Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (8)

8

— В това няма нищо чудно — каза Пери. — Марихуаната често предизвиква глад.

Те седяха на бара на едно денонощно заведение някъде покрай магистралата. Пери пушеше и пиеше кафе, а Джо привършваше с последните си два сандвича.

— Още един? — попита Пери.

Джо поклати глава, устата му беше пълна, така че не можеше да говори. Чувствуваше се чудесно, като бебе, което е изплакало целия въздух от белите си дробове, а после са го напляскали и нахранили. Изпитваше неизразима топлота към Пери.

— Коя е Сали? — попита Пери.

— Сали ли? Откъде знаеш за Сали?

— Докато плака, повтори много пъти името й. Да не ти е някоя бивша приятелка?

— Да! Бивша приятелка.

Лъжа! Много хубаво, а той ти каза, че обича истината! Да, ама един зрял мъж не може да си признае пред друг, че е циврил за баба си.

— А сега какво искаш да правиш, Джо? Едва четири часът е.

— Аз ли? Какво искам да правя? По дяволите с това какво искам да правя! Какво искаш ти да правиш?

— Не, не, тази нощ е твоя, Джо. Ти кажи какво искаш да правиш.

— Искам да правя това, което ти искаш да правиш.

— Не, не. Ти кажи.

— Но, Пери, аз въобще не знам какво трябва да правя, дявол да го вземе.

— Знаеш. Нали знаеш какво ти харесва? Това всеки го знае.

— Добре, ъ-ъ, ще ти кажа какво правехме в казармата. Повече от това не знам, а пък то си е едно нищо. Вземахме, че отивахме в Кълъмбъс, избирахме си по някоя курва и толкоз. Нищо особено.

— Е, и това ли желаеш сега?

— Сега? Ама как? Искаш да кажеш сега, веднага?

— Да, веднага. Искаш ли жена?

— Ама не, дявол да го вземе, не ми е потрябвала жена. И така съм си много добре, нищо такова не ми трябва. — Джо разбърка мълчаливо кафето си. После погледна Пери и каза: — Защо? Да не би ти да искаш?

— Мене не гледай. Искаш жена, така ли?

— Ами…

— Искаш, нали?

— Е, ако тука имаше някоя подръка, нямаше да се откажа, но не ща да си правиш труд. — А после добави с надежда в гласа: — Освен ако и ти не искаш.

— Не — каза Пери.

— Е, ако тука имаше някоя подръка, нямаше да се откажа, но не ща да си правиш труд. — А после да не ти струва много труд. Можем просто, ъ-ъ…

Пери се изправи.

— Тръгвай.

Той протегна пет долара към касиерката, но Джо му ги издърпа от ръката и й даде десет. После взе петдоларовата банкнота и я натика в джоба на панталоните на Пери, който се усмихна и не каза нищо.

В края на паркинга имаше телефонна будка. Пери остави вратата отворена. Джо се облегна на стената на будката, за да чува. След като завъртя номера и почака малко, Пери каза:

— Хуанита? Обажда се Пери. Пери! Точно така. Хуанита, чуй сега какво искам да направиш за мен. Хуанита, не говори толкова силно, че ме заболя ухото. Дръж слушалката по-надалече, ще ме проглушиш. Слушай сега, там ли е Долорес? Не, не искам да говоря с нея. Само я събуди, Хуанита. Казах, събуди я! Ще й доведа нещо добро, един много красив млад… Престани, Хуанита, само ме слушай. Събуди я, накарай я да се изкъпе и след около половин час ние идваме.

Той затвори телефона. Джо стоеше с отворена уста и клатеше бавно глава, не можеше да повярва на късмета си. Приличаше на дете, пред което неочаквано се е появил ангел.

— Пери, ама че си скица! — каза той с потреперващ от любов глас.

Когато потеглиха по магистралата, Пери каза:

— Джо, да знаеш, че ми развали вечерта.

— Защо? Какво съм направил? — попита Джо ужасно разтревожен.

— Ами, как да ти кажа, едно от най-големите ми удоволствия е да харча парите на Марвин за други хора, а ти не ме остави там да платя сметката.

Джо се засмя с облекчение.

— Не — каза Пери. — Говоря ти сериозно. Друг път не го прави.

— Абе Пери, тоя Марвин да не ти е някакъв роднина, а?

— О не, той просто е моят работодател. Аз работя при Марвин.

— Аха, ясно. Значи, ти е шеф. — В първия момент този факт като че ли изясни нещата. Но после, като си представи отново сцената между двамата, Джо се почувствува още по-объркан. — Шеф, а?

— Да, точно така. Марвин ми е поверил една много специална служба. Аз трябва да му напомням колко е отвратителен и възнаграждението ми зависи от това до каква степен съм успял. За първи път заемах такава служба преди години, на едно място в североизточните щати, където научих нещо безценно. Научих се да виждам под това, което хората казват, че искат, и им давам онова, за което те копнеят, без да си признават.

