Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (18)

7

Когато вървяха по Бродуей към Таймс Скуеър, Джо забеляза, че на равното левият крак на Рицо му върши съвсем добра работа. Той вперваше очи в някаква определена точка — да речем, в следващия ъгъл — и потегляше с ритъма на изкривено колело, при това така стремително се затъркулваше към целта си, че човек се питаше дали ще може да се спре при светофара.

На Четиридесет и втора улица Рицо каза:

— Най-напред ще проверим в хотела му. Ако имаме страхотен късмет, ама наистина страхотен, ще го намерим в стаята му. Хайде.

Запровираха се през тълпата от хора, чиито лица, изглежда, никога не бяха виждали истинското слънце, а само този негов неоново-електрически заместител, който проникваше в първия пласт на кожата, дори през мазилата, и озаряваше единствено нездравите цветове под повърхността: измореното синьо, болнавото зелено, наркотичното сиво, безсънното бяло, трескавото червено.

— Не че ще е там — мърмореше Рицо. — Сто на сто ще трябва да си влача крака из всичките кръчми между Четиридесета и Петдесета улица, и, честно казано, не знам за какъв дявол, чак пък толкова не съм умрял за пари.

Когато влязоха във фоайето на хотел „Палъс“, Джо възкликна:

— Я виж ти, ами и аз живея тука!

Рицо спря и погледна внимателно Джо.

— Тука ли живееш? — попита тихо.

Джо кимна.

— Да.

— Ъ-хъ. А познаваш ли някой от другите, които живеят тук? Случайно.

— Не. Пристигнах днеска.

— Сигурен ли си?

— Как не, сигурен съм, разбира се.

— Е, знае ли човек? — усмихна се едва-едва Рицо. — Съвпадения.

Вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Ако обичате, мистър О’Даниъл. Искам да говоря с мистър О’Даниъл.

По време на паузата смигна на Джо и сви в кръгче палеца и показалеца си.

— Мистър О’Даниъл? Как сте, сър? Обажда се Енрико Рицо… О, но аз ви помня. Да, сър… Да, сър, много пъти, беше незабравимо… Мистър О’Даниъл, тук при мен има един млад човек, един чудесен млад каубой. И той, ъ-ъ, той е готов да, ъ-ъ — откровено казано, сър, той е пристигнал съвсем скоро от западните щати и се нуждае от вашата помощ — извънредно много се нуждае от вашата помощ… Мислите ли, че ще можете да направите нещо за него тази нощ? Никога не съм виждал човек толкова да… Искам да кажа, че той гори от желание, гори от желание да започне… О, това е чудесно… Да, сър, ако ви е удобно, аз, ъ-ъ…

Закри с ръка микрофона и прошепна на Джо:

— Той умира да те уреди още тая нощ. Сигурно е пълен с поръчки, а няма кого да изпрати. Наистина ли искаш?

Джо кимна толкова енергично, че разтърси цялата горна половина на тялото си.

Рицо каза в телефона:

— Да, сър, три седемнайсет. Благодаря ви, сър, много ви благодаря.

Рицо затвори телефона.

— Той вече гори от нетърпение да те види.

— К-к-к-какво да направя? Просто да се кача горе ли?

— Стая триста и седемнайсет. Я да видим как изглеждаш? — Рицо отстъпи крачка назад и огледа Джо от главата до петите. — Чудесно, изглеждаш чудесно. А сега трябва да ми дадеш и другите десет долара. Нали така?

— Слушай к’во, малкият. — Джо подаде на Рицо една десетдоларова банкнота. После хвана ръката му с две ръце, с едната при китката, а с другата при лакътя. — Искам да знаеш, че съм ти много благодарен и че щом потръгнат нещата, няма да те забравя. Можеш да си сто процента сигурен, хич не се шегувам.

— О, не, нищо не ми дължиш. Радвам се, че можах да ти помогна.

Само с едно рязко движение на пръстите парите изчезнаха в джоба на Рицо.

— Не, не — настояваше Джо. — Искам да знам къде ще мога да те намеря. Защото, по дяволите, искам да играя честно с тебе. Кажи си сега адреса?

— Е, хайде де, остави тая работа!

— Искам да знам адреса ти — упорствуваше Джо.

— Добре, аз съм в хотел „Шери Недърланд“, а сега си вдигай партакешите и се качвай горе. Той те чака!

Джо пусна ръката на Рицо. Затвори очи, притисна с пръсти слепоочията си и каза:

— Чери Невърлин, Чери Невърлин, Чери Невърлин. Запомних го!

Когато отвори очи, Рицо вече излизаше през вратата и бързаше към улицата с обичайния си главоломен устрем.

Джо се възползува от огледалото до вратата на асансьора. Стори му се, че е малко блед, затова се наведе от кръста и размаха глава и ръце към пода, та да влее малко цвят в лицето си. После се среса, напъха ризата в панталоните си, оправи ръкавелите си, тропна два-три пъти по мозайката с токчетата на ботушите си, за да си вдъхне увереност, усмихна се и влезе в асансьора.

