Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (28)

4

Когато същия следобед Джо напусна апартамента на жената, стомахът му беше пълен с храна и горещо кафе, сам той току-що се бе изкъпал и избръснал и бе излял доста голямо количество скъп одеколон в ботушите си, за да неутрализира миризмата, а в джоба си имаше двайсет долара.

На Таймс Скуеър си купи чифт чорапи и малко бельо, които облече в тоалетната на кафене-автомата. Старото бельо и чорапи бяха в трагично състояние, тъй че, проявявайки разточителство, той ги хвърли в тоалетната чиния и пусна водата. После реши да похарчи петдесет цента, за да му лъснат ботушите, и докато ваксаджията се трудеше над тях, преброи наум парите си и се замисли какво можеше да направи с тях. Сети се, че трябваше да купи бельо и чорапи и за дребосъка. Както и малко храна и лекарства.

От аптеката на Осмо Авеню взе аспирин, сироп за кашлица и витамини на хапчета, след това продължи към магазина за войнишко облекло, откъдето купи едни долни гащи с дълги крачоли и два чифта червени вълнени чорапи, единият по-голям, другият по-малък, та да съпътствуват на разликата в краката на Рацо. После тръгна бързо с покупките по Осмо Авеню, като запя маршово „Последното събиране на говедата“, без въобще да забелязва погледите на другите пешеходци. Следобедното слънце топеше купчините мръсен сняг при канавките и Джо трябваше да стъпва ловко по кишата, за да не изцапа току-що лъснатите си ботуши. В няколко витрини и в две-три огледала по пътя си зърна отражението на един идеално докаран каубой, който вървеше по улицата, пред някои дори се спря, за да се усмихне на образа си и да изпъне бедра, та да се наслади на скритата в тях мощ. Последната си покупка, картонена кутия с гореща пилешка супа, направи в един реномиран еврейски кулинарен магазин близо до Тридесета улица.

Когато стигна до Х-квартирата, спря на стълбите, за да провери пакетите: чорапи, бельо, лекарства, супа, цигари. Нещо го смути във връзка с чорапите. Остави другите пакети на едно от стъпалата, разопакова чорапите и взе по един чифт във всяка ръка. Гледаше ги и се мъчеше да се сети нещо. За момент се замисли за разликата в големината на Рицовите крака, но всъщност не това го смущаваше. Той искаше да си изясни какво чувство будеха у него всичките тези покупки, не само чорапите. Само че така и не го разгада.

Събра пакетите и се покатери по стълбите към квартирата.

Рацо се бе увил с няколко одеяла и стискаше зъби, за да не тракат. Глътна два аспирина с малко вода, но докато не му преминаха тръпките, въобще не можа да вкуси от супата. Наложи се Джо да я претопля на спиртничето, но сега пък Рацо се беше изпотил и искаше да махне одеялата. Посдърпаха се дали ще е правилно или не, както и по въпроса за названието на Рацовата болест. Според Джо това беше котешка треска^[1], наименованието, което Сали обикновено лепваше на детските му заболявания под предлог, че всички болести идвали от котките, но Рацо каза, че въобще не се е приближавал до котка и освен това имал грип.

Докато той поглъщаше супата, Джо му показа чорапите и долното бельо. Рацо ги погледна и поклати глава.

— Какво, не са ли хубави? — попита Джо.

— Хубави са. Само че можеше, докато ти купуваш бельото, аз в това време да задигна чорапите. Но както и да е. — После сякаш се размисли и добави: — Благодаря. И виж какво, Джо, не се сърди, като ти казвам нещо, обещаваш ли?

— Да.

— Наистина?

— Да.

— Май не мога да ходя. — Рацо погледна към стената. Очевидно беше смутен. — Просто много падах и сега, ъ-ъ…

— И сега какво?

— Сега ме е страх.

Той остави супата на земята до струпаните одеяла и пак почна да трепери. Стисна здраво челюсти и обгърна с ръце тялото си.

— От какво? — попита Джо.

— Нали вече ти казах!

