Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (9)

9

Малката спортна кола сви от магистралата към една безразборна купчина от фургони, складове за строителни материали, стари къщи и малки фабрики, известна като Нювил, щата Тексас. После навлезе в някаква неоградена площ, където нямаше нито дървета, нито храсти, нито каквато и да било растителност, нищо освен гола земя, заобикаляща голяма стара дървена къща. Към тази къща нямаше пътека, нито алея за коли: тя сякаш се бе появила тук случайно, приличаше на изоставената играчка на някое огромно, богоподобно дете, което утре можеше да реши да пусне булдозера си и да я унищожи напълно.

Пери паркира колата успоредно на къщата.

Когато заизкачваха предните стълби, на верандата светна, вратата се отвори и пред тях се появи висок, тромав човек на име Томбейби Беърфут, който придържаше с ръка рамката на мрежата, за да могат да минат.

Томбейби Беърфут беше светлокос, светлокож метис с особена конструкция на тялото. С малка глава и почти без рамене, от кръста надолу той ставаше едър, тлъст и тежък. Беше облечен в сива фланелка с надпис ХАРВАРД, избелели изпокъсани джинси и гуменки, и носеше чифт златни обеци.

— Здравей, Пери — каза той. Гласът му беше тънък и тих, с тексаски акцент.

От вътрешността на къщата се разнесе сърдито ръмжене:

— Изгаси тая лампа на верандата, Принсес^[1].

Томбейби се усмихна.

— Майка ми иска да си изпонатъртите задниците, нали е много мила?

Той се ръкува с Пери, а после с Джо Бък.

— Джо, това е Томбейби Беърфут — каза Пери.

— Приятно ми е — рече едрият, светлокож, безполов индианец.

— Здравей, Томбейби — каза Джо.

Томбейби Беърфут ги поведе по един коридор към всекидневната. Движеше се като някаква крава с неустойчиви коленни стави. Създаваше впечатлението, че всеки момент може да се срути и да се превърне в купчина от бедра и лакти. Щом влезе в стаята, той направи крачка встрани.

— Добре дошли в двореца на Майка Проклятие — каза.

Стаята беше обзаведена с тежки, огромни мебели в така наречения през тридесетте години стил „модерн“. Върху полицата на камината, до една лъскава ваза, от която стърчеше американското знаме, бяха наредени рамкирани снимки (всичките подписани) на хора с вид на знаменитости, макар и да не можеше да се разбере точно кои са, а по тъмнорозовите стени на черти висяха множество репродукции, също в рамки — фрагменти от тавана на Сикстинската капела, изобразяващи главно гърди, задници и ръце.

Дребна жена на средна възраст, с вид на вещица, облечена в червено атлазено кимоно, седеше с кръстосани крака, като Буда, върху една възглавница на някаква кушетка в дъното на стаята. Имаше огромни, воднисти, избелялосини очи, със зачервени клепачи и под тях — черни кръгове от безсъние. Тези очи бяха в чудовищно несъответствие с останалата част от нейната външност; хищни, непрекъснато в движение, те сякаш принадлежаха на някакво огромно дяволско създание, а не на тази дребна женица. Устата й представляваше един противен, боядисан в яркочервено разрез, от който стърчеше цигара с нажежен край.

— Пери! — извика тя с изненадващо мъжки глас.

— Добър вечер, Хуанита — поздрави я Пери.

— Бабината ти, добър вечер — каза тя. После се обърна към Джо: — Здравей, синко.

Докато представяха Джо на тази жена, чието име беше Хуанита Колинс Хармейър Беърфут, нейният син се стовари в един люлеещ се стол и скръсти ръце върху стомаха си.

— Хайде, хайде, ставай! — изкомандува го Хуанита, като махаше с ръце. — Погрижи се за напитките, Принсес. Уиски за всички.

Томбейби стана с по-голяма лекота, отколкото би могло да се очаква.

— Уиски за всички — повтори той.

