Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (34)

10

След няколко секунди, когато слезе от автобуса, Джо откри с изненада, че особените свойства на зората са се придали и на цялата сутрин. Спомняше си, че е сънувал някакъв прекрасен сън, но не можеше да си го възстанови в подробности. Денят беше почти болезнено хубав, дори въздухът беше наситен с тази красота и той реши, че това е защото вече са вън от Ню Йорк.

В ресторанта си поръча палачинки със сладко от боровинки и кафе, и докато чакаше, изведнъж го връхлетя някакво силно чувство, което погрешно взе за тъга. Чувството го обхвана така яко, че чак му се доповръща. Отиде в мъжката тоалетна, заключи се в една от кабинките и се наведе над чинията. Пъхна пръст в гърлото си, но оттам излезе само въздух. И ненадейно се разплака. Това го изненада. Учуди се отде тия сълзи, след като този ден се чувствуваше толкова добре. Скоро сълзите престанаха. Той се изсекна. После се върна в ресторанта и се залови със закуската си. Палачинките бяха вкусни, но след първата хапка забрави да им се наслаждава. Защото особените свойства на сутринта бяха проникнали и в ресторанта, тъй че докато се хранеше, той си мислеше за деня, вместо за храната, и дори накрая остави половината си кафе недопито.

Ужасно нещо беше тази съботна сутрин. Тя просто беше завзела всичко. Джо имаше чувството, че ако протегне ръка, ще я обхване между пръстите си.

Но защо беше така? Той отиде до края на паркинга и се вгледа в земята — втвърдена кафява кал, покрита с някакви упорити обезцветени бурени, които зимата не бе успяла да унищожи. В далечината се виждаше редица от обикновени, оголени дървета, в които нямаше нищо особено. Небето имаше много мек, син цвят, който не те караше да присвиваш очи, когато го гледаш, а въздухът беше хладен, доста хладен, но не студен, тъй че като го вдъхваш, все едно вдъхваш мекия син цвят на небето и разбираш, че си получил възможно най-доброто от него. Джо постоя там, в края на паркинга, и пак си поплака. Клатеше глава, озадачен от сълзите, които се стичаха по лицето му, изпълнен с мисълта за този изумителен и все пак съвършено обикновен ден, и се чудеше що за тъга го бе връхлетяла.

Работата беше там, че това съвсем не беше тъга, но той не го знаеше.

Изтри лицето си с ръкава на якето и се върна в автобуса.

Рацо все още спеше.

Потеглиха отново в южната сутрин, денят продължаваше да е такъв странен, напрегнат. Във всяко градче, през което минаваха, виждаха все едни и същи съботни неща — хората мъкнеха от бакалниците огромни торби със съботни покупки, децата тичаха, караха велосипеди, пързаляха се на кънки, наслаждаваха се на съботната си свобода, млади жени с навити на ролки коси и начервени устни отиваха към „Улуъртс“ да си купят още разкрасяващи неща, та да се докарат за своите съботни млади мъже, които един по един влизаха и излизаха от всяка бръснарница или стърчаха по тротоарите на всичките тези главни улици, като подрънкваха дребните монети в джобовете си, додето чакаха да им лъснат обувките или да им сложат нови налчета, изпълнени с нетърпение за съботната вечер, която вървеше бавно като часовник, бавно, но те вярваха, знаеха, че ще дойде, усещаха я във въздуха; виждаха се и съботни възрастни жени, които се събираха по две или на цели групички на всеки ъгъл, за да поклопат зъби и да побъбрят за смъртта, докато покрай тях минеше с наперена походка някой старец и ги сащисваше, задето все още е жив.

Всичко това Джо го видя, а в Роли, Северна Каролина, сам с радост се потопи в него.

От един манифактурен магазин близо до автобусната спирка купи нови кадифени панталони за Рацо и евтино яке за себе си, тъмносиньо с бели копчета. Каза си, че го купува, колкото да има какво да носи сега за сега, но въпреки това то му харесваше и той хвърли онова, изцапаното, в една кофа за боклук.

Джо искаше да свали Рацо от автобуса, за да го заведе до тоалетната и да му обуе новите панталони. Но Рацо не се събуждаше. Джо се опита да го разсъни, като му каза, че скоро ще влязат в Южна Каролина и е време да си държат очите широко отворени, за да не пропуснат първото палмово дърво, но Рацо не реагираше. Само отвори очи за миг, но явно не виждаше нищо с тях.

