Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (4)

4

В юношеската си възраст човек често се разхожда покрай някои определени места. Той изгубва ума и дума по някого и тъй като се бои да му разкрие душата си, все гледа да мине покрай къщата на този някой под какви ли не измислени предлози, надявайки се на някакво чудо. Или поне да зърне любимото си същество.

Джо си втълпи, че трябва на всяка цена да се включи в групата на момчетата, с които си бе поделил Анастейжа Прат в склада на кино „Свят“. Но Ейдриън Шмит, високият, рус, пъпчив, нетърпелив кресльо на групата, изкара Джо виновен, задето в петък вечерта момичето го бе отхвърлило. Затова, когато Джо тръгна да се разхожда покрай склада, където им беше свърталището, Ейдриън го изгледа така сърдито през прозореца, че всеки на негово място би се обезкуражил. Освен това настрои и другите (с изключение на Боби Дезмънд) срещу Джо, тъй че веднъж, когато той минаваше оттам, те излязоха на тротоара и замляскаха шумно с уста, уж че целуват.

В същото време Анастейжа Прат, която си бе изгубила ума по Джо, започна да се разхожда покрай дома му. Всеки следобед след училище тя тръгваше бавно по неговата улица. Джо я наблюдаваше иззад жалузите във всекидневната на Сали, отбелязваше колко много прилича на дете с учебниците си под мишница и оставаше удивен от безразличието на устременото й напред лице, докато същевременно с крайчеца на окото си тя претърсваше всичко наоколо, като крадец, който предварително оглежда златарски магазин.

Един ден тръгна от къща на къща, звънеше по звънците и предлагаше билети за лотарията, която уреждаше „Църквата на Истината“.

— О! — извика тя, уж изненадана, когато Джо Бък й отвори вратата. — Нямах представа, че живееш тук! Исках само, исках само, нашата църква разиграва на лотария портативен грил и аз просто исках, нали разбираш, той е електрически и въобще, отдавна ли живееш тука? Тоест, искаш ли да си купиш един, един билет?

Докато тя говореше, Джо я зяпаше право в устата, после погледна покрай нея и мислено чу шумните въздушни целувки на Ейдриън. Поклати глава, не, не искаше да си купи лотариен билет.

Момичето го разбра на какво казва „не“ и без да се помръдне, с отправено към него лице и с насълзени, тревожни очи, попита:

— Сигурен ли си?

Той кимна. Анастейжа бързо се обърна, слезе по стъпалата и тръгна по пътечката към тротоара. Задникът й се поклащаше наляво-надясно, наляво-надясно, така че чак сърцето му се сви, после той забеляза колко окаян изглежда гърбът й, колко тъжни и самотни са сгъвките на краката й и се чу да казва „хъм“ доста силно. Когато тя отново се обърна към него, Джо смотолеви:

— Не знам дали имам дребни.

Повдигнатите й вежди го ръгнаха като ръжен.

И така, първата жена в живота на Джо беше тази петнайсетгодишна Ани Прат Редицата. Криеха се като крадци. Той се срамуваше от нея и от себе си. Крайно неприятно му беше да плаща цената, която тя изискваше от него, тези отчаяни целувки, и все пак, след като те й бяха толкова нужни, той й ги даваше развълнуван.

Тъй като бездействуваше, имаше твърде много време за размисъл. Когато оставаше сам, все си даваше разни обещания, които в нейно присъствие му беше невъзможно да спази. Мислеше си за издутината на корема й и за влажната, по-малка издутина под него и при тия мисли, подсилени от усещането за нейната ужасна самота, решенията му изглеждаха направо идиотски.

Но ето че един ден родителите на Анастейжа Прат получиха анонимно писмо, което ги уведомяваше не само за майсторството и щедростта, с които дъщеря им раздаваше плътта си в склада на кино „Свят“, но и за посещенията й при Джо. Една вечер мистър Прат тръгна към къщата му с намерението да претрепе до смърт „тоя хубостник“, но той беше дребен човечец и в края на краищата направи нещо друго: отиде в полицията. Джо така и не разбра какво е ставало в полицията, но на следващия следобед Сали му се обади по телефона от града и каза:

— Всичко е наред, съкровище, ще изпратят бедното момиче на хубаво място.

