Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (7)

7

Двамата се намираха на някакъв паркинг, Пери се бе опрял на калника на белия „Ем-Джи“, а Джо стоеше пред него, пъхнал палци в задните джобове на панталоните си, усмихваше се неопределено и се чудеше какво ли ще става. Нощта беше студена и ясна, звездите, подобно на възможностите, изглеждаха по-светли и по-многобройни от обикновено. Джо се засмя. Пери се усмихна, погледна го и поклати снизходително глава, сякаш пред него стоеше малко дете.

— Джо — каза той. Пери произнасяше често и нежно името на събеседника си, понеже знаеше, че то обикновено е най-святата дума за своя собственик; така той се обръщаше не само към ухото, но и към сърцето. — Защо се смееш, Джо?

Джо поклати глава, все още усмихнат.

— И аз не знам.

Посмя се още малко, за да покаже, че уж разбира всичко, но все пак с пълното съзнание, че се намира в глупаво положение.

— Трябва да те направим по-сдържан, Джо, по-регулиран. Искаш ли?

— Ами да, разбира се, тъкмо това ми трябва.

— Не знаеш за какво говоря, нали, Джо?

— Ами по-регулиран, значи… Не, май че не: май не знам съвсем какво значи.

Опита се отново да се засмее, но не успя.

— Да, да, не знаеш, Джо. Много неща не знаеш. Но така е добре. Инак няма какво да учиш. А ти искаш да научиш нещо, нали?

— О, да, разбира се, Пери.

— Е, тогава не е ли добре, че много работи не знаеш?

Джо сбърчи чело, не се решаваше да се засмее пак.

— Вярваш ли ми, Джо?

Джо кимна енергично. С това кимане искаше да изрази цялото си уважение, признателността си към Пери, и беше съвсем искрен. После, без сам да съзнава добре какво говори, избърбори:

— Ами да, разбира се, вярвам ти, как не. Само че аз съм тука доста отскоро и ъ-ъ… — Той се опитваше да направи впечатление на този свой нов и толкова ценен приятел, но нещо не излизаше както трябва. — Съвсем скоро пристигнах в тоя град, още съм чужденец, дойдох от…

Не, не беше това, ама никак не беше.

— Няма защо да ми казваш откъде си дошъл, Джо. Нали сега си тук!

— Къде съм? Тук? А, да, разбира се.

Този разговор не беше от ония, на които беше свикнал в казармата. Там съвсем спокойно можеше да се засмееш или да направиш някаква физиономия, щом изгубиш нишката, и по тоя начин да се измъкнеш. С Пери обаче беше друго: той винаги следеше разговора най-внимателно.

— Аз ще ти помогна, но искам да се отпуснеш и да ми се довериш. Сега слушай, имаш ли някъде наблизо стая?

— Стая ли? Да, имам стая в един хотел.

— Тогава да отидем там. Къде се намира този хотел?

— Липсва му едно О.

— Къде е? Можем ли да стигнем дотам пеш или трябва с кола?

— Можем и така, и така, просто…

— Колко е далеч, Джо?

— Трябва да има няколко пресечки…

— Качвай се.

Паркираха колата срещу хотела, минаха покрай администраторското бюро и се качиха по стълбите до стаята на Джо.

Пери приседна на кревата.

— Не виждам радио, Джо.

— Радио ли? А, не. Нямам радио. Още нямам. Ама ще си купя.

— Разполагай се, Джо. Стаята си е твоя. И си дошъл тук със свой приятел, така че се отпусни.

Джо седна на един дървен стол с права облегалка.

— По-друго ще е да имам радио.

— Да. Жалко, че нямаш.

— Искам да си имам транзистор, нали ги знаеш? — каза Джо.

— Да, знам ги.

— М-м, даже спестявам да си купя.

— Откога спестяваш?

— От утре. — И след малка пауза продължи: — Искам такъв, дето да е много мощен, а не от ония малките. — Той огледа бързо мръсните стени. — Нали разбираш?

— Напълно — отвърна Пери. — Искаш мощно радио, а не от малките.

Пери пъхна в устата си тънка, навита на ръка цигара и я запали. Дръпна малко от нея, издавайки съскащ звук, после задържа дъха си и подаде цигарата на Джо. Джо се опита да го имитира, но се издаде, че няма опит, като изпусна дима веднага.

