Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (5)

5

В Хюстън Джо се надяваше да намери един човек на име Натале — бръснар, когото познаваше от войниклъка и който му беше симпатичен. Натале обаче имаше някакво дълго италианско презиме и Джо прекара повече от час на автогарата над телефонния указател на Хюстън, като се опитваше безрезултатно да го открие. Преди да се откаже окончателно, беше изхарчил за телефона монети на стойност един долар.

После излезе навън, за да огледа добре Хюстън. „Мамка му — помисли си той, — все същото. И на тоя град не са му притрябвали разни Джо Бъковци. Само че те вече си имат един, да ги вземе дяволът.“

Повървя, докато стигна до някакъв хотел. Случи се тъкмо този с липсващото О в табелката, евтино, мрачно място с лоша вентилация и вечно наводнени бани.

Беше студен януарски ден. Той приседна на леглото и се запита как да излезе от затруднението, без да е съвсем сигурен в какво точно се състоеше това затруднение. Виждаше се в бъдеще как все ще присяда на разни хотелски легла и ще се опитва да подреди мислите си. След петдесет години с положителност щеше да се намира в някое също такова място, с дълга до пода бяла брада, и щеше да се пита защо светът не само в Албъкърки, но и навсякъде е само за избрани и защо самият той винаги е оставал извън него.

Единственият му прозорец гледаше към вентилационна шахта, тъй че уличните шумове се чуваха сякаш от голямо разстояние. В продължение на няколко часа той стоя като омагьосан от тази тишина, както и от неизвестността, в която се намираше. По-после, като си мислеше за тия часове, те му напомняха за един период от неговото детство, когато телевизорът се беше развалил. Времето беше истинско бреме, под чиято тежест той не можеше да се движи. То го ограждаше като плътна маса, през която движението не само беше невъзможно, но и немислимо. И ето че през тези часове в хотелската стая в него нахлу някакъв хлад, който нямаше нищо общо с температурата и времето; тоя хлад носеше по-скоро нещо от смъртта.

От това омагьосано състояние го спаси сънят, дългият сън, а когато се събуди, вече беше нощ. Споменът за тези угнетяващи, жестоки часове го стискаше за тила като ръка на призрак. Той се облече, прекара гребен през косата си и бързо-бързо се измъкна от хотела, сякаш го бе подгонило някакво слизесто същество, цялото покрито с брадавици.

През няколко пресечки се виждаше силно осветена улица. Джо тръгна нетърпеливо натам, също както в съня си се бе стремил да излезе от тъмното и да се включи в златната верига, където беше животът. Колкото повече я наближаваше, толкова по-силен ставаше шумът на уличното движение. След няколко минути той се озова пред снекбар „Съншайн“, заведението с изрисуваното над вратата жълто слънце.

Щом влезе в „Съншайн“, Джо изведнъж почувствува ласката на неговата светлина, жизненост и цветове след цялото това мрачно мъртвило. Ресторантът беше почти пълен и на него му се стори, че познава лично почти всички хора вътре.

Имаше двойки; групи; мълчаливци и бърборковци; самотници, някои от тях жени, но главно мъже, които пушеха цигари и гледаха някъде над чашите си с изпито кафе. Имаше няколко туристи, няколко души, които се връщаха от работа или отиваха нощна смяна, и, неизбежно, неколцина безделници, каквито се срещат навсякъде по земята, както и известен брой мъже от онази специална порода, дето е така добре позната в САЩ.

На пръв поглед тези млади хора като че ли са заедно, тъй като често заемат една и съща маса или пък на улицата се събират около някой автомат за паркиране, но обикновено са толкова малко свързани един с друг, колкото и с прериите, градовете и реките на собствената си родина. В погледа и държането на тези мъже има някаква неспокойна тъга, която вероятно е неизлечима; те сякаш се измъчват от някаква безименна обща загуба, сякаш им е било отнето нещо ценно, и то така ненадейно и безвъзвратно, че дори са забравили какво е било то.