Пери подаде една цигара на Джо.

— Ще ми я запалиш ли? — попита той.

Джо се наведе напред, към стъклото, и запали цигарата. След това я пъхна между устните на Пери. Пери всмукна, после я извади от устата си и продължи:

— Например хората, които най-много говорят за това колко им е нужна нежност, всъщност искат жестокост. Само че, предполагам, не знаят как точно да го изразят. Не говоря за ония, които искат нежност, но си мълчат. Говоря за тези, които непрекъснато дърдорят за нея. Можеш да си сигурен, че на тях просто им се повръща от добротата във всяка нейна форма, та дори и от най-обикновеното любезно отношение. От друга страна, не можеш направо да им дадеш жестокост, колкото и да я боготворят, тъй като те са прекалено страхливи, за да вземат това, което искат. Трябва да се научиш да бъдеш ужасно хладнокръвен, да премерваш всичко с чаени лъжички и да го назоваваш с други имена.

Нищо не може да бъде просто това, което е. Дори когато са затънали до колене в ужасии и омраза, те трябва да си мислят, че това е любов. Ето защо от време на време е добре да ги милваш по главата. Само че не много често. И те се правят, че не забелязват. Същото е и с жестокостта: не прекалявай с нея. Обещавай я с очи и само загатвай за нея с някои дребни ранички: никога не стигай до кръв. Колкото до Марвин, струва ми се, че с него постигнах голям успех. Преди това, тоест преди да ме срещне, той смяташе, че има големината и стойността на червей. Но не можеше да понася това високо положение, за него то беше истинско бреме, просто не можеше да го носи, беше направо отчаян. А сега, само за няколко кратки месеца, аз го смалих до размерите на недохранена личинка и той е възхитен от моето постижение. Не си ли съгласен? Не ти ли изглеждаше доволен?

Боя се обаче, че това няма да продължава дълго. Марвин е прекалено амбициозен. Най-накрая той ще поиска да го стъпча напълно, да го размажа, така да се каже, с петата си и да го унищожа. Само че за това не сме се договаряли. Аз съм най-добър в тия междинните фази, където се изисква изтънчено майсторство; не ме бива за чукове, кухненски ножове и други такива. Освен това, при заплатата, която дава, Марвин не може да очаква да бъде убит. Е, ако има късмет, някой ден някой може да изгуби самообладание и да свърши тоя номер безплатно. Но не и аз. Аз си знам работата.

— И аз така мисля — каза Джо. — Много неща знаеш ти. Впрочем колко си годшен, Пери?

— Двадесет и девет — наближавам стоте.

— По дяволите, аз съм на двайсет и пет, ама си пропилях живота, майтапа настрана, Пери — рече Джо. — Ето например сега не можах да те разбера съвсем какво приказваш. Как ти се струва тая работа?

— Бих казал, че съм много изненадан, Джо. Но пък аз точно това харесвам у теб, твоята девственост.

— О, не — обади се Джо, — въобще не съм девствен, Пери. Може и да съм страхотно тъп, ама съм си имал бая работа с жени.

— Не говоря за този тип девственост.

— Така ли? Добре де, тогава ми обясни за какъв вид девственост говориш. Хайде, Пери, нали трябва да ги науча тия пущини.

Пери погледна Джо и толкова дълго време не отдели очи от него, че Джо взе да се безпокои да не стане нещо с колата. Накрая оня отмести поглед, поклати бавно глава, сякаш току-що бе съзрял нещо необикновено, и каза почти шепнешком:

— Ще ги научиш, ще ги научиш.

В изблик на благоразположение и признателност Джо постави ръка на рамото на Пери и го стисна.

— Ти си ми най-добрият приятел.

Това изявление му се стори непълно, неточно. На Джо му се искаше да разкрие цялата истина, да говори, да говори, додето успее да покаже чувствата си към Пери.

— Слушай, ти не само си ми най-добрият приятел, защото аз съм бил в гадната казарма и къде ли не, и познавам много момчета, ама никой не се е държал с мене така. Искам да кажа, ето сега, караш толкова километри, за да ме заведеш при жена, пък и сандвичите преди. Но всичко това не струва и пукната пара! Не, всъщност струва, но важното е друго — че ти говориш с мене, по дяволите, казваш ми Джо това, Джо онова. И аз никога не съм чувал някой, някъде, някога да е имал такъв, ъ-ъ, ами да, приятел, по дяволите, приятел! Нали разбираш к’во искам да кажа.

— Да, Джо. Само че сега искам да млъкнеш. Ясно ли е?

Джо издърпа бавно ръката си и погледна напред. За момент дъхът му спря и той каза:

— Много говорих, нали?

— О, не, не си говорил много — успокои го Пери. — Само че сега искам да млъкнеш. Това е всичко.

— Добре, Пери — каза Джо. — Това е най-малкото, което мога да направя.