— Джо, ти не знаеш какво правиш. Трябва да се научиш от мен и после вече сам ще знаеш. Виж сега — той изпречи цигарата помежду им, — това не е тютюн, Джо, тази цигара е специална, направена е от изсушените листа и цветчетата на един вид коноп, чието ботаническо название е Cannabis sativa. Той може да се сравни с мощния голям транзисторен апарат, за който почваш да спестяваш от утре. Всъщност не, не е съвсем вярно. Ние с теб сме радиоапаратите, а Cannabis sativa е, ъ-ъ, енергията, мощта…

Той млъкна и пак напълни дробовете си, като използваше езика на знаците, за да покаже на Джо техниката. Изпушиха заедно цигарата, после поседяха няколко минути, без да говорят, и изпушиха още една. Джо стана да отвори прозореца. Пери му каза да не го отваря. Тогава Джо установи, че възприема движенията си по нов начин и това го накара да се усмихне.

— Тая шашма действа — каза той. — Наистина действа.

Пери взе фасовете на двете цигари, които бяха изпушили, накъса ги и хвърли парчетата в умивалника, след което пусна водата.

— За разлика от тютюна Cannabis sativa трябва да бъде унищожен напълно, Джо. Ето така.

— Хей! — извика изведнъж Джо. — Ама това беше марихуана! В тая цигара имаше марихуана!

— Точно така, Джо.

— Бре! — зарадва се Джо. — Ясно ми е тогава защо съм такъв замаян. Голям си гявол, Пери.

Тръгна из стаята, за да провери как се движи, как вижда, просто как съществува, и откри, че реакциите му са променени, подсилени. Такова забавно нещо не му се беше случвало досега.

Пери легна на кревата. Намества се доста дълго време и след като се разположи удобно, с кръстосани крака и ръце под главата, каза:

— Удобно ли ти е там, Джо?

— Много съм добре — отвърна Джо.

Но изведнъж почувствува, че никак даже не е добре. Нещо не беше наред, сам не знаеше какво, но сякаш някаква неясна заплаха пропълзяваше в стаята изпод вратата и през процепите на прозорците, а той не можеше нито да я спре, нито да я опише.

— Искаш ли нещо, Джо?

— О, не, не, добре съм си.

— Не, не. Не си добре, Джо.

— А?

— Имаш нужда от помощ.

— Така ли?

— Да, определено. И аз съм тук заедно с Cannabis sativa тъкмо с тази цел: да ти помогна да разбереш какво искаш и да ти покажа как да го получиш.

На Джо му се струваше, че сърцето му е пълно с въздух: можеше да се пръсне, и то болезнено, фатално; той го натисна с длан. Не му помогна. Взе картончето с кибритени клечки и почна да си играе с тях, опитваше се да забрави тревогата, която чувствуваше. Клечките бяха съвсем действителни и наистина му донесоха облекчение; той ги извиваше, оставяше ги, пак ги взимаше. Пери продължаваше да говори:

— Не само тази нощ не знаеш какво да правиш. За теб целият ти живот е тежест. Прекалено много се чумериш, Джо. И все вземаш разни неща, после ги оставяш. — Той погледна многозначително кибритените клечки. — Плановете ти са грандиозни. Само че губиш много енергия, много време. Трябва да се успокоиш, да станеш по-сдържан. Да разбереш какво искаш, а всичко друго да изоставиш, само така ще можеш да се успокоиш. И тъй: какво трябва да направиш?

— Да разбера какво искам?

— Правилно. После?

— Ъ-м-м-м.

— Да изоставиш… — подсказа Пери.

— Да изоставя всичко друго.

— Така. Хайде сега отново.

— Да разбера какво искам и да изоставя всичко друго.

— Започваш да включваш, Джо. Това беше първият урок. Ето ти сега упражнение първо: виж тази стая. Има ли нещо в нея, което да искаш? Просто го назови, каквото и да е то, а аз ще се помъча да ти го доставя.

Джо заоглежда стаята, а Пери каза:

— Погледни ме. Може би това ще ти помогне, Джо. Ето така. Сега ще те попитам пак: има ли въобще нещо, което искаш?

Джо се взря в лицето на Пери, мъчеше се да намери в него някакво указание. Но не намери нищо.

— Слушай, Джо, има хора, при това стотици хора, които биха платили значителна сума пари, за да са в твоето положение сега: да стоят затворени в една стая с мен и да ги питат какво искат.