На излизане от стаята мина покрай някакъв особен предмет, облегнат на стената до свода за към трапезарията: два и половина метрова плюшена играчка с образа на жираф. Джо си представи как Томбейби се покатерва на жирафа-играчка и потегля не само към трапезарията, а и направо извън пределите на Тексас, но изведнъж жирафът се огъва под товара си и на земята се получава някаква ужасна купчина от изподрани колене и счупени крайници. И докато мисълта му се оправяше с тази въображаема катастрофа, в действителност те двамата с Пери седнаха срещу Хуанита на големите столове от другата страна на покритата с огледало малка масичка.

— Заради тебе тая вечер си пострадах здравата — каза тя на Пери.

— Не ти е за пръв път, Хуанита — усмихна се Пери.

— Гледай! — Тя протегна към него старческата си ръка, пожълтяла от тютюна, мръсна, с изгризани до месо нокти. Но това, което искаше да покаже, бяха двете съвсем скорошни драскотини. — Виж какво ми направи това проклето животно, задето го събудих. — Изведнъж тя стрелна големите си очи към Джо: — Слушай, ти обичаш ли животните?

Джо й се ухили. Но всъщност му се повръщаше. От приказките й той си представи една клетка, из която се разхожда напред-назад някакво изгладняло създание, полужена, полутигрица. Не, той не го искаше, не искаше никакви животни. Жадуваше за нещо меко, пълничко, нежно, с много закръглени, прелестни места, в които да може да се скрие.

— Защото това ще получиш — продължи Хуанита. После се обърна към Пери. — Било е и по-лошо — каза му тя, като имаше предвид издрасканата ръка. — Миналата седмица ме ухапа. До кръв.

Томбейби Беърфут се завърна с бутилка „Олд Оувърхолт“ и няколко стъклени чаши.

— А я кажи ти какво й направи, мамо, ще ни бъде много приятно да го чуем.

— Какво каза той? — попита тя Пери. — Нещо много умно? Не каза ли нещо много умно? — А на метиса: — Много хубаво, мрънкало, продължавай в същия дух!

Томбейби подаде на Пери чаша уиски и друга на Джо. Сам той отпи от третата и се запъти с нея към люлеещия се стол.

Хуанита взе от масичката една тежка бонбониера от шлифован кристал.

— Принсес! — изрева тя заплашително, като се целеше в него с бонбониерата.

— О! — направи се на изненадан Томбейби. — Извинявай, мамо, съвсем те забравих.

Той сложи своята чаша на масичката пред нея и наля друга за себе си.

Хуанита остави бонбониерата и взе чашата.

— И пусни малко музика. Какво е това нашто тука, публичен дом или погребално бюро?

— Да, да, интересен въпрос — каза Томбейби. — Ако ти, мамо, си главната атракция, май бих си помислил, че е нещо средно между…

— Млъквай! — Гласът на Хуанита разтресе къщата.

Томбейби излезе от стаята.

— Винаги обяснявам на непознатите — обърна се Хуанита към Джо, — че този дебелогъз петел, с торба сачми вместо ташаци, не ми е никакъв син, ама никакъв. Всичкото го направи оная глупава откачена нощна сестра от болницата „Дженерал Джоунс“ в Шривпорт. Тя взе, че сбърка, смени децата. Да не мислиш, че ще се майтапя с такова нещо? Слушай, много добре си я спомням оная нощ, когато го заченах това дете, спомням си неща, дето всички други са ги забравили, ама съвсем си ги спомням; спомням си къде стана тая работа, ние с Дарлингтън Беърфут си лежим на неговата веранда, на върха на света, пием си питието и гледаме луната. Спомням си го всичко, като че ли е било преди десет минути. Не можеш ме убеди, че от едно такова време ще ми остане за спомен такъв нещастник като Томбейби! Освен това, мойто дете, като излезе от мене, си имаше черна коса, ама истински черна. Знам го това, защото си бях в пълно съзнание, видях го, като излезе, и беше с черна коса. Пък и к’ва друга коса можеше да има, щом беше син на Дарлингтън Беърфут от Браунсвил, розова ли? Айде де! И к’во мислиш ми тикнаха да нахраня на другата сутрин, тая пихтия, дето е само уста и задник. Ще знаеш, че циците ми моментално изсъхнаха от ужас. Ето виж! — Тя разгърна червеното кимоно и показа провисналите си гърди. — Да не мислиш, че се шегувам? От тоя ден до днес нито капка мляко не е цръкнала от тях: сухи-изсушени!

