Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (30)

6

Джо се огледа дали няма нещо за крадене. Видя една електрическа самобръсначка, но тя беше прекалено обемиста за джоба му. Освен това как можеше да я включи човек под едно палмово дърво? В аптечното шкафче също нямаше нищо ценно. Но затова пък той се възползува от одеколона: събу си ботушите, разгърди се и се наплиска хубаво.

После се ослуша до вратата. Телефонният разговор на Лок очевидно нямаше скоро да свърши. Джо се обърна отново към огледалото и започна да репетира:

— Слушайте, мистър, ъ-ъ, искам да кажа, Тауни. Слушай, Тауни. Не знам дали ти споменах, че детето ми е страшно болно? Е, сега ти го казвам, и трябва да го заведа на юг колкото може по-скоро. Да. Ами, ъ-ъ, и аз не знам к’во точно му има. Като малък изкара детски паралич, а сега се сополиви, все трепери и се поти, удари си крака и к’во ли не. Затова, Тауни, си мисля, че ще е най-добре да го заведа бързо на юг. Сега слушай. Слушай. Слушай к’во ще ти кажа, да те вземат дяволите! Шшшшшшт — смъмри се той и продължи шепнешком репетицията си.

— Сега ще те моля само да ме изслушаш, Тауни. Адски ми беше приятно да те слушам тая вечер цели четиридесет и осем часа. Ами да, всяка секунда за мене беше страхотно удоволствие. Но сега ти ме чуй к’во ще ти кажа. Трябват ми пари. И то бързо, тъй че ако искаш да си направиш кефа с тая работа, млъквай и почвай!

Във всекидневната Таунзенд П. Лок седеше на края на дивана, едната му ръка лежеше върху телефонната слушалка, която той вече беше оставил върху вилката, а другата закриваше устата му. Беше се облещил от тревога.

— О, Джо — простена той, когато гостът му се върна в стаята. — Толкова детински се държах. Крещях. Бях отвратителен. Безочлив. Дали да й се обадя, за да й се извиня? Тя мрази разточителството. Обожава разкоша, но не и разточителството. Тя прави тази тънка разлика. Е, няма защо да се безпокоя, нали? Да пийнем ли по едно малко? — Той посочи към бутилката джин върху малката масичка.

— Добре, Тауни, дай аз да ти налея — каза Джо.

— Благодаря ти, много си мил.

Джо наля чашата до половината с чист джин, после я връчи на протегнатата червена ръка.

Джо остана прав, точно пред Лок, слабините му бяха на нивото на лицето на Лок. Последва продължително мълчание. Постепенно вниманието на Лок се върна от Чикаго към Ню Йорк, но той продължи да мълчи. Човекът бе забелязал тялото на Джо пред себе си и по лицето му ясно се изписа вълнението, което изпитваше.

Джо се постара да се усмихне и погледна Лок. Лок вдигна лице към него, срещна погледа му и се изсмя несмело. Джо кимна. После каза:

— Какво искаш, Тауни?

Лок вдигна черните си вежди и попита:

— Моля?

Джо присви леко дланта си във формата на чаша и я отпусна към слабините си:

— За какво ме докара тука?

— О! — извика Лок, като притисна ръка към сърцето си. По лицето му се четеше истинска болка. — Толкова е трудно. Толкова трудно. Невъзможно. Вие, младите, не знаете какво правите. Вие, вие сте така, така мъчително красиви. Аз знам, Джо, че ти си един великолепен, действително прекрасен човек. Веднага го разбрах. И ти го казах още на улицата. А пък ето сега правиш този, този циничен жест и това съчетание, невинността и циничността — в него има нещо толкова мъчително, толкова красиво. Просто не се издържа.

— Не биваше да те каня в стаята си. Толкова ми се искаше при това мое пътуване да се държа прилично, да не си ставам сам на себе си отвратителен. Може би съм се надявал, че по време на нашия разговор ще разменим мисли, че аз като по-възрастен ще ти внуша някои от представите си за света. Тоест надявах се, че ще намерим някаква по-висша форма на общуване, смешно, нали? — Той отпи солидна глътка джин и след като привикна с вкуса му, заговори отново с мрачен, яростен глас: — Аз мразя живота, мразя всяка минута от живота. — Опита се да изтрие тези думи със смях, но веднага се отказа. — А сега те моля да си вървиш. Недей само да усложняваш нещата. Просто си иди, все още ми е останала капка сила, за да те помоля да си отидеш.

— Ама сериозно ли да си отида? — попита Джо. — Искаш да си отида?

— Моля те да ме разбереш, просто искам, не, не искам, да, да, искам. Искам, моля те, искам да си отидеш!

Лок се пресегна, хвана ръката на Джо и я стисна между дланите си.

— Моля те, помогни ми да бъда добър — примоли се той. — Не искам да стане пак както през юли.

Джо кимна. Самият той беше страшно разочарован, но все пак разбираше молбата му. Тръгна да си върви, но Лок не пускаше ръката му.

— Джо, ще дойдеш ли утре пак да ме видиш? Обещаваш ли?

— З-защо утре? — попита Джо. — Каквото днес, това и утре.

— Утре няма да бъда такъв. Ще бъда друг. Няма да съм толкова нервен. Не мога да ти опиша колко ужасно се почувствувах изведнъж, сякаш чакам всеки момент да избухне бомба. Което и искам, нали разбираш, искам да избухне, ужасно го искам! И съм нервен, защото не знам кога! — Опита се отново да се изсмее, но се отказа. — Виждаш ли, най-обикновен страх! Ето, пипни ми сърцето! — Той напъха ръката на Джо под сакото си. — Просто ми се струпаха наведнъж много неща, ужасният уличен шум отвън, тази невъзможна за ядене помия, дето ни я донесоха, след като исках всичко да бъде толкова хубаво, после този злощастен разговор с Естел. Но, моля те, кажи, че утре ще дойдеш пак!

Джо издърпа ръката си и тръгна към вратата.

— Аз заминавам за Флорида — каза той. — Трябва да отида във Флорида.

— Но това е ужасно! — Лок стана и сподири Джо до вратата. — Тъкмо срещна някой, който ме разбира, както никой друг, и той заминава за… Слушай! Почакай! Искам да ти направя един подарък! За пътуването! Нали ще ми позволиш!

И той забърза към спалнята.

Джо остана изненадан от този неочакван обрат на събитията. Веднага почувствува облекчение и изпадна в състояние на приятно очакване, като се чудеше колко ли голям подарък може да направи един човек, който живее в кула над езерото и наема музиканти за рождения ден на майка си.

Чу как в съседната стая се отвори и затвори чекмедже.

Лок се върна усмихнат. Вървеше с протегнат към Джо юмрук.

— За мен ще бъде чест да приемеш това.

Джо се опита да намери думи за благодарността си, преди още да бе видял подаръка.

Пръстите на Лок се разтвориха пред лицето на Джо и разкриха един медал „Св. Кристофър“.

— Вземи го, моля те.

Джо погледна медала.

— Хайде! Не е необходимо да бъдеш католик. Той е покровител на всички пътници.

Джо поклати глава.

— Но аз искам да го вземеш — настоя Лок. — Задето ми помогна да бъда добър.

Джо му позволи да сложи медала в джоба му. И продължи да клати глава дори и след като човекът от Чикаго го попита какво има.