На Джо буквално му се виеше свят от умственото усилие. Мина още един дълъг момент. После Пери изведнъж стана от леглото, изпречи се пред Джо и втренчи в него поглед. Имаше нещо яростно в бързината, с която бе скочил от кревата. Спокойствието в стаята и замаяното състояние, в което бе изпаднал Джо, в миг бяха унищожени, сега някакъв непознат младеж го дърпаше за предницата на ризата, за да го накара да го погледне в лицето.

За своя изненада Джо не видя нито гняв, нито ярост в очите на младежа, каквито имаше преди това в движенията му. Той просто го наблюдаваше кротко, изпитателно и след доста време каза:

— Джо, ако ще бъдем приятели, има само едно правило…

На Джо му се струваше, че с него става някакво чудо; този непознат, който беше толкова красив, толкова изтънчен, толкова умен и властен, насочваше силата си, вниманието, приятелството си към един толкова недостоен обект, какъвто беше той. Без съмнение нещо беше сбъркал в преценката си, за да избере Джо Бък. И щом откриеше заблудата си, това щеше да бъде краят. Междувременно Джо се ужасяваше да не направи някой погрешен жест, да не изрече някоя глупост, която би го издала и би ускорила тръгването на Пери. Той се опитваше да измисли такива начини, чрез които да отложи тази неизбежна грешка, такива думички и жестове, които биха я избутали лекичко малко по-нататък. Но не можеше. И знаеше, че не може. Пери беше твърде умен, имаше твърде голяма преднина и нямаше да се остави да го измамят.

— … и това правило е — никакви фокуси. Не желая никакви фокуси и лъжи. Никакви. Омръзнало ми е от хора, които знаят какво искат, но не си го взимат, и даже не си признават, не го назовават. Когато аз те попитам: „Какво искаш, Джо?“, ти ми отговори. Просто ми кажи какво искаш, каквото и да е то. Нали ме разбираш?

— Да. Да, да, разбирам те, Пери.

— Добре. — Лицето му се отпусна полека в усмивка, той освободи ризата на Джо и седна на ръба на кревата, преодолявайки с поглед малкото разстояние между себе си и Джо. Когато и Джо отправи очи към него, рече: — Хайде, кажи. Назови онова, което искаш.

„Тъпо копеле — изруга се Джо, — кажи нещо, говори, не можеш ли да говориш? Толкова ли си тъп, че да не знаеш какво искаш? Кажи нещо, каквото и да е, колкото за начало.“

— Аз, ъ-ъ, аз мисля, че, ъ-ъ, съм, ъ-ъ-ъ…

Той затвори очи, намръщи се и заби глава в тялото си, сякаш онова, което искаше, бе скрито някъде в стомаха му и можеше да бъде измъкнато оттам само с воля.

— Просто го назови — насърчи го Пери. — Каквото и да е то.

— Безнадежден случай. Безнадежден.

„О, господи — помисли си той, — колко е грозна истината.“ Присви рамене, сякаш искаше да скрие лице в тялото си.

Когато отвори очи, едва ли не очакваше, че ще види Пери на път за вратата. Вместо това той го гледаше нежно и дори още по-загрижено от когато и да било.

— Защо? Кажи ми, защо си безнадежден случай, Джо?

— Мамка му, Пери, ще ти кажа, че на всичкото отгоре съм и тъп. Наистина. Тъп съм като галош. Нищо не знам. Не мога нито да приказвам, нито да мисля както трябва. — Изсмя се, но лицето му остана сериозно. Не виждаше абсолютно нищо смешно. Той беше провесил във въздуха между тях двамата нещо грозно, тромаво, непростимо, което трябваше да бъде избутано встрани; и сега го атакуваше със смеха си. Но не можеше да се пребори с него. Колкото повече се смееше, толкова по-голямо ставаше то.

Изведнъж във въображението му се роди една красива картина: надгробният камък на Сали Бък, чисто бял, без нито една буквичка по него, който трябваше да бъде попълнен, надписан. Въображаемият молив надраска набързо някаква рисунка върху камъка — неговата карикатура, и това някак си го облекчи: сега картината беше пълна. Той можеше да погледне Пери в очите.

— Мисля — чу се сам да казва, донякъде изненадан, — че аз просто все ще си ги мия тия съдове, ще ми носят още, ще измия и тях, после ъ-ъ…

— После…

— После ще дойда тук, за да поспя, после пак ще мия съдове и после, м-м…

— Какво ще направиш после?