— Цялата работа е, че тя трябва да си покаже нещастните стари цици — каза Томбейби Беърфут, който току-що се бе завърнал от трапезарията, където беше пуснал музика, така че сега песента на „Инк Спотс“ „Някой люлее лодката на моите мечти“ звучеше из цялата къща. — Ако чака да я помолят, можеш да си представиш колко ще трябва да чака.

Хуанита повдигна вежди, уж че слуша най-внимателно.

— Чух всяка сричка от тая твоя обида, малоумнико. Много станаха вече. Бог да ти е на помощ, бог да ти е на помощ!

— Ама ти не ме разбра, мамо. Аз казах само, че те ще искат да ти видят и оная работа. Готова ли си? Ето ти и музиката: татааааа!

— Какво каза тоя, а, Пери?

— О, каза само, че се надява, че Долорес ще е готова съвсем скоро — обясни Пери, подбирайки думите си. — Както впрочем и аз.

— Да, да, сигурно. И така, Дарлингтън Беърфут го погледна това чудо веднъж и го помириса. То се роди с част от плацентата на главата, та всеки път, щом се доближавах до него, трябваше да си запушвам носа. Както и да е, Беърфут го погледна само веднъж и беж да го няма, изчезна яко дим. И виновен ли беше човекът? Искам да кажа, нека му влезем в положението: неговият баща, бащата на Дарлингтън де, е бил индиански воин, майтапа настрана! И сега той какво, трябваше да заведе този изрод при племето си и да им каже, ето, това е синът ми! Няма го майстора!

— И така — обади се Томбейби, — на майка ми, която и без това вече била свикнала да ляга с тоя и с оня, не й било никак трудно да си изкарва прехраната, само дето й се наложило да се специализира по дефектните типове: пияниците, слепите и т.н. — Той премигна престорено свенливо към нея, помаха й с ръка и се провикна. — Обяснявах им колко много си се трудила винаги, за да можеш да ме издържаш.

Откъм кушетката блесна червена светкавица, чу се шумолене и върху люлеещия се стол се стовари чаша с уиски. Само че дебелият светлокос метис бе опразнил стола. Той вдигна чашата, останала здрава, но празна, и се обърна към майка си:

— Искаш ли нещо за пиене?

Хуанита каза на Джо:

— Знаеш ли защо го търпя тоя? Защото го обичам като свой. Ако щеш ме наречи глупачка, все ми е едно, няма да ти се разсърдя.

— И аз те обичам, мамо — обади се Томбейби. — Обичам и, чакай да помисля, змиите, полицаите, войната, тлъстите космати паяци, хъм, и какво още? А да, сетих се! Ракът на дебелото черво!

— Каквито и гадории да плещи, той си ме обича и уважава. Нали така, Томбейби?

Оня с фалцета от „Инк Спотс“ казваше: „Когато пропълзят вечерните сенки, съня си изгубвам заради теб!“

Някъде в другия край на къщата се тресна врата.

— Долорес току-що пита за тебе — рече индианецът на майка си.

— Отиди да я подбутнеш. Кажи й, че съм наредила ahora mismo^[2].

Томбейби излезе от стаята и Хуанита се завайка:

— Горкичкият, какво ли ще стане с него, а, Пери? Така се тревожа! Щом отиде в Ню Орлиънс или Далас, или където и да е, и се опита да си намери някаква работа, веднага ще го емне някой полицай и ще го върне у дома при мама. Просто да ти се скъса сърцето. И затова естествено го оставям да работи тука, мислиш ли, че съм много мека? Току-що се върна от Пенсакола. Тоя път го нямаше три месеца и аз си мислех, господи, дано да съм се отървала от него. Ама не, миналата седмица си довлече задника обратно. Не знам какво е станало в Пенсакола, не ще да говори даже за това. Знам, грозен е, педераст е, тялото му е като на Патока Доналд и никой не може да го понася. Никой освен аз. Какво да го правя? Пращах го да учи за фризьор: не може една къдрица да завърти, та ако ще животът му да зависи от това, не може задника си да избърше като хората. Представи си само в какво положение съм, а на туй отгоре и не е мое дете! И да ти кажа ли откъде идва всичко: от низшата кръв, да, да, от низшата кръв, и нищо, ама нищичко не може да се направи с низшата кръв. — Тя извади една хартиена кърпичка от кутията върху масата и се изсекна шумно. — Знам, че човек като мене няма какво да реве. Само че аз съм сантиментална, дявол да го вземе, и си правя, каквото си искам.