Джо постоя за миг до вратата, като че търсеше познато лице в тълпата. Ако намереше такова лице, щеше да отиде до него и да му каже:

— Мамка му, братче, къде по дяволите се беше дянал?

Но тъй като не намери такова, той се изкушаваше да си избере някой непознат и да му го каже това, само че за тая работа се искаше смелост. Отиде до бара и си поръча кафе и сандвич; докато чакаше, най-ненадейно откри едно лице, което му хареса. То го гледаше от облицованата с огледала колона по средата на бара. „Мамка му, братче — каза той, но не на глас, като се любуваше на симпатичния, черноок, рошав, белозъб образ, който побърза да отвърне с много топлина на неговата мила, зъбата усмивка. — Къде, по дяволите, се беше дянал?“ — „Кой, аз ли? — отвърна той. — Господи, нямам представа къде! Но нали се върнах!“ След което той и огледалото се разсмяха.

И тъй Джо взе да спохожда нощем това приветливо място.

Една нощ се заговори с момчето, което събираше мръсните съдове, красиво, почти женствено мексиканче.

— Ох, приятел — въздъхна Джо, който беше започнал да се тревожи за финансовото си положение. — Останал съм почти без стотинка! Тука сигурно ти плащат нещо, задето ги влачиш тия чинии, а?

— Колкото да не е без хич — сви рамене момчето. — Долар на час.

— Да, ама поне можеш да ядеш тука. Нали? — В главата на Джо се зараждаше една идея. — Не е ли така? Нали ти дават да ядеш?

На следващия ден го взеха на работа в „Съншайн“. Сложиха го в следобедната смяна, която свършваше в полунощ. На Джо толкова му харесваше в ресторанта, че не си тръгваше и след полунощ, наяждаше се хубаво и после почти до сутринта пушеше цигара след цигара над чашата кафе.

През втората му нощ в ресторанта мексиканчето спря до масата му, огледа го бързо с подвижните си черни очи и каза:

— Отначало съм помислил, че си педи.

— Така ли? А, не, не, не съм.

Когато момчето отново мина покрай масата му, Джо каза:

— Хей, какво значи това?

— Кое?

— Онова, дето си си помислил, че съм.

— Кое съм помислил, че си?

— Онова, дето го каза, ъ-ъ, преди — обясни Джо.

Момчето се намръщи.

— Исфинявай, нещо мой английски… — каза то и продължи по-нататък с подноса си.

При следващия си тур се спра и рече:

— Аз беше сигурен, че си пе-ди.

— А, да, това! — възкликна Джо. — Какво значи то?

— Педи? — попита мексиканчето недоверчиво, но после някак си се увери в невежеството на Джо. — Педито е фръц-фръц-фръц — каза то, като въртеше задник и търкаше един в друг палеца и показалеца си, което значеше пари. — ?Comprende?^[1]

В главата на Джо се завъртяха някакви неясни представи, но от тях не можа да се избистри определена мисъл.

— Е-е — ядоса се момчето. — !Tu comprendes muy bien!^[2]

След което се връцна и тръгна към масата, на която бяха седнали негови приятели.

Още по-рано Джо беше обърнал внимание на тази група: петима младежи. Четиримата бяха от оня тип хора, които много се смеят, бърборят повече, отколкото трябва, и често жестикулират. Обличаха се подчертано по момчешки и погледите им хвъркаха из заведението като птици, които не могат да кацнат.

Петият обаче беше от съвсем различна порода. Той нито се смееше, нито говореше, нито жестикулираше; облечен беше небрежно — стари джинси, избеляла памучна риза и мръсни бели гуменки. Косата му с цвят на пясък беше сресана нехайно настрани, а погледът му почти през цялото време оставаше неподвижен и далечен. Донякъде му беше забавно да слуша брътвежа на другите, но той очевидно не го интересуваше истински и тъкмо тази отчужденост някак си го издигаше над останалите. На тях не им липсваше търпение, след като продължаваха да го забавляват, без да изискват нищо от него в замяна. Явно той си убиваше времето и нямаше нужда абсолютно от никого.

