Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (11)

11

„В никаква дупка не ме е бутнал! Може и да съм голям глупак, но отсега нататък който се опитва да ме хързулне, нека по-добре да внимава!“

Джо беснееше пред огледалото. Бяха минали два дни, в които той не напусна стаята си. Беше блед, коремът го присвиваше от глад, болеше го тилът. Но нищо, дори и това негово жалко състояние, не можеше да пропъди новата идея, дето се бе зародила в главата му: че на тоя свят има един-единствен човек, който взима присърце неговите и само неговите интереси. „Каубой — обърна се той към образа си с много патос, почти с любов, — аз ще се погрижа за тебе, задника ще си скъсам от работа заради тебе, ще те глезя до смърт. Виждаш ли я тая дупка, дето се нарича стая? В най-скоро време ти ще се измъкнеш оттук. Не си си счупил главата завинаги, хъм, хич даже не си.“ На него му харесваше новата решителност в гласа му, пък и в очите му имаше нещо ново, нещо диво и опасно, което го хвърляше във възторг.

През тези дни Джо сам бе успял да се възпламени. Той си бе припомнил всички ядове, които бе изпитвал досега, по-големи и по-малки, стари и нови — този срещу Пери не беше най-важният, той просто бе запалил искрата — и взети заедно, те родиха нещо, което го ободри, което почти го опияни: яростта. Една по една Джо извади от паметта си всичките си години, сякаш бяха дрехи, прибрани в куфар, и ги прерови, за да намери такива спомени, които биха подсилили тази нова яростна сила; всичко, върху което се спря мисълта му, беше напълно подходящо за случая, като при това показваше, че безразличието на света към него произтича от чиста враждебност. И сам не знаеше защо е така, но у него, изглежда, имаше нещо, с което никой не желаеше да има вземане-даване. Подобно на много други работи, Джо не можеше да си обясни това чувство, което винаги бе тляло някъде вътре в него, чувството, че е човек без свое място в света, чужденец дори в родината си, дори в собственото си обкръжение.

Винаги, дори и по най-познатите пътеки на живота си, той бе вървял леко смръщен от притеснение, с наклонена встрани глава, за да улови истинския смисъл на езика, който се говореше наоколо му и който очевидно не беше неговият, вървял бе предпазливо, явно не съвсем сигурен в терена на тази странна планета. И сега, като премисляше всичко внимателно, но без да има нужния опит, Джо чувствуваше, че от самото начало срещу него сякаш винаги, винаги, винаги се е водила кампания да го убедят в отчуждеността му. Постепенно стигна до ужасното заключение, че почти всеки, когото познаваше или бе познавал, е участвувал в тази конспирация. Дори онези, които го бяха оценили като мъж — всъщност особено те, — не бяха пожелали да го опознаят откъм другите му страни: след като си получеха удоволствието, те побягваха като вятъра и без съмнение се присмиваха на искреността, с която той им бе угаждал. Ето защо те естествено заемаха особено място в тази негова нова ярост, но това съвсем не значеше, че другите се изключваха. Джо прехвърляше наум хората, групите, институциите, срещу които изпитваше този свой гняв — някогашните учители, казармата, дребничкия му червендалест шеф в снекбара, бандата на Ейдриън Шмит в склада на киното и така нататък. Но по-голямата част нямаха имена. Тук влизаха почти всички негови съученици, десетките чиновници, държавни служители и непознати, които се бяха държали с него грубо и снизходително, или с пълно пренебрежение. Списъкът се разрасна и включи сградите, банките и библиотеките, чиито функции той не разбираше и чиито служители винаги се отнасяха с него така, сякаш е дошъл да ограби това място или по някакъв начин да го оскверни. Накрая Джо осъзна, че целият град Албъкърки влиза в тая категория, и този извод го наведе на друга, по-широка мисъл: щом Хюстън не е по-добър от Албъкърки, то тогава е ясно като бял ден, че и Хонконг, Де-Моин и Лондон не са по-добри от Хюстън. По тая логика картата на целия свят на бърза ръка се обагри с цвета на неговата ярост.

