зле — рече Карела. — Работата е там, че наистина се чувстваме поласкани от това, че отделът за убийства ни е изпратил най-добрите си хора.

— Прави си майтап с нас — каза Моногън.

— Плакне ни — добави Монро.

— Мисли си, че осемдесет и седми участък може да се оправи и без нас.

— Мисли си, че няма нужда от нас.

— Че на кого сме притрябвали?

— Колкото му е притрябвала на човек дупка в главата.

— Той ни казва да изчезваме.

— Казва ни учтиво да вървим на майната си.

— Кажи му да върви по дяволите — рече Моногън.

Карела се усмихна, но сетне лицето му изведнъж стана сериозно. Погледна към магазина.

— Какво ще кажете? — попита.

Моногън и Монро проследиха едновременно погледа му. В магазина полицейският фотограф правеше снимки в едър план на тялото, лежащо върху мокрите от алкохола парчета стъкло, и светкавицата му присвяткваше.

— Струва ми се — замислено изрече Моногън, — че това е работа на някой откачен.