„Хубаво място“ беше евфемизмът на Сали за лудница.

Краят на кариерата на Анастейжа Прат предизвика бурни коментарии. Името на Джо Бък, тъй като беше свързано с цялата тая работа, си спечели известна лоша слава. Историите, които се разправяха, невинаги бяха верни. Според една версия той я бил принуждавал да спи с толкова много момчета подред и печелел от това; според друга тя била забременяла от него; разправяше се също така, че момичето било полудяло, тъй като във физическо отношение той бил устроен някак си по-особено.

След като полека-лека осъзна новото си положение в града, Джо се почувствува засрамен и объркан. Всичко в живота му, напущането на училище, безделието, зависимостта му от неговата баба — всичко това се натрупа едно върху друго и разви у него острото усещане за безполезност. Беше му неприятна самата мисъл, че би могъл да моли някого за работа и тъй като това не му се налагаше, продължаваше да бездействува. Салонът на Сали процъфтяваше и тя ни най-малко не беше загрижена за Джо. Очевидно на нея въобще не й се струваше странно, дето той на деветнайсет, а после и на двайсет години още стои без работа. Продължаваше да го облича и да го храни и все така почти не му обръщаше внимание. Той поддържаше двора в добър вид, от време на време миеше колата на Сали, а веднъж боядиса къщата и ремонтира покрива. Сегиз-тогиз се впускаше в някоя чисто сексуална връзка, като винаги за свой срам съзнаваше, че го използват и правят на глупак, но все пак се надяваше, че някое от тези приключения може да премине в истинско приятелство. Боби Дезмънд беше типичен случай. През един кратък период от време, може би около седмица, Боби, който отдавна се беше откъснал от групата от склада, търсеше компанията на Джо: водеше го на разходка с колата си и от време на време се отбиваше у тях с половин дузина бири. Накрая се оказа, че този младеж просто искаше от Джо същото, което беше получила Анастейжа Прат онази вечер в склада на кино „Свят“. Отзивчив както винаги, Джо му даде желаното. Три седмици след това, когато Боби Дезмънд се ожени, Джо остана разочарован, че не го поканиха на сватбата. Хората, и мъжете, и жените, които така жадуваха да се възползват от превъзходното му тяло, изглежда, никога не забелязваха, че то се обитава от Джо Бък.

Всъщност той действително създаваше впечатлението, че отсъствува дори и когато присъствието му беше очевидно. Самотното детство го беше научило, че всеки негов ден е пуст като пустиня, че в него няма на какво и погледа си да спреш, беше превърнало ума му в заклет скитник, който непрекъснато бродеше край разни места и хора в очакване да се зароди някое съдържателно утре. Дори когато се любеше с някоя жена с надеждата да й достави такова голямо удоволствие, че завинаги да спечели обичта й — защото именно към това се стремеше той при тези свои ранни любовни актове, — дори в такива моменти умът му препускаше някъде напред, може би към онзи бъдещ период в неговия живот, когато те двамата с нея щяха да живеят заедно.

Ето в това състояние на духа Джо навлезе в своята двайсетгодишнина. В живота му не се беше случило нищо особено забележително, което да го накара да се държи като мъж. А когато стана на двайсет и три години, правителството го призова в казармата. Той се страхуваше, че и там няма да блесне. И точно така стана. Но поне не си навлече неприятности и написа много писма до Сали Бък.

„Мила Сали,

Изглежда, няма да ме направят ефрейтор — дадоха ми да карам камиони — какво ново в добрия стар Албъкърки — как минават дните, бързо или бавно — е, хайде, че вече ми се доспа, пък ако има нещо, няма нищо.

 

Целувам те

Джо

P.S. Тук ми казват каубой.“

Това беше вярно: един ден някакъв сержант го нарече каубой и другите възприеха прякора. Той остана доволен и си измени походката; освен това си създаде навика да пъха палци в задните си джобове, сякаш панталоните му бяха провиснал патрондаш.