Той обаче усещаше, че в бързината нещо е останало потулено или пропуснато; някаква първокласна гад си играеше на криеница с паметта му. Но кой? Или какво?

И изведнъж се сети за Сали Бък.

Сали Бък по телефона: „Джо, как си, миличък, браво, слушай сега, имам работа до късно и когато изляза оттука, ще бъда толкова уморена, че може да се отбия в «Хорс енд Садъл» да пийна една-две бирички.“

„Сладък? Как си? Слушай сега, баба ще ходи до Санта Фе за Четвърти^[1], изглежда, си хванах нов ухажор, как ти се вижда това за една дъртофелница, а? Ти ще си бъдеш добре тука в града, нали?“

Сали Бък на прага на спалнята си:

„Май ще заема хоризонтално положение, скъпи, ще поспя една нощ за разнообразие; как прекара деня, я по-добре ми разкажи утре сутринта, толкова съм уморена, че нищо няма да чуя.“

Сали Бък в нейния козметичен салон:

„Слушай, захарче, тази чакалня е за дами, а нали си знаеш те какви са, ако искаш, вземи това списание вкъщи и се дръж прилично.“

„Хей, душа, няма защо да ме чакаш. Пък и може да се отбия в «Моли енд Едс». Нали си голям и можеш сам да се нагризкаш?“

„Бележника ти ли? Ама не го ли разписах миналата седмица? Искаш да кажеш, че са се изнизали шест седмици! Господи, как хвърчи времето, дай го тука, къде да се разпиша, отзад ли? Готово! Хайде сега се разкарвай, пиленце, че вътре ме чакат цяла тълпа клиентки.“

Сали Бък. Не можеше да си спомни защо я бе обичал толкова: тази глупава стара бъбрица с мършаво лице, която никога не си седеше на задника, непрекъснато плескаше с парфюм ноздрите си, та да не се усеща миризмата на алкохола (макар че винаги се усещаше), или пък вадеше банкноти от портмонето си, за да купи отдавна обещани неща, и щом човек се опиташе да й каже нещо, започваше да бърника пудриерата си или да маха конци от роклята си. Единственото, което можа да измисли в нейна полза, беше, че краката й бяха тънки като клечки и когато ги кръстосваше, големите й кокалести колене представляваха много тъжна гледка. Дори когато се появи като призрак в неговата хотелска стая в Албъкърки, тя пак не му оказа никакво внимание, просто седя и се тюхка, че искала да се върне в своя салон или че не можела да язди кон, или някаква подобна тъпотия. Върви, Сали, стара глупачке, върви при дявола. И ако искаш, фризирай му косата. Мамка ти.

Тогава, кой, напъваше се паметта му, която, в стремежа си да бъде справедлива, само влошаваше положението, кой, се е държал някога с него като със създание, което заслужава да му бъде обърнато внимание? Кой? Кажи кой? В съзнанието му изникнаха две лица и една каубойска песен. Лицата не му вършеха работа: собственикът на едното беше в лудницата, а другият бе престанал да бъде човек от плът и кръв преди почти две хиляди години, ако въобще и тогава е бил. Така че оставаше само „хайде, малко кученце, хайде, малко кученце…“

Удзи Найлс!

Удзи Найлс очевидно беше изключение. Но и от него каква полза? Образът му в паметта на Джо беше прекалено лъскав, прекалено блестящ, за да вдъхва доверие, това беше просто един вмирисан на тютюн, свирещ на китара, ухилен сувенир от едно отдавна, отдавна отминало лято; при това много рядък, толкова рядък, че трудно можеше да му се намери приложение на тоя свят. И така, Джо изхвърли от мислите си своенравното, сияещо, избръснато до синьо лице на Удзи Найлс и големите кокалести колене на Сали Бък: те бяха опасни за него, пропъждаха гнева му. А той някак си бе стигнал до извода, че ако иска да се оправи в този свят, ще има нужда от целия гняв, на който е способен.

