Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (3)

3

Името на Анастейжа Прат, макар че самото момиче беше едва петнайсетгодишно, се беше превърнало в легенда за младежите в Албъкърки. Подобни легенди рядко почиват само върху фактите: фантазията обикновено взима участие в тяхното създаване. Но поведението на Анастейжа Прат от дванайсетгодишната й възраст беше такова, че смайваше въображението: дори лъжите не можеха да го направят по-странно и невероятно.

Тя беше известна като Ани Редицата и прозвището й произлизаше от необходимостта да се поддържа ред, за да бъдат обслужени ефикасно големият брой момчета, на които в продължение на някакъв си половин час тя предоставяше тялото си.

Зад сребристия екран в кино „Свят“ имаше една голяма стая, в която държаха купища букви за рекламните надписи, униформите на разпоредителите, хавлиени кърпи, сапун и разни други неща. В единия ъгъл бяха струпани изрезки от мокет, захвърлени тук след неотдавнашния ремонт на киното. Ето в този ъгъл се беше създала самата легенда за Анастейжа Прат. Освен тук тя се трудеше и в различни всекидневни, спални, паркирани коли, гаражи, в училищни дворове нощем и дори, при хубаво време, под открито небе край запустели пътища. Но най-често и при това най-голям брой момчета се възползуваха от нея именно тук, върху тази купчина от мокетни изрезки в склада на кино „Свят“.

Нито красива, нито грозна, тя приличаше на най-обикновена ученичка, толкова обикновена, че като се вземе предвид действителното й поведение, тя явно се стараеше умишлено да създава такова впечатление. Носеше обичайните дрехи — поли, блузи, пуловери, къси чорапки и половинки обувки. Кестенявата си коса решеше назад и я хващаше с шнола. Почти не употребяваше грим, едва-едва си скубеше веждите и си мазваше съвсем малко червило. Денем всеки можеше да я види как отива на училище и после се връща, винаги сама, стиснала под мишница учебниците си, като при това наблюдаваше света с широко разтворени, леко безразлични и леко тревожни очи както всеки целомъдрен и самотен юноша. Ако не са ти известни заниманията й, втори път не би спрял погледа си на Анастейжа Прат. Ако обаче знаеш за тях, контрастът между това, което си представяш, и това, което виждаш, беше изумителен. Един младеж-шегобиец я наричаше девицата Джекил и мис Хайд^[1].

Въпреки гръмката й слава поне трима души бяха в пълно неведение относно нейното поведение. Двамата от тях бяха естествено родителите на момичето; бащата беше строг, работлив и раздразнителен банков касиер, а майката, жена с тънки устни и разногледи очи, свиреше на пиано в „Църквата на Истината“. Третият неосведомен човек, до вечерта на един петък през месец септември, беше Джо Бък.

Двамата се срещнаха при чешмата в кино „Свят“. Джо й отвори крана и отстъпи. Тя пи вода, после го погледна с благодарност и му се усмихна. Той също й се усмихна. Тя каза:

— Искаш ли да седнеш до мен?

Седнаха отстрани на пътеката, в първата третина на салона. Анастейжа моментално лепна коляното си до това на Джо и започна да шава по най-предизвикателен начин. По едно време се оказа, че вече си държат ръцете. Джо тъкмо взе да се безпокои, че дланта му се поти, когато тя придърпа ръката му и я накара да милва бедрото й. После момичето много дръзко използува собствената си ръка, за да измери степента на неговата възбуда. Като установи, че е доста голяма, тя хвана лицето му и го помоли да я целуне. Джо нямаше нищо против; просто от вълнение не се беше сетил за това. Но нейната молба беше толкова пламенна, толкова отчаяна, че когато наистина я целуна, Анастейжа така впи устни в неговите, сякаш изсмукваше от него някаква живителна сила. Той имаше чувството, че оказва помощ на човек, ранен смъртоносно при нещастен случай, но все още не издъхнал.

Група момчета се приближиха към тях по пътеката и седнаха отзад.

Едното каза:

— Господи, ама това е Анастейжа Прат.

— Шегуваш се — обади се друго.

Трето попита:

— А момчето кое е?

— Той я целува.

— Хей, някой целува Анастейжа Прат.