 

 

В мига, в който се отвори вратата, Джо се почувствува като малко дете. Защото човекът от стая 317 очевидно беше нечий баща; на години беше баща, възрастен, но не стар, и беше облечен в елегантна, но евтина и вече изтъркана хавлия, която приличаше на подарък за някой отдавнашен Бащин ден^[1].

Мистър О’Даниъл беше пълен човек и увисналата плът на лицето му показваше, че пази диета или пък че неотдавна е бил болен. Най-внушителното у него бяха очите му. Избелялосини, с тъмни торбички отдолу и гъсти вежди отгоре, това бяха очите на стар морски капитан, полусляп от взиране в хоризонта. Както стоеше така по хавлия, с леко разтворени устни, вперил търсещите си очи в Джо, той би могъл да мине и за оцелял корабокрушенец, който все още не знае каква е съдбата на децата му: Живи ли са? — питаха очите му. — Не си ли и ти мое дете?

Сякаш опитвайки се да отговори на някакъв такъв въпрос, Джо каза:

— Добър вечер, сър, наричам се Джо Бък.

Мистър О’Даниъл кимна. Повтори името на Джо и отново кимна. Очите му казваха: Прибираш се в безбожно късен час, но, слава богу, че си жив.

Гласно каза:

— Джо Бък.

Джо чувствуваше, че го оценяват, и се опита да придаде повече достойнство на лицето си.

— Казаха ми, че си каубой, вярно ли е?

— Не, сър — за своя изненада си призна истината Джо. После, кой знае как, се вдъхнови да прояви капка хумор и добави: — Не съм каубой, но при жените нямам грешка.

Думите му не бяха посрещнати тъй, както се бе надявал. Мистър О’Даниъл беше направо потресен.

— Синко. — Гласът му беше твърд. — Няма защо да говориш така. А сега влизай.

Джо веднага усети колко е мрачна стаята, забеляза мръснозелените стени и единствения прозорец, обърнат към запушена вентилационна шахта, от която се носеше мирис на влага и на нещо умряло на дъното й.

И през ум не му мина, че мистър О’Даниъл живее в такава стая от бедност: несъмнено той си имаше някаква тайна причина, свързана с професията му.

— Макар че, защо пък не? — каза мъжът с вид на баща, като приседна на кревата. — Струва ми се, че си настроен за откровен разговор. Нали преди всичко за това се качи при мен или нещо бъркам?

— За това, сър — отвърна Джо.

Не разбираше много добре накъде бие мистър О’Даниъл, но очевидно беше важно, особено след тая първа грешка, да се представи за интелигентен и любезен.

— Ти си, ъ-ъ — мистър О’Даниъл все още го преценяваше, — ти си малко по-различен от момчетата, които идват при мен. Повечето от тях изглеждат изплашени, объркани. Докато ти, бих казал, знаеш точно какво искаш.

Гласът на мъжа звучеше някак старомодно — с удължени гласни, с лекарска настойчивост — макар че преди всичко той говореше като най-обикновен човек от Чиликоте или някакво подобно място.

— В това можете да сте сигурен, сър.

— Ако е за сигурност, сигурен съм, че имаш поне едно общо нещо с другите момчета: сигурен съм, че си самотен! — Сега мистър О’Даниъл изглеждаше почти сърдит. — Прав ли съм? Нали си самотен?

— Ами, ъ-ъ — запъна се Джо. Не му беше съвсем ясно какво се очаква от него. — Не съвсем. Искам да кажа, нали разбирате, малко.

— Ето! Знаех си аз! Винаги това е извинението: „Аз съм самотен.“ — Направи се, уж че хленчи. — „Аз съм самотен, затова пия.“ „Аз съм самотен, затова взимам опиати.“ „Аз съм самотен, затова съм крадец, фалшификатор, сводник.“ Глупости! Глупости, казвам! Колко съм ги слушал тия! И винаги се свежда до това, „самотен, аз съм самотен“! Омръзна ми, до смърт ми омръзна!

Изведнъж на Джо му се стори, че схваща каква е работата: без съмнение този човек беше сводник от голям мащаб, както му бе обещал Рицо, но освен това беше и леко откачен. Добре щеше да е, ако го бяха предупредили.

— Благословиите за блаженство са съвсем ясни — каза мистър О’Даниъл, с поглед вперен в тавана, след което започна да декламира: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите…“

Дали няма да е добре, каза си Джо, ако подхвърля някоя дума, за да върна мислите му към нашата работа, горкият старец…

— „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.“ Виждаш ли! — заяви мистър О’Даниъл с тона на човек, който вече е доказал своето и сега може да прояви великодушие. — Чу ли нещо за самотните? Поне една дума? Чу за бедните духом, за кротките, за милостивите, за тези, които жадуват за правдата. За всички тях чу. Но. — той се наведе напред с лакти на коленете, със здраво вплетени един в друг пръсти, с пламтящи тревожни очи, вперени в Джо. — Не чу нищо, нищичко! за самотните. И знаеш ли защо? Защото за самотните няма блаженство, в Библията не е казано, че те са блажени. Нито веднъж!