Мексиканчето спря до тази маса, каза нещо и после тръгна към кухнята. Четиримата се обърнаха, за да погледнат Джо, но не и петият. Вместо това той стана, отиде да си вземе кафе от бара и с чашата се упъти към масата на Джо.

— Мога ли да седна?

Джо се развълнува от удоволствие.

— Ама как, разбира се.

Стана и почна без нужда да размества столове, смутен от неочакваната си роля на домакин. Гостът му подаде ръка и каза:

— Пери.

— К-какво е това?

— Името ми, Пери, П-е-р-и.

— А-ха, да.

Той пое ръката на младежа и я стисна.

— Джо Бък — каза. — Искаш ли цигара?

И двамата запалиха, след което Джо установи, че Пери го наблюдава. Очите му бяха особени, насмешливи, но замъглени от сянката на смъртта: ако някой млад човек поради глупост сам причини преждевременната си кончина, той би наблюдавал собственото си погребение именно с такива очи.

Джо не знаеше как да се оправи с тези втренчени в него очи, затова се засмя изкуствено и сви рамене. Пери се усмихна едва-едва и престана да го гледа. Той просто се облегна на стола си, разкрачи се и се отпусна, напълно вглъбен в себе си. Погледът си спря върху онази част от улицата, която се виждаше през големия прозорец-витрина на „Съншайн“. Навън не ставаше кой знае какво; от време на време минаваше по някой пешеходец или такси.

Джо беше поразен от собствения си късмет. За първи път, откак беше напуснал казармата, той седеше на маса с друг човек. Изгаряше от желание това да продължи колкото може повече, но не знаеше какво се очаква от него. Измисли няколко начина, за да подхване разговор, но ако Пери беше седнал при него просто за да сподели мълчанието му, Джо не би искал да го наруши с приказките си.

Той много скоро се изпълни с дълбоко и непонятно възхищение към този непознат, на име Пери. Ако някой вълшебник, който притежаваше магическата способност да преобразява хората, се приближеше до него и му предложеше да смени самоличността си с тази на пясъчнорусия мъж в джинсите, Джо би се вкопчил в тая възможност без повече въпроси. Защо, и сам не би могъл да обясни.

Всъщност работата беше следната: хора като Пери се ползуват от специални привилегии. Щом се появят някъде, всеки се надпреварва да спечели благоразположението им, и толкоз. Обикновено са красиви, но не е задължително. Въпросът е там, че те са обречени и приемат обречеността си с някакво белязано от смъртта изящество, което не е присъщо на младите хора.

И тъй, обнадежден, но смутен, Джо седеше до този младеж. След няколко минути предишната компания на Пери, колоритната четворка, стана и тръгна към вратата. Един висок червенокос младеж, който, изглежда, им беше водачът, ги поведе покрай масата на Пери и Джо. Каза „лека нощ“ и продължи по-нататък. Вторият и третият се изкискаха, а четвъртият, нисичък младеж с двойна брадичка, рече: „Успех.“ Джо ги проследи с очи, докато се изнизваха от заведението. Но не и Пери. Той се обърна към Джо и му хвърли кратък, нищо неказващ поглед, след което продължи да зяпа през прозореца.

Тази нощ бе началото на тяхното тайнствено мълчаливо приятелство, което продължи няколко седмици. Всяка нощ, след като Джо приключеше с работата си и изядеше среднощната си вечеря, Пери изникваше в заведението кой знае откъде и се настаняваше безшумно на масата му.

В началото двамата разменяха по някоя и друга приказка във връзка с донасянето на кафето и подаването на захарницата, но много пъти въобще не продумваха. Гледаха заедно през прозореца или понякога наблюдаваха известно време някоя интересна маса. Случваше се погледите им да се кръстосат и задържат така секунда-две, но най-често двамата просто си седяха заедно в „Съншайн“ цяла нощ без никаква друга очевидна връзка помежду си. Споделяха си времето и мястото, но защо, никой не би могъл да каже.