Войниците непрекъснато се оплакваха от нещо, Джо установи, че и той като всички други има от какво да се оплаква, та поне се научи да участвува в разговорите. Младежите се събираха около голямата маса, всяка втора дума им беше „мамка му“ и някои се наричаха помежду си „братче“. А един млад моряк, който твърдеше, че е от Синси-по дяволите-нати, имаше странния обичай, като говори, да вметва ругатни, където му падне. На Джо му харесаха тия маниери и затова сам ги възприе. Малко по малко той придобиваше собствена индивидуалност, свой стил.

Общо взето, прекарваше добре и за него месеците в казармата минаваха по-бързо, отколкото обикновено за другите.

През октомври на втората си година той писа:

„Мила Сали,

Остават ми още 59 дни и после ще продължа на свръхсрочна служба, ха-ха (много е смешно, нали?) — умря ли от смях? — вчера имахме преглед, на началството му е скучно и затова прави прегледи — засега това са новините бъди добро момиче и поддържай домашното огнище за любимия си приятел, освен това ти си единственото нещо, което ми липсва, по дяволите — между другото минах на прегледа, лесен беше, — и така довиждане — целувам те.

Джо“

Това беше последното му писмо до Сали и той така и не разбра дали тя го е получила. Защото междувременно в Албъкърки се беше случило нещо ужасно.

Баба му си била намерила нов ухажор, собственик на голяма ферма. Той бил по-млад от нея с няколко години и тази разлика във възрастта им, изглежда, налагала някоя и друга невинна лъжа. Например Сали му казала нещо, което от четиридесет и пет години вече не било съвсем вярно: че можела да язди кон. След това хората казваха, че този ухажор не е трябвало да бъде толкова глупав, та да позволи на Сали да язди каквото и да е, понеже още от пръв поглед било ясно, че горката дребничка женичка е крехка като стъкло. Но един неделен следобед тази шестдесет и шест годишна дама се възкачила на дорест кон и потеглила към пустинята заедно с любимия си.

Това бил краят на четвъртата блондинка в живота на Джо Бък. Конят я метнал на земята и възрастната дама просто се натрошила на парчета.

Тази новина стигна до него привечер, когато почистваше камиона си в гаража. Един от помощниците на капелана дойде и му връчи телеграма от някаква жена, която работеше в салона на Сали.

„МИЛИ ДЖО ЛЮБИМАТА ТИ БАБА ПАДНА ОТ КОН И УМРЯ ДА ТЕ БЛАГОСЛОВИ БОГ НАЙ-ИСКРЕНИ СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ ПОГРЕБЕНИЕТО ПЕТЪК МАРЛИТА БРОИСЪН“

След като Джо прочете телеграмата няколко пъти, помощникът на капелана го попита какво му е. Джо като че ли не разбра въпроса. Отиде зад камиона и остана там. След няколко минути помощникът го намери легнал на едната си страна под камиона; Джо трепереше целият, беше напъхал телеграмата в устата си и притискаше ръце към тялото си.

Младият помощник на капелана не знаеше какво да направи.

— Как се чувстваш, войник? — попита той. Но отговор не последва. Малко по-късно добави: — Защо не излезеш оттам?

Но Джо не помръдна от мястото си. Очите му гледаха диво и помощникът се изплаши. Тръгна да търси помощ и се върна с двама войници, които измъкнаха Джо изпод камиона, и с един лекар, който му би инжекция. Изпратиха го в болница и в продължение на няколко дни го поддържаха с успокоителни, така че той естествено не успя да присъствува на погребението на Сали Бък.