— После ще, ъ-ъ…

Протегна ръката си и завъртя длан нагоре-надолу, сякаш за да покаже, че думата е някъде тук, в стаята.

— Хайде, кажи го, Джо.

— Умра.

„Ох! Майка му стара! Защо трябваше да провесва такова нещо във въздуха! Махни го, махни го!“

Опита нов, бърз, груб взрив от смях. Не, това нямаше да помогне. Нищо нямаше да помогне. Нещото беше твърде голямо, твърде грозно.

Той си представи една лопата, тикна я в ръцете на някакво призрачно същество и това същество започна да си служи с лопатата, за да изкопае гроб до този на Сали. После до новия гроб се появи отворен ковчег, а в ковчега лежеше красив млад човек: самият той. „Ох, по дяволите — помисли си Джо, — това ли е всичкото, което ще получа? Просто един ковчег, заради това, че съм толкова млад, един ковчег за цялата ми сила, за хубостта ми?“ Трагичността на положението го съкруши и изведнъж той се разплака, сгърчи се върху пода на хотелската стая, като не откъсваше очи от мръсните гуменки на непознатия и едва си поемаше дъх. Прииска му се да изкара непознатия от стаята и каза: „Тръгвай си“, но повече от това не можеше да произнесе, защото сега вътре в него имаше нещо много по-голямо от белите му дробове, което беше заело цялото пространство, където трябваше да става дишането, и не само това, то натискаше черния му дроб и стигаше чак до сърцето му и до всичките важни части на тялото му, и така го болеше, сякаш го режеха с ножове. Вътре в мръсните гуменки имаше някакъв човек. „К’во иска той? К’во иска той от мене? К’во иска тоя кучи син от мене? — непрекъснато питаше мозъкът му. — Не знае ли, че аз съм, аз съм, аз съм…“

Непознатият го хвана за раменете, напъна го здравата и го преобърна по гръб. После седна отгоре му. Всичко това беше толкова неочаквано, че изтръгна дълбокия, остър, силен ужас, който се беше загнездил вътре в него. Сега той можеше да диша отново, при всяко издишване от устата му излизаше звук и тези стонове го успокояваха: само живите хора издават такива звуци. Лицето му беше мокро. Очевидно бе плакал; но не се срамуваше от това. Всичко беше от марихуаната; не беше виновен той.

Погледна Пери, който го беше възседнал, взря се в лицето му, надвесено над неговото. И чу неговия приятелски, дълбок, нежен, наркотизиращ глас, който казваше:

— Сигурен съм, че сега се чувствуваш много по-добре, нали, Джо?

Прикован. Той беше прикован, прикован от някакъв дружелюбен, мъдър, спокоен човек. Добре.

Най-накрая!

А сега?

— Сега — продължи Пери — трябва само да ми покажеш, да ми дадеш знак какво искаш. Инак как мога да ти го дам?

„Кой е тоя, който е седнал на корема ми? Господ? Дядо Коледа? Магьосник? Щял да ми даде каквото искам? Да не е луд? Нека ме попита още веднъж. Само още веднъж и ще му кажа, ще му кажа като нищо. Ще му кажа, че искам една руса жена, която да се грижи за мене през целия ми живот, руса жена с дълги мигли и заоблени колене с трапчинки, ама непременно със заоблени колене, и да е облечена в жълта рокля, а вътре да има истински цици, не от дунапрен като на бедната стара Сали, и да си седи повечето време у дома, да ми носи разни работи за ядене пред телевизора, а когато дават нещо тъпо, да идва при мен и да ми казва: Обичам те, каубой, та чак да се разплаква от любов по мене. Ту-ту — ще й кажа аз, през живота си не съм виждал друг да обича някого тъй, както ти ме обичаш мене, как става така? Тогава тя ще ми каже: Какво? Защо те обичам ли? Защото си Джо Бък, Каубоя, и с тебе ми е толкова хубаво, и защото не си хабиш силите да печелиш пари, след като и без това не знаеш как. И освен това ти си по-особен каубой, тебе много те бива в оная работа. Тъй че ти просто си стой на мястото, бъди все така хубав и силен и ми кажи какво искаш от кухнята. Желиран крем? Отгоре със сметана? А не искаш ли, мили, и една пилешка кълка и една праскова, за да си ги гризеш, докато ти пея «Тъжната луна»? После ще се любим тук на пода, след което ти ще ми изпееш, хайде, малко кученце, хайде, хайде, хайде, малко кученце, хайде…“