Невъзможно беше да се отгатне кога ще си тръгне Пери и къде ще отиде. Понякога след десет минути, понякога след няколко часа той просто ставаше от масата, някой път кимваше, друг път не, минаваше през въртящата се врата, после покрай прозореца и изчезваше нанякъде.

Постепенно у Джо се зароди идеята, че Пери пази някаква необикновена тайна, която, ако той има късмет, някой ден ще му бъде съобщена. Тайната сигурно беше свързана с другата страна на живота на Пери, с ония места, откъдето идваше в полунощ и където отиваше призори. Тогава на Джо по някакъв начин ще му бъде позволено да вземе участие в тази неизвестна дейност; той ще излезе заедно с Пери и ще се озове в онзи тайнствен свят, който се намира отвъд въртящата се врата на ресторанта, и от този момент нататък Джо ще напусне своето ъгълче в мрака. Празнотата на собственото му съществование, продължителното самотно спане в неговия „Х тел“, безсмислените часове на тракане на съдове в кухнята — всичко това някак си ще се промени. Пери най-после ще благоволи да го дари с особения си поглед, ще му направи някакъв съвсем обикновен знак, който ще възвести началото на новото време, което предвиждаше Джо, и чакането, среднощното пиене на кафе на тази безмълвна маса в инак шумния „Съншайн“ щяха да навлязат в нова фаза или щяха да бъдат преустановени веднъж завинаги.

Мислите на Джо по този въпрос не бяха съвсем ясно оформени; за него те дори не бяха мисли. А Пери възприемаше така, както човек възприема съдбата си, когато тя го посети: с кръвта си. Пери беше посетителят, а Джо, без точно да може да си обясни защо, се чувстваше домакина, който чака посетителят да обяви, когато на него самия му е удобно, целта на своето посещение.

Една нощ Пери се обърна ненадейно към Джо и попита:

— Какво става?

Макар че всъщност сякаш не задаваше въпрос. Затова пък загледа втренчено Джо.

Джо поклати глава.

— Не знам, братче, отде да знам? — отвърна той. Но всъщност казваше: „Просто чакам, това е, което знам.“

Друга една нощ Пери по същия начин съвсем неочаквано попита:

— Ама ти какво, сцени ли ми правиш?

Това повече приличаше на въпрос, но Джо недоумяваше какво да отговори.

— Сцени ли? — повтори той. — Ами да, разбира се, точно така.

Въобще нямаше представа за какво говори.

В малкото случаи, когато Пери продумваше, гласът му беше тих, съвсем малко по-силен от шепот и дълбок като гроб.

Веднъж призори каза:

— Джо, ти май се шегуваш?

След което напусна масата и си излезе от заведението; очевидно не очакваше никакъв отговор.

И ето че една нощ той погледна Джо по най-първия начин, взря се в него продължително, както през онази първа нощ.

Джо се развълнува. Време беше. За нещо. Той умираше от желание да разбере какво се очаква от него. Дърпаше от цигарата си, чакаше, надяваше се отнякъде да му дойде вдъхновение. Смееше се, хъхреше, клатеше разбиращо глава, потропваше по масата с пръсти. И изведнъж, почти без да съзнава какво прави, спря с тия престорени номера, остана неподвижен и просто погледна мъжа насреща си. Очите му съвсем ясно казваха: „Помогни ми“, но той нямаше и представа, че е било предадено някакво съобщение.

Пери кимна леко. Очите му гледаха съчувствено. После се развеселиха повече от всякога. И изведнъж в тях остана отразена само тайната, която ни повече, ни по-малко беше неговата собствена орис. Той отново извърна поглед към улицата.

Точно в този момент, сякаш съгласно някакъв необикновен план, вратата на заведението се завъртя. Към тяхната маса се запъти дребен човек в кафяво вълнено спортно сако и зелена вратовръзка.