След три седмици отново пое задълженията си. А когато му изтече времето, се опита да остане на свръхсрочна служба. Само че във войската, изглежда, нямаха нужда от войници, които приемат по този начин смъртта на някаква си баба. Платиха му и го отпратиха. Той се върна в Албъкърки, без да съзнава добре, че всъщност там не го чака никой. Взе си стая в хотел и тръгна да наобикаля приятелите на Сали. Сали не беше оставила завещание. Той научи, че тя имала сестра, за която никога не беше споменавала и която живеела в Кьор д’Ален, щата Айдахо. Тази възрастна жена също не знаеше нищо за Джо. Тя бе пристигнала, разпродала бе цялото имущество на починалата козметичка — включително и къщата, в която Джо бе живял от седемгодишната си възраст — и се бе върнала обратно в Айдахо с получената сума. Никой повече не чу нищо за нея.

И така, двайсет и пет годишният Джо, изпълнен със скръб и тревоги, разбра, че трябва да напрегне главата си и да се замисли. Само че главата му не беше свикнала много-много на това, а и въображението му беше строго ограничено. Тези способности не че му липсваха, но поради това, че не бяха упражнявани, не му вършеха работа в критични моменти.

Той прекара няколко дни в хотела, като повечето време си стоеше в горе стаята с пуснати транспаранти. Обърка се кога е нощ и кога е ден и невинаги се сещаше да яде. Спеше много и сънуваше кошмари. В будно състояние или насън той тъгуваше за Сали и понякога я викаше по име. Веднъж беше сигурен, че докато бе спал, тя бе влязла в стаята и бе седнала на края на леглото му. Когато се събуди, я видя — чупеше пръсти и изглеждаше по-истинска от когато и да било. Лицето й беше в профил. Наблюдаваше нощното небе през отворения прозорец. Той я попита:

— Сали, какво да правя?

Но тя не показа с нищо, че го е чула. После измърмори нещо не съвсем ясно. Каза или:

— Ще се върна в моя салон.

Или:

— Не мога да яздя кон.

Нито едното, нито другото му вършеше работа. Но Джо се радваше, че я е видял още веднъж.

Една нощ сънува сън, който после щеше да му се явява често: сън, в който безкрайна верига от хора вървеше по повърхността на земята. От своя наблюдателен пункт в някакъв студен, тъмен, спокоен ъгъл той ги виждаше как се появяват откъм източния хоризонт, бяха навързани един за друг през кръста с въже от златна светлина и крачеха под ритъма на гръмък марш; гледа ги, докато изчезнат зад западния хоризонт. Сред тях имаше какви ли не хора, шофьори на автобуси и монахини, музиканти и войници, продавачки от евтините универсални магазини; имаше още китайци и пилоти, бедняци и дебелаци, червенокоси жени; виждаха се миньори и банкови чиновници, милионери, детективи, богати индуси, бебета, баби, крадци; какъвто и човек да ти трябваше, щеше да го намериш завързан за това златно въже, проститутка, джудже, светец, луд, полицай, учител, репортер, хубаво момиче, счетоводител, гладник, вехтошар. Имаше всякакви хора, само не и такъв като него. Той неведнъж се опита да се присъедини към тях, тича току зад маршируващия поток от златни хора, като се надяваше да зърне пролука, в която да се вмъкне; щом обаче забележеше някоя, редиците бързо се сгъстяваха, веригата се спояваше и беше невъзможно да я разчупи, тъй че сънуващият Джо, ще не ще, трябваше да си стои все в своето студено, тъмно и спокойно ъгълче.

След този сън Джо не можеше да остане повече в хотелската стая. Облече се, излезе и тръгна да се разхожда из потопените в нощта улици на Албъкърки, като се чудеше как е възможно тия тъй близки места да му изглеждат толкова чужди. „Ти може и да ни знаеш — казваха му къщите, — но ние не те познаваме.“ Стигна до стария си квартал и застана пред къщата на Сали. Сградата беше празна и всички прозорци тъмни. Джо заобиколи, влезе в задния двор и почука по прозореца на спалнята на Сали, полунадявайки се на някакъв отговор.

Чакаше и чакаше.

„Работата е там — помисли си той накрая, — че трябва да се махна оттук, накъдето ми видят очите.“

Върна се в хотела и напъха няколкото си вещи в един сак; остана изумен от това, че всичките му години можеха да бъдат напъхани в нещо толкова малко.