Мистър О’Даниъл се разгневи отново:

— Самотата е нещо, което трябва да приемеш! Трябва да я приемеш! Чуваш ли, по дяволите, казах, че трябва да я приемеш, да я приемеш.

Той изправи гърба си и обхвана тялото си с ръце, сякаш изведнъж му бе станало студено. Беше пристигнала новината за съдбата на децата в разбития кораб: всичките са се удавили.

— Те правят това, правят онова, какво ли не, изпълняват всяка своя прищевчица и си мислят, че всичко е чудесно, чудесно, чудесно, просто чудесно — защото са самотни! Хъм. Хъм. Никак даже не е чудесно.

Гласът му изведнъж прозвуча уморено: речта завърши. Стана от кревата и започна да крачи из стаята, като същевременно заприказва бързо, но спокойно:

— Чети Матея, глава пета, всичко е написано в Матея, глава пета. А и глава шеста няма да ти навреди, чети Матея, глава шеста. Сега дай да се захващаме за работа. Значи, ти си каубой, а?

Доволен, че най-после се връщат на въпроса, Джо каза:

— Да, каубой съм.

— Ние имаме нужда от каубой, имаме нужда от всеки, когото можем да привлечем. — Мистър О’Даниъл отново го огледа, после кимна. — Такъв приятен младеж, силен, представителен, чудеса можеш да свършиш за нас.

Джо почувствува облекчение и признателност, като чу, че го одобряват. Усмихна се широко, нервите му се отпуснаха в присъствието на този побъркан, важен човек, който така приличаше на баща.

— Синко, знаеш ли какво мисля, че трябва да направим сега?

— Каквото и да е, аз съм готов — увери го Джо.

— Да, сигурен съм, че си готов. — Една тежка ръка се стовари върху рамото на Джо, две сини, влажни, благи, търсещи, питащи очи го приковаха на място. — Знаеш ли, Джо Бък, имам едно предчувствие. Просто едно предчувствие: мисля си, че на теб ще ти е по-лесно, отколкото на повече други.

— И аз имам същото предчувствие, сър. — Джо кимна и отново се усмихна. — Мисля, че за мен това ще е фасулска работа.

— Фасулска работа. — Изненадан от този израз, мистър О’Даниъл го повтори няколко пъти. Накрая погледна Джо така, сякаш откриваше в негово лице голям поет. — Ето, виждаш ли? Още една страна на твоята мощ, на твоята сила. Ти употребяваш напълно земни изрази, които може да разбере всеки обикновен човек. Синко, предупреждавам те, аз ще те използувам! Ще те съсипя от работа! Готов ли си да се трудиш, да се трудиш много?

Джо сви дланта си в юмрук, който размаха във въздуха. После разпери ръце в жест, който означаваше: какво друго мога да ти кажа?

Сега вече и мистър О’Даниъл се усмихваше.

— Ти си едно прекрасно момче — каза той. — И на мен ми се струва, че ние двамата с теб ще се позабавляваме, по дяволите! Няма защо да се лишаваме от веселието, в никакъв случай. И така! — Той вдигна нагоре ръце, като политик, който призовава за внимание. После почти прошепна: — Защо не вземем да коленичим още сега. Какво ще кажеш?

Последва един момент, в който и двамата нито казаха дума, нито се помръднаха, нито си поеха дъх. Едва сега Джо разбра това, в което се бе усъмнил още в мига, когато вратата на стаята се отвори пред него.

Това негово откритие проникваше бавно, безвъзвратно в кръвта му, като някаква толкова зловредна и смъртоносна плесен, че предпочиташ да не я забелязваш. Но макар всичко вече да му беше ясно — и то със сигурност, — все още беше твърде рано да покаже, че му е ясно.

Затова, след този дълъг момент, той каза:

— Да коленичим… къде?

Устните му бяха сухи, гласът му — тих и плах.

— Ето тук, където сме — обясни мистър О’Даниъл. — Защо не? Та това е църква. Всеки квадратен сантиметър от тази наша земя е църква. Аз съм се молил в кръчми, молил съм се по улиците. Не се срамувам да се моля където и да е. И искаш ли да ти призная нещо?

— Да, сър.

— Молил съм се в клозета! За Него няма значение къде. За Него е важно едно: да се молиш.

Джо кимна и тъй като не знаеше какво друго да направи, реши да коленичи и да се помоли малко. Но не можеше да се съсредоточи върху молитвата.