— Да, ама…

— От това какво ще стана — отговори Рацо. — Тоест какво, ъ-ъ, нали разбираш — ще ми направят — ако не мога, ъ-ъ… Уф, по дяволите!

— Кой? Кой какво ще ти направи?

— Не знам. Фантетата. Или — отде да знам?

— Искаш да кажеш, че не можеш да вървиш ли? — попита Джо.

Рацо кимна.

— Е, и какво ще ти направят тогава?

Рацо кимна пак. Джо стана и се разкрещя:

— Слушай, какво общо имат тук фантетата? На тях въобще не им влиза в работата кой върви и кой не! Човече, казвам ти, говориш като кръгъл глупак! Не знаеш ли какво ще направим ние двамата с тебе? Ние двамата ще заминем за Флорида.

— За Флорида ли? Че откъде…

— Само трябва да уредим въпроса с билетите, и толкоз.

— Край на Флоридата вече. Остави ги тия глупости.

Рацо говореше начумерено и се взираше в Джо, за да открие някаква искрица разум.

— Според мен — каза Джо, — най-трудното за нас тука е как да избягаме от студа. Нали така? Какво правиш ти сега, трепериш, нали? Второто нещо е храната. Пак съм прав, нали така? Е, добре, а във Флорида ще имаме кокосови орехи и много слънце, и какво ли не, и няма защо да се трепем за нищо. Напрегни си акъла, Рацо, ти ги знаеш тия неща, колко пъти сме говорили за тях, дявол да го вземе, забрави ли вече?

Той извади парите от джоба си и му ги показа, като разпери банкнотите, сякаш бяха карти за покер.

— Това тук е началото. Спечелих го снощи. А тая нощ ще изкарам останалото. Всичко е решено, само чаках да ти го съобщя. Кажи ми сега по колко смятахме, че са билетите, по трийсет и осем на човек, така ли? Значи, два пъти по толкова прави колко?

— Ама как, и мене ли ще вземеш? — попита Рацо.

Джо кимна.

— Значи, два пъти по толкова прави колко?

— Седемдесет и шест. Слушай, Джо, аз имам деветнайсет. Там, в онази обувка са.

— Откъде ги взе тия деветнайсет?

Джо отиде до обувката и извади парите.

— Снощи претърсих няколко палта — отговори Рацо.

— Какви палта?

— На гостито, на гостито, за бога! Не помниш ли, на стълбището? Цялата оная купчина палта? Както и да е, имам деветнайсет долара.

— Добре. И с тези девет стават колко? Колко още трябва да спечеля?

Рацо затвори очи за секунда, после каза:

— Петдесет. Да речем, петдесет. Много е, а?

— Ха, много! — сопна се Джо. — За това настроение, в което съм сега, е нищо. Хайде, довиждане.

Вече при вратата, той се върна.

— Напъхай се в дългите гащи — каза. — И чорапите обуй! Да не искаш, като се повлечем по автобусите, да ги усмърдиш на крака!

Рацо беше втренчил очи в Джо, но сякаш не го виждаше.

— Не мога да го повярвам, не мога да го повярвам. Просто не мога да го повярвам, по дяволите. — После седна. — Хей, я почакай! — Тръсна глава и каза: — Да не вземеш да направиш някоя глупост, че да свършиш на въжето?

— Защо не млъкнеш? — ядоса се Джо. — Защо? Защо поне веднъж не млъкнеш и не ме оставиш да направя нещо? Да не би да има закон, дето казва, че на Джо Бък не може да му дойде в главата нито една въшлива идея, без да си навре главата във въжето, нито една и-по дяволите-шибана-дея? — Върна се обратно в стаята и се хлопна на един стол, като стовари тежко краката си на пода. — Видя ли сега к’во направи, уби ми цялото настроение!

Но после веднага стана и тръгна към вратата.

— Не, не си — каза той. — Да пукна, ако си го убил! Ние двамата с тебе заминаваме още тази вечер.

Затръшна вратата и хукна надолу по стълбите.