Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (6)

6

Човекът беше млад, около тридесетгодишен, но почти плешив; имаше високо, оголено чело и трескави очи-мъниста, които дебелите стъкла на очилата му уголемяваха многократно. Приличаше на побъркан млад учен от някой ням филм.

Спря до масата, на която седяха двамата младежи.

— Пери — продума той.

Пери не прояви никакъв признак, че е чул името си.

— Пери, моля ти се, знаеш ли колко пъти вече закъсняваш толкова много?

Гласът му обвиваше ухото с нещо меко и сладко като карамел.

Едно дълго парче пепел от цигарата на Пери падна върху панталоните му. Той го бръсна с ръка и продължи да пуши.

— Казах, моля ти се, Пери. — Никакъв отговор. — Аз само искам да те попитам дали знаеш колко е часът, нищо друго.

Той промени тактиката си: взе си стол от съседната маса и го постави точно срещу Пери, после седна решително на него, сякаш искаше да каже, че може да чака по-дълго от всеки друг на света, скръсти ръце в скута си и се загледа пред себе си.

След доста време Пери попита Джо:

— Искаш ли кафе?

Преди Джо да успее да отговори, Пери се обърна към третия човек, без всъщност да го погледне, и каза:

— Марвин.

Мъжът нямаше намерение да отмества погледа си.

— Да, Пери.

— Марвин, две кафета.

Филмовият учен се приведе напред, наклонената му глава изразяваше молба. Всичките му жестове говореха за нещо не напълно осъзнато.

— О, Пери — възкликна той.

— Едното със сметана, другото без, Марвин.

Марвин стисна устни и вдигна тънките си черни вежди, за да покаже, че върши нещо против волята си. Въздъхна и тръгна към бара.

Джо се усмихна и каза:

— Хей, Пери, това приятелче сигурно ти е брат, а, прав ли съм?

— Не.

Марвин се върна с кафето и сложи и двете чаши пред Пери. Някакво обстоятелство, изглежда, му пречеше да забележи присъствието на Джо на масата.

— Марвин, обслужи приятеля ми — каза Пери.

Марвин побутна едната от чашите към Джо.

— Благодаря — обади се Джо. — Много ви благодаря.

Усмихна се на високото чело, като мислено го украси с шапка, и изпита неизпълнимото желание да нарисува нещо върху него.

Човекът се върна на мястото си и без да казва нищо, отново се втренчи безучастно пред себе си.

— Марвин, моят приятел ти благодари.

— Няма защо, Пери. Няма защо, сър.

Гласът на Пери не се промени; звукът от него действуваше като топла упоителна баня:

— Марвин, името му е Джо.

— Няма защо, Джо.

След минута-две Пери каза:

— Марвин.

— Да, Пери.

Пери протегна ръка, все още без да гледа човека. Той явно смяташе, че очите са му дадени само да благославят и не желаеше да ги хаби за разни недостойни гледки.

— Марвин, искам да видя портфейла ти.

— Разбира се, Пери.

Пери продължаваше да стои с протегната ръка.

— Веднага, Марвин. Щом не уточнявам кога, значи, искам да кажа веднага…

Марвин постави портфейла си в ръката на Пери.

— Е, ама това вече… — измърмори той.

Пери преброи парите, всичко на всичко четири еднодоларови банкноти.

— Колко имаш в джоба си, Марвин?

— В кой джоб? — попита Марвин, като измъкна бързо ръка от страничния джоб на вълненото си сако.

— В този джоб — отвърна Пери, без да посочва и без дори да поглежда към Марвин.

Марвин му подаде малка пачка банкноти, които Пери пое, без да брои.

— Колко са? — попита той.

— Ох! — въздъхна Марвин. — Седемдесет.

— Тогава ти вземи моите — каза Пери, като му върна портфейла. — А аз ще взема твоите.

И пъхна седемдесетте долара в джоба си.

— Сега ми дай ключовете от колата, Марвин.

— Не! Отказвам най-категорично. Моля ти се, Пери.

— Извинявай, Марвин. Не те чух. Какво каза? Току-що каза нещо. Повтори го.

— Но как ще си стигна до вкъщи?

— Защо, не те държат краката ли, Марвин?

— О, Пери, защо си такъв? За да направиш впечатление на приятеля си ли? Сигурен съм, че твоят приятел направо е поразен.

— Смятах — подхвана Пери — утре следобед да дойда у вас. Само че ти се държиш толкова лошо, Марвин, та сигурно ще трябва да си променя плановете.

— Кога? — попита Марвин. — Късно следобед или рано следобед, по кое време утре?

— Ключовете от колата, Марвин!

— Ще ти ги дам, ще ти ги дам. Само кажи по кое време.

— Ама ти какво, Марвин, пазарлък ли ми предлагаш?

— О-ох!

— Не хленчи. Ти хленчиш, Марвин!

Марвин се усмихна и се опита да се засмее, но успя само да помръдне вежди и да пусне две-три леки въздишки.

До тоя момент Джо вече си беше намислил картинката, която никога нямаше да нарисува върху голямото оплешивяло чело на Марвин: малко момиченце с дълги, почернени с туш мигли.

Марвин извади от джоба си ключовете от колата и ги остави върху масата пред Пери.

— Ето ти ги. Пет часа?

— Благодаря ти, Марвин, заради колата и заради всичките ти други добрини. Може би невинаги съумявам да ти покажа признателността си, но ти я имаш от цялото ми сърце. — Пери стана от масата. — Хайде, Джо.

Джо се надигна бавно, смутен от това, на което беше станал свидетел. Той имаше чувството, че ако Марвин покажеше очите си, тогава всичко щеше да бъде наред. Но очилата просто се бяха сраснали с лицето му, бяха като плът, рогово вещество и мускули, и нямаше начин да бъдат махнати.

Марвин се изправи и сграбчи лакътя на Пери. Пери замръзна на място с гръб към Марвин, като държеше осквернената си ръка настрани от тялото си.

— Махни си ръката, Марвин. И седни.

Заповедта беше изпълнена веднага.

— И така, по кое време? — попита Марвин. — Около пет? Или по-късно? Кога?

Едва сега Пери се обърна за първи път към дребния човечец с многократно уголемените очи и го удостои с продължителен неопределен поглед: сякаш хем презрителен, хем нежен.

— По някое време следобед — обясни той. — А сега искам да седиш спокойно на мястото си, докато изляза. Разбра ли какво искам?

— Ох! — въздъхна Марвин. — Добре, Пери.

Пери не отмести погледа си, додето Марвин не повтори каквото беше казал, но тоя път без интонацията на съпротива.

— Добре, Пери. — И за всеки случай добави: — Благодаря ти.

Пери излезе през въртящата се врата, следван от Джо. Когато минаваха покрай прозореца, Джо метна едно око към дребничкия филмов учен. Седнал в мълчаливо покорство, той представляваше зловеща гледка — светлината от лампите в заведението се отразяваше от дебелите стъкла на очилата му, така че те приличаха на два мощни прожектора, които проследяваха оттеглянето на Пери.