Джо започна да работи по-бързо и повече в кухнята на „Съншайн“. Като трескав товареше подносите със съдове и после ги мяташе на конвейерната лента. Сякаш ако нахранеше изпускащите пара челюсти на машината с милиони и милиони съдове, тя щеше да се успокои и да избълва достатъчно пари, за да…

Той не знаеше точно за какво му бяха тези пари. Знаеше само, че трябва да събере малко повече и тогава нещо ще се случи. Действуваше целеустремено, като човек, който има план. Но не му беше много ясно какъв е този план.

Три сутрини от седмицата прекарваше в гимнастически салон, където изпълняваше трудни упражнения, боксираше се с една торба, преплуваше по осем пъти целия басейн. Забеляза, че тялото му придоби нова сила и пъргавост. Масажираше скалпа си, занимаваше се доста с косата си и му стана мания да напълни гардероба си с каубойски дрехи, денем и нощем не го напущаше чувството, вярата, че всичко ще се промени за по-добро, ако сам той се превъплъти в някакъв нов образ. Знаеше какъв е този образ, на каубой, но никога не се бе замислял много-много по какъв начин той ще му промени живота. Според една индианска легенда в даден момент от живота си всеки млад мъж сънува някакъв сън, в който вижда маска, и когато се събуди, трябва да се залови да издяла истинска маска по подобие на тази от съня. Тая маска той трябва да носи в битките, за да победи. Джо Бък сякаш бе сънувал тъкмо такъв сън и сега трябваше да се посвети на изработването на такава маска.

През тези дни той почти не си губеше времето да мечтае за компанията на други хора и въобще да размишлява за каквото и да било. Щом нямаше близък на този свят, за кого да бленува?

Затова пък, когато нощем излезеше от снекбара, дълго се скиташе без цел. Впрочем за Джо това скитане ни най-малко не беше без цел. Ако някой го попиташе какво прави, той би отминал въпроса, сякаш неговата цел беше скрита толкова дълбоко, че въпросите и отговорите не можеха да я достигнат. Но той явно търсеше нещо в тоя град. Вървеше с широко отворени очи, нащрек, оглеждаше нощните улици на Хюстън като някакъв военен разузнавач. Твърде малко от видяното заслужаваше да бъде запомнено. По-голямата част от онова, което преминаваше пред очите му, оставяше у него също толкова трайни следи, колкото отраженията върху повърхността на огледалото.

От тези многобройни нощи на скитане и гледане дълбоко в паметта му обаче се врязаха три картини, които често се явяваха в спомените му.

Едната представляваше осветената фигура на млад холивудски актьор над входа на някакво кино. Актьорът беше изправен в цял ръст, загорял от слънцето, ухилен, два пъти по-висок, отколкото в действителността, широко разкрачен, насочил голяма пушка към хората долу. Цевта на пушката беше голяма, лъскава и сякаш всеки момент щеше да гръмне.

Вторият обект в тази среднощна колекция от образи беше една кратка сцена на някакъв уличен ъгъл. Дълъг бял автомобил с подвижен покрив беше спрял на червен светофар. Жената на шофьорското място гледаше един висок, красив младеж в каубойски дрехи, който стоеше на тротоара. Моторът й угасна. Но тя продължаваше да гледа младежа. След секунда каза:

— Не мога да го включа сама, някой трябва да ми помогне.

— Естествено, че не можеш, пиленце — съгласи се младежът.

Единствено третата картина, която остана в паметта му от тези разходки, не му доставяше удоволствие, когато после си я припомняше. Но независимо дали я харесваше или не, тя си беше една от трите и той не можеше да я отхвърли. Това беше един голям афиш, изобразяващ онзи брадат млад мъж, в чиито очи гореше цялата мъка на човечеството. Над главата му беше нарисувана с едър готически шрифт някаква приписвана на него мисъл, а в долния край на афиша някой бе надраскал с малиненочервено червило думите ДА ТИ… МАМАТА.

Ето това намери Джо Бък, когато търсеше да открие собствения си път.