Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (35)

11

А денят беше хубав, със синьо небе и накъдето се обърнеш — разлюлени палмови дървета също както в проспектите на Рацо и във „Флорида и Карибският басейн“.

Но да върви всичко по дяволите.

Сега трябваше най-напред да го погребе, несъмнено скъпа процедура. Джо извади парите и преброи четиридесет и осем долара и няколко дребни монети. Тая работа сигурно щеше да струва някаква фантастична сума, но щом си предлагаш помощта на хората, трябва да се погрижиш и за телата им, когато умрат.

Все му се струваше, че не разсъждава, както трябва. Мислеше си, че би следвало да е разстроен, може би дори да вика истерично: „помощ, помощ, моят приятел умря и аз останах съвсем сам.“ Но не се чувствуваше разстроен. Просто не се чувствуваше, и толкоз.

Сякаш бе знаел, че ще стане така. Някой (кой? Рацо?) му го бе нашепвал през последните два-три дни, нашепвал му го бе на някакъв език на смъртта, който можеш да разбереш едва впоследствие. Някак си научаваш вестта, но не знаеш, че знаеш, докато не се случи.

И ето сега то се случи.

Трябваше да се уреди погребението, той трябваше да уговори всичко с някое погребално бюро, което щеше да свърши цялата работа, както следва, но за малко пари и на кредит.

Не. Най-напред трябваше да свали тялото от автобуса и после… после те ще…

Кои те?

Хората от автобуса?

Хората от автобуса ще го насочат към някое погребално бюро и после той ще се спазари да погребат Рацо на изплащане. (Рацо?) Да го погребат? Ама наистина ли е мъртъв? Да, Рацо е мъртъв, наистина е мъртъв. Ето го там, мъртъв. След това ще си намери работа. И ще се задържи на нея. Въпросът беше да се задържи. Постепенно ще събере достатъчно пари, за да сложи плоча на гроба, нищо особено, просто плоча, на която ще е написано името му: Рико. Не Рацо. Сам той не знаеше как точно се пише Рицо, но щеше да намери някой, който да му покаже. Името трябваше да се напише правилно върху надгробната плоча, та когато минават оттам хора, да казват: „О, я вижте кой е погребан там, Рико Рицо.“

Кой щеше да мине оттам и да каже това?

Няма значение.

Все щеше да намери някой, който да знае как се пише.

Това не беше най-важното. Най-важното беше какво да направи първо: да каже на някого.

Очевидно тук главният бе шофьорът.

Джо се надигна и тръгна по пътеката, застана до шофьора, подпря се на коляно и се вторачи в Съншайн Паркуей: имаше същата гледка като шофьора. След минута-две шофьорът го забеляза.

— Какво има? — попита той.

Джо каза:

— Моят приятел умря на задната седалка, обаче не знам как се пише името му.

— Какво направи твоят приятел на задната седалка?

— Умря — повтори Джо. — Умря, и толкоз.

— Това да не е някакъв…?

Шофьорът погледна Джо, после извъртя очи отново към пътя. Надзърна в огледалото за обратно виждане и тогава намали скоростта, насочи автобуса към най-дясната лента на шосето и там спря. Скочи от мястото си и тръгна след Джо към дъното на автобуса, като каза със своя служебен глас на шофьор:

— Спокойно, народе, няма нищо. След час сме в Маями.

Пътниците разбраха, че има нещо. Много от тях проточиха шии, за да погледнат каква е аварията, но не видяха нищо. Онези, които седяха наблизо, можеха да видят нещо, но не искаха да ги хванат, че любопитствуват.

Шофьорът погледна Рацо и кимна на Джо. Понечи да си свали шапката, но се отказа.

— Роднина ли ти е? — попита той Джо.

Джо кимна.

Тогава шофьорът каза:

— Искаш ли да му затвориш очите?

— Да ги затворя ли?

— Просто се пресегни и ги затвори. Нищо повече.

Джо затвори очите на Рацо.

— Е — въздъхна шофьорът неловко, — ще трябва да караме, няма как. Нищо друго не можем да направим.

— Да — съгласи се Джо.

Шофьорът направи ново съобщение на пътниците.

— Само му е станало малко лошо, нищо сериозно. Пристигаме в Маями след — той погледна часовника си — четиридесет минути.

Джо прехвърли наум плановете си, после пак, после трети път, докато накрая се увери, че е извършил всичко, което е трябвало да извърши до този момент. Тогава направи нещо, което винаги бе искал да направи, още от самото начало, от онази първата нощ, когато се запозна с Рацо в „Евъретс“ на Бродуей: прегърна го с една ръка, за да го подържи малко, поне докато изминат тези няколко последни километри. Знаеше, че Рацо няма нужда от тази утеха. Но той самият имаше. Защото, естествено, сега вече се страхуваше, страхуваше се до смърт.