Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (14)

3

Джо нагласи крачката си така, че двамата с богатата дама да стигнат до ъгъла в един и същи момент. Ако има късмет, ще светне червено, те ще трябва да чакат заедно и някак си ще подхванат разговор, в който на богатата дама ще й бъде предоставена възможността да предложи цена за неговата стока. Той бе очаквал по-друго от Парк Авеню: никой от няколкото души, които вървяха по него в полуздрача, не го загледа. Вярата му в самия него и в проекта му беше в най-добрия случай твърде крехка, тъй че Джо трябваше особено внимателно да избягва каквото и да било съмнение, което би я ударило и разрушило.

Например богатата дама пред него не показваше с нищо, че изпитва глад за онова, което той можеше да й предложи. Но Джо знаеше, че ако дори за момент се замисли над нейната безпогрешна, елегантна самонадеяност, очевидна във всеки детайл от външния й вид, във всяка нейна крачка, в миг ще изгуби решителността си.

Жената беше среда на ръст, с деликатна фигура и кестенява коса. Вървейки след нея по Парк Авеню, Джо се възхищаваше на глезените й. Те бяха тънки, красиво оформени и сякаш му казваха: „Ние не сме много силни, но все пак достатъчно, а и сме богати.“

На ъгъла на Тридесет и девета улица, докато чакаше да се смени светофарът, Джо си свали шапката и я прилепи към сърцето си.

— Извинете, госпожо — каза той, като впрегна всичките мускули на лицето си в една широка усмивка, — но аз съм за първи път в тоя град, току-що пристигнах от Хюстън и искам да намеря Статуята на свободата.

Богатата дама продължаваше да стои към него в профил, наистина изящен и красив, без да показва с нищо, че е чула думите му.

Когато светлината се смени, богатата дама прекоси Парк Авеню. Джо я последва. Тя спря на източната страна на улицата, обърна се към него и го попита:

— Шегувате ли се? За Статуята на свободата?

Тонът на гласа й беше прям, нито приятелски, нито враждебен.

— Да се шегувам ли? Не, госпожо. О, не! Сериозно говоря!

— Извинете ме тогава — каза тя; явно не беше убедена, но си имаше някакви свои причини да продължи. — Помислих, че се опитвате да… няма значение.

Тя се усмихна и Джо изведнъж долови много особената красота на една жена в края, най в края на младостта й — старостта напираше под повърхността на кожата й, но още не се беше появила, още не — и на все още младите й сини очи, в които имаше повече съчувствие, отколкото би могло да има в някои наистина млади очи.

Жената погледна на юг.

Всъщност аз съм я виждала само от параход. Но чакайте да си помисля, почти съм сигурна, че трябва да вземете метрото от Седмо Авеню и да слезете на крайната спирка. Ох, все пак не съм съвсем сигурна. По-добре попитайте някой друг, за всеки случай.

Джо беше до такава степен поразен от жената, че почти не чу думите й, но всяка от тях, оформена от устните й, му се струваше като някакво чудо на красотата.

— Ама вие наистина сте много хубава — каза той и сам се изненада.

Изумена, жената се обърна бързо към него, беше се изчервила и това го изпълни с трепет.

— О! — възкликна тя, като се опитваше да се намръщи, само че очевидно не беше от ония, дето се мръщят. — Значи, вие въобще не търсите Статуята на свободата!

— Така е, госпожо, не я търся — съгласи се той.

Тя, без да иска, се усмихна, усмивката увеличи броя на бръчките по лицето й и подсили синьото на очите й, които заблестяха още по-съчувствено. Това лице и особено тези забележителни очи сякаш казваха: „Ние с вас сме едни чудесни хора, ние виждаме всички онези прекрасни неща на този свят, които другите не забелязват, но сега, след като се позабавлявахме тайничко, вече е време да се разделим.“

На глас тя просто каза довиждане. И си тръгна.

Той се зазяпа след нея и забеляза, че стегнатият й задник сякаш усещаше погледа му. Това го зарадва. Чак стомахът му се сви. На него винаги му бе харесвал начинът, по който вървят някои жени — въртят задник, но преценяват внимателно до каква степен, и същевременно държат главата си толкова нависоко, като че мислите вътре в нея са на десет хиляди километра по на север от Северния ледовит океан и са студени като него. Но сега, наред с възхищението си, Джо Бък почувствува и някаква слабост, някакво разбълникване дълбоко в тялото си; трябваше да стегне мускулите на краката си и да забие пръсти в подметките на ботушите си, за да не залитне.

— Опасна мадама — каза той на глас, но все пак тихо, като я гледаше как се носи по Тридесет и седма улица. — Пък и богата — добави и пое бавно след нея, но по отсрещната страна на улицата; при всяка нейна крачка й се възхищаваше все повече и повече. — Жалко, че не е от тези, дето купуват — заключи Джо, когато тя зави и тръгна по стълбите на голяма богатска къща.

Видя я как си отваря входната врата. Видя я как си влиза в къщата. Нещо студено и ужасно го сграбчи за сърцето и той издаде някакъв звук, който в никакъв случай не беше дума: вратата й се затвори.

Джо приседна на стъпалата на една отсрещна къща и продължи да наблюдава нейния дом, като се чудеше какво ли означава това негово ново неочаквано страдание. После тъмните прозорци на първия етаж безшумно и кротко пламнаха в светлина. Светлината имаше цвета на кехлибар и беше топла като плът, но Джо нямаше никаква представа защо го болеше толкова, като я гледаше. Знаеше със сигурност единствено това, че полуздрачът бе преминал и бе дошло време за едно хубаво, голямо питие.

Насили се да стане и закрачи отново. И ето че съвсем скоро попадна на един друг, коренно различен тип богата дама.