След два часа, в Бенетсвил, докато по-голямата част от пътниците слязоха, за да се поразтъпчат, да пият кафе или да използуват тоалетните, Джо пренесе Рацо на най-задната седалка. Дългите долни гащи също бяха мокри, тъй че свалянето им се оказа трудна работа. Рацо беше безпомощен като бебе. До тоя момент Джо не го беше виждал гол. Десният му крак, мършав и изкривен като старчески бастун, беше покрит от хълбока до коляното с големи черни, зелени и червени петна от многобройните му падания през последните няколко дни. Рацо приличаше на проскубано пиле, което цял живот е яло само най-големите боклуци в птичия двор, затова накрая си е вдигнало чуковете оттам. Тази история бе написана върху тялото му, Джо я разчете добре и с чувството, че тя е свещена. За момент си представи като на филмова лента как самият той увива това голо, деформирано дете в одеяло, взема го на ръце и нани-на, хайде, малко кученце, го люлее в скута си до края на пътуването. Но побърза да прекъсне филма.

Двамата се наместиха на сухата задна седалка и продължиха да пътуват така, изминаха още много и много километри в този съботен ден, който беше бездънен и тайнствен като спомена. Рацо спеше най-дълбокия сън на света. Джо си каза, че този сън ще му подействува добре. Когато пристигнаха в Савана, слънцето вече беше залязло и бе време за вечеря, но Рацо все още спеше.

Джо не слезе от автобуса. Не беше особено гладен. Остана до Рацо и продължи да преживява и да се наслаждава на особения ден, макар вече да бе настъпила нощта.

Между другото си спомни за своето изненадващо признание пред Рацо, че смята да започне работа, да си купи нови обувки, да заживее нормален живот и да си има собствена баня. И знаеше, че всичко това е вярно, че един ден той ще ги има тези неща и ще прекарва истински съботни дни, като този, който бе наблюдавал цял ден през прозореца на автобуса. Може би ще мие съдове или ще подава блюдата в някоя закусвалня. Заедно с него ще работят и други хора, които отначало няма дори да го поглеждат, няма да разберат, че и той е като тях, че фактически е един от тях, но постепенно това ще им стане ясно. Ще забележат, че и той носи нормални обувки, и някак си ще узнаят, че не е хотелски човек, а си има свое жилище със собствена баня. И ще започнат да наминават към него, да му ходят на гости, и той на тях. Без съмнение след време сред тези негови нови приятели ще се появи и някоя жена, не непременно блондинка, нито пък някакъв определен тип жена, просто тя ще носи червило и косата й ще е навита на ролки, както на всички жени, и на нея ще й бъде приятно да има мъж, който да се грижи за нея и който да е такъв добър любовник; а Рацо ще им бъде като дете, те ще го карат да си мие косата поне веднъж в седмицата или пък сами ще му я мият, ако не се чувствува добре. А за да ги получиш всичките тия неща, номерът е да работиш яката и да чакаш да ги получиш, не можеш да седиш и да си повтаряш, не, това никога няма да стане, това никога няма да стане; просто трябва да работиш и да работиш, дори и междувременно да те заболят краката и да ти порасне дълга бяла брада до земята. Той вече си бе поставял веднъж цел в живота, някога, още в Хюстън, когато реши да стане каубой-проститутка и да си търси късмета по Източното крайбрежие. И си постигна целта, стана каубой-проститутка и си потърси късмета. Не го намери, но поне го бе търсил и това бе важното. Може би и сега, и този път нямаше да намери за себе си обикновен живот, но щеше да го търси, дявол да го вземе, щеше да го търси упорито, твърдоглаво, до последния си земен ден. Дойде му наум, че сега мисли без помощта на огледало и се запита дали това не е постижение.

Тази нощ проспа останалите спирки. Чу, че някакъв шофьор каза „Джаксънвил“, а после някакъв съвсем друг шофьор съобщи „Дейтона“, но всичко това го чу в полусън. Спеше доста дълбоко, като се има предвид, че се намираше в автобус. От тая нощ си спомняше единствено извикването на имената на тези два града и все пак не остана изненадан от това, което намери, когато се събуди на сутринта.

Тялото на Рацо беше като захвърлено, той почти се бе изхлузил от седалката, гърбът му бе наклонен под невъзможен ъгъл, главата клюмаше настрани така, сякаш вратът беше счупен, ръцете стърчаха като ненужни пръчки, широко разтворените очи не виждаха нищо. Очевидно от него си беше отишло най-важното.

Рацо беше мъртъв.