Хуанита допи чашата на Томбейби и почака алкохолът да проникне в тялото й, със затворени очи, присвити рамене, отметната назад глава и стиснати устни. После, подобно на жрица на някакъв зловещ култ, въздъхна дълбоко и посочи последователно различни свои части: глава, гърло, гърди, стомах, с думите:

— Тук ме боли, тук ме боли, тук ме боли, тук ме боли. Какво от това? Мене болката не ме тревожи. Я ми подай тая бутилка, Пери.

Томбейби Беърфут се върна в стаята глупаво усмихнат и се намести в люлеещия се стол.

— Долорес искаше да знае колко е годишен сеньорът — заяви той тържествуващо. — Казах й приблизително седемдесет и три. Оставих я там да реве.

Хуанита го накара да повтори, за да го чуе по-добре. После разплете краката си и се изправи. Междувременно Джо зърна коленете й, като отбеляза приликата им с тия на баба му, само че при все мършавостта им, в тях нямаше нищо тъжно.

— Слушай — обърна се тя към Джо, — ще бъда ужасно невъзпитана и ще заведа Пери в кухнята, за да му кажа нещо тайно, нали разбираш?

Тъй като се стараеше да бъде любезен, Джо махна леко с ръка и придаде на лицето си такъв израз, който според него щеше да я убеди колко е наясно той с необходимостта да се споделят тайни в кухните на публичните домове.

На излизане от стаята Хуанита се спря до Джо и го разгледа отблизо. После, без да откъсва очи от него, кимна и каза:

— Същински кон, същински кон. Ако имах такъв, щях да тръгна с него на изток, към Ню Йорк Сити. Разправяли са ми, че там имало само педерасти, педерасти, пари и гладни жени. Добра пара щях да направя, ако имах в конюшнята си такъв млад жребец. — Сви рамене и тръгна към вратата. — А то моя, я го какъв е!

И Хуанита прободе въздуха с палец по посока на Томбейби Беърфут. После двамата с Пери минаха през трапезарията към задната част на къщата.

Джо много добре разбираше, че жената, която току-що излезе от стаята, е ужасна личност. Тя беше наприказвала такива отвратителни неща, от които ташаците на Томбейби Беърфут можеха да изсъхнат триста пъти, при това очевидно беше закоравяла егоистка и във всяко отношение неприятен човек. Той бе разбрал също така, че Томбейби, скръстил ръце на стомаха си като някаква баба, има безстрастен, безсрамен, коварен език и пълно с отрова сърце. А самата къща, много по-мрачна, отколкото изглеждаше на пръв поглед, приличаше на някакво отвратително гнездо на пепелянки. И все пак Джо не би се поколебал и секунда да проникне в нея с тези хора. Защото не беше сам тук, бяха двама и те заедно изживяваха ужаса на тая къща и своя собствен ужас; и в тази тяхна връзка той ясно виждаше някаква безценна сигурност, макар и да не знаеше как точно да я назове (любов? омраза?), нито пък как се стигна до нея, нито до какво ще доведе тя.

Джо усети върху себе си размекнатия поглед на метиса. Вдигна чашата си и каза:

— Хайде, наздраве, Томбейби.

Томбейби не пиеше вече. Сучеше пръстите на скръстените върху стомаха си ръце и гледаше Джо. На устата му беше залепнала мокра усмивка.

— Наздраве, наздраве — каза той, без да престава да се усмихва, без да отмества поглед.

След малко, през което време „Андрюс Систърс“ изпяха „Храмът Санта Чечилия“, на вратата се появи Хуанита и махна с ръка на Джо.

— Синко! Хайде, идвай! Имаме нещо за тебе.