— Кой е той? Кое момче целува Ани?

— Хей, Ани, кой е тоя до тебе?

Анастейжа се обърна и изхленчи:

— Млъкнете. Моля ви се, млъкнете. Защо не ми давате възможност?

— Възможност ли? Аз ще ти дам възможност.

— Ето, Ани, виж.

— Погледни и мен, Ани, а, какво ще кажеш? Искаш ли да почукам с него по облегалото на стола ти за късмет?

Джо не разбираше какво става. Той неведнъж беше виждал в същото това кино да се целуват двойки, но никой не ги тормозеше. Изплаши се и се обърка. Очевидно поради неопитността си вършеше нещо нередно, но нямаше никаква представа какво е то, а още по-малко знаеше как да се оправи в такава ситуация.

Един от групата се изправи, наведе се над редицата от столове и позна Джо Бък, когото помнеше от първоначалното училище.

— О-хо, това е Бък. Джо Бък — съобщи той, след като отново си седна на мястото.

Джо не разпозна гласовете отзад и се страхуваше да се обърне и да погледне.

— Хей, Джо — прошепна му едно от момчетата. — Щом вече си целунал Анастейжа, най-добре изгълтай една аптека, не се шегувам. Цял Албакърки й се е изредил.

Гласът не звучеше враждебно, а дори приятелски-настойчиво, затова Джо се обърна и видя едно мургаво италианче, което знаеше от училище. Наричаше се Боби Дезмънд.

Анастейжа Прат стана от мястото си и се втурна по пътеката. Момчетата хукнаха след нея. Преди да тръгне с другите, Боби Дезмънд спря за миг, потупа Джо по рамото и рече:

— Хайде.

Джо стана и го последва. В дъното на салона шест момчета, всичките гимназисти, препречваха изхода. Анастейжа ги молеше едва-едва да я пуснат да излезе. Едно високо, мършаво, пъпчиво и гръмогласно русо момче каза:

— Ани, знаеш ли, Гари Амбъргър е горе и умира да те види.

— Не е горе — рече Анастейжа, но очите й казваха: „Наистина ли е горе?“

— Добре, не е. Ще отида и ще му кажа, че не е там.

— Ама не, искам да кажа, че го няма горе — обърка се Анастейжа.

После всички, момчетата и Анастейжа Прат, се впуснаха по една странична пътека в кино „Свят“ към червения надпис „изход“ вляво от екрана. Джо беше на опашката, след Боби Дезмънд. Когато минаваше през завесата под червения надпис, чу гласа на някаква холивудска актриса, която казваше от екрана: „Повярвай ми, положението е неудържимо. Единственото ни спасение е да се преструваме, че нищо не е станало.“

Един по един изкачиха няколкото стъпала до склада. Някой запали лампата. Анастейжа попита:

— Къде е? Къде е Гари Амбъргър?

Високото русо момче, чието име беше Ейдриън Шмит, каза:

— Там отгоре, Ани, върху купа. — Той отиде към ъгъла и се провикна: — Здравей, Гари, Анастейжа дойде.

Тя каза:

— Лъжете. Това е номер. За да ме вкарате тук. Знам ви аз вас, момчетата. — А после — Гари? — Гари? — извика. — Ако си тук, кажи нещо.

Един електронно възпроизведен женски глас рече: „А сега, миличка, духни свещите и си пожелай нещо!“ — „Не! — обади се момичешко гласче. — Още не сме пели «Честит рожден ден»!“ После откъм екрана се чу шумна гълчава и няколко души запяха хорово „Честит рожден ден“.

Анастейжа каза:

— Искам да си изляза.

В резултат на което затвориха вратата. Защото всички в стаята, с изключение на Джо, знаеха, че тя въобще не иска да си излезе.

— Не вярвам, че е там, но все пак ще отида да погледна — обади се отново тя.

Ейдриън Шмит лежеше в ъгъла върху мокета, Анастейжа Прат също легна върху купа и докато си смъкваше гащите, помоли раздразнено „пръв да е някой по-внимателен, инак нищо няма да стане“. На Ейдриън каза, че ще е последен, задето я беше излъгал за Гари Амбъргър. Макар на нея самата да й беше много добре известно, че Гари Амбъргър вече въобще го няма. Още преди три години Гари Амбъргър се беше преселил някъде в щата Мичиган и това го знаеха всички.

Докато младежите се трудеха над нея, Анастейжа Прат лежеше съвършено неподвижно, извъртяла глава встрани, гризеше си ноктите от скука и не обръщаше много внимание на това, което ставаше. Приличаше на смъртно болен от рак, който знае, че радиотерапията не може да му помогне, но все пак се подлага на нея, за всеки случай.

На едного каза:

— Хайде, по-бързо, да не мислиш, че ще седя тук цяла нощ, какво си представляваш?

Само че думите й никога не звучаха убедително.

Когато на свой ред и Джо се изкачи върху мокета, Анастейжа се пооживи, може би защото й беше интересно да има нов партньор.

Когато тя отново извърна глава встрани, Джо прошепна:

— Какво има?

— Нищо, само се чудя какви думи могат да се получат от тия букви. — Тя гледаше към купчината букви за рекламните надписи: ако се подредяха по един определен начин, те щяха да опишат какво ще стане с нея.

Някой каза:

— Хващам се на бас, че тоя пак ще я целува.

— Оставете го на мира — обади се Боби Дезмънд.

— Кой ще ми даде цигара? — попита трети.

— Почакайте само да дойде моят ред, ще ме кара тя да оставам последен! — закани се Ейдриън Шмит.

— Млъквайте, че ще си кръстоса краката и ще си отиде — намеси се пак Боби Дезмънд.

А от екрана се разнесе гласът на някаква много възрастна дама: „Не, не! Не трябва да говорите за това! Иначе няма да стане!“

Джо прошепна на Анастейжа Прат:

— Така добре ли е?

— Кое да е добре?

— Ето така.

— Защо ме питаш?

Отново се чу гласът на Ейдриън Шмит:

— Ама какво прави тоя там? Трябваше да му определим с колко време разполага. Всички трябва да си знаем колко време имаме. Иначе някой може просто да ни мине. Чувате ли, момчета? Отсега нататък…

Анастейжа Прат обхвана главата на Джо с ръце и го придърпа към себе си. После прошепна в ухото му:

— Ти си единственият, ти си, ти си единственият, ти си единственият, откак си отиде Гари Амбъргър, ти си, честна дума, ама наистина, наистина си. Обикновено не чувствам нищо, искам да кажа, ама наистина, искам да кажа, че те бива най-много. Целуни ме. Моля ти се.

Тялото й под него се бе съживило и тя дишаше така, като че се изкачваше по най-стръмната планина в света. Това изкачване, изглежда, я караше още по-настойчиво да търси устата му, сякаш нейният собствен дихателен механизъм не беше в състояние да се справи с разредения въздух по тези височини.

Джо обаче не можеше да забрави какво му бе казал Боби Дезмънд.

— Ама ти трябва да ме целунеш! — молеше го тя. — Трябва!

Лицето на Анастейжа беше мокро, а и това, което ставаше с Джо в този миг, омаловажи всичко друго, тъй че за благодарност той впи устата си в нейната; този контакт я накара да се разтрепери и да се вкопчи в него продължително и яростно. Дори след като премина моментът, тя не искаше да го освободи. Ридаеше тихичко и с всички сили притискаше тила му.

— Това вече е прекалено — каза Ейдриън Шмит. — Прекалено. Броя до десет и после, не съм ли прав, а? Искам да кажа, броя до десет и после… Едно, две, три…

Гласът на друга възрастна холивудска дама обяви: „И така, деца, не забравяйте, че всички ние сме единственото семейство за бедната Сара и че наш християнски дълг е…“

Последва затръшване на врата, двайсет пъти по-силно, отколкото би било в действителния живот.

Анастейжа Прат си обу гащите и не позволи на Ейдриън Шмит да я докосне. Той тръгна към нея така, сякаш се готвеше да я набие, но другите момчета го задържаха. Тя излезе от склада и се спусна по стълбите към коридора, като държеше главата си прекалено изправена и залиташе, сякаш беше леко пияна.

Когато мина под надписа „Изход“, от екрана се понесе някаква наистина величествена музика, която озвучи нейното завръщане в мрака на кино „Свят“.